Stephen king if it bleeds copyright 2020 by Stephen King Катя Перчинкова, превод, 2020 „Megachrom“ – оформление на корица, 2020

Идеите за разкази обикновено спохождаха Дрю Ларсън – във все по-редките случаи, когато изобщо го спохождаха – постепенно, като капки вода, изцедени от почти пресъхнал кладенец.

В случая с последния му разказ идеята му беше хрумнала, когато видя мъж да сменя гума на входа за магистрала I-295 при Фалмът, клекнал с усилие, докато шофьори надуваха клаксони и го заобикаляха. Това доведе до появата на

„Спуканата гума“, върху който се поти близо три месеца и който публикува (след няколко отказа от по-големи списания) в „Прери Скунър“.

„Прескачащият Джак“, единственият му разказ, публикуван в „Ню Йоркър“, написа като студент в Бостънския университет. Идеята за него се зароди, докато една вечер слушаше университетската радиостанция в апартамента си. Водещият студент беше пуснал „Whole lotta love“ на „Лед Цепелин“ и плочата бе започнала да прескача. Това продължи близо четирийсет и пет секунди, докато задъханото момче не я спря и не изтърси:

– Съжалявам, хора, прескочих до кенефа.

„Прескачащият Джак“ написа преди двайсет години.

„Спуканата гума“ излезе преди три. Междувременно беше успял да напише четири други разказа. Всички бяха с дължина около три хиляди думи. Всички му бяха отнели месеци усърден труд и редакции. Така и не беше написал роман. Опитвал бе, но безуспешно. В общи линии се беше отказал от тази амбиция. Първите два опита за романи му създадоха проблеми. Последният му беше създал сериозни проблеми. Изгорил беше ръкописа, а за малко да изгори и цялата къща.

Но сега тази идея го споходи завършена. Пристигна като закъснял локомотив, теглещ композиция от многобройни лъскави вагони.

Луси го попита дали би отишъл с колата до „Спек“ да купи сандвичи за обяд. Беше хубав септемврийски ден и той отвърна, че ще отиде пеша. Тя кимна одобрително и заяви, че ще се отрази добре на фигурата му. По-късно Дрю се питаше колко ли различен щеше да е животът му, ако беше отишъл с шевролета или волвото. Идеята можеше изобщо да не му хрумне. Можеше изобщо да не отиде в хижата на баща си. И почти със сигурност нямаше да види плъха.

Стоеше на ъгъла на „Мейн“ и „Спринг“, на половината път до „Спек“, и чакаше светофарът да светне зелено, когато локомотивът пристигна. Образът беше толкова ярък, че изглеждаше напълно реален. Дрю стоеше като хипнотизиран и го гледаше в небето. Един студент го побутна.

– Зеленото светна, човече.

Дрю не му обърна внимание. Студентът му хвърли странен поглед и пресече улицата. Дрю продължи да стои на тротоара, докато пешеходният светофар светна отново червено, после пак зелено.

Макар да не обичаше да чете уестърни (с изключение на „Инцидентът в Окс-Боу“ и великолепния роман на Доктороу

„Добре дошли в Трудни времена“) и да не беше гледал много филми в този жанр от тийнейджърските си години, онова, което видя на ъгъла на „Мейн“ и „Спринг“, беше бар в Дивия запад. Полилей, направен от колело на каруца с окачени на спиците газени лампи, висеше от тавана. Усети мириса на газта. Подът беше дъсчен. В дъното на залата имаше три-четири маси за комар. Имаше пиано. На него свиреше мъж с бомбе. Само че в момента не свиреше. Обърнал се беше да гледа случващото се в бара. До пианиста стоеше и също зяпаше хубавец с акордеон, завързан с каиши към тесния му гръден кош. На бара млад мъж със скъп костюм беше вдигнал револвер до слепоочието на момиче с червена рокля с толкова дълбоко деколте, че само дантелените къдрички скриваха зърната на гърдите му. Тях двамата Дрю виждаше двойно – веднъж на мястото, на което стояха, и втори път в отражението на огледалото зад бара.

Това беше локомотивът, а след себе си теглеше цял влак. Дрю видя пътниците във всички вагони: накуцващия шериф (прострелян в битката при Антиетам и все още носещ куршума в крака си), арогантния баща, готов да обсади цял град, за да попречи синът му да бъде отведен в столицата на окръга, където да го съдят и обесят, наемниците на бащата по покривите с пушките си. Имаше от всичко.

Когато се прибра вкъщи, Луси го погледна и каза:

– Или се разболяваш, или ти е хрумнала идея.

– Хрумна ми идея – отвърна Дрю. – Добра идея. Може би най-добрата, която ми е хрумвала някога.

– За разказ ли?

Дрю предположи, че тя на това се надява. Определено не се надяваше на ново посещение от пожарната, докато тя и децата стоят отвън на моравата по пижами.

– За роман.

Луси остави ръжения сандвич с шунка и сирене.

– Леле майко.

Не нарекоха случилото се след пожара, който за малко да изпепели къщата, нервен срив, но точно това си беше. Можеше и по-зле да е, но Дрю пропусна половин семестър (слава богу, че имаше щатно преподавателско място) и успя да си възвърне душевното равновесие единствено благодарение на срещи с психолог два пъти седмично, някакви вълшебни хапчета и неизменната вяра на Луси, че със сигурност ще се оправи. Както и заради децата, разбира се. Децата имаха нужда от баща, който не е попаднал в омагьосан кръг от трябва да довърша и не мога да довърша.

– Сега е различно. Идеята е напълно завършена, Луси. Направо е опакована като подарък. Трябва само да я запиша. Ще е като диктовка!

Тя го изгледа със свъсено чело.

– Щом казваш.

– Слушай, нали тази година не сме пускали под наем хижата на татко?

Сега Луси го погледна не просто притеснено, а ужасно разтревожено.

– Не сме я давали под наем от две години. Откакто Стария Бил почина. – Стария Бил Колсън поддържаше хижата още преди да я наследят от родителите на Дрю. – Нали не възнамеряваш да...

– Да, това възнамерявам, но само за две седмици. Наймного три. Колкото да започна. Ти можеш да повикаш Алис да помага с децата, знаеш, че обича да се занимава с тях, а те обичат леля си. Аз ще се върна навреме, за да се включа в раздаването на бонбони за Хелоуин.

– Не можеш ли да пишеш тук?

– Естествено, че мога. След като набера скорост. – Той се хвана за главата като човек с нетърпимо главоболие. – В хижата ще напиша първите четирийсет страници, само толкова. А може и първите сто и четирийсет, възможно е да потръгне много бързо. Виждам го! Виждам всичко! Трябва само да го запиша!

– Трябва да си помисля. Ти също.

– Добре, ще си помисля. Хайде, изяж си сандвича.

– Нещо загубих апетит – каза тя.

Дрю обаче не беше. Довърши своя сандвич и изяде половината от нейния.

Следобед отиде да види бившия си декан. Ал Стампър се беше пенсионирал изненадващо в края на пролетния семестър и така позволи на Арлийн Ъптън, известна още като Злата вещица на Английската ренесансова драматургия, най-накрая да заеме авторитетния пост, за който отдавна мечтаеше. Не, за който ламтеше.

Надин Стампър каза на Дрю, че Ал е в задния двор, пие студен чай и се припича на слънце. Изглеждаше угрижена като Луси, когато Дрю ѝ съобщи идеята да отиде в хижата в ТР-90 за около месец, и щом излезе в задния двор, Дрю видя защо. Разбра и защо Ал Стампър – който беше властвал над Факултета по английски език като благосклонен деспот през последните петнайсет години – се беше оттеглил.

– Стига си зяпал и си налей чай. Знам, че ти се пие. – Ал открай време вярваше, че знае какво искат хората. Арлийн Ъптън го ненавиждаше до голяма степен защото Ал обикновено наистина знаеше какво искат хората.

Дрю седна и взе чашата.

– Колко килограма си свалил, Ал?

– Тринайсет. Знам, че на пръв поглед са повече, защото не бях с наднормено тегло. Рак на панкреаса. – Видя изражението на Дрю и вдигна пръст, както някога потушаваше спорове на преподавателските оперативки. – Още няма нужда ти, Надин или който и да било друг да ми пише некролога. Докторите го хванаха сравнително рано. Изгледите са добри.

Старият му приятел не изглеждаше особено добре, но Дрю си сдържа езика зад зъбите.

