Stephen king if it bleeds copyright 2020 by Stephen King Катя Перчинкова, превод, 2020 „Megachrom“ – оформление на корица, 2020

От послеписа ме побиха тръпки. Сякаш беше отговорил на бележката, която оставих на телефона му, когато реших да го пъхна във вътрешния джоб на погребалния му костюм.

Татко вече не се смееше, нито се подхилкваше, а се усмихваше.

– Какво е усещането да си богат, Крейг?

– Приятно е – отвърнах и естествено, че беше приятно. Подаръкът беше прекрасен, но също толкова приятна – може би дори повече – беше мисълта, че господин Хариган е имал толкова високо мнение за мен. Някой циник вероятно би казал, че си придавам фалшива скромност, но не е вярно. Защото, разбирате ли, парите бяха като фризбито, което без да искам метнах във високите клони на големия бор в задния ни двор, когато бях на осем или девет: знаех къде е, но не можех да стигна до него. Нямах нищо против. За момента имах всичко, от което се нуждая. Освен господин Хариган. Сега какво щях да правя в делничните следобеди?

– Взимам си назад думите, че е скъперник – каза татко и потегли след един лъскав черен джип, който някой от бизнесмените беше наел на портландското летище. – Макар че...

– Какво? – попитах аз.

– Като се има предвид, че няма роднини, а е толкова богат, можеше да ти остави поне четири милиона. Може би дори шест. – И щом видя изражението ми, отново се разсмя. – Шегувам се, момчето ми, шегувам се.

Пернах го по рамото и пуснах радиото, като прескочих WBLM („Рокендрол радиото на Мейн“) и се спрях на WTHT („Станция № 1 за кънтри музика в Мейн“). Започнал бях да харесвам кънтри музиката. И до днес я харесвам.

Господин Рафърти дойде на вечеря и, за толкова кльощав мъж, омете доста голяма порция от спагетите на татко. Казах му, че съм разбрал за попечителския фонд, и му благодарих.

– Недей да благодариш на мен – отвърна той и ни обясни, че би искал да инвестира парите.

Татко каза, че идеята му се струва добра, само помоли да го държи в течение. Все пак му предложи да инвестира част от парите ми в производителя на трактори „Джон Диъри“, тъй като компанията разработвала купища нововъведения. Господин Рафърти обеща да вземе предвид предложението му и по-късно установих, че действително е инвестирал в

„Диъри“, макар и само символична сума. По-голямата част от парите беше вложил в „Епъл“ и „Амазон“.

След вечеря господин Рафърти ми стисна ръка и ме поздрави:

– Хариган имаше много малко приятели, Крейг. Имаш късмет, че беше един от тях.

– И той имаше късмет, че Крейг беше негов приятел – каза татко тихо и ме прегърна през рамото. В гърлото ми заседна буца и след като господин Рафърти си тръгна, се прибрах в стаята си и поплаках. Опитвах се да не вдигам шум, за да не ме чуе татко. Може би успях, а може би той ме беше чул, но знаеше, че искам да остана сам.

Когато сълзите спряха, си включих телефона, отворих Safari и въведох в търсачката думите „сценарист“ и „начинаеща актриса“. Вицът, за който се предполагаше, че е измислен от писателя Питър Фийбълман, е за начинаеща актриса, която е толкова невежа, че преспала със сценарист. Може би сте го чували. Аз не го знаех, но разбрах какво се опитваше да ми каже господин Хариган.

През нощта се събудих към два от гръмотевици в далечината и отново осъзнах, че господин Хариган е мъртъв. Аз лежах в леглото си, а той – под земята. Носеше костюм, с който щеше да остане облечен за вечни времена. Ръцете му бяха сплетени на гърдите и щяха да си стоят така, докато от тях не останеха само костите. Ако след гръмотевиците завалеше дъжд, водата можеше да се просмуче и да намокри ковчега му. Гробът му нямаше циментова изолация – той изрично беше посочил това в „мъртвешкото писмо“, както го наричаше госпожа Гроган. След време капакът на ковчега щеше да изгние. Костюмът също. Айфонът, изработен от пластмаса, щеше да изкара много по-дълго от костюма и ковчега, но все някога и той щеше да се разпадне. Нищо не е вечно, освен може би божията воля, а дори на тринайсет вече имах съмнения по този въпрос.

Изведнъж ми се прииска да чуя гласа му. И осъзнах, че мога да го направя.

Злокобна идея (особено в два през нощта), както и нездрава, знаех го, но знаех и че ако го направя, ще мога отново да заспя. Затова се обадих и настръхнах целият, когато осъзнах простичката истина за мобилните технологии: някъде под земята в гробище „Елм“, в джоба на мъртвец, Тами Уинет пееше два стиха от „Stand By Your Man“.

Тогава гласът му прозвуча в ухото ми, спокоен и ясен, само малко дрезгав от старостта: „В момента не мога да говоря. Ще ви се обадя, ако сметна за необходимо“.

Ами ако се обадеше? Ако наистина се обадеше?

Затворих преди да прозвучи сигналът и се върнах в леглото. Докато придърпвах одеялото, размислих, станах и позвъних отново. Не знам защо. Този път изчаках сигнала и казах:

– Липсвате ми, господин Хариган. Благодарен съм ви за парите, които ми завещахте, но бих се отказал от тях, ако можехте да останете жив. – Замълчах за момент. – Навярно изглежда като лъжа, но не е. Наистина.

Тогава си легнах и заспах веднага щом главата ми докосна възглавницата. Не сънувах.

По навик включвах телефона си преди да се облека и преглеждах приложението за новини, за да проверя дали не е избухнала Трета световна война и дали не е станала някоя терористична атака. На сутринта след погребението на господин Хариган, преди да успея да прегледам новините, видях малкото червено кръгче върху иконата за есемеси, което означаваше, че съм получил съобщение. Предположих, че е от Били Боган, мой приятел и съученик, който имаше телефон „Моторола“, или от Марджи Уошбърн, която имаше самсунг... въпреки че напоследък рядко получавах съобщения от Марджи. Предполагах, че Реджина се е раздрънкала, че съм я целунал.

Знаете ли стария израз „да ти се смрази кръвта“? Наистина е възможно да се случи. Знам, защото се случи на мен. Седнах на леглото, вперил очи в екрана на телефона. Съобщението беше от pirateking1.

Чувах дрънчене долу в кухнята, където татко вадеше тигана от шкафа до печката. Явно възнамеряваше да приготви топла закуска, както се стараеше да прави един-два пъти седмично.

– Татко? – казах аз, но дрънченето продължи и го чух да мърмори нещо от рода на „Хайде, излез де, проклетия такава“. Той не ме чу не само защото вратата на стаята ми беше затворена. Дори аз едва чух гласа си. От съобщението кръвта ми се беше смразила и гласът ми беше секнал.

Предишното съобщение, което бях получил, беше изпратено четири дни преди господин Хариган да умре. То гласеше:

„Днес няма нужда да поливаш цветята в къщата, госпожа Г. вече ги поля“. Под него имаше следното съобщение: „К К К аа“.

Изпратено беше в 2:40 ч.

– Татко! – казах, този път малко по-високо, но явно не достатъчно. Не помня дали вече плачех, или сълзите потекоха, когато слизах по стълбите, все още само по гащи и тениска с емблемата на „Тигрите“ от Гейтс Фолс.

Татко стоеше с гръб към мен. Успял беше да измъкне тигана и топеше в него масло. Чу ме и рече:

– Дано си гладен. Аз лично умирам от глад.

– Тате – казах аз. – Тате.

Обърна се, когато чу да го наричам, както не го бях наричал откакто бях на осем или девет. Видя, че не съм облечен. Видя, че плача. Видя, че държа телефона си. Забрави за тигана.

– Крейг, какво има? Какво е станало? Кошмари за погребението ли сънува?

Кошмарно беше и вероятно вече беше твърде късно – все пак той беше стар човек, – но може би още имаше шанс.

– О, тате – разциврих се аз. – Той не е мъртъв. Поне не е бил мъртъв в два и половина тази нощ. Трябва да го изровим. Трябва да го изкопаем, защото са го погребали жив.

Разказах му всичко. Как бях взел телефона на господин Хариган и го бях пъхнал в джоба на сакото му. Защото той бе означавал много за него, обясних. И защото аз му го бях подарил. Разказах му как бях набрал номера му през нощта и първия път бях затворил, но след това бях позвънил отново и му бях оставил съобщение на гласовата поща. Нямаше нужда да показвам на татко съобщението, което бях получил в отговор, защото той вече го беше видял. Всъщност го беше разгледал подробно.

Маслото в тигана започваше да загаря. Татко стана и махна тигана от котлона.

– Едва ли сега ти е до яйца – каза той. После се върна на масата, но вместо да седне отсреща, на обичайното си място, седна до мен и ме хвана за ръката. – Слушай сега.

– Знам, че постъпката ми е зловеща – казах аз, – но ако не се бях обадил, нямаше да разберем. Трябва да...

– Синко...

– Не, татко, чуй ме! Трябва веднага да изпратим някого на гробището! Булдозер, багер, дори хора с лопати! Той може още да е...

– Крейг, престани. Преметнали са те.

Зяпнах го с отворена уста. Знаех за подобни измами, но вероятността да се случи на мен – при това посред нощ – дори не ми беше минавала през ум.

– Случва се все по-често – продължи татко. – На работа дори имахме инструктаж по този въпрос. Някой е получил достъп до телефона на Хариган. Клонирал го е. Знаеш ли какво означава това?

– Да, знам, но, тате... Той стисна ръката ми.

– Някой вероятно се е надявал да открадне бизнес тайни.

– Той беше пенсионер!

– Но продължаваше да следи пазара, той лично ти го е казал. Или са искали достъп до кредитните му карти. Който и да е бил, е получил съобщението ти на клонирания телефон и е решил да ти спретне номер.

– Няма как да си сигурен. Тате, трябва да проверим!

– Няма да го направим и сега ще ти обясня защо. Господин Хариган беше богат човек, който умря сам. Отгоре на всичко не беше ходил на лекар от години, макар, бас държа, че Рафърти не е спирал да му натяква, дори само за да може да актуализира застрахователната полица на стареца да покрие по-голяма част от данъците върху наследството му. Затова му направиха аутопсия. Установиха, че е умрял от сърдечна недостатъчност.

– Рязали са го? – Спомних си как кокалчетата ми докоснаха гърдите му, когато пъхах телефона в джоба му. Имаше ли зашити разрези под колосаната му бяла риза? Ако татко беше прав, значи бе имало. Зашити разрези под формата на буквата Y. Виждал ги бях по телевизията. В „От местопрестъплението“.

– Да – каза татко. – Не ми е приятно да ти го казвам, не искам да ти докарам кошмари, но е по-добре, отколкото да си мислиш, че са го погребали жив. Не са. Няма как да е бил жив. Мъртъв е бил. Разбираш ли?

