Stephen king if it bleeds copyright 2020 by Stephen King Катя Перчинкова, превод, 2020 „Megachrom“ – оформление на корица, 2020

Можеше да си повтаря, че не е вярно, че този път е съвсем различно, че чистата верига в крайна сметка не е толкова чиста, защото беше вдигнал температура, доста висока, ако се съдеше по това как се чувстваше – и всичко това само защото се беше докоснал до онази кърпа.

– Докосна ръката, докоснала кърпата.

Пусна чешмата и си наплиска лицето. Това малко го освежи. Разбърка едно прахче „Гуди“ за главоболие с още вода, изпи го, после отиде до вратата и я отвори. Беше сигурен, че ще види Мама Лос, толкова беше уверен за момент (заради треската), че наистина я вижда, но се оказаха само движещи се сенки, предизвикани от лекия вятър.

Пое си няколко пъти дълбоко въздух. Вдишай дълбоко, издишай сега, ума ли си изгуби да му стиснеш ръка?

Прибра се в хижата и седна пред лаптопа. Струваше му се лоша идея да се напъва, но да бездейства би било още полошо. Затова започна да пише в опит да улови отново вятъра, който беше издул платната му и го беше докарал дотук. Отначало като че ли се получаваше, но до обед (не че му се ядеше) платната на въображението му съвсем се бяха свили. Навярно защото беше болен, но започваше да прилича твърде много на предишния път.

Изглежда, губя думите.

Това беше казал на Луси и на Ал Стампър, но не беше истината; просто това беше обяснение, което можеше да им даде, за да го приемат за писателски блокаж, нещо, което след време ще преодолее. Или което ще си иде само. Всъщност беше точно обратното. Заливаха го твърде много думи. Дъбрава или горичка? Блести или пламти? Или се блещи? Даден герой хлътнали очи ли има, или празен поглед? А, и можеше ли да каже хлътналоок или празноок?

Приключи в един. Написал беше две страници и му беше все по-трудно да опровергае усещането, че отново се превръща в нервния и невротичен мъж, който за малко да опожари къщата преди три години. Можеше да си каже да не се терзае за дреболии като пейка вместо люлеещи се столове, но когато погледнеше екрана, всяка дума му се струваше неподходяща. Всяка дума сякаш криеше зад себе си друга, току извън обсега на зрението.

Възможно ли бе да се разболява от Алцхаймер? Дали се дължеше на това?

– Не ставай глупав – каза и се изненада колко носово говори. И прегракнало. Скоро щеше напълно да си изгуби гласа. Не че имаше с кого да говори, освен със себе си.

Замъкни си задника вкъщи. Там имаш жена и две прекрасни деца, с които да говориш.

Но тогава щеше да загуби книгата. Пределно ясно му беше. След четири-пет дни, когато отново бъдеше във Фалмът и се почувстваше по-добре, щеше да отвори документите с „Горчива река“ и прозата в тях щеше да изглежда все едно я е написал някой друг, чужда история, която нямаше да има представа как да довърши. Ако си тръгнеше сега, щеше да захвърли ценен дар, който можеше никога да не получи отново.

Девойката или тигъра? Книгата или живота? Изборът наистина ли беше толкова невъзможен и мелодраматичен? Едва ли, но със сигурност се чувстваше като десет кила лайна в торба за пет кила, в това нямаше никакво съмнение.

И така, той пийна отново от вълшебния еликсир на д-р Кинг – или както там се казваше – и се качи в спалнята, където с Луси бяха спали при предишните си престои в хижата. Заспа и когато се събуди, дъждът и вятърът бяха връхлетели и изборът вече не беше в негови ръце. Трябваше да се обади по телефона. Ако все още можеше.

– Здравей, скъпа, аз съм. Съжалявам, че те ядосах. Наистина.

Тя пренебрегна извинението.

– Не ми прилича на алергия, господинчо. Струва ми се, че си болен.

– Просто настинка. – Той си прочисти гърлото или поне се опита. – Но май е доста тежка.

Прочистването на гърлото предизвика кашлица. Той покри с длан слушалката на стария телефон, но Луси вероятно все пак го беше чула. Вятърът идваше на пориви, дъждът шибаше прозорците, а лампите примигнаха.

– И сега какво? Ще се затвориш в хижата ли?