– Да не говорим за мен. Да поговорим защо си дошъл. Реши ли какво ще правиш по време на творческия си отпуск? Дрю му каза, че отново иска да се пробва да напише роман. Заяви, че този път е много обнадежден, че ще успее да го завърши. Че всъщност е сигурен.

– Така каза и за „Селото на склона“, а дъската ти здраво се разхлопа, когато не се получи.

– Говориш като Луси – каза Дрю. – Не го очаквах. Ал се наведе към него.

– Чуй ме, Дрю. Ти си отличен преподавател и си написал няколко добри разказа...

– Шест. Направо съм за рекордите на „Гинес“. Ал махна с ръка.

– „Прескачащият Джак“ влезе сред Най-добрите американски...

– Да – прекъсна го Дрю. – В сборника под редакцията на Доктороу. Който почина преди доста години.

– Много добри автори са писали почти изцяло разкази – не се отказваше Ал. – По. Чехов. Карвър. И макар да знам, че обикновено страниш от популярната литература, там се отличават Саки и О. Хенри. Харлан Елисън в модерната епоха.

– Всички те са написали доста повече от шест разказа. Ал, идеята е страхотна. Наистина.

– Би ли споделил каква е? Дай ми някаква обща представа.

– Той погледна Дрю. – Не искаш. Виждам, че не искаш.

Дрю, който копнееше да направи точно това – защото идеята беше прекрасна! Почти съвършена! – поклати глава.

– По-добре да не я разкривам. Заминавам за хижата на баща ми за известно време. Колкото да набера скорост.

– А, в ТР-90, нали? Вдън горите, с други думи. Луси какво мисли по въпроса?

– Не се зарадва особено, но сестра ѝ ще дойде да помага с децата.

– Тя не се тревожи за децата, Дрю. Много добре го знаеш. Дрю си замълча. Замисли се за бара. Замисли се за шерифа. Вече знаеше името му. Казваше се Джеймс Ейврил.

Ал отпи глътка чай, после остави чашата до омачкан от четене екземпляр на „Магът“ от Джон Фаулз. Дрю предположи, че на всяка страница има подчертани пасажи: в зелено за героите, в синьо за темите, в червено за фразите, които са направили впечатление на Ал. Сините му очи още бяха будни, но сега бяха и съвсем леко воднисти и зачервени. Дрю реши, че не вижда наближаващата смърт в тези очи, макар че май я беше зърнал за миг.

Ал се наведе напред, стиснал ръце между коленете си.

– Кажи ми, Дрю. Защо това е толкова важно за теб?

3.

Вечерта, след като се любиха, Луси го попита дали наистина се налага да замине.

Дрю се замисли. Замисли се сериозно. Дължеше ѝ това. О, и много повече. Тя винаги беше насреща и когато преживяваше труден период, той се опираше на нея. Изрази се простичко:

– Луси, това може да е последният ми шанс.

Последва дълго мълчание от нейната страна на леглото. Той зачака, тъй като знаеше, че ако го помоли да не заминава, ще изпълни молбата ѝ. Най-накрая тя каза:

– Добре. Искам да успееш, но и малко ме е страх. Няма да си кривя душата по този въпрос. За какво се разказва? Или искаш да го запазиш в тайна?

– Умирам си да ти разкажа, но е по-добре да оставя напрежението да се покачи. Същото отговорих и на Ал, когато ме попита.

– Стига да не е за университетски преподаватели, които чукат половинките на колегите си, пият прекалено много и преживяват криза на средната възраст.

– С други думи, да не е като „Селото на склона“. Тя го смушка с лакът.

– Ти го каза, господинчо, не аз.

– Историята е съвсем различна.

– Не можеш ли да изчакаш, скъпи? Една седмица например? Просто за да си сигурен, че наистина ще се получи. – И добави по-тихо: – Заради мен?

Дрю не искаше; искаше да замине на север още утре и да започне да пише вдругиден. Но... Просто, за да си сигурен, че наистина ще се получи. Идеята май не беше толкова лоша.

– Мога да изчакам една седмица.

– Добре. Чудесно. И ако все пак отидеш в хижата, всичко ще бъде наред, нали? Обещаваш ли?

– Всичко ще бъде наред.

Той зърна за миг как зъбите ѝ проблеснаха, когато се усмихна.

– Мъжете винаги така казват.

– Ако работата не потръгне, ще се прибера. Ако започна да... сещаш се.

Тя не отговори, или защото му вярваше, или защото не му вярваше. Както и да е. Нямаше да се стигне до караница, това беше важното.

Дрю си мислеше, че е заспала или се унася, когато тя му зададе въпроса на Ал Стампър. Досега не го беше задавала, не и при първите му два опита да напише роман, нито дори по време на кошмарната одисея със „Селото на склона“.

– Защо е толкова важно да напишеш роман? Заради парите ли? Справяме се добре с твоята заплата и моите счетоводни хонорари. Или е заради престижа?

– Нищо подобно, защото няма гаранции, ще го публикуват. А ако се озове в някое чекмедже като другите лоши романи по широкия свят, ще се примиря. – Щом тези думи излязоха от устата му, Дрю осъзна, че са самата истина.

– Тогава защо?

На Ал беше говорил за разширяване на творческия обхват. За вълнението да се впуснеш в неизследвани територии. (Сам

не знаеше дали си вярва, но знаеше, че този отговор ще се хареса на Ал, който тайничко си падаше романтик.) Подобни глупости нямаше да минат пред Луси.

– Имам уменията – каза след малко. – Имам и необходимия талант. Тъй че може да се получи добър роман. Дори комерсиален, ако разбирам правилно значението на тази дума що се отнася до художествената литература. Държа романът да е добър, но това не е най-главното. Не е основната ми цел. – Той се обърна към нея, хвана я за ръце и опря чело в нейното.

– Трябва да го завърша. Само това искам. После или ще напиша друг, с много по-малко буря и натиск [Буря и натиск (на немски Sturm und Drang) е течение в немската литература през втората половина на XVIII в. – Б. пр.], или ще се откажа. И в двата случая ще съм удовлетворен.

– Тоест искаш да решиш въпроса веднъж завинаги.

– Не. – Казал беше това на Ал, но само защото това беше аргумент, който той разбираше и можеше да приеме. – Поразлично е. Изпитвам почти физическа потребност. Помниш ли как Брандън се задави с чери домата?

– Никога няма да го забравя.

Бран беше на четири. Обядваха в „Кънтри Кичън“ в Гейтс Фолс. Брандън започна да се дави и да се стиска за гърлото. Дрю го сграбчи, обърна го и му приложи метода на Хаймлих. Доматът изхвърча от гърлото му цял и с осезаемо пукване като коркова тапа от бутилка. Момчето не пострада, но Дрю никога нямаше да забрави умолителния поглед на сина си, когато той осъзна, че не може да диша. Предполагаше, че Луси също никога няма да го забрави.

– Същото е – обясни той. – Само че нещо е заседнало в мозъка ми вместо в гърлото. Не се задушавам съвсем, но не мога да си поема достатъчно въздух. Трябва да го завърша.

– Добре – каза тя и го потупа по бузата.

– Разбираш ли ме?

– Не. Но ти разбираш какво става и това ми е достатъчно.

Хайде, заспивай.

Тя се обърна на другата страна.

Дрю дълго лежа буден и си мислеше за малкото градче на запад, част от страната, в която никога не беше ходил. Не че имаше значение. Въображението му щеше да го отведе там, сигурен беше. Можеше да направи всички необходими проучвания по-късно. При условие, че идеята не се превърнеше в мираж през следващата седмица.

Накрая заспа и сънува накуцващ шериф. Непрокопсан син, заключен в тясна килия. Мъже по покриви. Обсада, която нямаше – не можеше – да продължи дълго.

Сънува градчето Горчива река в Уайоминг.

4.

Идеята не се оказа мираж. Ставаше все по-плътна, все поярка и седмица по-късно, една топла октомврийска утрин, Дрю натовари три кашона с припаси – предимно консерви с храна – в багажника на стария джип „Шевролет“, който използваха като втори автомобил. След тях сложи сак с дрехи и тоалетни принадлежности. После натовари лаптопа си и вехтия калъф със старата портативна пишеща машина „Олимпия“ на баща си, която щеше да му служи за резерва. Нямаше вяра на тока в ТР: кабелите се късаха, когато духаше, а в селищата, които не попадаха в рамките на дадена община, възстановяваха електроподаването последно.

Целунал беше децата за довиждане преди да тръгнат за училище; сестрата на Луси щеше да е тук, за да ги посрещне, когато се приберат. Сега Луси стоеше пред къщата по блуза без ръкави и избелели джинси. Изглеждаше стройна и привлекателна, но челото ѝ беше сбърчено, сякаш скоро щеше да я споходи някоя от предменструалните ѝ мигрени.