– Да.

– Не, няма нужда. Прав си. Метнали са ме. – И здраво ме бяха уплашили.

– Какво възнамеряваш да правиш? Защото, ако ще седиш потънал в мрачни мисли, ще си взема почивен ден. Може да отидем за риба.

– Няма да седя потънал в мрачни мисли. Но трябва да отида до къщата да полея цветята.

– Дали е добра идея? – Татко ме наблюдаваше внимателно.

– Дължа му го. А и искам да говоря с госпожа Гроган. Да разбера дали е оставил и на нея... Какъв беше изразът?

– Дали я е подсигурил финансово ли? Хубаво е, че си загрижен за икономката. Разбира се, тя може да ти каже да си гледаш работата. Госпожа Гроган е янки от старата школа.

– Ако не ѝ е оставил нищо, искам да ѝ дам част от моите пари – казах аз.

Татко се усмихна и ме целуна по бузата.

– Ти си добро момче. Майка ти много щеше да се гордее.

По-спокоен ли си вече?

– Да. – Хапнах малко яйца и препечена филийка, за да докажа, че съм се успокоил, макар да не ми се ядеше. Татко несъмнено беше прав – открадната парола, клониран телефон, жестока шега. Явно наистина не беше господин Хариган, чиито вътрешности са били разбъркани като салата и чиято кръв е била заменена от балсамираща течност.

Татко отиде на работа, а аз отидох в дома на господин Хариган. Госпожа Гроган чистеше с прахосмукачка хола. Не пееше както обикновено, но беше достатъчно спокойна и след като полях цветята, ме попита дали искам да отидем в кухнята за по чаша чай (или, както тя се изразяваше, за „ободряваща чашка“).

– Има и бисквити.

Отидохме в кухнята и докато тя кипваше вода в чайника, аз ѝ разказах за бележката на господин Хариган и че ми е оставил пари за колежа в попечителски фонд.

Госпожа Гроган кимна делово, сякаш не беше и очаквала друго, и каза, че също е получила писмо от господин Рафърти.

– Шефът ме е уредил. По-добре, отколкото очаквах. Може би повече, отколкото заслужавам.

И аз така се чувствах.

Тя донесе чая на масата – по една голяма чаша за мен и за себе си. Между чашите сложи чиния с овесени бисквити.

– Той много ги обичаше – каза тя.

– Да, каза, че му раздвижват червата.

Това я разсмя. Взех една бисквита и я наченах. Докато дъвчех, си спомних за откъса от Послание до коринтяни, който бях прочел на сбирката на Методистката младеж на Велики четвъртък и после на великденската служба само преди няколко месеца: „... Господ Иисус през нощта, когато бе предаден, взе хляб и поблагодари, преломи и каза: вземете, яжте, това е Моето тяло, за вас преломявано; това правете за Мой спомен“. Бисквитите не бяха причастие, отец Муни определено би заклеймил тази идея като богохулна, но въпреки това аз с радост изядох бисквитата.

– Погрижил се е и за Пийт – каза госпожа Гроган. Имаше предвид Пийт Бостуик, градинаря.

– Чудесно – отвърнах и си взех втора бисквита. – Господин Хариган беше добър човек, нали?

– Не съм сигурна. Вярно, отнасяше се справедливо към хората, но само да не го ядосаш. Не помниш Дъсти Билодо, нали? Не, няма как да го помниш. Това се случи преди да започнеш работа тук.

– От семейство Билодо във фургоните ли?

– Да, точно, онези дето живеят до магазина, но подозирам, че Дъсти вече не е при тях. Сигурно отдавна се е запилял нанякъде. Той беше градинар преди Пийт, но не беше изкарал и осем месеца, когато господин Хариган го хвана да краде и го уволни. Не знам колко беше откраднал и как господин Хариган е разбрал, но не се приключи само с уволнението. Знаеш за част от даренията, които господин Хариган направи на градчето ни и за помощта, която ни оказа, но на погребението Муни не спомена и половината от тях, може би защото не е знаел или пък защото бързаше. Благотворителността е хубаво нещо, но също така дава власт на човек и господин Хариган използва тази власт срещу Дъсти Билодо.

Тя поклати глава. Отчасти, както ми се стори, от възхищение. Носеше в себе си онази сурова северняшка жилка.

– Надявам се да е свил поне няколкостотин долара от бюрото на господин Хариган или от чекмеджето с чорапите му, или откъдето ги е задигнал, защото това бяха последните пари, които изкара в град Харлоу, окръг Касъл, щата Мейн. След този случай не можа да се хване на работа дори да рине курешки в кокошарника на стария Доранс Марстелар. Господин Хариган се погрижи за това. Той беше справедлив човек, но ако ти не си като него, Бог да ти е помощ. Вземи си още една бисквита.

Взех си.

– Мисля да се кача на втория етаж. Ще взема да сменя чаршафите на леглата, вместо само да ги сваля, поне засега. Как мислиш, какво ли ще стане с къщата?

– Не знам.

– И аз не знам. Идея си нямам. Не мога да си представя, че някой ще я купи. Господин Хариган беше уникален, а същото важи и за... – тя разпери ръце – къщата.

Помислих си за стъкления асансьор и реших, че е права. Госпожа Гроган си взе бисквита.

– А саксиите с цветя? Хрумва ли ти някаква идея за тях?

– Аз ще взема няколко, ако не възразявате. За останалите не знам.

– И аз не знам. А и фризерът е пълен. Предполагам, че замразените храни можем да ги разделим на три – ти, аз и Пийт.

„Вземете, яжте, това е Моето тяло – помислих си аз. – Това правете за Мой спомен“.

Тя въздъхна.

– Просто отлагам. Разтакавам се с няколко задачи, все едно са цял куп. Не знам какво ще правя занапред. Ами ти, Крейг? Какво ще правиш?

– Сега ще сляза долу да напръскам гъбите майтаке – отвърнах аз. – И ако наистина не възразявате, ще взема африканската теменужка.

– Наистина не възразявам. – Каза го по характерния за янките начин: н’стина. – Вземи колкото саксии искаш.

Тя се качи на втория етаж, а аз слязох в мазето, където господин Хариган държеше гъбите си в няколко терариума. Докато ги пръсках, се замислих за съобщението, което бях получил през нощта от pirateking1. Татко беше прав, сигурно беше някаква шега, но нямаше ли шегаджията да изпрати нещо поне малко остроумно, като „Спаси ме, затворен съм в ковчег“ или онази стара шега „Не ме безпокойте, докато се разлагам“? Защо някой шегобиец би изпратил „аа“, което изречено на глас звучеше като задавен хрип или предсмъртен стон? И защо един шегобиец би изпратил първата буква от името ми? Не веднъж, не два пъти, а три пъти?

В крайна сметка взех четири от цветята на господин Хариган – африканската теменужка, антуриума, пеперомията и дифенбахията. Поставих ги на различни места из къщи, като запазих дифенбахията за стаята си, защото ми беше любима. Но осъзнавах, че само протакам. След като подредих саксиите, взех бутилка плодов сок от хладилника, сложих я в чантата на колелото и се отправих към гробището „Елм“.

То пустееше в горещата лятна сутрин и аз отидох право при гроба на господин Хариган. Поставили бяха надгробния камък, нищо специално, просто гранитна плоча с името и датите. Имаше многобройни букети, все още свежи (не за дълго), повечето с картички, пъхнати в тях. Най-големият букет, вероятно набран от собствената градина на господин Хариган – и то от уважение, а не за да се направи икономия, – беше от семейството на Пийт Бостуик.

Коленичих, но не за да се помоля. Извадих телефона си и го стиснах в ръка. Сърцето ми биеше толкова силно, че пред очите ми играеха малки черни точици. Отворих списъка с контактите си и набрах номера му. После свалих телефона от ухото си и долепих буза до прясно положените чимове, заслушан за гласа на Тами Уинет.

Стори ми се, че го чух, но трябва да е било плод на въображението ми. Звукът трябваше да премине през сакото му, през капака на ковчега и през два метра пръст. Но ми се стори, че го чух. Не, по-точно бях сигурен, че го чувам. Телефонът на господин Хариган пееше „Stand By Your Man“ дълбоко в гроба.

С другото си ухо, онова, което не беше долепено до земята, чувах гласа му, съвсем слабо, но доловимо сред задрямалото в тишина гробище: „В момента не мога да говоря. Ще ви се обадя, ако сметна за необходимо“.

Само че той нямаше да се обади, необходимо или не. Беше мъртъв.

Прибрах се вкъщи.

През септември 2009 тръгнах на училище в прогимназията в Гейтс Фолс заедно с приятелите ми Марджи, Реджина и Били. Пътувахме с малък стар автобус, който бързо ни спечели подигравателното прозвище „хлапетата от късия автобус“ сред учениците от Гейтс Фолс. Аз в крайна сметка пораснах (макар да спрях да раста на 177 см, което ме натъжаваше неимоверно), но през онзи първи учебен ден бях най-ниският в осми клас. Което ме правеше идеална мишена за Кени Янко, едър хулиган, останал да повтаря годината, чиято снимка трябваше да стои в речника срещу думата „побойник“.

Първият ни час не беше по конкретен предмет, а представляваше училищно събрание за така наречените „приходящи ученици“ от градчетата Харлоу, Мотън и Шайло Чърч. Директорът през онази година (и години напред) беше висок тромав тип с плешива глава, толкова лъскава, че изглеждаше полирана с препарат за коли. Това беше господин Албърт Дъглас, известен сред децата като Алко Ал и Дъг Фиркания. Всъщност никой от учениците не го беше виждал пиян, но по онова време се ширеше мнението, че пие като смок.

Той се качи на подиума, приветства с добре дошли в прогимназията в Гейтс Фолс „прекрасните ни нови ученици“ и ни разказа за всички великолепни неща, които ни очакват през предстоящата учебна година. Сред тях бяха оркестърът, хорът, клубът по дебати, клубът по фотография, Бъдещите фермери на Америка и спортове, колкото ни душа поиска (стига да бяха бейзбол, лека атлетика, футбол или лакрос – американски футбол се предлагаше чак в гимназията). Обясни ни, че веднъж месечно се провеждат Официални петъци, когато момчетата трябва да идват със сака и вратовръзки, а момичетата – с рокли (не по-къси от пет сантиметра над коляното, ако обичате). Накрая заяви, че изрично забранява ритуали по посвещаването на новите ученици от съседните градове. С други думи – ние. Явно предишната година нов ученик, пристигнал от Върмонт, се озовал в Централната болница на Мейн след като бил принуден да изпие наведнъж три бутилки енергийни напитки, и сега тази традиция беше забранена. После ни пожела всичко хубаво и ни изпрати на, както се изрази, „академичните ни експедиции“.

