Stephen king if it bleeds copyright 2020 by Stephen King Катя Перчинкова, превод, 2020 „Megachrom“ – оформление на корица, 2020

– Предполагам, че можеш да си готвиш на печката с дърва

– каза тя с малко по-разумен тон, – но ако вятърът наистина е толкова силен, колкото предвиждат – бурен с ураганни пориви, – ще изкорени много дървета и можеш да се окажеш хванат в капан.

„Бездруго възнамерявах да си остана тук“, помисли си той, но отново си замълча.

– Знам, че възнамеряваше да останеш там две-три седмици, но някое дърво може да пробие покрива, а ако жиците се скъсат, и телефонните ще се скъсат и ще се окажеш напълно отцепен! Ами ако ти се случи нещо?

– Нищо няма да ми...

– Възможно е, но ако нещо се случи на нас?

– Тогава ти ще се погрижиш. Нямаше да избягам в гората, ако смятах, че не си способна да се справиш. Можеш да разчиташ и на сестра си. Освен това в прогнозата винаги преувеличават. Раздуват десет сантиметра сняг до снежната виелица на века. Правят го заради рейтингите. И сега така ще стане. Ще видиш.

– Мерси, че ми го обясни така мъжки – каза Луси сухо.

Значи бяха стигнали до тази болна тема, а се бе надявал да я избегне. Особено с пулсиращите от болка гърло, синуси и ухо. Да не говорим за главоболието. Ако не подходеше много дипломатично, щяха да се оплетат по добра стара традиция (или пък по лоша?) в спора кой е прав. После щяха – не, тя щеше – да премине към потисничеството на патриархалното общество. По тази тема Луси можеше да държи речи с часове.

– Знаеш ли какво мисля, Дрю? Мисля, че когато един мъж каже „Знаеш това“, а го правите непрекъснато, имате предвид

„Аз го знам, но ти си твърде тъпа, за да го проумееш. Затова трябва да ти го обясня като истински мъж“.

Той въздъхна и когато въздишката заплаши да прерасне в кашлица, я сподави.

– Наистина ли? Тази тема ли искаш да подхванем?

– Дрю... вече я подхванахме.

Умората в гласа ѝ, сякаш той беше глупаво дете, неспособно да схване и най-простичкия урок, го вбеси.

– Добре, сега ще ти обясня още няколко неща по мъжки, Луси. Откакто завърших гимназия, се опитвам да напиша роман. Знам ли защо? Не. Знам само, че това е нещо, което липсва в живота ми. Имам нужда да го направя и в момента го правя. Изключително важно е. Ти искаш от мен да изложа на риск успеха си.

– Колкото мен и децата ли е важно?

– Не, разбира се, но трябва ли да избирам?

– Мисля, че трябва да избираш, и ти току-що направи своя избор.

Той се разсмя и смехът прерасна в кашлица.

– Много мелодраматично.

Тя не подхвана тази тема; напипа друга.

– Дрю, добре ли си? Не се разболяваш, нали?

В ума си чу мършавата жена с обицата на устната да казва:

„Направи се на мъж и сега има пневмония“.

– Не. Просто алергия.

– Все пак би ли си помислил да се прибереш? Поне това би ли направил?

– Да. – Нова лъжа. Вече си беше помислил.

– Довечера ще звъннеш, нали? Да се чуеш с децата.

– Може ли и с теб да се чуя? Ако обещая да не ти обяснявам по мъжки?

Тя се разсмя. Всъщност по-скоро се изкиска, но въпреки това беше добър знак.

– Добре.

– Обичам те, Луси.

– И аз те обичам – каза тя и когато затвори, му хрумна идея

– онова, което учителите по английски наричат „прозрение“, - че нейните чувства едва ли се различават много от неговите. Да, тя го обичаше, сигурен беше в това, но в днешния ранен октомврийски следобед не го харесваше особено.

И в това беше сигурен.

16.