– Внимавай – заръча му тя, – и не само с работата. Целият район опустява между Деня на труда и началото на ловния сезон, а обхватът на мобилните телефони се губи на шейсет километра от Преск Айл. Ако си счупиш крак, докато се разхождаш в гората... или се изгубиш...

– Скъпа, не съм по разходките из гората. Ако изобщо изляза да се разхождам, ще вървя покрай пътя. – Той я огледа по-внимателно и онова, което видя, хич не му се понрави. Не беше само сбърченото чело: очите ѝ блестяха подозрително.

– Ако искаш, ще остана. Само кажи.

– Наистина ли би го направил?

– Ако много държиш. – Молеше се да не се налага.

Луси – беше забила поглед в гуменките си – вдигна глава и я поклати.

– Не. Разбирам колко е важно за теб. Стейси и Бран също.

Чу го какво каза, когато те целуна за довиждане.

Брандън, дванайсетгодишният им син, беше казал: „Върни се с богат улов, татко“.

– Искам да ми се обаждаш всеки ден, господинчо. Найкъсно в пет, дори да работиш та пушек да се вдига. Мобилният ти телефон няма да има обхват, но стационарният работи. Получаваме сметка всеки месец и тази сутрин се обадих за всеки случай. Не само че звънна, но и се включи старият телефонен секретар на баща ти. От съобщението ме побиха тръпки. Все едно чух глас от гроба.

– Не се съмнявам. – Бащата на Дрю беше мъртъв от десет години. Задържали бяха хижата и бяха ходили в нея няколко пъти, после я даваха под наем на ловни дружинки, докато Стария Бил, който я поддържаше, не умря. След това спряха да се занимават. Една група ловци не беше платила целия наем, а друга беше изпотрошила всичко. Не си струваше разправията.

– Трябва да запишеш ново съобщение.

– Непременно.

– И те предупреждавам, Дрю, ако не ми звъниш редовно, ще дойда лично.

– Идеята не е добра, скъпа. Последните двайсет и пет километра по Лайняния път ще откършат ауспуха на волвото. Сигурно и цялото окачване.

– Не ме интересува. Защото... просто ще го кажа, става ли? Когато някой разказ не потръгне, го оставяш за малко. Мъкнеш се начумерен из къщи една-две седмици, после отново идваш на себе си. Със „Селото на склона“ беше съвсем различно и годината след това беше много страшна за мен и децата.

– Този път е...

– Различно, знам, повтори го поне пет пъти и ти вярвам, макар че единственото, което знам за романа, е, че не е за група похотливи преподаватели, които си разменят половинките като в роман на Ъпдайк. Просто... – Тя го хвана за китките и го погледна сериозно. – Ако работата не потръгне, ако започнеш да губиш думите като със „Селото“, се прибери. Чуваш ли ме? Прибери се.

– Обещавам.

– А сега ме целуни страстно.

Той я целуна, като нежно раздели устните ѝ с език и плъзна ръка в задния джоб на джинсите ѝ. Когато се отдръпна, Луси беше поруменяла.

– Да – каза тя. – Точно така.

Дрю се качи в джипа и почти го беше изкарал на улицата, когато Луси извика:

– Почакай! Почакай! – И хукна след него.

Щеше да му каже, че е размислила, че иска той да остане и да се опита да напише книгата в кабинета си на втория етаж, сигурен беше, и едва устоя на желанието да натисне газта и да отпраши по Сикамор Стрийт, без да поглежда в огледалото за обратно виждане. Вместо това спря колата със задницата на улицата и свали прозореца.

– Хартия! – каза тя, задъхана и с коса, паднала в очите. Изду долната си устна и издуха кичурите. – Имаш ли хартия? Защото дълбоко се съмнявам там да има откъде да си купиш.

Той се ухили и я погали по бузата.

– Два топа. Как мислиш, дали ще ми стигнат?

– Би трябвало, освен ако не възнамеряваш да напишеш

„Властелинът на пръстените“. – Тя го погледна спокойно. Челото ѝ вече не беше сбърчено, поне засега. – Хайде, тръгвай, Дрю, и се върни с богат улов.

5.

Щом сви към изхода за магистрала I-295, където някога беше видял мъж да сменя спукана гума, му олекна. Истинският му живот – децата, ежедневните задължения, домакинските задачи, да взима Стейси и Брандън от извънкласните им занимания – оставаше зад гърба му. Щеше да се върне след две седмици, най-много три, и макар да предполагаше, че ще трябва да напише по-голямата част от книгата сред шума и глъчката на истинския живот, сега му предстоеше да поживее в друг свят, в света на въображението си. Не беше съумявал да се потопи напълно в този свят, докато работеше по трите предишни романа. Този път усещаше, че ще успее. Тялото му можеше и да седи в аскетична хижа в горите на Мейн, но въображението му щеше да е в град Горчива река, Уайоминг, където накуцващ шериф и тримата му уплашени заместници трябваше да пазят млад мъж, убил хладнокръвно още помлада жена пред поне четирийсет свидетели. Да го опазят от разярените жители на градчето беше само половината от задачата им. Другата беше да го заведат до столицата на окръга, където щеше да се състои процесът (ако в Уайоминг изобщо са имали окръзи през 80-те години на деветнайсети век; покъсно щеше да проучи). Дрю още нямаше представа откъде старият Прескот е намерил цял отряд въоръжени разбойници, които да се противопоставят на органите на реда, но беше сигурен, че ще го измисли.

Всичко щеше да измисли.

Излезе на магистрала I-95 при Гардинър. Джипът – с навъртени близо 200 000 километра – се разтресе, когато вдигна 95 км/ч, но щом достигна 110, вибрациите спряха и старото шеви се понесе плавно. Предстоеше му пътуване от още четири часа, последният от които по все по-тесни пътища, водещи до, както го наричаха местните, Лайняния път.

Очакваше с приятна тръпка пътуването, но с още по-голямо нетърпение очакваше да отвори лаптопа си, да го закачи за малкия принтер „Хюлет-Пакард“ и да създаде документ, който щеше да озаглави ГОРЧИВА РЕКА #1. Този път мисълта за бялата бездна под мигащия курсор не го изпълваше със смесица от надежда и страх. След като навлезе в Огъста, вече изпитваше единствено нетърпение. Този път нямаше да се провали. Не само това. Този път всичко щеше да се получи идеално.

Пусна радиото и започна да припява на „Ху“.

Късно следобед спря пред единствения магазин в ТР-90, неугледна постройка с хлътнал покрив, наречена „Големият смесен магазин в 90“ (все едно в селото имаше и малък смесен магазин). Зареди догоре шевролета, чийто резервоар беше почти празен, от стара ръждясала бензинова колонка, където табела съобщаваше, че приемат ПЛАЩАНИЯ САМО В БРОЙ, предлагат само ОБИКНОВЕН БЕНЗИН, БЕГЪЛЦИТЕ ПОДЛЕЖАТ НА ПРЕСЛЕДВАНЕ и БОГ ДА БЛАГОСЛОВИ АМЕРИКА. Цената беше 3,90 долара на галон. Тук на север дори обикновеният бензин струваше скъпо. Дрю спря на верандата на магазина, за да вдигне слушалката на оплескания с размазани буболечки монетен телефон, който стоеше тук още от детските му години заедно със, готов беше да се закълне, същия надпис, вече избелял дотолкова, че едва се четеше: НЕ ПУСКАЙТЕ МОНЕТИТЕ, ПРЕДИ ДА СЕ СВЪРЖЕТЕ. Дрю чу бръмченето на отворената линия, кимна, върна слушалката на ръждясалата вилка и влезе вътре.

– Аха, аха, още работи – каза динозавърът, седящ зад щанда. – Да не повярва човек. – Очите му бяха зачервени и Дрю се зачуди дали не е пафнал мъничко от златото на окръг Арустък. Тогава старецът извади подгизнала от сополи кърпа от задния си джоб и кихна в нея. – Проклета алергия, мъчи ме всяка есен.

– Вие сте Майк Деуит, нали? – попита Дрю.

– Не, Майк беше баща ми. Почина през февруари. На деветдесет и седем беше проклетият старец и през последните десет не знаеше кой е. Аз съм Рой. – Той протегна ръка над тезгяха. Дрю не искаше да я докосва – това беше ръката, боравила със сополивата кърпа, – но трябваше да е вежлив, затова я стисна само веднъж.

