Stephen king if it bleeds copyright 2020 by Stephen King Катя Перчинкова, превод, 2020 „Megachrom“ – оформление на корица, 2020

Духавицата не се оказа тридневна; Пиер всъщност продължи четири дни. На моменти вятърът и дъждът затихваха, после бурята отново се разяряваше. Понякога падаше по някое дърво, но нито едно толкова наблизо, колкото онова, стоварило се върху бараката. Това не беше част от съня; видял го беше със собствените си очи. И макар дървото – огромен стар бор – да беше пощадило шевролета, все пак беше паднало достатъчно близо, за да откърши едното странично огледало.

Дрю едва забеляза тези подробности. Пишеше, ядеше, спеше следобед, отново пишеше. От време на време го спохождаше поредица от кихавици и от време на време се сещаше за Луси и децата, които чакаха разтревожено вест от него. Но през повечето време не мислеше за тях. Егоистично от негова страна, осъзнаваше го, ала не го беше грижа. В момента живееше в Горчива река.

От време на време се налагаше да спира, за да намери точната дума (като послание, изплуващо в прозорчето на вълшебната гадателска топка, която имаше като дете), и от време на време се налагаше да става и да се разхожда из стаята, докато измисли как да премине плавно от един пасаж към следващия, но не изпадаше в паника. Не се изнервяше. Знаеше, че думите ще дойдат, и те идваха. Целеше коша от всички страни, дори от другия край на игрището. И за това не го беше грижа. Носил беше в себе си тази книга, тази идея, хрумнала му на един уличен ъгъл; сега книгата носеше него.

И колко добре си прекарваха само!

25.
Седяха във влажното мазе на светлината на газената лампа, която шерифът беше донесъл, Джим Ейврил от едната страна, Анди Прескот от другата. На мъждивото сияние на фенера младежът изглеждаше на не повече от четиринайсет. Определено не изглеждаше като пияния и обезумял млад мъж, който беше отвял главата на момичето. Ейврил си помисли, че злото е странно нещо. Странно и коварно. Намира начин да се промуши в теб, както плъх намира начин да се промуши в къщата, изяжда всичко, което те е примързяло да прибереш, а след като се насити, изчезва. Какво беше оставил след себе си плъхът-убиец, когато беше напуснал Прескот? Това. Едно уплашено момче. То твърдеше, че не си спомня какво е сторило, и Ейврил му вярваше. Въпреки това щеше да увисне на бесилото.

– Колко е часът? – попита Прескот.

Ейврил погледна джобния си часовник.

– Наближава шест. Минали са пет минути от предишния път, когато ме попита.

– И дилижансът идва в осем, така ли?

– Да. Когато излезе от града и се отдалечи на около миля, един от заместниците ми ще...

Облече влажното си яке и излезе навън. Звукът още беше далеч. Прекоси двора, осеян с клони, до останките от бараката. Трионът на баща му лежеше под част от срутената стена и Дрю успя да го измъкне. Този трион беше от по-малките, но щеше да се справи, стига някое от повалените дървета, до които стигнеше, да не беше прекалено дебело. „И не се престаравай – каза си той. – Освен ако не искаш пак да се скапеш“.

За момент понечи да се прибере вътре и да продължи да работи вместо да се опита да пресрещне онзи, който си пробиваше път през отломките от преминалата буря. Можеше да отнеме ден-два. Но нещата се бяха променили. В съзнанието му изникна образ (вече идваха непрекъснато, без да ги търси) и го накара да се усмихне: комарджия в губеща поредица, приканващ крупието да побърза и да раздаде шибаните карти. Дрю вече не беше като този тип, и слава богу. Книгата щеше да го чака, когато се върне. Независимо дали продължеше да я пише тук в гората или у дома във Фалмът, книгата щеше да го чака.

Метна триона в багажника на шевролета и пое бавно по Лайняния път, като от време на време спираше да отмести нападали клони преди да продължи. Измина почти километър и половина преди да стигне до първото паднало на пътя дърво, но то беше бреза и я наряза бързо.

Верижният трион вече бръмчеше много силно, не ррррр, а РРРРРР. Всеки път, когато бръмченето спираше, Дрю чуваше двигателя на колата, с която спасителят му се приближаваше, после трионът отново се включваше. Дрю се опитваше да среже едно доста дебело дърво без особен успех, когато джип, пригоден за работа в гората, се зададе иззад следващия завой.

Шофьорът спря и слезе. Беше голям мъж с още по-голямо шкембе, облечен със зелен гащеризон и камуфлажно палто, което се развяваше около коленете му. Трионът, който носеше, беше с индустриални размери, но приличаше на играчка в облечените с ръкавици ръце на мъжа. Дрю веднага го позна. Приликата беше забележителна. Както и дъхът на „Олд Спайс“, придружаващ мириса на дървесина и бензин от триона.