– Явно ще трябва – отвърна той, след което побърза да добави: – Вече не става въпрос за книгата. Щях да се прибера, ако смятах, че е безопасно, но бурята връхлетя. Лампите току-що примигнаха. Преди да се стъмни токът ще спре и телефонът ще прекъсне, почти гарантирано. Сега ще замълча, за да ми кажеш „Нали ти казах“.

– Нали ти казах. Сега, след като уточнихме това, колко си зле?

– Не чак толкова – отвърна той, което беше още по-голяма лъжа от онази, че сателитната чиния не работи. Чувстваше се много зле, но ако ѝ го кажеше, не се знаеше как ще реагира тя. Дали щеше да се обади в полицията в Преск Айл, за да изпрати спасителен екип? Дори в сегашното му състояние това му се струваше прекалено. Да не говорим, че щеше да е голям срам.

– Не ми харесва, Дрю. Не ми харесва да си изолиран там.

Сигурен ли си, че не можеш да тръгнеш с колата?

– По-рано вероятно щях да успея, но пих някакво лекарство за настинка преди да полегна и се успах. Сега не смея да рискувам. Все още има запушени канавки и изровени участъци от миналата зима. Силен дъжд като този със сигурност ще наводни голяма част от пътя. Шевролетът може и да се справи, но ако не успее, ще се окажа заклещен на десет километра от хижата и на петнайсет от Смесения магазин.

Последва мълчание, по време на което на Дрю му се стори, че направо чува как тя си мисли: „Трябваше да се направиш на мъж, нали, глупак такъв“. Защото понякога „Нали ти казах“ просто не е достатъчно.

При нов порив на вятъра лампите примигнаха отново. (Или угаснаха за момент.) Телефонът изжужа като насекомо, после връзката се изчисти.

– Дрю? Чуваш ли ме?

– Да.

– Телефонът издаде странен шум.

– Имаш ли храна?

– В изобилие. – Не че му се ядеше. Тя въздъхна.

– Тогава стой вътре. Обади ми се довечера, ако телефонът още работи.

– Добре. А когато бурята отмине, ще се прибера вкъщи.

– Не и ако има нападали дървета. Не и преди някой да отиде да разчисти пътя.

– Аз ще го разчистя – каза Дрю. – Верижният трион на татко е в работилницата, освен ако някой от наемателите не го е взел. Дори да е имало бензин в резервоара, се е изпарил, но мога да източа от колата.

– Ако не се разболееш по-тежко.

– Няма...

– Ще кажа на децата, че си добре. – Говореше по-скоро на себе си, отколкото на него. – Няма смисъл да тревожим и тях.

– Добра иде...

– Искам да знаеш, че постъпи отвратително, Дрю. – Тя мразеше той да я прекъсва, но не ѝ пречеше, когато тя го прави. – Изобщо не помисли в какво положение поставяш нас.

– Съжалявам.

– Книгата още ли върви добре? Дано. Дано си струва тревогите.

– Всичко е наред. – Вече не беше сигурен в това, но какво друго да ѝ каже? Старата история започва отново, Луси, а отгоре на всичко съм и болен. Така щеше ли да я успокои?

– Добре – въздъхна тя. – Голям си идиот, но те обичам.

– И аз те оби... – Вятърът изрева и внезапно единствената светлина в хижата беше воднистото мъждукане, процеждащо се през прозорците. – Луси, лампите угаснаха. – Говореше спокойно и това беше добре.

– Провери в бараката – каза тя. – Може да има фенер... Разнесе се ново жужене и настана тишина. Дрю остави старомодната слушалка върху вилката. Сега беше напълно сам.

Грабна едно вмирисано старо яке от закачалката до вратата и с мъка се отправи към бараката през гаснещата светлина, като веднъж вдигна ръка, за да отклони летящ клон. Дали защото беше болен, но имаше чувството, че вятърът вече е ураганен. Прехвърли ключовете, докато студена вода се стичаше във врата му въпреки вдигнатата яка на якето, и се наложи да изпробва три преди да намери ключа за катинара на вратата. Отново трябваше да го намества многократно, докато го превърти, а когато успя, вече беше подгизнал и кашляше.

В бараката беше тъмно и пълно със сенки, дори с широко отворената врата, но имаше достатъчно светлина, за да види верижния трион на баща си на масата в дъното. Имаше още два триона, единият ръчен с дръжки в двата края, и по-добре, защото верижният изглеждаше в окаяно състояние. Жълтата му боя почти не се виждаше от напластено масло, веригата беше напълно ръждясала, а и не можеше да си представи как ще събере сили да дръпне шнура за запалване.