Според етикета „Лекът на д-р Кинг за кашлица и настинка“ съдържаше двайсет и шест процента алкохол, но след щедър гълток от шишето, при който очите му се насълзиха и получи сериозен пристъп на кашлица, Дрю предположи, че производителят може да е занижил цифрата. Може би достатъчно, че да не попадне на рафта за твърд алкохол в Смесения магазин заедно с брендито с кафе, кайсиевия шанпс и патрончетата уиски с различни вкусове. Но му прочисти щателно синусите и когато вечерта говори с Брандън, момчето не долови нищо необичайно. Стейси обаче го попита дали е добре. Алергия, отговори той и повтори същата лъжа на Луси, когато тя взе телефона. Поне не се караха тази вечер, само усети онази позната студена нотка в тона ѝ.

Навън също беше студено. Циганското лято явно беше свършило. Втресе го и запали огън в печката на дърва. Седна до нея на люлеещия се стол на баща си, пийна отново от лека на д-р Кинг и седна да чете стар роман на Джон Д. Макдоналд. От списъка с други произведения на автора в началото се виждаше, че Макдоналд е написал шейсет или седемдесет книги. Явно не бе имал проблеми да намери точните думи и фрази и до края на живота си дори си беше спечелил известно одобрение от критиците. Късметлия.

Дрю прочете две глави, после си легна с надежда, че настинката ще отшуми до сутринта и че няма да се събуди с махмурлук от сиропа за кашлица. Спа неспокойно и го измъчваха сънища. На следващата сутрин не помнеше почти нищо от тях. Само, че в един стоеше в привидно безкраен коридор, обрамчен от врати от двете страни. Убеден беше, че една от тях води навън, но не можеше да реши коя да пробва и преди да избере, се събуди в студената ясна утрин с пълен мехур и схванати стави. Отиде до тоалетната в преддверието, като проклинаше Рой Деуит и сополивата му кърпа.

Още имаше температура, но му се стори по-ниска, и комбинацията от прахчето за главоболие „Гуди“ и лека на д-р Кинг облекчи другите му симптоми. Работата вървеше добре, само десет страници вместо осемнайсет, но за него това си беше забележително постижение. Вярно, че от време на време му се налагаше да спира и да търси точната дума или фраза, но го приписа на инфекцията, върлуваща из тялото му. А и тези думи или фрази неизменно му хрумваха след няколко секунди и пасваха перфектно.

Ставаше все по-интересно. Шериф Джим Ейврил беше тикнал убиеца в затвора, но въоръжените разбойници бяха пристигнали посред нощ с извънреден влак, специално нает от богатия баща на Анди Прескот, и сега бяха обсадили градчето. За разлика от „Селото“, в тази книга по-важен беше сюжетът, а не толкова героите и ситуациите, в които попадаха. В началото това малко тревожеше Дрю: като преподавател и читател (не бяха едно и също, но определено бяха първи братовчеди) той имаше склонност да се съсредоточава върху темите, стила и символизма вместо върху историята, но отделните елементи също като че ли се подреждаха почти от само себе си. Най-хубавото беше, че между Ейврил и младия Прескот се зараждаше необичайно разбирателство, което придаваше на историята дълбочина, неочаквана като среднощния влак.

Следобед вместо да излезе на разходка пусна телевизора и след дълго обследване на списъка с програми на „Директ ТВ“ намери канала с прогнозата за времето. Достъпът до такъв озадачаващо богат набор от канали тук в пущинака би го развеселил в друг ден, но не и днес. Дългият престой пред лаптопа го беше изтощил, почти изцедил до капка, вместо да го ободри. Защо, за бога, беше стиснал ръка на Деуит? Защото така беше възпитан, разбира се, и това беше напълно разбираемо, но защо, за бога, след това не си беше измил ръцете?

„Вече го мисли достатъчно“, каза си той.

Да, но продължаваше да го гложди. Напомни му в известна степен за последния му катастрофален опит да напише роман, когато лежеше буден дълго след като Луси заспеше и пренареждаше наум няколкото абзаца, които беше успял да напише за деня, като чоплеше текста, докато не пуснеше кръв.

„Престани. Това е в миналото. Живей в настоящето. Гледай проклетата прогноза за времето“.