Страховете ми, че ще се изгубя в огромното ново училище, се оказаха напразни, защото то изобщо не беше огромно. Всичките ми часове, освен седмия час по английски, бяха на втория етаж, а всички учители ми се сториха приятни. Притеснявах се за часовете по математика, но се оказа, че тук с материала са стигнали до същото място като в старото ми училище. Положението изглеждаше обнадеждаващо до малкото междучасие между шестия и седмия час.

Тръгнах по коридора към стълбището, покрай тряскащи се врати на шкафчета, бърборещи хлапета и мириса на макарони с кайма от столовата. Тъкмо бях стигнал до стълбите, когато ме сграбчи ръка.

– Ей, новият, къде си се разбързал?

Обърнах се и видях метър и осемдесет висок трол с надупчено от акне лице. Черната му коса падаше до раменете на мазни кичури. Малки черни очички ме гледаха изпод масивно изпъкнало чело. Изпълнени бяха с лъжливо веселие. Носеше тесни дънки и очукани кубинки. Държеше хартиена торба.

– Вземи я.

Недоумяващ, аз я взех. Покрай мен забързано минаваха ученици и слизаха надолу по стълбите, като някои поглеждаха крадешком момчето с дългата черна коса.

– Погледни вътре.

Погледнах. Вътре имаше парцал, четка и кутия боя за обувки „Киви“. Понечих да му върна торбата.

– Трябва да вървя в час.

– А, не, новият. Първо ще ми лъснеш обувките.

Най-сетне схванах какво става. Това беше един от ритуалите за прием в новото училище и макар директорът изрично да ги беше забранил сутринта, си помислих, че трябва да го изпълня. После обаче се сетих за учениците, които минаваха покрай нас на стълбите. Те щяха да видят дребното селянче от Харлоу на колене с парцал, четка и кутия боя. Историята щеше да се разчуе бързо. Въпреки това вероятно щях да се подчиня, защото момчето беше много по-едро от мен и погледът в очите му хич не ми се нравеше. „Иска ми се да те спукам от бой – гласеше той. – Само ми дай повод“.

Тогава си помислих какво би казал господин Хариган, ако ме видеше как съм паднал на колене и хрисимо лъскам обувките на този простак.

– Не – отказах твърдо.

– Голяма грешка ще направиш. По-добре не ми се опъвай.

– Момчета? Какво става? Проблем ли има?

Беше госпожица Харгенсън, учителката ми по география. Тя беше млада и красива, вероятно завършила колеж съвсем наскоро, но създаваше впечатление на жена, която не търпи глупости.

Голямото момче поклати глава: не, няма проблеми.

– Всичко е наред – отговорих аз и върнах хартиената торба на собственика ѝ.

– Как се казваш? – попита госпожица Харгенсън. Не гледаше мен.

– Кени Янко.

– Какво има в торбата, Кени?

– Нищо.

– Не – отвърна той. – Трябва да влизам в час.

Аз също. Потокът от слизащи надолу ученици беше намалял и звънецът скоро щеше да удари.

– Знам, Кени, но изчакай един момент. – Тя насочи вниманието си към мен. – Ти беше Крейг, нали?

– Да, госпожице.

– Какво има в торбата, Крейг? Просто ми е интересно.

Замислих се дали да ѝ кажа. Не защото ни бяха учили да казваме истината, а тъй като този тип ме беше уплашил и това ме ядоса. Както и (какво пък, ще си призная), защото в ситуацията се беше намесил учител. Тогава се запитах: „Как би постъпил господин Хариган? Би ли го изпортил?“.

– Остатъка от обяда му – отговорих. – Половин сандвич.

Попита ме дали го искам.

Ако учителката беше взела торбата и беше надзърнала вътре, и двамата щяхме да загазим, но тя не го направи... макар да съм готов да се обзаложа, че знаеше. Само ни каза да вървим в час и се отдалечи с чаткане на обувките си с ниски токове, подходящи за училище.

Аз тръгнах да слизам по стълбите, но Кени Янко ме сграбчи отново.

– Трябваше да ги лъснеш, новият. Това ме ядоса още повече.

– Току-що ти спасих кожата. Трябва да ми благодариш. Лицето му пламна, което не отиваше особено на изригващите вулкани по кожата му.

– Трябваше да ги лъснеш. – Той си тръгна, но се обърна, все още стиснал хартиената торба в ръка. – Майната им на благодарностите. И майната ти на теб.

Седмица по-късно Кени Янко се сдърпа с господин Арсено, учителя по дървообработване, и го заплаши с трион. Кени имаше на сметката си цели три отстранявания от училище за първите си две години в прогимназията на Гейтс Фолс – след сблъска си с него на стълбището разбрах, че е легендарна фигура – и това беше последната капка. Изключиха го и си мислех, че проблемите ми с него са приключили.

Като повечето училища в малки градчета, прогимназията в Гейтс Фолс много държеше на традициите. Официалните петъци бяха само една от многото. Друга традиция беше Разнасянето на ботуша (което означаваше да стоим пред супермаркета и да събираме дарения за пожарната), Преминаването на милята (да тичаме двайсет обиколки в салона по физкултура) и да пеем химна на училището на месечните ученически събрания.

Друга от тези традиции беше Есенният бал, на който момичетата канеха момчетата. Марджи Уошбърн покани мен и аз, естествено, приех, защото исках да продължим да бъдем приятели, макар да не я харесвах, сещате се, по онзи начин. Помолих татко да ни закара и той го направи с радост. Реджина Майкълс покани Били Боган, тъй че отидохме четиримата. Най-хубавото беше, че Реджина ми прошепна в читалнята, че е поканила Били само защото ми е приятел.

Прекарвах си страхотно до първия антракт, когато излязох от физкултурния салон, за да разтоваря част от пунша, който бях погълнал. Стигнах до вратата на мъжката тоалетна, когато някой ме сграбчи за колана с една ръка и за врата с другата и ме избута по коридора до страничния вход към учителския паркинг. Ако не бях протегнал ръка, за да натисна дръжката, Кени щеше да ми размаже лицето във вратата.

Помня добре всеки миг от случилото се след това. Нямам представа защо лошите спомени от детството и ранното юношество са толкова ясни, просто е така. А този спомен е много лош.

Нощният въздух беше шокиращо студен след горещината в салона (да не говорим за влагата, създадена от многобройните потящи се детски тела). Лунната светлина блестеше върху метала на двете паркирани коли, принадлежащи на дежурните учители господин Тейлър и госпожица Харгенсън (новите учители бяха задължени да надзирават баловете, защото това беше – точно така – традиция в прогимназията на Гейтс Фолс). В далечината, на магистрала 96, прозвуча оглушителното бръмчене на кола с повредено гърне. Дланите ми бяха пронизани от пареща болка, когато Кени Янко ме повали на асфалта.

– Ставай – каза той. – Имаш задача за вършене. Станах. Погледнах дланите си и видях, че кървят.

Върху капака на една от паркираните коли имаше торба.

Той я взе и ми я подаде.

– Лъсни ми обувките. Тогава ще сме квит.

– Майната ти – казах аз и го фраснах в окото.

Нали казах, че помня абсолютно всичко? Помня всеки удар, който ми нанесе: бяха общо пет. Помня как последният ме запрати в бетонната стена на сградата и как наредих на краката си да не се подкосяват, но те не ме послушаха. Свлякох се бавно и се озовах по задник на чакъла. Помня как

„Блак Айд Пийс“ пееха, слабо, но доловимо, „Бум Бум Пау“. Помня как Кени се надвеси задъхан над мен и ме заплаши:

– Ако кажеш на някого, си мъртъв.

Но от всичко най-ясно помня – и ценя – върховното и дивашко удовлетворение, което изпитах, когато юмрукът ми го удари в лицето. Това беше единственият удар, който успях да нанеса, но беше страхотен.

Бум бум пау.

След като Кени си тръгна, извадих телефона от джоба си. Щом установих, че не е счупен, се обадих на Били. Само това ми хрумна да направя. Той вдигна на третото позвъняване и закрещя, за да надвика скандиранията на Фло Райда. Казах му да дойде навън и да доведе госпожица Харгенсън. Не исках да намесвам учителката, но макар и със здраво размътен мозък, осъзнавах, че това ще се наложи рано или късно, затова ми се стори по-добре да го направя веднага. Реших, че господин Хариган би постъпил така.

– Защо? Какво става, човече?

– Един тип ме наби – отговорих. – По-добре да не се връщам вътре. Не изглеждам много добре.

Били пристигна след три минути, не само с госпожица Харгенсън, но и с Реджина и Марджи. Приятелите ми зяпнаха изумено разбитата ми уста и разкървавения ми нос. Дрехите ми също бяха опръскани с кръв, а ризата ми (чисто нова) беше скъсана.

– Ела с мен – каза госпожица Харгенсън. Не изглеждаше смутена от кръвта, от синината на бузата ми или от все поотичащите ми устни. – Вие също.

– Не искам да се връщам вътре – казах аз, като имах предвид физкултурния салон. – Не искам да ме зяпат.

– Напълно те разбирам – отвърна учителката. – Елате, насам.

Заведе ни до врата с надпис СЛУЖЕБЕН ВХОД, отключи я, пусна ни да минем и ни заведе в учителската стая. Помещението не можеше да се нарече луксозно обзаведено, виждал бях по-хубави мебели по дворните разпродажби в Харлоу, но все пак имаше столове и аз седнах на един. Госпожица Харгенсън извади аптечка и изпрати Реджина в тоалетната да донесе студена кърпа, за да я наложат върху носа ми, който по думите ѝ не изглеждал счупен.

Реджина се върна с впечатлено изражение:

– Вътре има крем за ръце „Аведа“!

– Мой е – каза госпожица Харгенсън. – Използвай го, ако искаш. Сложи кърпата върху носа си, Крейг. Дръж я здраво. Кой ви докара?

– Бащата на Крейг – отговори Марджи. Тя оглеждаше тази неизследвана територия с ококорени очи. След като стана ясно, че няма да умра, беше започнала да прави инвентаризация, която да обсъди после с приятелките си.

– Обадете му се – каза госпожица Харгенсън. – Крейг, дай телефона си на Марджи.

Марджи се обади на татко да дойде да ни вземе. Той каза нещо. Марджи го изслуша, после отговори:

– Ами, случи се малка неприятност. – Пак го изслуша. – Ами... всъщност...

Били взе телефона.

– Набили са го, но е добре. – След малко ми подаде телефона. – Иска да говори с теб.

Татко, естествено, искаше да ме чуе и след като попита дали съм добре, поиска да разбере кой ме е набил. Отвърнах, че не знам, но вероятно е бил гимназист, който се е опитвал да влезе на бала.

– Добре съм татко. Да не правим от мухата слон, става ли? Той заяви, че случилото се е сериозно. Аз казах, че не е.

Той каза, че е. Продължихме така известно време, след което той въздъхна и каза, че тръгва веднага. Затворих.

