Същност, смисъл и съдържание на сигурността
Изтегляне 2.8 Mb. Pdf просмотр
|
- Навигация на страницата:
- Горбачов е напълно
| Case Study 5 Петата тема е посветена на различните езици, на които разговарят (и мислят) двете поколения — моето и на младите хора. Важността на тази тема се определя от нарастващите различия между поколението от хора, които са се формирали като личности през социализма (т.е. 50—60 годишните) и поколението от хора, които са се формирали като личности по време на Прехода към демокрация (20—30 годишните). Това са две поколения — едното на знаещите, а другото на можещите, — които много трудно комуникират и си взаимодействат, а върху техните плещи лежи главната отговорност за извеждането на България от кризата и за нейната по-нататъшна съдба, орис и участ. Тези две поколения са фундаментално различни и не би могло да бъде другояче! То е все едно метафорично да оприличим колективистичното социалистическо общество до 10 ноември 1989 г. на състезание на дълъг скок — ето така да скачаме ние, от моето поколение, бяхме обучавани, тренирани, възпитавани, надъхвани. И скачахме доста добре, имахме постижения, с които наистина можехме да се похвалим. Но на 10 ноември 1989 г. някой сякаш каза: „От днес състезанието в индивидуалистичното пазарно общество е вече на висок скок!”. Ние, хората от моето поколение, се засилваме, влагаме цялата си воля и енергия, скачаме колкото мощ имаме, искаме да ни оценят, че сме прелетели цели 8 метра, а неумолимият арбитър отсича — скочили сте само 1 метър! Как така, спорим ние, не приемаме, тръшкаме се и се вайкаме. Но не — вече дължината на скока е без значение, единственото, което се измерва, е неговата височина. Това е дисциплината, това е състезанието, това е часът на истината, това са битието и съзнанието на младите хора днес, на нашите деца! Те знаят и могат да скачат на височина. На нас ни е трудно не само да се съревноваваме с тях, но и да разговаряме с тях за технологията на скока. Да, сега отново има състезание по скачане, отново има усилия и стремеж за максимален скок, но приликата е само формална — в названието, останалото е коренно различно, няма нищо общо със скачането и скока преди. Така че е естествено и логично, че между двете поколения, моето и на младите хора, лежи понятийна и цивилизационна пропаст. Или пък да си представим как пасажи от риби плуват по сладководния Дунав. Наближават устието на реката — пред тях е Черно море. Преди 10 ноември 1989 г. е все още Дунав, след 10 ноември 1989 г. е вече Черно море. Но в него водата е солена. Уж е все вода, уж ние, хората от моето поколение, умеем да плуваме, при това съвсем не лошо. Ала се оказва, че не можем да виреем, да дишаме в тази солена вода. Затова толкова много от нас, от неразбралите какво се е случило след делтата на Дунав, „обръщат 273 коремчетата”. И вече не порят вълните, а се носят по тях безсилни и безжизнени... Докато младите хора продължават да плуват сред солените, твърде често бурни и с високи вълни води, излизат в други пространства и съзират други простори. Ние си блъскаме главите — нали уж водата си е вода, уменията за плуване, и те са като че ли същите, но ние се задъхваме, „окапваме” още в първите метри на сякаш безкрайната дистанция, а младите продължават напред, борят се най-вече със себе си и след това със солените рискове и предизвикателства! Аз говоря за проблема, свързан с фундаменталните различия в езика на двете поколения, но става дума не само за езика като средство за вербална комуникация, а въобще за манталитета, нагласите и стремежите, за ценностната система, визията за света и индивидуалното място в него. Тръгвам от извода, който се прави с невъоръжено око, че езикът на моето поколение и езикът на младите все повече се раздалечават. Британският драматург и носител на Нобелова награда (1925 г.) Джордж Бърнард Шоу (George Bernard Shaw, 1856 —1950) има един много известен афоризъм, че Англия и Америка (САЩ) са две държави, разделени от един общ език — английския. Този афоризъм би могъл да бъде перифразиран — моето поколение и поколението на моите деца са две поколения, разделени от един общ език — българския. Ние, тези две поколения, можем да използваме едни и същи понятия, но все по-често разбираме под тях различни нещо, понякога — много различни, а нерядко — коренно противоположни. Затова преди да започнем да си сътрудничим, да работим заедно, ние също най-напред трябва да си уеднаквим понятията или пък да ги разграничим, като използваме някакъв символен преводач, някакъв договор помежду ни. Както българинът и руснакът знаят, че кимването на главата при единия ако означава „Да”, то при другия означава „Не”, и обратно. Договаряме се, че това ще бъде така и нямаме проблем при общуването. Тези размисли ме вълнуват отдавна, но те бяха някак мъгляви, недоизкристализирали, взаимнопротиворечиви, докато един ден не нахлуха в съзнанието ми, по време на моята работа над един текст за реформите на Михаил Горбачов и разпадането на Съветския съюз (1991). Пишейки въпросния текст, както винаги с интензивни спорове и несъгласие със самия себе си, аз реших, че за да ме разбере възможният читател на Запад, трябва да намеря подходящи, „конвертируеми” названия за четирите най-разпространени в Русия версии (тези, начини, модели) за ролята и приноса на Михаил Горбачов и неговите реформи за разпадането на СССР. С лекота установих, че за първите три от тези сценарии е лесно да се намери условно и лесно разбираемо „на Запад” название. Съгласно първия сценарий, при който Горбачов е напълно Изтегляне 2.8 Mb. Сподели с приятели:
|