Деуит смъкна очилата на клюнестия си нос и изгледа Дрю над тях.

– Знам, че за зла участ мязам на татко, ама и ти мязаш на твоя. Ти си момчето на Бъзи Ларсън, нали? Не Рики, а другият.

– Точно така. Рики живее в Мериланд. Аз съм Дрю.

– Да, да, така е. Идвал си с жената и децата, но отдавна не си се вясвал. Учител беше, нали?

– Да. – Дрю подаде на Деуит три двайсетачки. Деуит ги прибра в касата и му върна шест смачкани банкноти от по един долар.

– Чух, че Бъзи умрял.

– Да. Майка ми също. – Да отметне и този въпрос.

– Съжалявам. Какво правиш тук по това време на годината?

– В творчески отпуск съм. Мисля да попиша малко.

– А, не думай. В хижата на Бъзи ли?

– Ако пътят е проходим. – Каза го само за да не изглежда като пълен пришълец. Дори пътят да беше в лошо състояние, щеше да намери начин да прекара шевролета по него. Не беше дошъл чак дотук само за да обърне и да си тръгне.

Деуит спря, за да преглътне храчка, после каза:

– Е, не случайно му викат Лайняния път, а и сигурно е поизровен от пролетните порои, но си с джип и би трябвало да изгазиш. Знаеш, че Стария Бил умря, нали?

– Да. Един от синовете му ми писа. Не успяхме да дойдем на погребението. От сърце ли си отиде?

– От глава. Тегли ѝ един куршум – отвърна Рой Деуит с видимо удоволствие. – Налегнал го беше Алцхаймерът. Полицаят намерил в жабката му тетрадка с какви ли не записки. Пътни указания, телефонни номера, името на жена му. Дори името на шибаното куче. Не е могъл да понесе, че изперква.

– Боже, това е ужасно. – Наистина беше ужасно. Бил Колсън беше приятен човек, кротък, винаги спретнат и сресан, ухаещ на „Олд Спайс“, надлежно съобщаваше на баща му – после и на Дрю – когато нещо трябва да се ремонтира и колко точно ще струва.

– Аха, аха, а щом не си знаел това, сигурно не знаеш и че се гръмна пред вашата хижа.

Дрю го зяпна.

– Шегувате ли се?

– Как ще се шегувам... – кърпата се появи отново, още посополива и смачкана, и Деуит кихна в нея – за такова нещо. Спрял пикапа, опрял цевта на пушката в брадичката си и натиснал спусъка. Куршумът го пронизал и пробил задния прозорец. Полицай Григс стоеше точно тук, където си ти, когато ми го каза.

– Господи – каза Дрю и в съзнанието му нещо щракна. Вместо да опре пистолета в слепоочието на девойката от бара, Анди Прескот – непрокопсаният син – сега го беше притиснал под брадичката ѝ... а когато натиснеше спусъка, куршумът щеше да я прониже, да излезе през тила ѝ и да счупи огледалото зад бара. Малко нередно му се стори да използва историята на дъртия лешояд за смъртта на Стария Бил в собствения си роман, дори неморално, но това нямаше да го спре. Твърде добра беше.

– Скапана работа, да – съгласи се Деуит. Опитваше се да си придаде натъжен, дори философски вид, но в гласа му се долавяше неприкрито задоволство. „И той знае кога една история е твърде добра“, помисли си Дрю. – Но остана верен на себе си до самия край.

– В какъв смисъл?

– В смисъл, че оплеска пикапа си, а не хижата на Бъзи. Никога не би направил подобно нещо, докато му е оставал поне малко здрав разум. – Отново го напуши кихавица и посегна за кърпата, но този път малко закъсня да хване цялата храчка. Която беше доста сочна. – Нали се грижеше за хижата.

7.

На осем километра северно от Смесения магазин асфалтът свършваше. След още осем километра чакъл Дрю стигна до разклонение в пътя. Зави наляво по чакъла, който тропаше и дрънкаше по шасито на шевролета. Това беше Лайняния път, непроменен, доколкото виждаше, от детството му. На два пъти се наложи да намали и да пълзи с три-четири километра в час, за да прегази участъци, изровени от пролетните порои. Два пъти трябваше да спре, да слезе от колата и да премести паднали на пътя дървета. За щастие бяха брези, изсъхнали и леки. Едната се разпадна в ръцете му.

Стигна до хижата на Кълъм – пуста, закована с дъски, алеята преградена с верига – и после започна да брои телефонните и електрически стълбове, както правеха с Рики като малки. Няколко се бяха килнали като пияни, но все още имаше точно шейсет и шест на брой от хижата на Кълъм до буренясалата отбивка – също преградена с верига – с табелата, която Луси беше сложила, когато децата бяха малки: РЕЗИДЕНЦИЯ ЛАРСЪН. По-нататък имаше още седемнайсет стълба, които свършваха при хижата на Фарингтън на брега на езерото Агълбемо.

След хижата на Фарингтън, в продължение на по сто и петдесет километра от двете страни на границата с Канада, се простираше голяма неелектрифицирана пустош. Като малки двамата с Рики ходеха до така наречения Последен стълб, който притежаваше някакво необяснимо очарование. След него нямаше нищо, което да възпре тъмнината. Дрю веднъж беше завел Стейси и Брандън да видят Последния стълб и не му убягна разочарованият поглед, който си размениха. Те си мислеха, че електричеството – както и безжичният интернет - продължава безкрайно.

Слезе от колата, отключи веригата, като се наложи да намества ключа и да пробва няколко пъти, докато най-накрая го превърти. Трябваше да вземе масло от магазина, но човек не може да мисли за всичко.

Частният път до хижата беше дълъг четиристотин метра и през цялото време клони стържеха страните и покрива на джипа. Над тях вървяха два кабела – за тока и за телефона. Помнеше, че едно време бяха обтегнати, но сега висяха по цялото диагонално отклонение от основното трасе на Електрическа компания „Северен Мейн“.

Стигна до хижата. Изглеждаше пуста и изоставена. Зелената боя се лющеше, след като вече го нямаше Бил Колсън да я освежи, ламариненият покрив беше покрит с борови иглички и нападали листа, а сателитната чиния на покрива (също пълна с листа и иглички) изглеждаше нелепо тук в гората. Запита се дали освен телефона Луси продължава да плаща месечните сметки и за сателитната телевизия. Дори да плащаше, вероятно хвърляше парите на вятъра, защото устройството едва ли работеше. Съмняваше се, че от „Директ ТВ“ ще върнат чека с бележка: „Опа, връщаме ви парите, защото сателитната ви чиния се е скапала“. Верандата беше очукана от стихиите, но изглеждаше достатъчно здрава (макар че не биваше да разчита напълно на това). Под нея зърна избелял зелен брезент, под който предположи, че има някой и друг кубик дърва – може би последните, които Стария Бил бе донесъл.

Слезе и сложи ръка върху топлия преден капак на колата. Някъде изграчи врана. В далечината друга врана ѝ отговори. Освен ромоленето на потока Годфри по пътя му към езерото това бяха единствените шумове.

Дрю се запита дали е паркирал на същото място, където Бил Колсън е спрял пикапа си и си е пръснал мозъка. Нямаше ли някакво вярване – май в Средновековна Англия, – според което призраците на самоубийците са обречени да витаят на местата, където са сложили край на живота си?

Тръгна към хижата, като си казваше (като се мъмреше), че е твърде стар за приказки край лагерния огън, когато чу нещо да се приближава с трясък към него. Онова, което излезе от гъстите борове, делящи поляната пред хижата от потока, обаче не беше призрак или зомби, а малък лос, подтичващ на абсурдно дълги крака. Животното стигна до бараката за инструменти до къщата, видя го и спря. Взряха се един в друг. Дрю си помисли, че лосовете – били те малки или големи – са сред най-грозните и чудати божии създания. Кой знае какво си мислеше лосчето.

– Няма да ти сторя зло, приятелче – каза тихо Дрю и лосът наостри уши.

Разнесе се нов шум от копита и строшени клони и майката на малкото си проправи път сред дърветата. Един клон падна на врата ѝ и тя го отърси от себе си. Женската се взря в Дрю, наведе глава и започна да рие земята с копито. Ушите ѝ се прилепиха до главата.

„Мисли да ме нападне – помисли си Дрю. – Смята, че съм заплаха за малкото и ще ме атакува“.