Госпожица Харгенсън каза:

– Нямам право да раздавам обезболяващи хапчета, единствено училищната сестра може да го прави, и то само с разрешение на родител, но нея я няма, тъй че... – Тя взе дамската си чанта, която висеше на закачалката до якето ѝ, и надзърна вътре. – Ако ме издадете, ще ме уволнят. Ще си мълчите ли? Тримата ми приятели кимнаха. Аз също, но предпазливо.

Кени здраво ме беше фраснал в лявото слепоочие и се надявах ръката на проклетото копеле още да го боли.

Госпожица Харгенсън извади шишенце напроксен.

– От личните ми запази. Били, донеси му вода.

Били ми донесе картонена чашка. Изпих хапчето и веднага се почувствах по-добре. Толкова голяма е силата на внушението, особено когато внушението идва от много красива млада жена.

– Вие, тримата, размърдайте се – каза госпожица Харгенсън. – Били, иди в салона и кажи на господин Тейлър, че ще се върна след десет минути. Момичета, вие излезте навън да чакате бащата на Крейг. Кажете му да спре при служебния вход. Те излязоха. Госпожица Харгенсън се наведе над мен, достатъчно близо, че да усетя аромата на парфюма ѝ, който беше прекрасен. Влюбих се в нея. Знаех, че е лигаво, но нищо не можех да направя. Тя вдигна два пръста.

– Моля те, не ми казвай, че виждаш три или четири пръста.

– Не, само два.

– Добре. – Тя се изправи. – Янко ли беше? Той е бил, нали?

– Не.

– На глупачка ли ти приличам? Кажи ми честно.

– Не, не приличате на глупачка, но не беше Кени. Което е добре, защото, ако беше той, бас държа, че щяха да го арестуват, защото вече е изключен. После ще го дадат на съд, а аз ще трябва да свидетелствам и да призная, че ме е набил. Всички ще разберат. Представете си колко срамно би било.

– А ако пребие друго дете?

Тогава се замислих за господин Хариган – представих си, че той е на моето място.

– Това си е техен проблем. Интересува ме само, че е приключил с мен.

Тя опита да се намръщи. Но устните ѝ се извиха в широка усмивка и се влюбих в нея още повече.

– Много коравосърдечно говориш.

– Просто искам да си живея спокойно – отвърнах аз. Което беше самата истина.

– Знаеш ли какво, Крейг? Мисля, че ще успееш.

Когато пристигна, татко ме огледа внимателно и поздрави госпожица Харгенсън за добрата работа.

– В предишния си живот явно съм кърпила раните на боксьори – каза тя. Това го разсмя. Никой от двамата не предложи да отидем в спешното отделение, което ми донесе облекчение.

Татко ни закара по домовете, тъй че изпуснахме половината бал, но никой не възрази. Били, Марджи и Реджина бяха преживели нещо по-интересно от това да размахват ръце във въздуха на песните на Бионсе и Джей-Зи. Що се отнася до мен, аз продължавах да си припомням приятното потръпване, когато юмрукът ми попадна в окото на Кени Янко. Щеше да му остане хубава синина и се зачудих как ли ще обясни появата ѝ. Ъм, блъснах се в една врата. Ъм, блъснах се в една стена. Ъм, биех си чекия и ръката ми трепна.

След като се прибрахме вкъщи, татко отново ме попита дали знам кой ме е набил. Аз отговорих, че не знам.

– Нещо не ти вярвам, синко. Замълчах.

– Не искаш да вдигаш шум. Така ли да разбирам? Кимнах.

– Добре – въздъхна той. – Мисля, че схващам. И аз някога бях млад. Родителите рано или късно казват това на децата си, но се съмнявам, че децата им вярват.

– Аз го вярвам. – Наистина го вярвах, макар да ме напушваше смях, когато си представех татко като дребен хлапак в епохата на стационарните телефони.

– Тогава ми кажи поне едно. Майка ти щеше да ми се ядоса, че изобщо ти задавам този въпрос, но понеже я няма... ти отвърна ли на ударите?

– Да. Само веднъж, но попадението беше добро. Това го накара да се ухили.

– Добре. Само трябва да знаеш, че ако те нападне отново, ще се намеси полицията. Разбираш ли?

Кимнах утвърдително.

– Учителката ти – харесвам я – заръча да стоиш буден поне един час, за да се уверим, че няма да ти завие свят. Искаш ли пай?

– Да.

– А чай?

Тъй че ядохме пай и изпихме по една голяма чаша чай, докато татко ми разказваше истории, но не за дуплексни телефонни линии или как е ходил в училище само с една класна стая, където се отоплявали с печка на дърва, или за телевизори само с три канала (и нито един, когато вятърът духнел антената на покрива). Разказа ми как двамата с Рой Деуит намерили фойерверки в мазето на Рой и когато ги запалили, те хвръкнали в сандъка с дърва на Франк Дрискол и го подпалили, а Франк Дрискол ги заплашил, че ако не му насекат три кубика дърва, ще каже на родителите им. Разказа ми как майка му го чула да нарича стария Фили Лубърд от Шайло Чърч Червения вожд и му измила устата със сапун, без да обръща внимание на обещанията му повече никога да не изрича подобно нещо. Разказа ми за пререканията на пързалката за ролкови кънки в Обърн – „битките“, така ги нарече, – които децата от гимназия „Лисбън“ и децата от „Едуард Литъл“, училището на татко, подхващали всяка петъчна вечер. Разказа ми как две големи момчета му смъкнали плувките на Белия плаж („Прибрах се вкъщи с кърпа, завързана на кръста“) и как някакво момче го гонило по Карбин Стрийт в Касъл Рок с бейзболна бухалка („Твърдеше, че съм направил смучка на сестра му, което не беше вярно“).

Татко наистина е бил млад някога.

Когато се качих в стаята си, се чувствах добре, но действието на хапчето, което ми беше дала госпожица Харгенсън, вече преминаваше и докато се съблека, приятното усещане също се стопи. Смятах, че Кени Янко няма да ме нападне повече, но не бях съвсем сигурен. Ами ако приятелите му започнеха да го подкачат за синината? Ако му се подиграваха за нея? Ако дори му се смееха? Дали нямаше да се ядоса и да реши, че е нужен втори рунд? В такъв случай едва ли щях му нанеса и един удар – все пак тази вечер го бях сварил неподготвен. Можеше да ме вкара в болницата, дори по-лошо.

Измих си лицето (много внимателно), измих си зъбите, легнах, угасих лампата и останах да лежа, преживявайки от-

ново случилото се. Шокът, когато ме сграбчи отзад и ме заблъска по коридора. Как ме удари в гърдите. Как ме удари в устата. Как наредих на краката си да не се подкосяват, а те не ме послушаха.

На тъмно започнах да се убеждавам все повече, че Кени не е приключил с мен. Логично – всичко изглежда много пострашно, когато си сам в тъмнината.

Затова отново светнах лампата и се обадих на господин Хариган.

Не очаквах да чуя гласа му. Исках само да си представя, че говоря с него. Очаквах тишина или автоматично съобщение, че номерът, който търся, не съществува. Пъхнал бях телефона в джоба на погребалното му сако преди три месеца, а батерията на първите айфони издържаше само около 250 часа, дори когато не ги използваш. Което означаваше, че батерията трябва да си е отишла, също като господин Хариган.

Но телефонът звънеше. Нямаше причина да звъни, реалността беше в пълно противоречие с тази идея, но под земята в гробище „Елм“, на пет километра оттук, Тами Уинет пееше „Stand By Your Man“.

Някъде на петото позвъняване леко дрезгавият му старчески глас прозвуча в ухото ми. Както винаги, той веднага мина на въпроса и дори не подкани обаждащия се да остави телефонен номер или съобщение. „В момента не мога да говоря. Ще ви се обадя, ако сметна за необходимо“.

Прозвуча сигналът и аз се чух как говоря. Не помня да бях обмислил думите си; устата ми сякаш действаше напълно самостоятелно.

– Днес ме набиха, господин Хариган. Едно голямо тъпо момче, Кени Янко. Искаше да му лъсна обувките, но аз отказах. Не го изпортих, защото си мислех, че с това ще се приключи, и се опитвах да постъпя като вас, но все пак се притеснявам. Иска ми се да можехме да поговорим.

Замълчах за момент.

– Радвам се, че телефонът ви още работи, макар да не знам как е възможно това.

Замълчах.

– Липсвате ми. Дочуване.

Затворих. Прегледах списъка с „Последни разговори“, за да се уверя, че наистина съм се свързал. Номерът му стоеше в списъка заедно с часа: 23:02. Изключих телефона и го оставих на нощното шкафче. Угасих лампата и заспах почти мигновено. Това се случи в петък вечерта. На следващата нощ – или може би рано в неделя сутринта – Кени Янко умря. Обеси се, макар да разбрах това, както и останалите подробности, чак след година.

Некрологът на Кенет Джеймс Янко беше публикуван в луистънския вестник „Сън“ чак във вторник и гласеше само, че е „починал внезапно при трагичен инцидент“, но новината беше плъзнала из цялото училище още в понеделник и, естествено, машината за слухове работеше с пълна пара.

Дишал лепило и умрял от инсулт.

Чистел една от пушките на баща си (говореше се, че господин Янко имал цял арсенал вкъщи) и тя гръмнала.

Играел си на руска рулетка с един от револверите на баща си и се гръмнал в главата.

Напил се, паднал по стълбите и си счупил врата. Никоя от тези истории не беше вярна.

Били Боган ми каза веднага щом се качи в Късия автобус. Щеше да се пръсне от нетърпение да сподели новината. Каза, че една от приятелките на майка му от Гейтс Фолс се обадила да ѝ каже. Приятелката живеела срещу семейство Янко и видяла как изнасят трупа на носилка, заобиколена от рояк роднини, които плачели и пищели. Като редовен читател на Библията дори си представих как си съдират дрехите.

Веднага си помислих – с гузна съвест – за обаждането до господин Хариган. Казах си, че той е мъртъв и е невъзможно да има нещо общо със случилото се. Казах си, че дори подобно нещо да е възможно извън комиксите на ужасите, не си бях пожелал изрично Кени да умре, а просто исках да ме остави на мира, само че това уточнение изглеждаше някак неубедително. Също така от ума не ми излизаше нещо, което госпожа Гроган беше казала в деня след погребението, когато споменах, че господин Хариган е добър човек, тъй като ни е включил в завещанието си.

„Не съм сигурна. Вярно, отнасяше се справедливо към хората, но само да не го ядосаш“.

