Stephen king if it bleeds copyright 2020 by Stephen King Катя Перчинкова, превод, 2020 „Megachrom“ – оформление на корица, 2020

Още по-добре заради натюрела на Дивия запад.

– Престани – каза с почти умолителен тон. Това беше проблемът. Тайната врата беше проблемът, защото...

– Нямам власт над нея – каза с пресипналия си глас и си помисли: „Тъп като жаба с мозъчна травма“.

Плесна се с длан по слепоочието. Прониза го още по-силна болка в главата. Удари се отново. И отново. Когато се насити, напъха смачканите страници от списание под няколко съчки, драсна кибритена клечка върху плота на печката и се вгледа как огънят се разгорява.

Със запалената клечка все още в ръка погледна към страниците от „Горчива река“, натрупани до принтера, и се запита какво ли ще стане, ако ги подпали. Не беше успял съвсем да изгори къщата, когато запали „Селото на склона“, пожарната пристигна преди пламъците да обхванат дори стените на кабинета му, но на Лайняния път нямаше да дойде пожарна, а бурята не би могла да угаси разгорял се пожар, защото хижата беше стара и суха. Стара като земята, суха като на баба ти...

Пламъкът, пълзящ по клечката, стигна до пръстите му.

Дрю я разклати, хвърли я в печката и затвори вратичката.

– Книгата не е лоша и аз няма да умра тук – каза високо. – Няма да стане.

Угаси фенера, за да пести бензина, после седна на фотьойла, на който прекарваше вечерите в четене на романи на Джон Д. Макдоналд и Елмор Ленард. Сега, на угасен фенер, нямаше достатъчно светлина, за да чете. Нощта почти се беше спуснала, а единствената светлина в хижата беше примигващото червено око на огъня, което се виждаше през прозорчето на печката. Дрю придърпа стола по близо до нея и се обгърна с ръце, за да спре треперенето. Трябваше да съблече мокрите си панталони и риза, при това веднага, ако не искаше да се разболее още повече. Още си мислеше това, когато заспа.
21.

Събуди го оглушителен трясък навън. Последва втори, още по-силен, и тупване, което разтърси пода. Паднало беше дърво, при това голямо.

Огънят в печката беше догорял до червена мъждукаща жарава. Освен вятъра сега се чуваше и барабанене по прозорците. В голямата стая на първия етаж беше отвратително горещо, поне за момента, но температурата навън явно беше паднала (под масата), както бяха прогнозирали, защото дъждът беше преминал в суграшица.

Дрю погледна да види колко е часът, но китката му беше гола. Вероятно беше оставил часовника си на нощното шкафче до леглото, макар да не помнеше ясно. Винаги можеше да провери часа и датата на лаптопа, но имаше ли смисъл? В горите на севера беше нощ. Нужно ли му беше да знае друго?

Реши, че е нужно. Нужно беше да разбере дали дървото е паднало върху верния му шевролет и дали го е направило на пихтия. Разбира се „нужно“ не беше правилната дума, „нужно“ се използваше за нещо, което непременно трябва да имаш, и се подразбираше, че с помощта му можеш да промениш положението към по-добро, а нищо в сегашното му положение не можеше да се промени и „положение“ правилната дума ли беше, или беше твърде обща? По-скоро беше „беда“, отколкото „положение“, като „беда“ в този контекст означаваше...

– Престани – каза той. – Да се подлудиш ли искаш? Сигурен беше, че отчасти иска точно това. Някъде в главата му контролни табла пушеха, платки се чупеха, а луд учен размахваше ликуващо юмруци. Можеше да си внуши, че е от треската, но беше в идеално здраве, когато нещата със „Селото“ се закучиха. Същото важеше за другите два романа. Тогава беше здрав, поне физически.

Стана с гримаса от болките, които вече се бяха разпрострели до всичките му стави, и отиде до вратата, като опитваше да не се препъне. Вятърът я изтръгна от ръката му и я блъсна в стената. Той я сграбчи и я задържа, с дрехи, прилепнали по тялото, и коса, развяваща се назад. Нощта беше черна – черна като ботушите на дявола, черна като катран, черна като в кучешки гъз – но успя да различи очертанията на шевролета и (може би) три клона, развяващи се високо зад него. Въпреки че нямаше как да е напълно сигурен, дървото явно беше пощадило колата и беше паднало върху бараката, като несъмнено беше продънило покрива.