Помисли си да изтича до колата, но тя може би – вероятно – се намираше твърде далеч. А хукнеше ли, дори за да се отдалечи от малкото, майката можеше да се разяри. Затова просто остана на място и се опита да изпрати успокоителни мисли на четиристотинкилограмовото животно, което се намираше на не повече от трийсет метра. Не се тревожи, мамче, безобиден съм.

Женската го гледа петнайсетина секунди с приведена глава, без да спира да рие земята с копито. На него му се стори по-дълго. Тогава тя отиде при малкото (без да сваля очи от натрапника) и застана между него и Дрю. Отново го изгледа втренчено и явно обмисляше следващия си ход. Дрю стоеше неподвижно. Изпитваше силен страх, но и необикновен възторг. Помисли си: „Ако се засили и ме връхлети от това разстояние, ще умра на място или ще пострадам толкова тежко, че бездруго ще умра. Ако не ме нападне, ще сътворя нещо великолепно тук. Великолепно“.

Знаеше, че разсъжденията му са абсурдни дори в този момент, когато животът му бе поставен на карта – все едно беше дете, което вярва, че ще получи колело за рождения ден, ако ей онзи облак там затули слънцето, – но в същото време усещаше, че е напълно прав.

Мама Лос внезапно изви глава и бутна задницата на малкото. Лосчето изблея почти като овца, звукът нямаше нищо общо с дрезгавия рев на лос, който баща му някога имитираше, и затича към гората. Майката го последва, като спря да хвърли на Дрю един последен заплашителен поглед: Ако тръгнеш след мен, ще умреш.

Дрю въздъхна и чак тогава осъзна, че е стоял със затаен дъх (изтъркано клише от трилърите, което обаче се оказа вярно), и тръгна към верандата. Ръката, с която държеше ключовете, леко трепереше. Вече си казваше, че не е бил в истинска опасност; ако не закачаш лоса – дори Мама Лос, бдяща над малкото си, – и той няма да те закача.

Освен това можеше да е къде-къде по-зле. Можеше да се натъкне на мечка.
8.

Влезе в хижата, като очакваше да завари пълна бъркотия, но тя беше чиста и подредена. Несъмнено дело на Стария Бил; възможно беше дори да е разтребил като за последно в деня, в който се беше самоубил. Плетената черга на Аги Ларсън още беше по средата на стаята, захабена по краищата, но иначе здрава. Повдигнатата върху тухли печка на дърва чакаше да бъде заредена, а огнеупорното стъкло на прозорчето беше чисто като пода. Отляво имаше малък кухненски бокс. Отдясно под прозореца с изглед към гористия склон, спускащ се към потока, имаше голяма дъбова маса. В отсрещния ъгъл на стаята бяха разположени диван, два стола и камина, която Дрю се съмняваше, че е удачно да пали. Бог знае колко сажди се бяха събрали в комина, да не говорим за живите обитатели: мишки, катерици, прилепи.

Готварската печка марка „Хотпойнт“ сигурно е била нова във времената, когато единственият сателит около Земята е бил Луната. До нея, отворен и наподобяващ труп, беше изключеният от тока хладилник. Беше празен, ако не се брои кутията със сода за хляб „Арм & Хамър“. Телевизорът в дневната беше портативен и стоеше върху поставка на колелца. Дрю си спомни как четиримата седяха пред него, гледаха повторения на „Военнополева болница“ и вечеряха претоплени полуфабрикати.

Дървено стълбище водеше към втория етаж покрай западната стена на хижата. Горе имаше малко преддверие, обрамчено от етажерки за книги, отрупани предимно с романи с меки корици – които Луси наричаше четива за дъждовни дни. От него се влизаше в две малки спални. Дрю и Луси спяха

в едната, а децата – в другата. Дали спряха да идват, когато Стейси започна да мрънка, че имала нужда от лично пространство? Затова ли спряха да идват? Или просто станаха твърде заети, за да прекарват няколко седмици през лятото в полеви условия? Дрю не можеше да си спомни. Но се радваше, че е тук и че никой от наемателите не е отмъкнал плетената черга на майка му... въпреки че на кого би му притрябвала? Едно време изглеждаше прекрасно, но сега ставаше само да минават по нея с кални обувки или с мокри от газене в потока боси крака.

– Мога да работя тук – каза той. – Да. – Подскочи от звука на собствения си глас – все още напрегнат от срещата с Мама Лос – и се разсмя.

Нямаше нужда да проверява дали има ток, защото видя мигащата червена лампичка на стария телефонен секретар на баща си, но въпреки това светна лампата на тавана, тъй като следобедът гаснеше. Отиде при телефонния секретар и го пусна да чуе съобщението.

– Дрю, обажда се Луси. – Гласът ѝ беше накъсан, все едно се обаждаше от двайсет хиляди левги под водата, и Дрю си спомни, че старата машина всъщност е просто касетофон. Невероятно беше, че още работи. – Три и десет е и малко се тревожа. Пристигна ли? Обади ми се веднага, щом стигнеш.

Досмеша го, но се и подразни. Дошъл беше тук, за да не го разсейват, а най-малко му трябваше Луси да го проверява час по час през следващите три седмици. Е, тя имаше основателни причини да се тревожи. Можеше да е претърпял злополука по пътя или колата му да се е счупила по Лайняния път. Но нямаше основание да се тревожи, че е превъртял заради книга, която още дори не бе започнал да пише.

Това го подсети за една лекция, която Факултетът по Английски език беше организирал преди пет-шест години. Джонатан Франзен беше говорил пред пълна зала за изкуството на романа. Казал беше, че кулминацията в писането на един роман всъщност настъпва преди писателят да започне да го пише, когато всичко е все още само във въображението му.

„Дори най-ясните моменти от онова, което е в съзнанието ви, се губят в превода“, казал беше Франзен. Дрю помнеше как тогава си помисли, че е много самовлюбено от негова страна да приема, че при всички писатели е така.

Вдигна телефона (слушалката беше от старите с форма на гиричка, черна и невероятно тежка), чу стабилен сигнал и се обади на мобилния на Луси.

– Пристигнах – каза ѝ. – Не, нямаше никакви проблеми.

– О, добре. Как е пътят? Как е хижата?

Говориха доста време, после се чу със Стейси, която тъкмо се беше прибрала от училище и настояваше да ѝ дадат телефона. После Луси се обади отново и му напомни да смени съобщението на телефонния секретар, защото от старото я побиват тръпки.

– Мога да обещая единствено, че ще опитам. Тази джаджа сигурно е била върхът на модерната технология през 70-те, но това е било преди половин век.

– Опитай се. Видя ли диви животни?

Той си спомни за Мама Лос с приведената глава, докато размишляваше дали да го нападне и да го стъпче до смърт.

– Само няколко врани. Луси, искам да пренеса багажа преди залез, ще ти звънна после.

– Обади се към седем и половина. Тогава ще можеш да говориш с Брандън, ще се е прибрал. Днес ще вечеря у Ранди.

– Разбрано.

– Нещо друго интересно? – В гласа ѝ като че ли се долавяше тревога, но може и просто да си въобразяваше.

– Не. На Западния фронт нищо ново. Обичам те, скъпа.

– И аз те обичам.

Дрю остави старомодната слушалка на вилката и заговори на празната хижа:

– А, да, миличка, забравих да ти кажа нещо. Стария Бил си пръснал мозъка отпред.

И се шокира от себе си, когато се разсмя.
9.

Докато пренесе багажа и провизиите, вече минаваше шест и беше огладнял. Пусна крана в кухнята и след кратко гъргорене и потракване в тръбите, чучурът избълва на няколко пъти пръски мътна вода, която постепенно потече на студена и бистра равномерна струя. Той напълни една тенджера, включи готварската печка (тихото жужене на големия котлон му навя спомени за някогашни вечери в хижата) и зачака водата да заври, за да сложи спагетите. Имаше и сос. Луси беше пъхнала шише „Рагу“ в един от кашоните с провизии. Той самият би забравил.

Замисли се дали да не стопли и консерва грах, но се отказа. Беше на къмпинг и щеше да се храни както подобава. Без алкохол обаче; не беше взел никакъв и не беше купил от Смесения магазин. Ако работата потръгнеше, както очакваше, може би щеше да се почерпи със стек „Бъдуайзър“ следващия път, когато отидеше до магазина. Можеше дори да намери продукти за салата, макар че що се отнасяше до пресните зеленчуци, Рой Деуит смяташе, че царевицата за пуканки и киселите краставички са предостатъчно. Може би зареждаше по някоя консерва с кисело зеле за клиенти с екзотичен вкус.