Дъсти Билодо беше ядосал господин Хариган, а Кени Янко несъмнено щеше да го ядоса, защото ме наби, когато отказах да лъсна шибаните му обувки. Само че господин Хариган вече не се ядосваше. Продължавах да си повтарям това. Мъртвите не се ядосват. Разбира се, телефони, които не са зареждани от три месеца, също не могат да звънят и да изпращат съобщения (или да ги получават)... но телефонът на господин Хариган иззвъня и бях чул хрипливия му старчески глас. Затова се чувствах гузен, но изпитвах и облекчение. Кени Янко нямаше повече да ме преследва. Махнал се беше от пътя ми.

По-късно същия ден по време на свободния си час госпожица Харгенсън слезе във физкултурния салон, където стрелях в баскетболния кош, и ме повика в коридора.

– Днес в час изглеждаше унил – каза тя.

– Не е вярно.

– Напротив, вярно е и знам защо, но ще ти кажа нещо. Децата на твоята възраст имат птолемееви възгледи за вселената. Достатъчно млада съм, че още да помня.

– Не разбирам...

– Птолемей е бил римски математик и астролог, който вярвал, че земята е центърът на вселената и всичко се върти около нея. Децата вярват, че целият свят се върти около тях. Това усещане, че си център на вселената, обикновено започва да се стопява, докато навършиш двайсет, но ти имаш още доста време дотогава.

Беше се привела към мен, говореше много сериозно и имаше прекрасни зелени очи. А и от уханието на парфюма ѝ малко ми се виеше свят.

– Виждам, че не схващаш какво ти говоря, затова нека спрем с метафорите. Ако си мислиш, че си виновен по някакъв начин за смъртта на младия Янко, то грешиш. Нямаш никаква вина. Прегледах досието му и видях, че е имал сериозни проблеми. Проблеми вкъщи, проблеми в училище, психологически проблеми. Не знам какво се е случило и не искам да знам, но виждам нещо положително в цялата работа.

– Какво? – попитах аз. – Това, че вече не може да ме бие ли? Тя се разсмя и зърнах зъбите ѝ, красиви като всичко останало в нея.

– Пак почваш с птолемеевия възглед за вселената. Не, Крейг, положителното е, че Янко беше още малък за шофьорска книжка. Ако беше достатъчно голям, за да кара кола, можеше да вкара в гроба и други деца. А сега се връщай в салона да играеш баскетбол.

Понечих да си тръгна, но тя ме хвана за китката. И единайсет години по-късно още помня електрическия ток, който ме разтърси.

– Крейг, не намирам нищо хубаво в това едно дете да умре, дори грубиян като Кенет Янко. Но се радвам, че не беше ти на негово място.

Внезапно ми се прииска да ѝ разкажа всичко и може би щях да го направя. Но в този момент звънецът удари, вратите на класните стаи се отвориха и коридорът се изпълни с бърборещи деца. Госпожица Харгенсън пое по своя път, а аз – по моя.

Вечерта включих телефона си и отначало само се взирах в него и събирах смелост. Думите на госпожица Харгенсън от сутринта звучаха логично, но тя не знаеше, че телефонът на господин Хариган още работи, макар да е невъзможно. Не бях успял да ѝ го кажа и смятах – погрешно, както се оказа, – че никога няма го направя.

„Този път няма да се получи – казах си. – В батерията е имало остатъчен заряд, това е всичко. Като крушка, която проблясва ярко преди да изгори“.

Натиснах телефонния му номер и очаквах – всъщност се надявах – да чуя тишина или съобщение, че избраният номер не съществува. Но чух сигнал и след няколко позвънявания гласът на господин Хариган отново прозвуча в ухото ми. „В момента не мога да говоря. Ще ви се обадя, ако сметна за необходимо“.

– Обажда се Крейг, господин Хариган.

Почувствах се глупаво да говоря на мъртвец – по чиито бузи вече трябваше да е плъзнала плесен (проучил бях въпроса). В същото време изобщо не се чувствах глупаво. Чувствах се уплашен, като човек, навлязъл в прокълната територия.

– Вижте... – Облизах устни. – Нямате нищо общо със смъртта на Кени Янко, нали? Ако имате... ъ... почукайте на стената.

Затворих.

Зачаках почукването. Такова не последва.

На другата сутрин видях, че съм получил съобщение от pirateking1. Само шест букви: а а а. К К х.

Безсмислици. Изплаших се до смърт.

През есента мислех често за Кени Янко (по това време се носеше слухът, че е паднал от втория етаж, докато се опитвал да излезе незабелязано посред нощ). Още по-често мислех за господин Хариган и неговия телефон, който сега ми се искаше да бях изхвърлил в езерото Касъл. Съществува една притегателна сила, която всички изпитваме към странни неща. Забранени неща. На няколко пъти за малко да позвъня на господин Хариган, но така и не го направих, поне тогава. Някога гласът му ми действаше успокояващо, глас на житейски опит и успех, гласът на дядо, какъвто нямах. Вече не помнех този глас, какъвто беше в слънчевите следобеди, докато разговаряхме за Чарлз Дикенс, Франк Норис или Д. Х. Лорънс, или как интернет е като спукан водопровод. Сега мислех само за стържещия като изхабена шкурка старчески глас, който ми казва, че ще ми се обади, ако сметне за необходимо. Мислех си как лежи в ковчега. Погребалният агент от „Хей & Пийбоди“ несъмнено беше залепил клепачите му, но колко време издържаше лепилото? Сега очите му отворени ли бяха? Взираха ли се в мрака, докато гниеха в очните кухини?

Такива мисли ме измъчваха.

Една седмица преди Коледа отец Муни ме повика в ризницата, за да си „поговорим“. Говори предимно той. Каза, че баща ми се тревожел за мен. Отслабнал съм бил, започнал съм да изкарвам по-ниски оценки. Искал ли съм да споделя нещо с него? Замислих се и реших, че май искам. Не всичко, но поне една част.

– Ако ви кажа нещо, то може ли да си остане само между нас?

– Стига да не е свързано с престъпление – тежко престъпление – или със самонараняване. Аз не съм католически свещеник и това не е изповедалня, но повечето духовни лица умеят да пазят тайна.

И аз му разказах, че съм имал спор с момче от училище, по-голямо момче на име Кени Янко, което ме е набило здраво. Казах, че и през ум не ми е минавало да желая смъртта на Кени и определено не съм се молил за нея, но че той е умрял почти веднага след сблъсъка ни и че не спирам да мисля за това. Казах му за думите на госпожица Харгенсън как децата си мислят, че всичко се върти около тях, както и че това не е вярно. Казах, че думите ѝ малко са ме успокоили, но все още си мисля, че може да съм изиграл някаква роля в смъртта на Кени.

Отецът се усмихна.

– Учителката ти е права, Крейг. Докато станах на осем, не стъпвах по пукнатини на тротоара, за да не счупя неволно гръбнака на майка си.

– Сериозно ли?

– Напълно сериозно. – Той се приведе към мен. Усмивката му се стопи. – Аз ще пазя тайната ти, ако ти пазиш моята. Съгласен ли си?

– Да.

– Отец Ингерсол от църквата „Света Анна“ в Гейтс Фолс ми е добър приятел. Това е църквата, която посещава семейство Янко. Той ми каза, че момчето се е самоубило.

Отец Муни продължаваше да стои надвесен над мен. Хвана ме с две ръце за ръката.

– Крейг, наистина ли вярваш, че това момче се е прибрало вкъщи, помислило си е: „Господи, набих по-малко дете, ще взема да се самоубия“?

– Едва ли – отвърнах аз и въздъхнах тежко с облекчение, което търсех от два месеца. – Сега като се замисля, едва ли. Как го е направил?

– Не попитах, но нямаше да ти кажа дори Пат Ингерсол да ми беше казал. Стига си мислил за това, Крейг. Момчето си е имало проблеми. Желанието да те набие е било само симптом на тези проблеми. Нямаш никаква вина.

– А ако изпитвам облекчение задето повече не трябва да се тревожа за него?

– Бих казал, че това те прави човек.

– Благодаря.

– Олекна ли ти?

– Да.

Малко преди края на учебната година госпожица Харгенсън застана пред дъската в часа по география с широка усмивка.

– Сигурно си мислите, че ще се отървете от мен след две седмици, но имам лоша новина за вас. Господин Де Лесепс, учителят по биология в гимназията, ще се пенсионира и назначиха мен на неговото място. Може да се каже, че и аз завършвам прогимназията и отивам в гимназията.

Няколко от съучениците ми изстенаха театрално, но повечето започнахме да ръкопляскаме, а най-силно плясках аз. Нямаше да се разделя с любовта си. На детинския ми ум това му изглеждаше отредено от съдбата. И в известен смисъл беше.

* * *

Аз също завърших прогимназията в Гейтс Фолс и започнах осми клас в гимназията. Там се запознах с Майк Юберрот, известен по онова време – както и сега като резервен кетчър в отбора на „Скорците“ от Балтимор – като Подводницата.

В много гимназии се изнасят театрални постановки от абитуриентите, но в „Гейтс“ не беше така. Всяка година играехме по две пиеси и макар да ги организираше Театралният клуб, всички ученици можеха да се явят на прослушване. Знаех историята, защото бях гледал филма по телевизията един дъждовен съботен следобед. Хареса ми, затова се явих на прослушването. Приятелката на Майк, която членуваше в Театралния клуб, го беше придумала и той да се яви, и му дадоха ролята на маниакалния Джонатан Брустър. Аз влязох в образа на припрения му съучастник доктор Айнщайн. Във филма тази роля изпълняваше Питър Лор и аз се стараех да звуча като него, когато казвах презрително преди всяка реплика: „Даа! Даа!“. Не го имитирах особено добре, но да ви кажа, на зрителите страшно им хареса. В малките градчета хората не са претенциозни.

Ето така с Подводницата станахме приятели и от него разбрах какво всъщност се беше случило с Кени Янко. Оказа се, че отец Муни греши, а некрологът във вестника е прав. Наистина било злополука.

В антракта между Първо и Второ действие от генералната репетиция стоях пред автомата на „Кока-кола“, който беше глътнал последните ми седемдесет и пет цента, без да ми пусне напитка. Подводницата остави приятелката си, дойде при мен и удари здраво машината с длан в горния десен ъгъл. Кутийка с кола веднага падна в подноса.

– Благодаря – казах аз.

– Няма проблеми. Помни, че трябва да го удариш в този ъгъл.

Обещах да запомня, макар да се съмнявах, че мога да ударя автомата със същата сила.

– Ей, чух, че си имал неприятности с онзи Янко. Вярно ли е? Нямаше смисъл да отричам – Били и момичетата се бяха раздрънкали, – а и вече беше минало доста време. Затова признах, че е вярно.

– Искаш ли да знаеш как е умрял?

– Чувал съм поне сто различни версии. Ти нова ли имаш?

– Аз знам истината, приятелче. Не знаеш ли кой е баща ми?

– Знам. – В полицейското управление на Гейтс Фолс работеха само двайсетина униформени полицаи, началникът на управлението и един следовател. Той беше бащата на Майк

– Джордж Юберрот.