Подпря вратата с рамо, затвори я и пусна резето. Не очакваше натрапници в такава отвратителна нощ, но не искаше вятърът да я отвори отново, след като си легнеше. А той щеше да си легне. Стигна до кухненския бокс на слабата мъждукаща светлина от жаравата и запали фенера. На ярката му светлина хижата изглеждаше нереална, като застинала при проблясването на светкавица от фотоапарат, която обаче не гаснеше, а продължаваше да свети. Вдигнал фенера пред себе си, той тръгна към стълбището. Тогава чу дращене по вратата.

„Клон – каза си. – Довял го е вятърът и се е закачил, сигурно на изтривалката. Не е важно. Лягай си“.

Дращенето отново се чу, толкова тихо, че едва ли би го доловил, ако вятърът не беше избрал точно тези няколко секунди да утихне. Не звучеше като клон; звучеше като шум от човек. Като сираче в буря, твърде изнемощяло или тежко ранено, за да почука, и способно единствено да дращи. Само че навън нямаше никой... или грешеше? Можеше ли да е напълно сигурен? Беше толкова тъмно, когато излезе. Черно като ботушите на дявола.

Отиде до вратата, вдигна резето и я отвори. Вдигна фенера. Нямаше никой. Тогава, тъкмо когато се канеше да затвори, погледна надолу и видя плъх. Вероятно обикновен хамбарен плъх, не огромен, но доста едър. Лежеше върху изтърканата изтривалка с една лапичка – розова, странно наподобяваща ръчичката на бебе – протегната и все още дращеща във въздуха. Тъмнокафявата му козина беше осеяна с късчета от листа, вейки и капчици кръв. Изпъкналите му очи го гледаха. Дишаше тежко. Розовата лапа продължи да дращи във въздуха, както беше драскала по вратата. Едва доловим звук.

Луси ненавиждаше гризачи и се скъсваше да пищи, ако видеше дори полска мишка да пропълзи по шкафа, и нямаше смисъл да ѝ обяснява, че дребното животинче несъмнено е много по-уплашено от нея. Дрю също не беше голям фен на гризачите и осъзнаваше, че пренасят болести – хантавируси, треска при ухапване, а това бяха само двете най-разпространени заболявания, – но той самият не страдаше от почти инстинктивната омраза на Луси към тях. Към този плъх изпитваше най-вече жалост. Вероятно заради розовата лапичка, която продължаваше да дращи във въздуха. Или може би заради точиците бяла светлина, които виждаше отразени в черните му очи. Животинчето лежеше задъхано и гледаше нагоре към него с кръв по козината и мустаците. С разкъсани вътрешности, вероятно умиращо.

Дрю се наведе, опрял една ръка на бедрото си, а с другата спуснал фенера, за да вижда по-добре.

– Бил си в бараката, нали?

Почти със сигурност. А дървото беше паднало, пробило беше покрива и беше унищожило щастливия дом на господин Плъх. Дали го беше ударил клон или парче от покрива, докато е бягал? Може би кофа със спечена боя? Дали безполезният верижен трион на баща му се беше прекатурил от масата и беше паднал върху него? Нямаше значение. Каквото и да беше, го беше премазало и може би му беше счупило гръбнака. Но животинчето беше събрало малкото му останали сили, за да допълзи дотук.

Вятърът отново се усили и навя суграшица в сгорещеното лице на Дрю. Остри ледени късчета удариха фенера, изсъс-

каха, разтопиха се и се стекоха по стъклото. Плъхът дишаше тежко. „Плъхът малък е в беда, помогни му, да, да, да“, помисли си Дрю. Само че на този плъх нямаше как да му се помогне. Не беше нужно да си гений, за да го разбереш.

Само че той, разбира се, можеше да му помогне.

Отиде до незапалената камина, като спря веднъж от пристъп на кашлица, наведе се и погледна към ръжена, но от мисълта да набучи плъха с него му призля. Вместо това взе лопатата за изгребване на пепелта. Един силен удар щеше да е достатъчен да го избави от мъките. После можеше да използва лопатата, за да го избута от верандата. Ако не се гътнеше до сутринта, нямаше желание да започне утрешния ден като настъпи трупа на мъртво животно.