– Здравейте! Вие трябва да сте синът на Стария Бил! Едрият мъжага се усмихна.

– Аха. А вие трябва да сте синът на Бъзи Ларсън.

– Точно така. – До този момент Дрю не беше осъзнавал острата си нужда да види друго човешко същество. Сякаш не съзнаваш колко си жаден, докато някой не ти подаде чаша студена вода. Той протегна ръка. Здрависаха се над поваленото дърво.

– Казваш се Джони, нали? Джони Колсън.

– Почти. Джаки. Отдръпнете се, за да нарежа дървото, господин Ларсън. На вас ще ви отнеме цял ден с тази играчка.

Дрю се отдръпна и загледа как Джаки включи триона си

„Щил“ и започна да реже дървото, като оставяше спретната купчинка дървени стърготини върху осеяния с листа и вейки път. Двамата заедно изтърколиха по-малката половина от ствола в канавката.

– Нататък пътят как е? – попита Дрю малко задъхан.

– Не е много зле, но на едно място се е изровил. – Джаки примижа с едно око и измери с поглед шевролета на Дрю. – Вероятно ще минете, джипът ви е достатъчно висок. Ако не успеете, мога да ви изтегля, макар че ще ви поочука гърнето.

– Как ти хрумна да дойдеш насам?

– Жена ви имала телефонния номер на татко. Говорила с майка ми, а тя се обади на мен. Жена ви страшно се тревожи за вас.

– Да, сигурно. И ме смята за голям глупак.

Този път момчето на Стария Бил – да го наречем Младия Джаки – огледа с присвити очи високите борове от едната страна на пътя и не каза нищо. Янките по правило не коментираха брачните взаимоотношения на другите хора.

– Знаеш ли какво – каза Дрю. – Защо не дойдеш с мен до хижата на баща ми. Имаш ли време?

– Имам. Нямам друга работа до вечерта.

– Аз ще си събера багажа – няма да се бавя – и може да отидем заедно до магазина. Там няма обхват на мобилните телефони, но ще се обадя от монетния. Ако бурята не го е повредила, разбира се.

– Не, работи си. Обадих се на мама по него. Сигурно не знаете за Деуит.

– Само, че беше болен.

– Вече не е – каза Джаки. – Умря. – Събра храчка и я изплю, после вдигна очи към небето. – Ще изпусне чуден ден, като гледам. Скачайте в колата си, господин Ларсън. Карайте след мен до хижата на Патерсън. Там ще завием.

26.

Дрю помисли, че надписът и снимката на витрината на Смесения магазин са едновременно тъжни и смешни. Не беше редно да му е смешно при дадените обстоятелства, но мислите на човек понякога – дори често – не се съобразяват какво е редно. Надписът гласеше ЗАТВОРЕНО ЗАРАДИ ПОГРЕБЕНИЕ. На снимката Рой Деуит стоеше до гумен басейн на двора, по джапанки и бермуди, смъкнали се под тежкото му надвиснало шкембе. Държеше кутийка бира и изглежда го бяха снимали във вихъра на танц.

– Обичаше да хапва хамбургери и да пийва биричка – отбеляза Джаки Колсън. – Ще се оправите ли оттук, господин Ларсън?

– Да. Благодаря ти. – Той протегна ръка. Джаки Колсън я стисна, скочи в джипа си и потегли.

Дрю се качи на верандата, остави шепа монети на поставката под телефона и се обади у дома.

Вдигна Луси.

– Аз съм – каза Дрю. – Пред магазина съм и се прибирам.

Още ли си ми сърдита?

– Ела и сам ще разбереш. – После добави: – Звучиш подобре.

– Чувствам се по-добре.

– Ще пристигнеш ли тази вечер?

Дрю погледна към китката си и осъзна, че е взел ръкописа (естествено!), но си е забравил часовника в хижата. Където щеше да остане до другата година. Погледна към слънцето.

– Не съм сигурен.

– Ако се умориш, не се насилвай. Спри в Айланд Фолс или в Дери. Можем да почакаме до сутринта.

– Добре, но ако чуеш някой да влиза посред нощ, недей да стреляш.

– Няма. Успя ли да свършиш някаква работа? – Той долови колебанието в гласа ѝ. – Все пак беше болен.

– Успях. И мисля, че се получи добре.

– Не си имал проблеми със... сещаш се...

– С думите ли? Не. Никакви проблеми. – Поне не и след странния сън. – Мисля, че тази ще я завърша. Обичам те, Луси.

Мълчанието, което последва, му се стори много дълго. После тя въздъхна и каза:

– И аз те обичам.

Въздишката не му се понрави, но думите ѝ го зарадваха. Натъкнали се бяха на препятствие по пътя – не беше първото, нито щеше да е последното, – но го бяха преодолели. Всичко беше наред. Той върна слушалката на вилката и тръгна.