– Ще ти разкажа за Янко, ако ми дадеш да си пийна от колата ти.

– Добре, само недей да лигавиш кутийката.

– На животно ли ти приличам? Дай ми я, смотльо!

– Даа! Даа! – отвърнах аз с гласа на Питър Лор. Той се изкиска, взе колата, изпи я половината и се оригна. Малко понататък по коридора приятелката му пъхна пръст в устата си и се престори, че повръща. Гимназиалната любов по принцип е много възвишена.

– Баща ми разследваше случая – каза Подводницата и ми върна колата. – Няколко дни след случката го чух да говори със сержант Полк от Къщата. Така наричат участъка. Двамата седяха на верандата и пиеха бира, а сержантът каза нещо от сорта на, нали разбираш, че Янко „увиснал от мерак“. Татко се разсмя и отвърна, че чувал да му викат и „бевърлихилска вратовръзка“. Сержантът каза, че това вероятно е бил единственият начин горкото хлапе да се облекчи с надупчено от пъпки лице като неговото. Татко се съгласи, че е тъжно, но истина. После добави, че най-много го безпокояла косата. Каза, че и съдебният лекар нямал обяснение.

– Какво му е имало на косата? – попитах аз. – И какво е „бевърлихилска вратовръзка“?

– Проверих на телефона. Жаргонен израз за „еротична асфиксия“. – Каза думите на срички. Почти с гордост. – Слагаш си примка на врата и си биеш чекии, докато се задушаваш. – Когато видя изражението ми, сви рамене. – Не аз измислям новините, доктор Айнщайн, само ги съобщавам. Изглежда, тръпката е голяма, но аз лично ще пропусна.

И аз мислех да пропусна.

– Кажи за косата.

– Попитах татко. Той не искаше да ми каже, но тъй като бях чул и останалото, в крайна сметка се съгласи. Каза, че половината от косата на Янко била побеляла.

Мислех много за това. От една страна, дори да ми беше хрумнала идеята, че господин Хариган се е вдигнал от гроба, за да отмъсти заради мен (а понякога нощем, когато не можех да заспя, тази идея, колкото и абсурдна да беше, се промъкваше в съзнанието ми), историята на Подводницата, изглежда, я опровергаваше напълно. Като си помислех за Кени Янко, седнал в гардероба с гащи, смъкнати до глезените, въже на врата и посиняващо лице, докато си слага „бевърлихилска вратовръзка“, дори ми ставаше жал за него. Какъв нелеп, недостоен начин да умреш. „Починал внезапно при трагичен инцидент“, гласеше некрологът в „Сън“ и това беше по-точно, отколкото ние, децата, предполагахме.

Но, от друга страна, не ми даваше мира и онова, което бащата на Подводницата беше казал за косата на Кени. Нямаше как да не се запитам какво ли е предизвикало подобно нещо. Какво ли беше видял Кени в гардероба до себе си на път към забвението, докато беше лъскал горкия си бастун с всички сили?

Най-накрая се обърнах към най-верния си съветник – интернет. Там открих различни мнения. Някои учени твърдяха, че няма никакви доказателства, че от силен шок косата ти може да побелее. Други учени твърдяха, че даа, даа, това е напълно възможно. Че внезапен шок може да убие произвеждащите меланин стволови клетки, които определят цвета на косата. В една статия прочетох, че това всъщност се случило с Томас Мор и Мария Антоанета преди да бъдат екзекутирани. Друга статия поставяше под съмнение тези твърдения, като заявяваше, че това са само легенди. В крайна сметка се оказа като онова, което господин Хариган често казваше за купуването на акции: няма гаранции.

Малко по малко въпросите и тревогите ми избледняха, но ще излъжа, ако кажа, че забравих напълно за Кени Янко. Той не ми излиза от ума дори сега. Кени Янко в гардероба с въже на врата. Може би все пак не беше изпаднал в безсъзнание преди да успее да разхлаби въжето. Може би беше видял нещо – може би, – което го беше уплашило толкова силно, че е припаднал. Че всъщност е умрял от страх. На дневна светлина тази идея изглеждаше глупава. Нощем, особено ако духаше силен вятър и пищеше в пролуките на стрехите, не ми изглеждаше толкова абсурдна.

Табела ПРОДАВА СЕ от портландска фирма за недвижими имоти изникна пред къщата на господин Хариган и няколко души дойдоха да я огледат. Повечето бяха от онези типове, които пристигат със самолет от Бостън или Ню Йорк (някои вероятно с частни самолети). От онези, които като бизнесмените на погребението на господин Хариган плащат допълнително, за да си наемат скъпи коли. Двама от тях бяха първата семейна гей двойка, която виждах, млади, но видимо заможни и влюбени. Те пристигнаха с лъскаво беемве, ходеха хванати за ръце и ахкаха и охкаха възхитено, докато разглеждаха имота. После си тръгнаха и повече не се върнаха.

Виждах много от тези потенциални купувачи, защото господин Рафърти (който управляваше имуществото на господин Хариган) беше задържал на работа госпожа Гроган и Пийт Бостуик, а Пийт нае мен да му помагам в градината.

Той знаеше, че умея да се грижа за растенията и си върша работата съвестно. Получавах по дванайсет долара на час за дванайсет часа работа на седмица и тъй като нямаше да имам достъп до голямата сума в попечителския фонд, докато не стана студент, парите ми идваха много добре.

Пийт наричаше всеки потенциален купувач Ричи Рич. Като омъжената двойка с беемвето, която се възхищаваше гласно на къщата, но не я купи. Като се има предвид, че се намираше на черен път, а гледките, които се разкриваха от нея, бяха хубави, но не и зашеметяващи (не се виждаха езера, планини, крайбрежни скали с фарове), не се изненадвах. Не се изненадваха и Пийт и госпожа Гроган. Те кръстиха къщата „Белият слон“.

През зимата, в началото на 2011 година, използвах част от парите, които изкарвах от градинарство, за да сменя айфона си от първо поколение с нов iPhone 4. Още същата вечер прехвърлих списъка с контактите си и докато ги преглеждах, стигнах до номера на господин Хариган. Без да му мисля много, го натиснах. На екрана се изписа: „Обаждане до господин Хариган“. Вдигнах телефона до ухото си със смесица от страх и любопитство.

Не се включи запис на съобщението от господин Хариган. Не прозвуча механичен глас, който да ме уведоми, че телефонният номер не съществува, не чух и сигнал за позвъняване. Чух единствено пълна тишина. Може да се каже, че новият ми телефон беше, ха-ха, тих като гроб.

Изпитах голямо облекчение.

В десети клас записах биология и отново се срещнах с госпожица Харгенсън, красива като преди, но вече не любовта на живота ми. Насочил бях любовта си към по-достъпна (и далеч по-подходяща на възраст) млада дама. Уенди Джерард беше дребна блондинка от Мотън, която тъкмо беше свалила шините от зъбите си. Скоро двамата вече учехме заедно и ходехме на кино (когато баща ми или нейната майка можеха да ни закарат) и се целувахме на последния ред. Правехме всички напълно нормални лигави детински неща.

Увлечението ми по госпожица Харгенсън умря от естествена смърт, което беше хубаво, защото отвори възможност за приятелство. Понякога носех саксии с цветя за часовете по биология и ѝ помагах да почисти лабораторията, която деляхме с класа по химия, след занятията в петък следобед.

При едно такова чистене я попитах дали вярва в призраци.

– Предполагам, че като човек на науката, не вярвате. Тя се разсмя.

– Аз съм учителка, а не учен.

– Разбрахте какво имам предвид.

– Да, но въпреки това съм добра католичка. Това означава, че вярвам в Бог, в ангелите и в духовния свят. Не съм толкова сигурна за екзорсизма и обладаването от демони, те ми се струват вече прекалени, но призраци? Да речем, че не съм стигнала до твърдо заключение по този въпрос. Но не бих отишла на сеанс с медиум, нито бих призовавала духове с магическа дъска.

– Защо?

– И учените се поддават на суеверия, Крейг. Не искам да се занимавам с нещо, което не разбирам. Баба ми казваше, че не бива да викаш нещо, ако не искаш то да ти отговори. Винаги съм смятала, че това е много добър съвет. Защо питаш?

Нямах намерение да ѝ кажа, че Кени още не ми излиза от ума.

– Аз съм методист и в църквата говорим за Светия дух. Само че в Библията на крал Джеймс, вместо „дух“ използват думата за „призрак“. В тази връзка ви попитах.

– Е, дори призраците да съществуват – отвърна тя, – обзалагам се, че в много от тях няма нищо свято.

* * *

Същата година за Коледа татко ми подари лаптоп и започнах да пиша разкази. Погледнати изречение по изречение не бяха зле, но изреченията трябва да изграждат цяла история, а моите не постигаха това. На следващата година ме избраха за редактор на училищния вестник и се запалих по журналистиката, като този плам така и не угасна. Мисля, че никога няма да угасне. Мисля, че чуваш едно щракване, не в ума си, а в душата си, когато си намериш мястото. Можеш да го пренебрегнеш, но защо ти е да го правиш?

Започнах да раста на височина и в единайсети клас, след като показах на Уенди, че действително съм набавил предпазни средства (всъщност Подводницата купи презервативите), изгубихме девствеността си. Завърших с трети успех във випуска (само 142 точки, но все пак) и татко ми купи „Тойота Корола“ (втора употреба, но все пак). Приеха ме в „Емерсън“, един от най-добрите университети в страната за бъдещи журналисти, и съм сигурен, че щяха да ми предложат поне частична стипендия, но благодарение на господин Хариган не се нуждаех от нея – голям късметлия бях.

Между четиринайсет и осемнайсет преживях няколко характерни тийнейджърски бури, но те не бяха много – сякаш кошмарът с Кени Янко беше изчерпал голяма част от бурните емоции на израстването. Освен това обичах баща си, а и си бяхме само двамата. Мисля, че това оказа влияние.

Когато станах студент вече почти не се сещах за Кени Янко. Но все още мислех за господин Хариган. Нищо изненадващо, като се има предвид, че той ми беше постлал пътя за бляскаво академично бъдеще. Само че имаше дни, в които мислех за него по-често. Ако в съответния ден си бях вкъщи, отивах да занеса цветя на гроба му. Ако ме нямаше, изпращах Пийт Бостуик или госпожа Гроган да ги занесат от мое име.

На Свети Валентин. В Деня на благодарността. На Коледа.

И на рождения ми ден.

В тези дни винаги си купувах и лотариен билет от един долар. Понякога печелех долар, друг път – пет, а веднъж спечелих петдесет, но повече не ударих джакпота. Не съжалявах. Ако отново бях спечелил, щях да даря парите на някоя благотворителна организация. Купувах билетите в негова памет. Благодарение на него вече бях богат.