„Колко интересно – каза си. – Когато го видя за пръв път, си помисли „той“. Сега, след като реши да убиеш проклетника, вече мислиш за него в среден род“.

Плъхът още лежеше на изтривалката. По козината му бяха започнали да се събират ледени късчета. Розовата лапичка (толкова човешка, толкова човешка) продължаваше да маха във въздуха, макар движенията да се забавяха.

– Ще те отърва от мъките ти – каза Дрю. Вдигна лопатата, готов за удара... но я свали. Защо? Заради бавно движещата се лапичка? Заради лъскавите черни очи?

Дърво беше разбило дома на плъха и го беше смачкало, той (пак мина на „той“) някак си беше допълзял до хижата, бог знае колко усилия му беше коствало, и това ли щеше да получи за награда? Едно последно смачкване, този път фатално? Самият Дрю се чувстваше доста смачкан тези дни и, абсурдно или не (вероятно абсурдно), изпитваше известно съчувствие.

Междувременно вятърът го смразяваше, суграшицата го биеше в лицето и отново се беше разтреперил. Трябваше да затвори вратата, но нямаше да остави плъха да умре бавно в тъмното. Отгоре на всичко върху изтривалката му.

Остави фенера и използва лопатата, за да загребе животинчето (интересно колко бързо преминаваше от един род в друг). Отиде до печката и внимателно изсипа плъха на пода. Розовата лапичка продължаваше да дращи. Дрю опря ръце на коленете си и кашля, докато не получи сухи пристъпи на гадене и пред очите му не затанцуваха петънца. Щом кашлицата премина, занесе фенера при фотьойла и седна.

– Хайде, умирай – каза на плъха. – Поне ще си отидеш на сухо и топло.

Угаси фенера. Сега остана само червеното сияние на догарящата жарава. Начинът, по който пулсираха въглените, му напомни как розовата лапичка дращеше... и дращеше... и дращеше. Видя, че продължава да дращи.

„Трябва да разпаля огъня преди да си легна – помисли си той. – Ако не го направя, сутринта тук ще е студено като в гробница“.

Но кашлицата, която се беше успокоила временно, несъмнено щеше да се върне, ако станеше и се раздвижеше. А и беше уморен.

„Освен това остави плъха много близо до печката. Внесе го вътре, за да умре по естествен път, нали? Не да го изгориш жив. Ще палиш огъня сутринта“.

Вятърът стенеше около хижата, на моменти се надигаше до женски писък, после утихваше пак до стенание. Суграшицата барабанеше по прозорците. Докато слушаше звуците, те започнаха да се сливат. Затвори очи, после отново ги отвори. Плъхът дали беше умрял? Първо си помисли, че е мъртъв, но тогава лапичката отново махна бавно. Значи още беше жив.

Дрю затвори очи. И заспа.

Събуди се стреснато, когато друг клон тупна на покрива. Нямаше представа колко е спал. Можеше да е петнайсет минути или два часа, но едно беше сигурно: пред печката нямаше плъх. Явно Мосю Плъх не е бил толкова тежко ранен, колкото Дрю си мислеше; свестил се е и сега беше някъде из хижата. Идеята не му се понрави много, но сам си беше виновен. Все пак той го беше поканил да влезе.

„Трябва да ги поканиш – помисли си Дрю. – Вампири. Превъплъщенци. Дяволът с черните ботуши за езда. Трябва да поканиш...“

– Дрю.

Дрю опита да отговори, но успя да издаде само грак. Прочисти си гърлото – което беше болезнено – и опита отново.

– Стори ми се, че каза нещо.

– Казах. – Устата на плъха не помръдваше, но гласът идваше от него; не си въобразяваше.

– Това е сън – каза Дрю. – Или бълнувам. Може би бълнувам насън.

– Не, достатъчно реално е – отвърна плъхът. – Буден си и не бълнуваш. Температурата ти спада. Провери.

Дрю попипа чело. Наистина му се стори по-хладно, но това не беше надежден метод, нали? Все пак разговаряше с плъх. Бръкна в джоба си за кибрита, който беше пъхнал там, драсна една клечка и запали фенера. Вдигна го и очакваше плъхът да е изчезнал, но той още си беше там, клекнал на задните си лапи с опашка, увита около тях, и вдигнал странните си розови ръчички пред гърдите.