Към края на деня (много приятен, точно както беше предрекъл Джаки Колсън), започна да вижда табели за мотела в Айланд Фолс. Изкуши се, но реши да продължи. Шевролетът вървеше добре – от друсането по Лайняния път като че ли предницата се беше наместила – и ако не превишаваше разрешената скорост и не го спреше някое щатско ченге, може би щеше да успее да се прибере до единайсет. И да спи в собственото си легло.

А утре сутринта да продължи работа. Това също.

Влезе в спалнята малко след единайсет и половина. Събул беше калните си обувки на долния етаж и се опитваше да пази тишина, но чу шумоленето на завивки в тъмното и разбра, че Луси е будна.

– Ела тук, господинчо.

Този път обръщението не го жегна. Радваше се, че е у дома, и още повече се радваше, че е при нея. Щом легна, тя обви ръце около него, прегърна го (за кратко, но силно), после се обърна и заспа отново. Докато самият Дрю се унасяше – в един от онези преходни моменти, когато съзнанието се размива, – му хрумна странна мисъл.

Ами ако плъхът беше дошъл с него? Ами ако в момента се намираше под леглото?

„Няма никакъв плъх“, помисли си той и заспа.

– Еха – каза Брандън. В тона му се долавяше уважение и малко страхопочитание. Двамата със сестра му чакаха училищния автобус пред къщата с раници на рамо.

– Какви си ги вършил, татко? – попита Стейси.

Гледаха шевролета, който беше опръскан със засъхнала кал чак до дръжките на вратите. Предното стъкло беше непрогледно с изключение на двата полумесеца, оставени от чистачките. Липсваше и дясното странично огледало, разбира се.

– Имаше буря – отвърна Дрю. Беше по долнище на пижама, пантофи и тениска на Бостънския университет. – Пътят там е в доста лошо състояние.

– Лайняният път – изрече Стейси със задоволство.

Луси също излезе навън. Огледа злочестия шевролет с ръце на кръста.

– Майко мила!

– Ще го измия следобед – обеща Дрю.

– Така ми харесва – рече Брандън. – Изглежда яко. Сигурно си карал като луд, татко.

– О, той си е луд, това не може да се отрече – каза Луси. – Лудият ви татко. Никакво съмнение няма в това.

Училищният автобус пристигна и му спести нуждата от остроумен отговор.

– Да влезем вътре – каза Луси след като децата се качиха.

– Ще ти направя палачинки или нещо друго за закуска. Изглеждаш ми отслабнал.

Когато тя се обърна, той я хвана за ръката.

– Чувала ли си нещо за Ал Стампър? Говорила ли си скоро с Надин?

– Обадих ѝ се в деня преди да заминеш за хижата, защото ти ми каза, че е болен. Рак на панкреаса, какъв ужас. Надин каза, че бил добре.

– И оттогава не сте ли се чували? Луси се намръщи.

– Не, защо?

– Просто питам – отвърна искрено той. Сънищата си бяха сънища и единственият плъх, който беше видял в хижата, беше плюшената играчка в сандъка. – Просто се тревожа за него.

– Обади му се лично тогава. Прескочи посредниците. Искаш ли палачинки, или не?

Дрю искаше да работи. Но първо палачинки. Да не всява излишно недоволство вкъщи.

След палачинките се качи на втория етаж в малкия си кабинет, включи лаптопа и погледна към страниците, които беше написал на машината на баща си. Да ги набере ли първо на компютъра, или просто да продължи нататък? Реши да продължи. Най-добре да разбере веднага дали магията, обгърнала „Горчива река“, още действаше, или се беше развалила, когато напусна хижата.

Още действаше. През първите десетина минути, прекарани в кабинета, смътно чуваше регето, долитащо от долния етаж, което означаваше, че Луси е в своя кабинет и смята. После музиката заглъхна, стените се стопиха и лунната светлина огря Деуит Роуд, набраздения от коловози, осеян с дупки път, който свързваше Горчива река със столицата на окръга. Дилижансът се задаваше. Шериф Ейврил щеше да вдигне значка и да го спре. Скоро двамата с Анди Прескот щяха да се качат на него. Момчето имаше назначена дата в окръжния съд. А скоро след това и за бесилото.

Дрю прекъсна по обед, за да се обади на Ал Стампър. Нямаше нужда да се страхува и си каза, че не го е страх, но не можеше да отрече, че пулсът му се е ускорил.

– Здрасти, Дрю – каза Ал бодро. Говореше като здрав човек. – Как мина вдън горите?

– Много добре. Написал бях почти деветдесет страници преди да извие буря...

– Пиер – каза Ал с очевидно отвращение, което стопли сърцето на Дрю. – Деветдесет страници, наистина ли? Ти?

– Знам, не е за вярване, написах още десет тази сутрин, но това не е важно. Обаждам се да питам ти как си.

– Много съм добре – отвърна Ал. – Като изключим раздразнения плъх.