Тъй като господин Рафърти беше щедър с попечителския фонд, в трети курс в колежа вече имах собствен апартамент. Само две стаи и баня, но се намираше в Бак Бей, където и малките апартаментчета изобщо не са евтини. По това време вече работех в литературно списание. „Рало“ е едно от найдобрите списания в страната и винаги главният редактор е нашумяло име, но все някой трябва да пресява плявата и този човек бях аз. Харесвах си работата, въпреки че повечето от творбите, които получавахме, бяха на нивото на класическия пример за лоша поезия „10 причини да мразя майка си“. Ободрявах се да видя колко много мераклии да пишат са по-некадърни от мен. Може би звучи злобно. Може би наистина е така.

Точно с това се занимавах една вечер с чиния бисквити „Орео“ от едната си страна и чаша чай от другата, когато телефонът ми звънна. Обаждаше се татко. Каза, че има да ми съобщи лоша новина. Госпожица Харгенсън беше умряла.

За момент онемях. Купчината с „плява“ изведнъж ми се стори абсолютно маловажна.

– Крейг? – попита татко. – Чуваш ли ме?

– Да. Как е станало?

Той ми разказа каквото знаеше, а след няколко дни разбрах повече подробности, когато качиха онлайн седмичния брой на вестник „Уикли Ентърпрайз“ от Гейтс Фолс. ЛЮБИМА УЧИТЕЛКА ЗАГИНА ВЪВ ВЪРМОНТ, гласеше заглавието. Виктория Харгенсън Корлис все още преподавала биология в гимназия „Гейтс“; съпругът ѝ бил учител по математика в съседния град Касъл Рок. Решили през пролетната ваканция да обиколят на мотоциклет Нова Англия и да отсядат в различни семейни хотелчета всяка вечер. На връщане, докато пътували през във Върмонт и почти били стигнали до границата с Ню Хампшър, Дийн Уитмор, на трийсет и една, от Уолтъм, Масачузетс, навлязъл в насрещното платно на шосе

№ 2 и ги блъснал челно. Тед Корлис загинал на място. Виктория Корлис – жената, която ме заведе в учителската стая, след като Кени Янко ме наби, и ми даде тайничко таблетка напроксен от личните си запаси – починала на път за болницата.

Предишното лято бях стажувал в „Ентърпрайз“, където задълженията ми се състояха предимно в изхвърлянето на боклука, но от време на време пишех спортни коментари и ревюта на филми. Когато се обадих на Дейв Гарднър, главния редактор, той ми разказа някои неща, които не бяха включени в статията. Дийн Уитмор бил арестуван четири пъти за шофиране в нетрезво състояние, но баща му бил някакъв директор на хедж фонд (господин Хариган ненавиждаше тези забогатели набързо арогантни типове) и скъпо платени адвокати се погрижили обвиненията срещу него да бъдат свалени първите три пъти. В четвъртия случай, след като се блъснал в минимарект „Зоуни“ в Хингам, успял да отърве затвора, но му взели шофьорската книжка. Когато блъснал семейство Корлис, карал без документи и пиян. „Пиян до козирката“, както се изрази Дейв.

– Ще се размине само с плясване през ръцете – каза Дейв.

– Татенцето ще се погрижи. Повярвай ми.

– Няма начин. – Само при мисълта, че подобно нещо може да се случи, ми призля. – Ако информацията ти е вярна, това е неоспорим случай на предумишлено убийство.

– Повярвай ми.

Заупокойната служба се проведе в „Света Анна“, същата църква, която госпожица Харгенсън – невъзможно ми беше да мисля за нея като Виктория – и съпругът ѝ бяха посещавали от деца и в която се бяха венчали. Господин Хариган беше богат, прекарал беше дълги години сред бизнес елита на Америка, но на погребението на Тед и Виктория Корлис присъстваха много повече хора. „Света Анна“ е голяма църква, но през онзи ден храмът се пръскаше по шевовете, а ако отец Ингерсол не беше използвал микрофон, нямаше да се чува от плача на опечалените. И двамата бяха обичани учители, влюбени и, естествено, млади.

Млади бяха и повечето опечалени. Сред тях бях аз; Реджина и Марджи; Били Боган; както и Подводницата, който беше дошъл специално от Флорида, където играеше бейзбол във втородивизионен отбор. С Подводницата седяхме заедно. Той не плачеше, не съвсем, но очите му бяха зачервени и той, як мъжага, подсмърчаше.

– Тя преподаваше ли ти изобщо? – попитах го шепнешком.

– По биология в единайсети клас – прошепна той в отговор. – Трябваше да запиша курса, за да завърша. Подари ми четворка. Включих се и в клуба ѝ по орнитология. Тя ми написа препоръка за колежа.

И на мен беше написала препоръка.

– Просто не е редно – продължи Подводницата. – Просто са си се возели на мотора. – Замълча за момент. – И са носили каски.

Били си беше почти същият, но Марджи и Реджина изглеждаха пораснали, почти като зрели жени с грима и официалните си рокли. Те ме прегърнаха пред църквата след края на службата и Реджина каза:

– Помниш ли как се погрижи за теб онази вечер, когато те набиха?

– Да – отвърнах аз.

– Позволи ми да ползвам крема ѝ за ръце – добави Реджина и отново се разплака.

– Дано тикнат онзи тип в затвора до живот – заяви разпалено Марджи.

– Точно така – съгласи се Подводницата. – Дано да изгние в пандиза.

– Ще го осъдят – казах аз, но, естествено, се оказа, че греша, а Дейв е бил прав.

Дийн Уитмор се изправи пред съда през юли. Осъдиха го на четири години условно, ако се съгласи да влезе в клиника за алкохолици и да се подлага на случайни тестове за алкохол през този период. Аз отново работех в „Ентърпрайз“, вече на заплата (макар и само на половин работен ден). Прехвърлили ме бяха в отдела за местни новини, а от време на време ми възлагаха по някоя водеща статия. В деня след като обявиха присъдата на Уитмор (ако изобщо можеше да се нарече присъда) изразих възмущението си пред Дейв Гарднър.

– Знам, че е отвратително – каза той, – но трябва да пораснеш, Крейг. Живеем в истинския свят, в който парите говорят, а хората слушат. В случая на Уитмор някъде по веригата някой е получил пари. Гарантирам ти го. Ти не трябваше ли да пишеш статия за Панаира на занаятите?

Клиника за алкохолици – вероятно с тенис корт и игрище за голф – не беше достатъчно. Четири години тестове не бяха достатъчно, особено когато можеш да платиш на някого да ти набави чиста урина, ако знаеш предварително кога ще ти направят тест. Уитмор вероятно щеше да знае.

Докато месец август прежуряше, понякога се сещах за една африканска поговорка, която бях прочел в някакъв учебник: Когато умира един старец, с него изгаря една библиотека. Виктория и Тед не бяха стари, но това някак си беше още полошо, защото потенциалът, който бяха имали, никога нямаше да се реализира. Всички младежи на погребението, настоящи и бивши техни ученици като мен и приятелите ми, бяха доказателство, че нещо наистина е изгоряло и никога няма да може да бъде възстановено.

Помня как тя рисуваше листа и клонки на черната дъска, красиви рисунки, направени по памет. Помня как чистехме лабораторията по биология в петъчните следобеди, а после се заемахме и с химичната лаборатория, как се смеехме на вонята и как тя се чудеше дали някой млад доктор Джекил от класа по химия ще се превърне в господин Хайд и ще се развилнее по коридорите. Спомних си как ми каза, че напълно ме разбира, когато отказах да се върна в салона след като Кени ме наби. Мислех си за тези неща и за уханието на парфюма ѝ, а после си мислех как кретенът, който я беше убил, ще излезе от клиниката и ще си живее живота спокойно и щастливо.

Не, не беше достатъчно.

Същия следобед се прибрах вкъщи и затършувах из чекмеджетата на бюрото в стаята си, без да си признавам напълно какво търся... и защо. Не успях да го открия, което предизвика едновременно разочарование и облекчение. Понечих да изляза, но се върнах и се надигнах на пръсти, за да огледам найгорния рафт в гардероба, където се бяха събрали какви ли не вехтории. Намерих стар будилник, айпод, който се беше счупил, когато го изпуснах на асфалта, докато карах скейтборд, куп слушалки с оплетени кабели. Имаше кутия с бейзболни картички и купчина комикси за Спайдърмен. Най-отзад намерих фланелка на „Ред Сокс“, прекалено малка за тялото, което обитавах сега. Вдигнах дрехата, а под нея открих айфона, който татко ми беше подарил за Коледа. Когато още бях дребен сополанко. И зарядното беше там. Включих стария телефон да се зарежда, като все още не бях готов да призная какво възнамерявам да направя, но сега като се замисля – не много години по-късно, – съм убеден, че ме подтикнаха думите, които госпожица Харгенсън изрече, докато чистехме мивките в лабораторията: „Не бива да викаш нещо, ако не искаш то да ти отговори“. През онзи ден исках да ми отговори.

„Едва ли ще успее да се зареди – казах си аз. – Събира прах в гардероба от години“. Но телефонът се зареди. Когато го изключих от тока вечерта, след като татко си беше легнал, видях на иконата в горния десен ъгъл, че батерията е заредена докрай.

Леле, какъв архив от спомени! Видях имейли отпреди години, снимки на татко преди косата му да започне да побелява и съобщения, които си бяхме писали с Били Боган. Те не съдържаха никаква съществена информация, състояха се предимно от шеги, важни новини като „тъкмо пръднах“ и сериозни въпроси като „Написа ли си домашното по алгебра?“ Били сме като деца, говорещи си по завързани с канап консервени кутии. Което всъщност представлява по-голямата част от съвременната комуникация, като се замисли човек; говорим си, за да се намираме на работа.

Взех телефона със себе си в леглото, както правех преди да започна да се бръсна, когато целувката с Реджина беше голяма работа. Само че сега леглото, което тогава ми се струваше голямо, изглеждаше прекалено малко. Погледнах към плаката на Кейти Пери на отсрещната стена, който бях закачил в прогимназията, когато тя ми изглеждаше като олицетворението на секси закачливост. Сега бях по-голям от онзи дребен сополанко, но и не се бях променил много. Интересно как става така.

„Дори призраците да съществуват – беше казала госпожица Харгенсън, – обзалагам се, че в много от тях няма нищо свято“.

Като се сетих за тези думи, за малко да се откажа. Но после отново си представих как онзи безотговорен задник играе тенис в клиниката и набрах номера на господин Хариган. „Не се тревожи – казах си. – Нищо няма да стане. Не е възможно. Това е просто начин да си прочистиш съзнанието, за да се освободиш от гнева и скръбта и да продължиш напред“.

Само че дълбоко в себе си знаех, че нещо ще се случи, затова не се изненадах, когато чух сигнал за звънене вместо тишина. Не се изненадах и когато хрипливият му глас прозвуча в ухото ми от телефона, който бях пъхнал в джоба на погребалния му костюм преди близо седем години: „В момента не мога да говоря. Ще ви се обадя, ако сметна за необходимо“.