Луси обаче се оказа права за бензиновия фенер. Имаше дори два на рафт вляво от вратата заедно с метална туба от един галон с бензин, но веднага се виждаше, че единият фенер е счупен, с разбито стъкло и липсваща дръжка. Другият изглеждаше здрав. За щастие имаше и поставен фитил; както му трепереха ръцете, се съмняваше, че би успял да сложи нов. „Трябваше да се сетя по-рано – смъмри се той. – Естествено, трябваше и да се прибера вкъщи по-рано. Докато още можех“.

Когато вдигна тубата с бензина на слабата следобедна светлина, видя наклонения надясно почерк на баща си върху парче лейкопласт: ИЗПОЛЗВАЙ ТОЗИ, А НЕ БЕЗОЛОВЕН! Разтръска я. Беше пълна до половината. Не беше кой знае колко, но може би щеше да му стигне за два-три дни, ако го използваше разумно.

Отнесе тубата и здравия фенер в хижата, понечи да ги остави на масата, но размисли. Ръцете му трепереха и със сигурност щеше да разлее поне част от бензина. Затова сложи фенера в мивката и съблече мокрото яке. Преди да се заеме да напълни фенера, отново се разкашля. Стовари се на един от столовете и буха, докато насмалко не припадна. Вятърът виеше и нещо тупна върху покрива. Много по-голям клон от онзи, който беше отбил с ръка, ако се съдеше по звука.

Когато кашлицата премина, отвъртя капачката на фенера и тръгна да търси фуния. Не намери, затова откъсна парче алуминиево фолио и направи примитивна фуния. От изпаренията отново се разкашля, но този път удържа пристъпа, докато напълни резервоара. Щом приключи, се преви над шкафа с горещо чело, отпуснато върху ръката, и започна да се дави от кашлица.

Пристъпът в крайна сметка премина, но температурата му се беше качила още повече. „Това, че се измокри до кости, едва ли помогна“, помисли си той. Щом запалеше фенера – ако успееше да го запали, – щеше да изпие още един аспирин. И прахче за главоболие, и голяма глътка от лека на д-р Кинг за всеки случай.

Напомпа малката джаджа отстрани, за да покачи налягането, отвори кранчето, после запали клечка кибрит и я пъхна в дупката за запалване. За момент не се случи нищо, но после фитилът пламна и лумна толкова ярка светлина, че Дрю примижа. Занесе фенера до килера, за да потърси фенерче. Намери дрехи, стари оранжеви жилетки за ловния сезон и стари кънки (помнеше смътно, че се пързаляше по замръзналия поток с брат си в редките случаи, когато бяха идвали тук през зимата). Намери шапки и ръкавици, и допотопна прахосмукачка „Електролукс“, която изглеждаше в същото окаяно състояние като ръждясалия верижен трион в бараката. Нямаше фенерче.

Вятърът се извиси до писък в стрехите и го заболя главата. Дъжд се стичаше по прозорците. Последната дневна светлина се стопяваше и той си помисли, че го чака много дълга нощ. Експедицията до бараката и усилията да запали фенера го бяха погълнали изцяло, но сега, след като беше свършил с това, имаше време да се страхува. Беше се оказал хванат в този капан заради книга, която (вече можеше да го признае) започваше да му се изплъзва като предишните. Нямаше как да си тръгне, беше болен и несъмнено щеше да се разболява все повече.

– Мога да си умра тук – каза с новия си пресипнал глас. – Напълно възможно е.

По-добре да не мисли за това. По-добре да сложи дърва в печката и да я запали, защото освен дълга, нощта щеше да бъде и студена. Температурите рязко ще паднат с нахлуването на студения фронт, брадясалият любител на метеорологията не беше ли казал така? Продавачката в магазина с обицата на устната беше казала същото. Използвала беше същата метафора (ако наистина беше метафора), която оприличаваше температурата на предмет, който може да падне от маса.

Това му напомни за заместник-шериф Джеп, който не беше най-умният ученик в класа. Наистина ли? Нима си беше въобразил, че този израз ще свърши работа? Скапана метафора (ако наистина беше метафора). Не само слаба, а направо смехотворна. Докато зареждаше печката, в трескавия му ум като че ли се отвори тайна врата и той си помисли: Куха лейка.

По-добре.