Дрю седеше на един от столовете в кухнята. Сега скочи на крака и внезапно отново му прилоша. Сякаш имаше треска.

– Моля?

– О, не се тревожи – каза Ал. – Някакво ново лекарство, което лекарите ми изписаха. Имало какви ли не странични ефекти, но единственият, който имам до момента, е раздразнената плът. По целия гръб и от двете страни на гърдите. Надин се кълнеше, че е херпес, но си направих изследване и се оказа просто обрив. Сърби ужасно обаче.

– Просто обрив – повтори Дрю. – Избърса с ръка устата си. ЗАТВОРЕНО ЗАРАДИ ПОГРЕБЕНИЕ, помисли си. – Е, значи не е толкова зле. Пази се, Ал.

– Разбира се. Искам да прочета книгата, когато я завършиш. – Той замълча за момент. – Забележи, че казах „когато“, а не „ако“.

– След Луси ти си първият – каза Дрю и затвори. Добри новини. Все добри новини. Ал звучеше добре. Както преди. Всичко беше наред, с изключение на раздразнения плъх.

Дрю с изненада успя да се засмее на това недоразумение.

Ноември беше студен и снеговит, но Дрю Ларсън почти не забеляза. През последния ден от месеца гледаше (през очите на шериф Джим Ейврил) как Анди Прескот изкачва стълбите на бесилката в столицата на окръга. На Дрю му беше любопитно как момчето ще го приеме. Оказа се – докато думите се лееха, – че го прие достойно. Съзрял беше. Трагедията (знаеше Ейврил) беше, че момчето никога няма да остарее. Една пиянска нощ и пристъп на ревност заради танцьорка бяха сложили край на бъдещето му.

На първи декември Джим Ейврил предаде значката си на пътуващия съдия, който беше дошъл в града, за да присъства на обесването, после се върна в Горчива река, където щеше да събере малкото си вещи (един сандък щеше да му е достатъчен) и да се сбогува с подчинените си, които се бяха справили отлично в много опасна ситуация. Да, дори Джеп Ленард, който беше тъп като галош. Или кух като хралупа, все тая.

На втори декември шерифът впрегна коня си в малка каручка, метна в нея сандъка и седлото си и се отправи на запад, като мислеше да си опита късмета в Калифорния. Златната треска беше приключила, но той копнееше да види Тихия океан. Не знаеше, че потъналият в скръб баща на Анди Прескот се е скрил зад скала на три километра от града и го дебне с „Шарпс Биг Фифти“, пушката, която щеше да се прочуе като „оръжието, променило историята на Запада“.

Зададе се малка каручка, а седнал на капрата и вдигнал ботуши на дървената летва беше мъжът, виновен за скръбта и попарените му надежди, мъжът, който беше убил сина му.

Не съдията, не съдебните заседатели, не палачът. Не. Мъжът долу. Ако не беше Джим Ейврил, сега синът му щеше да е в Мексико с дълъг живот – простиращ се чак в новия век! – пред себе си.

Прескот зареди. Прицели се в мъжа с каручката. Поколеба се с пръст върху студения спусък, докато решаваше какво да прави през четирийсетте секунди преди каруцата да превали следващия хълм и да се скрие от поглед. Да стреля ли? Или да го остави да се измъкне?

Дрю се замисли дали да добави още едно изречение – „Взе решение“. – но не го направи. Това щеше да накара някои читатели, може би много читатели, да си помислят, че Прескот е решил да стреля, а Дрю искаше да остави този въпрос нерешен. Вместо това удари два пъти клавиша за нов ред и написа:

Край

Гледа думата дълго. Погледна купа страници между лаптопа и принтера; със страниците от днес общият им брой щеше да стане почти триста.

Закри лицето си с ръце.

Луси прелисти последната страница два дни по-късно и го погледна по начин, по който не го беше поглеждала отдавна. Може би от първите две години на брака им, преди да се родят децата.

– Дрю, невероятна е. Той се ухили.

– Наистина ли? И не го казваш само защото я е написал мъжът ти?

Тя поклати твърдо глава.

– Не. Прекрасен роман. Уестърн! Никога не би ми минало през ум. Как ти хрумна идеята.

Той сви рамене.

– Просто ми хрумна.

– Онзи противен тип застреля ли Джим Ейврил в крайна сметка?

– Не знам – отвърна Дрю.

– Само че някой издател може да те накара да изясниш въпроса.

– Тогава издателят – ако изобщо някой реши да издаде книгата – ще остане неудовлетворен. Сигурна ли си, че романът е добър? Сериозно ли говориш?

– Не е просто добър. Ще го покажеш ли на Ал?

– Да. Ще му занеса копие от ръкописа утре.

– Той знае ли, че е уестърн?

– Не. Нямам представа дали изобщо харесва този жанр.

– Тази книга ще му хареса. – Луси замълча, хвана го за ръка и продължи: – Толкова ти бях ядосана, че не се прибра, когато бурята приближаваше. Но сгреших, а ти си плъхът.