– Здравейте, господин Хариган. Обажда се Крейг. – Гласът ми беше изненадващо спокоен, като се има предвид, че говорех с труп, а този труп може би дори ме чуваше. – Един тип на име Дийн Уитмор уби любимата ми учителка от гимназията и съпруга ѝ. Карал пиян и ги блъснал с колата си. Те бяха добри хора, тя ми помогна, когато се нуждаех от помощ, а извършителят не си получи заслуженото наказание. Е, това е всичко.

Само че не беше всичко. Имах поне още трийсет секунди преди записът да се изключи, а не ги бях използвал. Затова изрекох и останалото, казах истината, като сниших глас толкова, че прозвуча като тихо ръмжене:

– Иска ми се проклетникът да умре.

Сега работя в „Таймс Юниън“, вестник в Олбъни. Заплатата е мижава, вероятно бих изкарвал повече като сътрудник на „Бъзфийд“ или Ти Ем Зи, но разполагам с попечителския фонд, тъй че предпочитам да работя в истински вестник, макар и почти всичко интересно вече да се случва онлайн. Може да се каже, че съм старомоден.

Сприятелих се с Франк Джеферсън, компютърния специалист на вестника, и една вечер на по халба в бирария „Мадисън“ му разказах как едно време съм успял да оставя съобщение на гласовата поща на мъртвец... но че съм звънял от стария телефон, който съм ползвал, докато мъжът още е бил жив. Попитах Франк дали е чувал за подобно нещо.

– Не – отвърна той, – но е възможно.

– Как?

– Нямам представа, но при първите мобилни телефони и компютри имаше какви ли не бъгове. Някои са легендарни.

– Най-вече при тях – отвърна той и надигна халбата си. – Защото са вкарани прибързано в производство. Стив Джобс никога не би си признал, но в „Епъл“ ужасно се страхували, че само след две години, може би дори една, „Блакбери“ ще установи пълно господство на пазара. Някои от първите айфони например се заключвали всеки път когато натиснеш буквата L. Или пък си могъл да изпратиш имейл и да търсиш нещо в интернет, но ако опиташ първо да гледаш в интернет, а после да изпратиш имейл, телефонът ти понякога забивал.

– И на мен ми се е случвало два-три пъти – казах аз. – Налагаше се да рестартирам.

– Да, случвали се какви ли не подобни работи. Що се отнася до твоя случай, предполагам, че съобщението от неговия телефон някак си се е закачило в софтуера на твоя, както костица се забива между зъбите ти. Ако искаш, можем да го наречем Дух в машината.

– Да – казах аз. – Само че в него няма нищо свято.

– Моля?

Дийн Уитмор умря на втория ден от престоя си в рехабилитационен център „Рейвън Маунтин“, клиника за алкохолици в Ню Хампшър (оказа се, че там наистина има тенис кортове; както и игрище за шафълборд и плувен басейн). Разбрах почти веднага какво е станало, защото се бях абонирал да получавам нотификации за новини, съдържащи неговото име, и на лаптопа, и на компютъра си в редакцията на „Уикли Ентърпрайз“. Не беше упомената причината за смъртта – парите говорят, както знаете, – затова наминах до град Мейдстоун в съседния щат Ню Хампшър. Отидох като журналист, зададох няколко въпроса и се разделих с част от парите, завещани ми от господин Хариган.

Не трябваше да чакам дълго, защото когато става въпрос за самоубийства, това на Уитмор беше доста необичайно. Може да се каже, че беше почти толкова необичайно, колкото да се задушиш, докато мастурбираш. В „Рейвън Маунтин“ наричаха алкохолиците и наркоманите „гости“, а в стаята на всеки гост имаше самостоятелна баня. Дийн Уитмор влязъл в банята си преди закуска и пийнал малко шампоан. Изглежда, не за да се самоубие, а за да подготви почвата. После разчупил калъп сапун на две, пуснал едната половина на пода, а другата напъхал дълбоко в гърлото си.

Научих по-голямата част от тази информация от един терапевт, чието задължение в „Рейвън Маунтин“ беше да накара пияниците и наркоманите да зарежат лошите си навици. Този тип, Ранди Скуайърс, седеше в тойотата ми и пиеше направо от шише „Уайлд Търки“, купено с част от петдесетте долара, които му бях дал (да, виждам иронията). Попитах дали Уитмор е оставил предсмъртно писмо.

– Остави – отвърна Скуайърс. – Доста мило всъщност. Почти като молитва. Пишеше „Продължавай да даваш всичката любов, която можеш“.

Настръхнах целият, но дългите ми ръкави скриха този факт и успях някак си да се усмихна. Можех да му кажа, че това не е молитва, а стих от „Stand By Your Man“ на Тами Уинет. Скуайърс бездруго нямаше да го разбере, а и нямаше нужда. Това си беше между мен и господин Хариган.

Отделих три дни за това разследване. Когато се прибрах, татко ме попита дали съм прекарал добре на кратката си ваканция. Отвърнах, че съм прекарал добре. Попита ме дали съм готов за новата учебна година след две седмици. Отговорих утвърдително. Той ме огледа и попита дали нещо ме тревожи. Аз отвърнах, че няма такова нещо, без да съм сигурен дали е истина или лъжа.

Дълбоко в себе си вярвах, че Кени Янко е загинал при злополука, а Дийн Уитмор се е самоубил, вероятно защото се е чувствал виновен. Опитах се да си представя как господин Хариган би могъл някак си да се е появил и да е причинил смъртта им, но не можах. Ако беше станало така, то значи аз бях съучастник в убийство, морално, ако не юридически. Все пак бях пожелал смъртта на Уитмор. Вероятно дълбоко в сърцето си бях пожелал и смъртта на Кени.

– Сигурен ли си? – попита татко. Не сваляше очи от мен и ме гледаше по онзи изпитателен начин, както когато направех някоя дребна беля като малък.

– Абсолютно – отвърнах аз.

– Добре, но ако искаш да поговорим, да знаеш, че съм насреща.

Да, и слава богу, но за това не можех да говоря. Не и без да изглеждам напълно полудял.

Отидох в стаята си и взех стария айфон от най-горния рафт в гардероба. Невероятно, но батерията почти не беше паднала. Защо го направих? Нима възнамерявах да позвъня до гроба и да му благодаря? Да го попитам дали наистина е там? Не помня, но едва ли има значение, защото не се обадих. Когато включих телефона, видях, че съм получил съобщение от pirateking1. Отворих го с треперещ пръст и прочетох: „К К К сП“.

Докато го гледах, ми хрумна нещо, което не ми беше минавало през ум до онзи късен летен следобед. Ами ако по някакъв начин държах господин Хариган в плен? Дали не го държах обвързан със земните си дела чрез телефона, който бях пъхнал в джоба на сакото му преди да затворят капака на ковчега? Ами ако нещата, които го молех да прави, му причиняваха болка? Може би дори го измъчваха?

„Едва ли – помислих си. – Не помниш ли какво каза госпожа Гроган за Дъсти Билодо. Каза, че не могъл да се хване дори да рине курешки в кокошарника на стария Доранс Марстелар след като откраднал от господин Хариган. Той се погрижил за това“.

Да, както и още нещо. Беше казала, че той е справедлив човек, но ако ти не си такъв, тогава Бог да ти е на помощ. Дийн Утимор справедлив човек ли беше? Не. Кени Янко справедлив човек ли беше? Не. Тъй че може би господин Хариган е бил доволен да ми окаже съдействие. Може би дори го е направил с радост.

– Ако изобщо е бил той – прошепнах.

Той е бил. Дълбоко в сърцето си знаех и това. Знаех и още нещо. Знаех какво означава съобщението: Крейг, спри.

Защото измъчвах него или защото измъчвах себе си? Реших, че в крайна сметка това е без значение.

На другия ден валеше силен дъжд, от онези студени порои без гръмотевици, които означават, че първите багри на есента ще започнат да се появяват след седмица-две. Дъждът беше хубаво нещо, защото означаваше, че летните пришълци – колкото от тях бяха останали – седяха сгушени във вилите си и езерото Касъл беше безлюдно. Паркирах колата в зоната за пикници в северния край на езерото и отидох до мястото, което като малки наричахме Терасите и където се качвахме по бански и се предизвиквахме да скочим във водата. Някои дори се осмеляваха.

Приближих се до ръба на скалите, където свършваха нападалите борови иглички и започваха голите камъни – истинската основа на Нова Англия. Бръкнах в десния джоб на панталона си и извадих стария айфон. Подържах го в ръка за момент, почувствах тежестта му и си спомних колко се зарадвах през онзи коледна сутрин, когато разопаковах кутията и видях логото на „Епъл“. Разпищях ли се от радост? Не помнех, но почти сигурно го бях направил.

Батерията още не се беше изтощила, макар и да беше паднала на петдесет процента. Позвъних на господин Хариган и дълбоко в черната пръст на гробище „Елм“, в джоба на скъпо сако, вече обгърнато от плесен, знаех, че Тами Уинет пее. Изслушах как хрипливият му старчески глас за последен път ми казва, че ще ми се обади, ако сметне за необходимо.

Изчаках да прозвучи сигналът. Казах:

– Благодаря ви за всичко, господин Хариган. Сбогом.

Затворих, вдигнах ръка и метнах телефона с цялата си сила. Проследих с поглед как описва дъга на фона на сивото небе. Видях как вдига слаби пръски, когато цопна във водата. Бръкнах в левия си джоб и извадих настоящия си телефон – iPhone 5C в пъстър калъф. Мислех и него да хвърля в езерото. Бих могъл да се справя и само със стационарен телефон и несъмнено това щеше да ми улесни живота. Много по-малко безсмислено дърдорене, край на съобщенията „Какво правиш?“ и тъпите емотикони. Ако след дипломирането си намерех работа във вестник, ако се наложеше да държа връзка с някого, можех да взимам служебен телефон и да го връщам, след като приключа с материала, по който работя.

Вдигнах ръка, останах така дълго време – минута, може би две. Накрая прибрах телефона в джоба си. Не бях сигурен, че всички се пристрастяват към тези високотехнологични консервени кутии, вързани с канап, но знам, че аз съм пристрастен, и господин Хариган също беше пристрастен към тях. Затова пъхнах телефона в джоба му на погребението. Мисля, че сега, през двайсет и първи век, телефоните са начинът, по който се венчаваме за външния свят. Ако е така, значи това е един нещастен брак.

А може би греша. След случилото се с Янко и Уитмор и след като прочетох последното съобщение от pirateking1, има страшно много неща, за които не съм сигурен. Като започнем със самата реалност. Сигурен съм обаче за две неща и те са непоклатими като канара в Нова Англия. Не искам да ме кремират, когато умра, и искам да ме погребат с празни джобове.