Докато водата заври и сосът се стопли, Дрю пусна телевизора, като очакваше да види само снежинки. Вместо това излезе син екран с надпис ДИРЕКТ ТВ СВЪРЗВАНЕ. Съмняваше се, че връзката ще се осъществи, но остави телевизора да довърши. Ако имаше какво да довършва.

Докато тършуваше из един от долните шкафове, гласът на Лестър Холт изгърмя в хижата и го стресна толкова силно, че той извика и изпусна гевгира, който тъкмо беше намерил. Когато се обърна, видя вечерната емисия новини на Ен Би Си с ясна като кристал картина. Лестър съобщаваше за поредното фиаско на Тръмп и когато предаде щафетата на Чък Тод за пикантните подробности, Дрю грабна дистанционното и изключи телевизора. Хубаво беше да знае, че работи, но нямаше намерение да се натоварва излишно с Тръмп, тероризъм и данъчна политика.

Свари цяла кутия спагети и ги изяде почти всичките. В мислите му Луси размаха укорително пръст и спомена – отново – набъбващата му с възрастта талия. Изми чиниите, докато размишляваше за Мама Лос и самоубийствата. Имаше ли място за тях в „Горчива река“? За Мама Лос едва ли. За самоубийство – може би.

Предполагаше, че Франзен може да е прав за периода преди да започнеш същинското писане на романа. Това наистина беше хубав период, защото всичко, което виждаш и чуваш, може да се ползва като суровина. Всичко е податливо на обработка. Умът може да построи град, да го преобрази, после да го изравни със земята само докато си взимаш душ, бръснеш се или пикаеш. Започнеш ли да пишеш обаче, всичко се променя. Всяка сцена, която напишеш, всяка дума, която напишеш, ограничават вариантите още малко. Накрая заприличваш на крава, която подтичва по коридор без изход, която подтичва към...

– Не, не, изобщо не е така – каза той и отново се стресна от собствения си глас. – Изобщо не е така.

Дълбоко в гората мракът падаше бързо. Дрю тръгна из хижата да светне лампите (те бяха четири на брой, с абажури кой от кой по-грозни) и после се зае с телефонния секретар. Изслуша два пъти съобщението на мъртвия си баща, добрия му стар татко, който никога, доколкото помнеше, не беше изричал обидна дума, нито беше посягал на синовете си (обидните думи и пердахът бяха от компетенцията на майка им). Струваше му се нередно да го изтрие, но тъй като не намери други касети за машината в бюрото на баща си, заповедта на Луси не му остави друг избор. Записа кратко и ясно съобщение: „Свързахте се с Дрю. Моля, оставете съобщение“.

След като приключи с тази задача, си облече тънко яке и излезе навън да поседи на стълбите и да погледа звездите. Винаги се стъписваше колко много звезди се виждат наведнъж далеч от светлинното замърсяване на дори сравнително малък град като Фалмът. Бог беше разсипал кана светлина там горе, а отвъд нея се простираше вечността. Загадката на толкова необятна реалност беше непроницаема. Надигна се вятър и накара боровете да въздъхнат тъжно, при което Дрю изведнъж се почувства много самотен и мъничък. Потрепери и се прибра вътре, където реши да запали пробно печката на дърва, само за да се увери, че няма да напълни хижата с пушек.

От двете страни на камината имаше два сандъка. В единия имаше подпалки, вероятно донесени от Стария Бил, когато е заредил с дърва под верандата за последен път. В другия имаше играчки.

Дрю коленичи и ги поразрови. Фризби, което смътно помнеше: с Луси и децата играеха на поляната и избухваха в смях всеки път, когато някой запратеше фризбито в храсталака и трябваше да отиде да го извади. Разтегателна гумена кукла Стреч Армстронг, която несъмнено беше на Брандън, и Барби (неприлично голо до кръста), което определено бе принадлежало на Стейси. Други неща обаче или не помнеше, или виждаше за пръв път. Еднооко плюшено мече. Колода карти „Уно“. Разпилени бейзболни картички. Игра на име „Предай прасетата“. Пумпал, украсен с кръг от маймунки с бейзболни ръкавици – когато го напомпа и пусна дръжката, той се олюля като пиян по пода и засвири „Заведи ме на бейзболния мач“. Това последното не му хареса. Маймунките като че ли размахваха ръкавиците нагоре-надолу по въртящата се повърхност, сякаш викаха за помощ, а мелодията доби злокобен тон, докато играчката забавяше ход.

Погледна си часовника преди да посегне към дъното на сандъка, видя, че е осем и петнайсет, и се обади на Луси. Извини се за закъснението и се оправда, че го е разсеяла кутия с играчки.

– Намерих стария Стреч Армстронг на Бран... Луси изстена.

– Боже, ненавиждах тази кукла. Миришеше отвратително.

– Помня. Намерих и други неща, но се кълна, че има някои, които виждам за пръв път. „Предай прасетата“?

– Какво да предам? – разсмя се Луси.

– Някаква детска игра. А помниш ли пумпал с маймуни?

Свири „Заведи ме на бейзболния мач“.

– Не... О, почакай. Преди три или четири години дадохме под наем хижата на едно семейство, Пиърсън, сещаш ли се?

– Смътно. – Изобщо не помнеше. Ако е било преди три години, тогава той се беше посветил на „Селото на склона“. По-скоро беше в плен на романа. Окован с вериги и със запушена уста. Литературен садомазохизъм.

– Те имаха син на шест-седем годинки. Някои от играчките сигурно са негови.

– Изненадвам се, че не си ги е взел. – Дрю гледаше мечето, което имаше окъсания вид на играчка, получавала твърде много силни прегръдки.

– Искаш ли да говориш с Брандън? Тук е.

– Естествено.

– Здрасти, татко! – обади се Бран. – Завърши ли вече книгата?

– Много смешно. Започвам я утре.

– Как е там? Добре ли е?

Дрю се огледа. Голямата стая на първия етаж изглеждаше уютно на светлината на лампите. Дори грозните абажури не разваляха впечатлението. А ако кюнецът на печката не беше задръстен, един огън в нея щеше да пропъди лекия студ.

– Да – отговори той. – Добре е.

Наистина беше добре. Чувстваше се на сигурно място. Чувстваше се и като бременна жена, готова да роди всеки момент. Не изпитваше страх да започне книгата утре, само приятна тръпка. Думите щяха да потекат, сигурен беше.

Печката работеше, кюнецът беше чист и засмукваше дима без проблеми. Докато огънят в нея догаряше, той застла леглото в голямата спалня (шега: в стаята едва имаше място да се обърне човек) с чаршафи и одеяла, които имаха съвсем лек дъх на застояло. В десет си легна и впери очи в тъмното, заслушан в свирещия из стрехите вятър. Помисли си как Стария Бил се е самоубил пред хижата, но само за кратко, и то не със страх или ужас. Онова, което изпитваше, докато си представяше последните мигове на стария пазач – кръглото дуло, притиснато в брадичката, последните образи, удари на сърцето и мисли, – не беше много по-различно от онова, което бе почувствал, докато гледаше плетеницата от светлинки на Млечния път.

Реалността беше дълбока и се простираше надалеч. Съдържаше многобройни тайни и беше безкрайна.

На другата сутрин стана рано. Закуси и се обади на Луси. Тя тъкмо приготвяше децата за училище – мъмреше Стейси, че не си е написала домашното, каза на Бран, че си е забравил раницата в хола, – тъй че разговорът им беше по необходимост кратък. След като си взеха довиждане, Дрю си облече якето и отиде до потока. Дърветата на другия бряг бяха изсечени в някакъв момент и сега се разкриваше великолепна гледка на полюшваща се до хоризонта гора. Небето ставаше все по-наситено синьо. Постоя десетина минути, за да се наслади на ненатрапчивата красота на заобикалящия го свят, и да се опита да изпразни главата си от мисли. Да подготви ума си.

Всеки семестър водеше курс по съвременна американска и британска литература, но тъй като беше автор на публикувани творби (при това в „Ню Йоркър“), основната му работа беше да преподава творческо писане. Започваше всяка лекция и семинар, като говореше за творческия процес. Казваше на студентите, че както повечето хора имат определен ритуал преди лягане, по същия начин е важно да се подготвяш всеки ден за работа. Подобно на процедурата, при която хипнотизатор подготвя пациента си да навлезе в състояние на транс.

„Понякога сравняват писането на проза или поезия със сънуването – казваше на студентите си, – но аз мисля, че това сравнение не е съвсем точно. Според мен писането прилича повече на хипноза. Колкото повече подготовката се превръща в ритуал, толкова по-лесно е да навлезете в необходимото състояние“.