Дрю издърпа ръка и отново изпита чувството, че го втриса.

– Какво каза?

– Казах, че сгреших. А ти си върхът. Какво има, Дрю?

– Нищо. Нищичко.
32.

– Е? – попита Дрю три дни по-късно. – Каква е присъдата? Седяха в кабинета на бившия декан. Ръкописът беше на бюрото на Ал. Дрю беше нервен каква ще е реакцията на Луси за „Горчива река“, но още по-нервен беше как ще приеме книгата Ал Стампър, ненаситен и всеяден читател, който беше анализирал проза през цялата си професионална кариера. Той беше единственият човек, поне доколкото Дрю знаеше, дръзнал да преподава „Под вулкана“ и „Безкрайна шега“ в рамките на един семестър.

– Много е добра. – Напоследък Ал не само говореше като преди, но и изглеждаше като преди. Кожата му си беше възвърнала цвета и беше качил няколко килограма. Косата му беше опадала от химиотерапията, но шапката на „Ред Сокс“, която носеше, скриваше оплешивялата му глава. – Основен е сюжетът, но отношенията между шерифа и младия му пленник притежават забележителна дълбочина. Не е на нивото на „Инцидентът в Окс-Боу“ или „Добре дошли в Трудни времена“, но...

– Знам – отвърна Дрю... макар да смяташе, че е на нивото на тези романи. – Никога не бих си въобразил подобно нещо.

– Но мисля, че е на нивото на „Магьосникът“ на Оукли Хол, а тя е на трето място след тези два романа. Имал си да кажеш нещо, Дрю, и си го казал много добре. Книгата не избожда очите на читателя с тематичните си нишки и предполагам, че повечето хора ще я прочетат заради интересния сюжет

– за да разберат какво става по-нататък, – но тези тематични елементи определено присъстват.

– Нима мислиш, че книгата ще се чете?

– Разбира се. – Ал като че ли смяташе, че това се подразбира. – Освен ако агентът ти не е пълен тъпак, ще я продаде с лекота. Може би дори за доста пари. – Той изгледа Дрю. – Май не те вълнува толкова, ако изобщо си мислил по въпроса. Искаше просто да го направиш, нали? Поне веднъж да скочиш от кулата в басейна на кънтри клуба, без да се уплашиш и да слезеш разтреперан по стълбите.

– Уцели десетката – каза Дрю. – А ти... Ал, изглеждаш страхотно.

– Чувствам се страхотно. Лекарите само дето не ме нарекоха чудо на медицината и през първата година ще ходя на изследвания на всеки три седмици, но последната ми среща с шибаните системи за химиотерапия е днес следобед. Но според изследванията съм здрав като плъх.

Този път Дрю не подскочи и дори не го помоли да повтори. Знаеше какво всъщност беше казал старият декан, както знаеше и че просто понякога чува друга дума. Тя беше като треска, забила се в съзнанието му вместо под кожата му. Повечето трески излизаха сами, без да предизвикат инфекция. Сигурен беше, че с тази ще стане така. Все пак Ал беше добре. Изпълняващият желания плъх в хижата беше само сън. Или плюшена играчка. Или плод на въображението му.

Който израз предпочитате.

До: drew1981@gmail.com

Агенция „Елис Дилдън“ 19 януари 2019

Дрю, мили мой – Колко се радвам да получа вест от теб, мислех си, че си умрял и просто не съм видяла некролога! (Шегувам се! ) Роман, след всички тези години, колко вълнуващо. Изпрати го веднага и ще видим какво можем да направим. Но трябва да те предупредя, че пазарът едва мърда напоследък, освен ако не става въпрос за книга за Тръмп и обкръжението му.

ХХХ

Ели

До: drew1981@gmail.com

Агенция „Елис Дилдън“ 1 февруари 2019

Дрю! Дочетох я снощи! Книгата е WUNDERBAR! Дано не планираш да натрупаш несметни богатства от нея, но съм сигурна, че ще бъде издадена, и имам усещане, че ще получиш приличен аванс. Може би повече от приличен. Не е изключено да има и търг.

Освен това ми се струва, че тази книга би могла (и би трябвало) да ти създаде име. Убедена съм, че след като „Горчива река“ излезе, отзивите ще са сладки като мед. Благодаря ти за прекрасната екскурзия в Дивия запад!

ХХХ

ПП: Остави ме да гадая! Онзи стар плъх застреля ли Джим Ейврил????

Е.

Изпратено от електронните ми робски окови

За „Горчива река“ действително се организира търг. Проведе се на 15 март, деня, в който последната буря за сезона удари Нова Англия (Зимната буря Таня според канала с прогнозата за времето). Три от петте най-големи нюйоркски издателства участваха и „Пътнам“ спечели. Авансът беше 350 000 долара. Не сума като за Дан Браун или Джон Гришам, но достатъчна, както каза Луси, докато го прегръщаше, за висшето образование на Бран и Стейси. Тя извади бутилка „Дом Периньон“, която беше запазила (обнадеждено). Това се случи в три следобед, когато още бяха в празнично настроение.