Но не беше прогноза; по канала за времето никога не биха подходили така семпло. Въртяха цяла апокалиптична опера. Дрю не беше успял да разбере любовта на жена си към този канал, който изглеждаше населен единствено от маниаци на тема метеорология. Сякаш за да подчертаят това те вече даваха имена и на бури, които нямаха силата на ураган. Бурята, за която продавачката в магазина го беше предупредила и за която се тревожеше жена му, беше кръстена Пиер. Дрю не можеше да си представи по-тъпо име за буря. Идваше от Саскачеуан от североизток (което означаваше, че жената с обицата на устната грешеше, наистина си беше североизточна буря) и щеше да пристигне в ТР-90 утре следобед или вечерта. Носеха я ветрове от седемнайсет метра в секунда, с пориви до трийсет метра в секунда.

– Сигурно си мислите, че това не е толкова страшно – каза текущият любител на метеорологията, млад мъж с модна небрежно оформена брада, от която Дрю го заболяха очите. Господин Проскубана брада беше поет, възпяващ апокалиптичното нашествие на Пиер, не съвсем в ямбически пентаметър, но близо. – Не бива да забравяте обаче, че температурите рязко ще се понижат, когато дойде този фронт, направо ще паднат под масата, както се казва. Дъждът може да премине в суграшица и шофьорите в северните райони на Нова Англия трябва да внимават за възможни участъци с черен лед.

„Може би наистина трябва да се прибера“, помисли си Дрю. Но вече не само книгата го задържаше тук. Мисълта за дългия преход по Лайняния път, както беше изтощен, го накара да изпита още по-силна умора. А когато най-сетне стигнеше до някакви наченки на цивилизация, нима щеше да се понесе по магистрала I-95, като надига сироп за кашлица, пълен с алкохол?

– Най-важното обаче – казваше брадясалият любител на метеорологията – е, че това бебче ще се сблъска с област от високо атмосферно налягане, идваща от изток – много необичаен феномен. Това означава, че приятелите ни на север от Бостън може да бъдат споходени от, както се изразяват янките, тридневна духавица.

„Що не духаш това“, помисли си Дрю и сграбчи чатала си.

По-късно, след неуспешен опит да подремне – само се въртеше неспокойно, – се обади Луси.

– Чуй ме, господинчо. – Дрю мразеше да го нарича така, все едно дращеше с нокти по черна дъска. – Прогнозата става все по-страшна. Трябва да се прибереш вкъщи.

– Луси, това е просто буря, от онези, които татко наричаше шепа вятър. Не е ядрена война.

– Трябва да се прибереш, докато още можеш. Писнало му беше от тази буря и от нея.

– Не. Трябва да остана тук.

– Ти си глупак – каза тя. И за пръв път, откакто се помнеше, му затвори.

Дрю пусна канала с прогнозата за времето веднага щом стана на другата сутрин, като си мислеше: „Както псе се връща на бълвоча си, тъй глупец повтаря своята глупост“.

Надяваше се да чуе, че Есенната буря Пиер е променила курса си. Не беше. Не беше променила курса си и настинката му. Не се чувстваше по-зле, но не се чувстваше и по-добре. Обади се на Луси и се включи гласовата ѝ поща. Може да беше заета; може просто да не искаше да говори с него. Дрю не възразяваше и в двата случая. Тя му беше ядосана, но щеше да ѝ мине; никой не разтрогва петнайсетгодишен брак заради една буря, нали? Особено пък буря на име Пиер.

Опържи си две яйца и успя да изяде половината преди стомахът му да го предупреди, че ако го натъпче още, може да се стигне до втора среща с тях. Остърга остатъка от чинията в кошчето за боклук, седна пред лаптопа и отвори документа, върху който работеше (ГОРЧИВА РЕКА #3). Скролна до последното изречение, погледна празното пространство под мигащия курсор и започна да го пълни. Работата вървеше добре в продължение на около час, после дойдоха проблемите. Започнаха с люлеещите се столове, на които шериф Ейврил и тримата му заместници трябваше да седят пред градския затвор.