– Ако си истински, се разкарай от ръкописа ми. Бъхтих се твърде много върху него, за да надрискаш заглавната страница.

– Наистина се бъхти здраво – съгласи се плъхът (но без да даде знак, че възнамерява да се премести). Почеса се зад едното ухо и изглеждаше много оживен.

„Каквото и да е паднало върху него, явно само го е зашеметило – помисли си Дрю. – Ако изобщо има плъх. Ако не ми се привижда“.

– Бъхти се здраво и отначало работата вървеше добре. Направо като по вода. После нещата започнаха да се объркват, нали? Също като предишните пъти. Не се обвинявай, мераклиите да пишат романи по целия свят се сблъскват със същото. Знаеш ли колко недовършени романи стоят прибрани в чекмеджета и шкафове? Милиони.

– Разболях се и това ме скапа.

– Припомни си. Замисли се честно. Започна да се случва преди това.

Дрю не искаше да си припомня.

– Губиш селективното си възприятие – каза плъхът. – Всеки път така става. Поне с романите. Не се случва изведнъж, но докато книгата набъбва и започва да диша, трябва все почесто да избираш между различни варианти и селективното ти възприятие излиза от строя.

Плъхът стъпи на четири крака, пропълзя до ръба на бюрото и отново се изправи на задните си крака като куче, просещо лакомство.

– Писателите имат различни навици, различни начини да влязат в ритъм и работят с различна скорост, но за да напишеш дълго произведение винаги са нужни продължителни периоди на концентрирано писане.

„Чувал съм това и преди – помисли си Дрю. – Почти дума по дума. Къде?“

– Във всеки един момент от тези периоди на концентрация

– тези полети на въображението – писателят е изправен пред поне седем варианта при избор на дума, израз или детайл. Талантливите правят правилния избор почти несъзнателно; те са професионалните баскетболисти на ума и целят коша от всякакви позиции по игрището.

„Къде? Кой?“

– Тече постоянен процес на отсяване, който е в основата на онова, което наричаме творческо писа...

– Франзен! – извика Дрю, изправи рязко гръб и го прониза силна болка в главата. – Това беше част от лекцията на Франзен! Почти дума по дума!

Плъхът не обърна внимание на прекъсването.

– Ти си способен да извършваш този процес на отсяване, но само на кратки интервали. Когато се опитваш да напишеш роман – разликата е като между спринт и маратон, – при теб този процес винаги се обърква. Виждаш всички варианти, но пресяването започва да ти изневерява. Не губиш думите, губиш способността да избереш правилните думи. Изглеждат ти подходящи; изглеждат ти неподходящи. Ти си като кола с мощен двигател и счупена трансмисия.

Дрю стисна очи достатъчно силно, че отново да види петна, и ги отвори рязко. Сирачето от бурята още беше тук.

– Мога да ти помогна – заяви плъхът. – Ако искаш, разбира се.

– Защо ще го правиш?

Плъхът килна глава, сякаш не можеше да повярва, че уж умен мъж – университетски преподавател по английски, чийто разказ беше публикуван в „Ню Йоркър“! – може да е толкова глупав.

– Ти щеше да ме убиеш с лопата и защо не? Аз съм просто противен плъх. Но вместо това ме подслони. Спаси ме.

– И за награда ти ще ми изпълниш три желания – каза Дрю с усмивка. Това беше позната територия: Ханс Кристиан Андерсен, Мари-Катрин д’Олноа, братя Грим.

– Само едно – каза плъхът. – Едно конкретно желание. Можеш да си пожелаеш да довършиш книгата. – Той вдигна опашка и я плесна подчертано върху ръкописа на „Горчива река“. – Но има условие.

– И какво е то?

– Някой, на когото държиш, трябва да умре.

Отново позната територия. Това се оказваше сън, в който преживява отново спора с Луси. Обяснил ѝ беше (не много добре, но беше опитал), че трябва да напише книгата. Че това е много важно. Тя беше попитала дали книгата е важна колкото нея и децата. Той отговори, че не е, разбира се, после попита дали се налага да избира.