Вдигнаха наздравица за книгата, за автора на книгата, за жената на автора на книгата и за невероятните деца, пръкнали се от слабините на автора на книгата и жената на автора на книгата, и бяха доста подпийнали, когато в четири телефонът иззвъня. Обаждаше се Кели Фонтейн, административната асистентка във Факултета по английски език от незапомнени времена. Плачеше. Ал и Надин Стампър бяха мъртви.

Ал трябвало да отиде на изследвания в „Мейн Медикъл“ същия ден („През първата година ще ходя на изследвания на всеки три седмици“, спомняше си Дрю).

– Могъл е да отложи прегледа – каза Кели, – но го знаеш какъв е Ал, а Надин е същата като него. Малко сняг няма да ги спре.

Катастрофата станала на шосе 295, на няма и километър от болницата. Камион се подхлъзнал на леда, помел странично малката тойота на Надин Стампър и я изстрелял като бълха. Колата се преобърнала и паднала по покрив.

– Божичко! – възкликна Луси. – И двамата са мъртви. Какъв ужас. И то точно когато той оздравяваше!

– Да – съгласи се Дрю. Беше изтръпнал целият. – Оздравяваше, нали? – Като изключим раздразнения плъх. Сам го беше казал.

– Ела да поседнеш – каза Луси. – Блед си като платно.

Но Дрю нямаше нужда да седи, поне не първоначално. Той изтича до кухненската мивка и повърна шампанското. Докато стоеше там и още го измъчваха сухи пристъпи, и едва усещаше, че Луси му разтрива гърба, си помисли: „Ели смята, че книгата ще излезе следващия февруари. Дотогава ще правя всичко, което ми каже редакторът, а после ще участвам във всички рекламни събития. Ще играя по правилата. Ще го направя за Луси и децата. Но няма да напиша друг роман“.

– Никога – каза той.

– Какво, скъпи? – Тя продължаваше да разтрива гърба му.

– Ракът на панкреаса. Мислех, че ще умре от него, както се случва на почти всички заболели. Никога не ми е минавало през ум, че ще се случи подобно нещо. – Той изплакна уста директно от чешмата и изплю водата. – Никога.

35.

Погребението – за което Дрю си мислеше наум като ПОГРЕБЕНИЕТО – се проведе четири дни след катастрофата. По-малкият брат на Ал помоли Дрю да каже няколко думи. Дрю отказа с оправданието, че е твърде шокиран, за да успее да каже нещо свързано. Наистина беше шокиран, това беше безспорно, но истинският му страх беше, че думите ще се обърнат срещу него, както бяха направили, докато пишеше „Селото“ и другите два недовършени романа след него. Страхуваше се – наистина се страхуваше, – че ако излезе пред параклис, пълен с опечалени роднини, приятели, колеги и студенти, от устата му ще излезе: Плъхът! Виновен е шибаният плъх! А аз го насъсках!

Луси плака по време на цялото опело. Стейси плака с нея, не защото познаваше добре семейство Стампър, а от солидарност с майка си. Дрю седеше смълчан, прегърнал Брандън през рамо. Не гледаше двата ковчега, а галерията. Сигурен беше, че ще види плъх да прави триумфална обиколка по лъскавия махагонов парапет, но не видя нищо. Естествено, че не видя. Нямаше плъх. Към края на службата осъзна, че е глупаво да си въобразява подобно нещо. Знаеше къде се намира плъхът и това място беше на километри от тук.
36.

През август (а какъв горещ август само беше) Луси реши да заведе децата до Литъл Комптън, Роуд Айланд, за да прекарат няколко седмици на морския бряг с родителите ѝ и семейството на сестра ѝ, като оставят Дрю в тихата къща, където да работи върху редактирания ръкопис на „Горчива река“. Той каза, че ще раздели работата на две и по средата ще си направи почивка и ще отиде до хижата на баща си. Каза, че ще пренощува там и ще се върне на следващия ден, за да продължи работа по ръкописа. Наели бяха Джак Колсън

– Младия Джаки – да извози останките от разбитата барака; Джаки на свой ред беше наел майка си да почисти хижата. Дрю каза, че иска да види какво са свършили. И да си вземе часовника.

– Нали не смяташ да започнеш нова книга, докато си там?

– попита с усмивка Луси. – Не бих имала нищо против. Последната се получи много добре.

Дрю поклати глава.

– Нищо подобно. Мислех си, че трябва да продадем хижата, скъпа. Всъщност отивам да си взема сбогом.
37.