Трябваше да седят навън пред погледите на целия град и разбойниците на Дик Прескот, защото това беше в основата на хитрия план, който Ейврил беше замислил, за да изведе сина на Прескот от града под носовете на коравите мъже, дошли да му попречат. Всички трябваше да видят блюстителите на реда, особено заместник-шерифът Кал Хънт, който по една случайност имаше същия ръст и телосложение като Анди Прескот.

Хънт носеше пъстро мексиканско серапе и широкопола шапка, украсена със сребърни висулки. Разточителната периферия скриваше лицето му. Това беше важно. Серапето и шапката не бяха на заместник-шериф Хънт; той беше заявил, че се чувства като пълен глупак с такава шапка. На шериф Ейврил не му дремеше. Той искаше хората на Прескот да гледат дрехите, а не мъжа, който ги носи.

Дотук добре. Интригата се завързваше. Тогава започнаха проблемите.
– Така – каза шериф Ейврил на заместниците си. – Време е да подишаме малко чист въздух по свечеряване. Да ни видят всички, които трябва да ни видят. Ханк, вземи онази кана. Искам момчетата на покрива да видят добре как тъпият шериф се напива с още по-тъпите си заместници.

– Налага ли се да нося тази шапка? – изстена Кал Хънт. – Няма да спрат да ми се подиграват цял живот.

– Засега мисли как ще оживееш до сутринта – отвърна шериф Ейврил. – Хайде да изнесем тези люлеещи се столове навън и...
Тук Дрю спря, прикован от образа на тясното шерифско управление с три люлеещи се стола в него. Не, четири стола, защото трябваше да добави и един за самия шериф Ейврил. Това беше много по-абсурдно от огромната шапка, скрила лицето на Кал Хънт, и не само защото четири люлеещи се стола щяха да напълнят цялата проклета стая. Самата идея за люлеещи се столове не се връзваше с шерифско управление дори в малко западно градче като Горчива река. Хората щяха да се смеят. Дрю изтри почти цялото изречение и прочете каквото беше останало.
Хайде да изнесем тези
Тези какво? Столове? В стаята на шерифа би ли имало цели четири стола? Струваше му се малко вероятно.

– Това да не е шибана чакалня – каза Дрю и избърса чело. – Не и в... – Кихавицата го изненада и той кихна преди да успее да покрие уста и опръска екрана на лаптопа с фини пръски слюнка, които размазаха думите.

– Мамка му! Шибана работа!

Протегна ръка за носните кърпички, за да избърше екрана, но кутията беше празна. Избърса лаптопа с кърпата за съдове и си помисли, че като е мокра ужасно прилича на кърпата на Рой Деуит. Сополивата му кърпа.

Този път успя да се обърне настрани преди да започне да киха. Не само веднъж, а пет-шест пъти един след друг. Имаше чувството, че носът му се издува с всяко следващо кихане. Като прекомерно напомпана гума. Гърлото го болеше, ухото също.

– Но няма да пием алкохол наистина, нали, шерифе? – попита Джеп Ленард. Обяснили му бяха плана внимателно, но Джеп не беше най-ярката...

По-добре да използва друга метафора. Ако това изобщо беше метафора – Дрю не знаеше със сигурност. Може да беше просто сравнително... сравнително нещо си. Не, метафора си беше. Сигурен беше. Почти.

Няма значение, това не беше важното, а и сега не правеше упражнения по английски език, а пишеше книга, своята книга, тъй че щеше мисли за самото писане. Нямаше да изпуска целта от поглед.

Не е най-зрелият пъпеш на бостана? Не е най-бързият кон в надбягването? Не, ужасни примери, но...

Тогава се сети. Вълшебство! Наведе се и написа бързо.
Обяснили му бяха плана внимателно, но Джеп не беше най-умният ученик в класа.
Доволен (е, относително доволен), Дрю стана, глътна от лека на д-р Кинг, после го прокара с чаша вода, за да измие вкуса в устата си: смесица от сополи и лекарство за настинка.