Дрю прилагаше теорията, която развиваше, на практика. Когато се върна в хижата, направи кафе. До обед щеше да изпие две чаши без захар и мляко. Докато чакаше кафето да стане готово, си изпи витамините и си изми зъбите. Някой от наемателите беше натикал старото бюро на баща му под стълбището и Дрю реши да не го вади. Може и да беше странно място за работа, но в същото време създаваше и необичаен уют. Почти като в утроба. В кабинета му вкъщи последната част от ритуала преди да се захване за работа щеше да е да подреди книжата си на спретнати купчинки и да остави празно място отляво за разпечатките от принтера, но на това бюро нямаше нищо за подреждане.

Включи лаптопа и създаде нов документ. Следващите стъпки също бяха част от ритуала: кръщаването на документа (ГОРЧИВА РЕКА #1), форматирането на документа и изборът на шрифта. Докато пишеше „Селото“, използваше Book Antiqua, но за „Горчива река“ нямаше намерение да използва този шрифт – това би му донесло лош късмет. Беше наясно, че е възможно да има спирания на тока, при които да прибегне до пишещата машина, така че избра шрифт American Typewriter.

Това ли беше всичко? Не, още нещо. Натисна функцията за автоматично запаметяване. Дори токът да угаснеше, едва ли щеше да загуби работата си, батерията на лаптопа беше заредена докрай, но по-добре бе да вземе и тази предпазна мярка за всеки случай.

Кафето стана. Той си наля една чаша и седна.

„Наистина ли искаш да го направиш? Наистина ли да възнамеряваш да го направиш?“

Отговорът и на двата въпроса беше „да“, затова той центрира примигващия курсор и написа:

– Няма да стане – каза той. – Ще бъде като диктовка. Погледа още малко мигащия курсор, после написа:

Уредил беше още от самото начало лекциите му да са следобед, защото когато пишеше, започваше в осем. Винаги се стараеше да работи до единайсет, макар че през повечето дни към десет и половина мъките вече бяха започнали. Често се сещаше за една история – вероятно невярна, – която беше прочел за Джеймс Джойс. Приятел отишъл в дома на Джойс и заварил прочутия писател на бюрото да се държи за главата в пълно отчаяние. Когато приятелят го попитал какво му е, Джойс отговорил, че успял да напише едва седем думи за цяла сутрин. „Но, Джеймс, това е добре за теб“, казал приятелят. На което Джойс отговорил: „Може би, но не знам как да ги подредя!“

Дрю разбираше как се е чувствал писателят, независимо дали историята беше вярна. Точно така обикновено се чувстваше и той по време на онзи мъчителен последен половин час. Тогава го обземаше страхът, че ще изгуби думите. Естествено, през последния месец от „Селото на склона“ се бе чувствал така всяка проклета секунда.

Тази сутрин не изпита нищо подобно. Една врата в главата му се отвори и разкри задимения, миришещ на газ бар, известен като „Бизонската глава“, и той влезе през нея. Виждаше всеки детайл, чуваше всяка дума. Намираше се там и гледаше с очите на Хъркаймър Беласко, пианиста, когато младият Прескот опря дулото на револвера си (колт със седефена дръжка) под брадичката на младата танцьорка и започна словоизлиянията си към нея. Акордеонистът закри очи, когато Анди Прескот натисна спусъка, но Хъркаймър държеше своите широко отворени и Дрю видя всичко: внезапната експлозия на коса и кръв, бутилката „Олд Денди“, която куршумът пръсна, пукнатото огледало, пред което стоеше уискито.

Досега Дрю никога не бе преживявал подобно нещо, докато пишеше, а когато гладът най-накрая го извади от транса (за закуска бе изял купичка овесени ядки), погледна в долния ъгъл на лаптопа и видя, че е почти два следобед. Гърбът го болеше, очите му смъдяха и се чувстваше екзалтиран. Почти пиян. Разпечата написаното (осемнайсет страници, невероятно, мамка му), но ги остави в таблата на принтера. Довечера щеше да ги редактира с химикалка – това също беше част от ритуала му, – но вече знаеше, че няма да намери почти нищо за поправяне. Някоя и друга пропусната дума, тук-там неволно повторение, може би не напълно подходящо сравнение. Като цяло текстът щеше да е чист. Знаеше го.

– Като диктовка е – промърмори той и се зае да си направи сандвич.

През следващите три дни всичко вървеше като по часовник. Сякаш беше работил в хижата цял живот – поне по творческите си проекти. Пишеше от седем и половина почти до два. Обядваше. Дремваше или отиваше на разходка по пътя и броеше стълбовете. Вечер палеше огън в печката на дърва, претопляше някоя консерва на готварската печка, после се обаждаше вкъщи, за да поговори с Луси и децата. След като приключеше с разговора, редактираше страниците, после четеше някоя от книгите в библиотеката на втория етаж. Преди лягане гасеше огъня в печката и излизаше да погледа звездите.

Историята се лееше. Купчината страници до принтера растеше. Вече не изпитваше ужас, докато правеше кафето, пиеше витамините и си миеше зъбите, само приятно нетърпение. Щом седнеше пред компютъра, думите го чакаха. Имаше чувството, че всеки ден е Коледа и има нови подаръци за разопаковане. Едва забелязваше, че на третия ден вече киха много често и гърлото леко го дращи.

– Какво ядеш? – попита го Луси, когато ѝ се обади вечерта.

– Кажи ми честно, господинчо.

– Предимно каквото си донесох, но...

– Дрю! – Изрече го провлачено и прозвуча: Дрюууу.

– Утре отивам да си взема пресни продукти, след като приключа работа.

– Добре. Отиди до супермаркета в Сейнт Кристофър. Не е кой знае какво, но е по-добре от онова противно крайпътно магазинче.

– Добре – отвърна той, макар да нямаше намерение да ходи чак до Сейнт Кристофър; за да отиде дотам и да се върне, трябваше да навърти близо сто и петдесет километра и нямаше да успее да се прибере преди мръкване. Хрумна му чак след като затвори, че я е излъгал. Нещо, което не беше правил от последните седмици, през които работеше по „Селото“, когато положението излезе извън контрол. Когато понякога седеше по двайсет минути на същия този лаптоп и се колебаеше между горска дъбрава и върбова горичка. И двата израза му се струваха хем подходящи, хем неподходящи. Седеше прегърбен, облян в пот, и едва се сдържаше да не започне да си блъска главата, докато не изпадне най-точният израз. А когато Луси го попиташе как върви – със сбърчено чело и изражение, което гласеше: Тревожа се, – изричаше все същата кратка лъжа: Добре.

Докато се събличаше да си легне, си каза, че няма значение. Дори да беше лъжа, тя беше безобидна, просто похват да прекрати спора преди да се е разразил. Женените хора го правят непрекъснато. Така оцеляват браковете.

Легна, угаси лампата, кихна два пъти и заспа.

На четвъртия ден се събуди със запушен нос и не много силни болки в гърлото, но не усети да има температура. Можеше да работи настинал, правил го беше толкова много пъти като преподавател; всъщност се гордееше със способността си да кара подобни боледувания на крак, докато Луси обикновено се тръшваше на леглото с носни кърпички, противогрипни лекарства и списания при първото кихване. Дрю никога не го правеше на въпрос, макар думата, която майка му използваше за подобно поведение – „превземки“, – да му хрумваше често. Луси имаше право да се глези по време на двете или трите настинки, които караше всяка година, защото беше счетоводител на свободна практика и следователно сама си беше шеф. През годината на творчески отпуск това на теория важеше и за него... само че не беше съвсем вярно. В „Парис Ривю“ един писател – не помнеше точно кой – беше казал: „Когато пишете книга, книгата е шефът“, и беше прав. Ако забавиш темпо, книгата започва да избледнява, както сънищата, когато се събудиш.

Прекара сутринта в Горчива река, но с кутия носни кърпички подръка. Когато приключи за деня (още осемнайсет страници, направо нямаше спиране), с удивление установи, че е преполовил кутията. Кошчето до старото бюро на баща му беше пълно с кърпички. Това имаше и положителна страна; докато се мъчеше със „Селото“, редовно пълнеше кошчето до бюрото си с изхвърлени страници от ръкописа: Дъбрава или горичка? Лос или мечка? Слънцето блестеше или пламтеше? Не се сблъскваше с подобни глупости в град Горчива река, който напускаше с все по-голямо нежелание.