Табелите върху бензиновата колонка пред Смесения магазин си бяха същите ПЛАЩАНИЯ САМО В БРОЙ, ОБИКНОВЕН БЕНЗИН, БЕГЪЛЦИТЕ ПОДЛЕЖАТ НА ПРЕСЛЕДВАНЕ и БОГ ДА БЛАГОСЛОВИ АМЕРИКА. Мършавата млада жена зад щанда също си беше почти същата; металното гвоздейче го нямаше, но халката на носа си беше на мястото. И се беше изрусила. Вероятно защото блондинките се забавляват повече.

– Пак вие – каза тя. – Само че с друга кола. Нямахте ли шевролет „Събърбан“?

Дрю погледна навън към шевролета „Екуинокс“ – който плати наведнъж и още не беше навъртял 11 000 километра – до самотната ръждясала колонка.

– Събърбанът не беше вече същият след последното ми идване тук – отвърна той. – Всъщност и аз не бях същият.

– Дълго ли ще останете?

– Не и този път. Съжалявам за Рой.

– Трябваше да отиде на лекар. Нека ви послужи за урок.

Ще искате ли нещо друго?

Дрю си купи хляб, салам и стек бира.

Всички довети от бурята листа и клони бяха почистени от двора, а бараката я нямаше, сякаш никога не бе стояла там. Младия Джаки беше прекопал и сега на мястото растеше прясна трева. Както и пъстри цветя. Верандата беше ремонтирана и на нея имаше два нови стола, евтини, вероятно от „Уолмарт“ в Преск Айл, но не изглеждаха зле.

Вътре хижата беше чиста и подредена. Прозорчето на печката на дърва беше почистено от саждите, а котлоните блестяха. Както и прозорците, кухненската маса и дъсченият под, който изглеждаше и лакиран освен измит. Хладилникът отново беше изключен и стоеше отворен, пак празен, с изключение на кутийка със сода „Арм & Хамър“. Сигурно беше нова. Ясно беше, че вдовицата на Стария Бил е свършила безупречна работа.

Само на шкафа до мивката имаше следи от пребиваването му миналия октомври: фенерът, тубата с бензин, пакетче дражета против кашлица, няколко пакетчета от прахчетата за главоболие „Гуди“, половин шише от „Лекът на д-р Кинг за кашлица и настинка“ и ръчният му часовник.

Пепелта беше изгребана от камината. Заредена беше с нови дъбови цепеници, тъй че Дрю предположи, че Младия Джаки или е наел някой да почисти комина, или го е почистил сам. Много съвестна постъпка, но в тази августовска жега нямаше да има нужда от огън. Отиде до камината, коленичи и изви глава, за да погледне нагоре в черната паст на комина.

– Там ли си? – провикна се той... при това без никакви притеснения. – Ако си там, слез. Искам да говоря с теб.

Никой не отговори, разбира се. Дрю си каза отново, че не е имало никакъв плъх, само че имаше. Треската не излизаше. Плъхът беше в главата му. Но и това не беше напълно вярно, нали?

От двете страни на почистената камина все още стояха два сандъка, в единия нови подпалки, в другия играчки – онези, оставени от неговите деца и от децата на семействата, на които Луси беше давала хижата през няколкото години, в които я бяха пускали под наем. Грабна сандъка и го изсипа. В първия момент си помисли, че плюшеният плъх не е вътре, и го прониза паника – необяснима, но напълно реална. Тогава видя, че се е изтърколил под огнището и се подават само платнената му задница и тънката опашка. Каква грозна играчка!

– Мислеше си, че ще се скриеш, а? – попита той. – Няма да ми избягаш, господинчо.

Занесе плъха до мивката и го пусна вътре.

– Имаш ли да ми кажеш нещо? Да ми дадеш обяснение? Може би да се извиниш? Не? А предсмъртни думи имаш ли? Преди беше доста бъбрив.

Плюшеният плъх нямаше какво да каже, тъй че Дрю го заля с бензин от тубата и го запали. След като от животното остана само пушеща зловонна купчинка, пусна водата и угаси останките. Под мивката имаше няколко хартиени торби. Изгреба с шпатула каквото беше останало в една от тях. Занесе торбата до потока Годфри, хвърли я вътре и я проследи с поглед как се носи по течението. После седна на брега и огледа гората в тихия, горещ и прекрасен ден.

Когато слънцето започна да залязва, влезе вътре и си направи два сандвича със салам. Сухички бяха – забравил беше да вземе кетчуп или майонеза, – но имаше бира, с която да ги прокара. Изпи три кутийки, седнал на стария фотьойл, докато четеше един от романите на Ед Макбейн за 87-и участък.

Понечи да отвори четвърта бира, но размисли. Прецени, че именно тя ще му докара махмурлук, а искаше да тръгне рано на другата сутрин. Приключил беше с хижата. Както и с писането на романи. Създал беше само един, единственото му дете, което го чакаше, за да приключи с него. Романът, който беше коствал живота на приятеля му и неговата съпруга.

– Не ми се вярва – каза той, докато се качваше по стълбите. На върха погледна надолу към голямата стая, където бе започнал книгата и където – поне за известно време – вярваше, че ще умре. – Само че вярвам. Наистина вярвам, че е така.

Съблече се и си легна. Бирите бързо го приспаха.

Дрю се събуди посред нощ. Спалнята беше обляна в сребристо сияние от светлината на пълната августовска луна. Плъхът седеше върху гърдите му и се взираше в него с изпъкналите си черни очички.

– Здравей, Дрю. – Устата на плъха не помръдваше, но гласът без никакво съмнение идваше от него. При предишния им разговор Дрю беше болен и трескав, но помнеше този глас много добре.

– Махай се от мен – прошепна той. Искаше да го пропъди с удар (искаше да издуха плъха, така да се каже), но нямаше никаква сила в ръцете.

– Стига, стига, не се ядосвай. Ти ме повика и аз дойдох. Нали така става в приказките? А сега, с какво мога да ти помогна?

– Искам да разбера защо го направи.

Плъхът се надигна и сви предните си розови лапички пред гърдите.

– Защото ти поиска. Изпълних желанието ти, забрави ли?

– Сключихме сделка.

– О, вие университетските преподаватели с вашата семантика.

– Сделката беше Ал – настояваше Дрю. – Само той. Понеже така и така щеше да умре от рак на панкреаса.

– Не помня да си уточнявал нещо за рак на панкреаса – каза плъхът. – Греша ли?

– Не, но предположих...

Плъхът поглади муцуната си с лапи, завъртя се два пъти – от усещането как задните лапи се движат, дори през одеялото, на Дрю му се догади – и после отново се вгледа в него.

– Така е с вълшебните желания. Коварни са. Има много клаузи с дребен шрифт. В най-добрите приказки това е казано пределно ясно. Мисля, че го обсъдихме още тогава.

– Добре, но Надин Стампър нямаше нищо общо! Тя не беше част от... договорката ни!

– Но и не беше изрично изключена – отговори плъхът с педантичен тон.

„Това е сън – помисли си Дрю. – Поредният сън, няма друг начин. В нито една реалност не може гризач да изнася адвокатска лекция на човек“.

Стори му се, че силите му се завръщат, но не помръдна. Засега. Когато помръднеше, движението щеше да е внезапно и нямаше да удари плъха или да издуха плъха. Възнамеряваше да хване плъха и да го стисне. Плъхът щеше да се гърчи, щеше да пищи и почти със сигурност щеше да го ухапе, но Дрю щеше да го стиска, докато коремът му се пръсне и вътрешностите му излязат през устата и задника.

– Добре, може и да имаш известно право. Но не разбирам нещо. Аз исках единствено книгата, а ти развали всичко.

– О, горкичкият – каза плъхът и отново избърса муцуна с лапички. Тогава Дрю за малко да го сграбчи, но изчака. Още беше рано. Трябваше да е сигурен.

– Майната ти на подигравките. Можех да те убия с лопатата, но не го направих. Можех да те оставя навън в бурята, но не го направих. Прибрах те вътре и те сложих до печката. Тогава защо ми се отплати, като уби двама невинни и ми открадна удоволствието, което щях да изпитам от завършването на единствения роман, който ще напиша някога?

Плъхът се замисли.

– Е – каза най-сетне, – ако мога да си позволя да променя малко стария виц, ти знаеше, че съм плъх, когато ме прибра.

Дрю скочи. Беше много бърз, но извитите му пръсти хванаха единствено въздух. Плъхът претича по пода, но преди да стигне до стената се обърна към Дрю и като че ли се ухили на лунната светлина.

– Освен това не го завърши ти. Ти никога нямаше да го завършиш. Аз го завърших.

В стената при пода имаше дупка. Плъхът се шмугна в нея.

За миг Дрю зърна опашката му. После плъхът изчезна.

Дрю легна и се вгледа в тавана. „На сутринта ще си кажа, че е било сън“, помисли си и точно така и направи. Плъховете не говореха и не изпълняваха желания. Ал беше преборил рака само за да загине в автомобилна катастрофа по ужасна ирония, но се случват подобни неща; жалко, че жена му бе загинала с него, но и това се случва.

Прибра се вкъщи. Влезе в необичайно тихата къща. Качи се в кабинета си. Отвори папката с редактирания ръкопис на „Горчива река“ и се приготви за работа. Случили се бяха някои неща, едни наистина, други в главата му, и той не можеше да ги промени. Трябваше да запомни, че е оцелял. Щеше да обича жена си и децата колкото може повече, щеше да преподава колкото може по-добре, щеше да живее колкото може по-добре и с радост щеше да се присъедини към авторите, написали само една книга. Всъщност, като се замислеше, нямаше от какво да се оплаква.

Всъщност, като се замислеше, животът беше коварен плъх.