Но се налагаше. Останали му бяха само няколко консерви с кюфтета в доматен сос и макарони с говеждо. Млякото беше свършило, както и портокаловият сок. Трябваше да купи яйца, кайма, може би малко пилешко и задължително няколко полуготови ястия. Също така не беше зле да си вземе дражета против кашлица и шишенце „Никвил“, предпочитаното противогрипно лекарство на Луси. В Смесения магазин вероятно щеше да открие всичко необходимо. В противен случай трябваше да стисне зъби и да отиде до Сейнт Кристофър. Така щеше да превърне безобидната лъжа, която бе казал на Луси, в истина.

Измина с бавно друсане Лайняния път и спря пред Смесения магазин. Дотогава освен че кихаше, вече и кашляше, гърлото го болеше повече, едното му ухо беше заглъхнало и му се струваше, че май наистина има температура. Напомни си да вземе и аналгин или парацетамол и влезе вътре.

Зад щанда вместо Рой Деуит стоеше мършава млада жена с лилава коса, обица на носа и метално гвоздейче на долната устна. Дъвчеше дъвка. Дрю, с все още възбудено от работата въображение (и може би, кой знае, заради леката треска) я видя как се прибира у дома във фургон, вдигнат на циментови трупчета, при две-три деца с мърляви лица и неравни подстрижки, най-малкото тригодишно, облечено с провиснал памперс и окапана тениска с надпис МАЛКОТО ЧУДОВИЩЕ НА МАМА. Това беше отвратителен стереотип и ужасно високомерно от негова страна, но не означаваше, че не е вярно.

Дрю взе кошница за пазаруване.

– Имате ли прясно месо и зеленчуци?

– Кюфтета и кренвирши във фризера. Може би са останали свински котлети. Имаме и зелева салата с майонеза.

Е, в известен смисъл това бяха пресни продукти.

– А пилешко?

– Не. Но имаме яйца. Може и да излюпите някое пиле от тях, ако ги държите на топло. – Жената се разсмя на остроумието си и се видяха кафявите ѝ зъби. Значи не дъвчеше дъвка, а тютюн.

В крайна сметка Дрю напълни две кошници. Нямаше „Никвил“, но намери нещо, наречено „Лекът на д-р Кинг за кашлица и настинка“, както и аспирин и прахчета против главоболие „Гуди“. Завърши пазаруването с няколко консерви пилешка супа с фиде (еврейския пеницилин, наричаше я баба му), кутия маргарин и два хляба. Хлябът беше от дунапренения, произвеждан в големите фабрики, но нямаше друг. Виждаше как съвсем скоро ще си направи препечен сандвич със сирене. Идеална храна за човек с болно гърло.

Касиерката маркира покупките, като не спираше да дъвче. Дрю гледаше като хипнотизиран повдигнато и спускането на обицата на устната ѝ. След колко ли години Малкото чудовище на мама щеше да си сложи същата? След петнайсет? Може би единайсет? Каза си, че се проявява като сноб, всъщност като отвратителен сноб, но въпреки това развихреното му въображение продължаваше да препуска по пътека от асоциации. Добре дошли в „Уолмарт“. Памперси, вдъхновени от бебетата. Обичам мъже, винаги заредени с тютюн за дъвчене. Всеки ден е нова страница в модния ви дневник. Заключи я и я прати...

– Сто осемдесет и седем – каза жената и прекъсна потока му от мисли.

– Божичко, наистина ли?

Тя се усмихна и разкри зъби, които Дрю би предпочел да не вижда.

– Като искате да пазарувате тука в гората, господин... Ларсън, нали?

– Да. Дрю Ларсън.

– Като искате пазарувате тука в гората, господин Ларсън, трябва да сте готов да платите цената.

– Къде е Рой? Тя извъртя очи.

– Татко е в болницата в Сейнт Кристофър. Пипна грип, отказа да отиде на доктор, направи се на мъж и сега е с пневмония. Сестра ми гледа децата, за да мога аз да идвам в магазина и, честно да ви кажа, ми наду главата.

– Съжалявам. – Всъщност не му дремеше за Рой Деуит. Интересуваше го обаче сополивата кърпа на Деуит. И как той, Дрю, беше стиснал ръката, която я беше използвала.

– Аз съжалявам още повече. Утре ще е пълно с клиенти заради бурята, която се задава през уикенда. – Тя посочи с два разперени пръста към кошниците му. – Дано имате пари в брой, защото машината за кредитни карти се счупи, а татко все забравя да я занесе на ремонт.

– Да, имам. Каква буря?

– Северняка, както ѝ викат по „Ривиер дю Лу“. Радиостанция от Квебек. – Произнесе го Куа-бек. – Силни ветрове и порои. Ще връхлети вдругиден. Вие сте на Лайняния, нали?

– Да.

– Е, ако не искате да останете тук още цял месец, по-добре си съберете багажа и покупките и се връщайте на юг.

– Мисля, че ще се оправя – каза той и извади портфейла си. – Живея на крайбрежието. И нас често ни връхлитат североизточните бури.

Тя го изгледа със съжаление.

– Не говоря за североизточните бури, господин Ларсън. А за северняка, който идва от Канада, директно от Полярния кръг. Температурите ще паднат под масата, както се казва. От двайсет градуса ще се сринат до нулата. Може и под нулата. Тогава ще забрули суграшицата. Свари ли ви на Лайняния път, там ще си останете.

– Ще се оправя. Ще е като... – Дрю спря. Понечил беше да каже: „Ще е като диктовка“.

– Какво?

– Дано.

На връщане към хижата – слънцето блестеше в очите му и предизвика и главоболие отгоре на другите му симптоми – Дрю размишляваше мрачно за сополивата кърпа. Както и как Рой Деуит се беше направил на мъж и беше попаднал в болницата. Погледна в огледалото за обратно виждане и се взря за момент в зачервените си насълзени очи.

– Няма да ме тръшне шибаният грип. Не и когато съм набрал скорост. – Добре, но защо, за бога, беше стиснал ръка

на проклетия кучи син, след като безспорно бе гъмжала от микроби? Толкова големи, че да ги видиш и без микроскоп. И след като въпреки това му стисна ръката, защо не бе помолил да използва тоалетната, за да се измие? Господи, дори децата му знаеха, че трябва да си мият редовно ръцете. Лично ги беше научил.

– Няма да ме тръшне грипът – повтори той, после спусна сенника, та слънцето да не му свети в очите. За да не му блести в очите.

Блести? Или пламти? Пламти по-добре ли беше, или беше прекалено?

Размишлява по този въпрос през остатъка от пътя. Внесе покупките в хижата и видя, че лампичката на телефонния секретар мига. Звъняла беше Луси и го молеше да ѝ се обади при първа възможност. Дрю отново се подразни, изпита онова усещане, че му диша във врата, но тогава осъзна, че може да се е обаждала за друго. Все пак светът не се въртеше около него. Някое от децата може да се беше разболяло или да беше претърпяло злополука.

Обади се и за пръв път от много дълго време – вероятно от „Селото на склона“ – се скараха. Не толкова ожесточено, колкото през първите години на брака си, когато децата бяха малки, а парите не достигаха, но достатъчно разпалено. Луси също беше чула за бурята (естествено, беше пристрастена към канала с прогнозата за времето) и искаше той да си събере багажа и да се прибере вкъщи.

Дрю ѝ каза, че това е тъпо. Дори адски тъпо. Влязъл беше в чудесен творчески ритъм и работата вървеше добре. Прекъсване от един ден (а вероятно щяха да се окажат два, дори три) едва ли щеше да е фатално, но промяна на обстановката вероятно би имала точно такъв ефект. Мислеше си, че Луси разбира колко крехък е балансът в творческата работа – поне за него – след толкова години, но явно грешеше.

– Нима не знаеш колко силна се очаква да е тази буря? Не гледаш ли новините?

– Не. – Излъга без причина (освен че в момента го беше яд на нея). – Нямам телевизия. Чинията не работи.

– Е, бурята ще е много силна, особено на север в онези пущинаци покрай границата. Където се намираш ти, ако не си забелязал. Очакват големи райони да останат без ток заради ветровете...

– Добре че взех пишещата машина на тат...

– Дрю, би ли ме изслушал, поне веднъж?

Той замълча. Главата го болеше, гърлото го дращеше. В този момент никак не харесваше жена си. Обичаше я, разбира се, но не я харесваше. „Сега ще каже „знам“, помисли си.

– Знам – каза тя. – Знам, че взе машината на баща ти, но ще трябва да стоиш на свещи и студ в продължение на дни, може би много по-дълго.