СВ. Климент охридски

Поради това приемаме казаното от Гиндин, че днес риториката 1 рябва да се разбира в две значения - тясно и широко. В тясно-ю - тя е риторика - комплексна дисциплина за ораторското изкуство; в широкото - тя е наука за всички разновидности на речевата комуникация, но обхваната от гледна точка на осъществяването на по-рано избрана цел и въздействие на съобщението, предназначено за получателя. Или: "Иначе, говоря, риторика есть наука об условиях и формах аффективной коммуникации"1°9. Копершмидт във връзка с това разбиране за риториката извежда понятие "убеждаваща комуникация"110.

Риториката в тесния смисъл на думата се отличава от теорията на гекста по това, че не е теория за текста въобще, а само за определени "-анрови разновидности; в широк смисъл - тя е теория за ефек-| ивно функциониращите текстове. Но (тук "но"- то е особено нажно) и в единия, и в другия случай риториката включва като своя съставна част проблема за "свръхфразовото" равнище на езика, :| то е проблем и на теорията на текста, която в риторическите "онятия е инвенцио, елокуцио, диспозицио.

И така, три от най-важнитс раздели на античната риторика а: инвенцио, елокуцио, диспозицио. И трите са представени от чашите възрожденски риторики, следвайки предимно руските из-'.очници. Чинтулов разглежда тези три части на риториката в

108 Гиндин, С. И. Риторика и проблемм структури текста. Коммен-.|.ри;1 I. Общая риторика. Москва, 1986, 355-364.

'"' Гиндин, С. И., Цит. съч., с. 364.

"° КоррегзсЬт;Д1, ]. АП^етете К.ЬгЮпк:. 2. АиП. ЗЕиНеаП е1с. \У. КоЬ1-'аттег, 1976, р. 23.

71
т. нар. "Обща риторика", като започва с инвенцио, т. е. изобретение (руски термин) - туепкю111.

Тук става дума за този процес на създаването на текста, който се опира на измислянето, изнамирането, изобретяването и който не би могъл да се нарече логически в Аристотелов смисъл на думата, защото Аристотел свързва логиката с истината, а риториката с измислянето. В риториката, за разлика от логиката, трябва да се опише не това, което съществува, а което е възможно и за което трябва емоционално-експресивно пояснение или убеждение. Поради това тук в основата лежи ентимемата, т. е. вероятният силогизъм, доказващ въображаемата истинност на извода. С други думи, когато е дадено едно понятие или идея, трябва да се намерят такива други понятия или идеи, с които първите е допустимо и възможно да се свържат или съотнесат. Ето как добре обяснява този процес Чинтулов: "Первий и главний източник на всяко съчинение е предмет или предложение. Предмет на съчинението назовава едно понятие, една идея, едно слово, напр. провидение- пролет-буря. Тази идея ражда нови понятия, съединени с нея, и произвежда какво да е чувствувание, напр.

Провидението дава понятието: за бога, за благостта му, за природата, за човека и ражда в сърцето благоговение, благодарност.

Пролетта ви представлява: цветя, благоухание от рози, пение на птиците и вие чувствувате радост.

Бурята напоминава ви: вятъра, гром, дъжд, град, опустошение и все привежда в униние (ненадеждна печал).

Предложението заключава в себе си кратка, пълна мисъл, която говори за което е ясно на ума, а тайно на сърцето (т. е. съдържа миел и чувствувание) и на която се основава всяко съчинение, напр.

Провидението ръководствува человека,

Пролетта надъхва с радост.

Бурята докарва опустошение.

Даденото или избраното предложение тряба най-напред да се старайте да го разумейте добре и като го разумейте, да покажете, че може сами да кажете същата мисъл няколко пъти с други изражения и ако е възможно по-добре, по-красиво и по-силно" (с. 63).

111 Вж. Ръкописните учебници на Добри Чинтулов, 61-76. Страниците на всички цитати по-нататък от Д, Чдятуловв ще се посочват след авторския текст, а не под линия.

Изобретението в Риториката на Чинтулов, както и на Велев, е обстойно разгледано в духа на "втората софистика", която преодолява Аристотеловия възглед, раздробяващ реда на етимемите, сьотв. на топосите. Новото време, развиващо специално евристич-ния подход при инвенцио, разкрива идеята за прилагане на топосите в система. Това води до "изобретение" или изнамиране на материал за цялостния текст или структуриране на речта като цялостен обект. Във връзка с такава постановка Чинтулов разра-оотва раздел "Главний източник на мислите"; "Причина. Сравнение. Подобие, Пример. Свидетелство"; "Обстоятелство, устъп-юние, условие, противно, време, място, признаци"; "Качества, принадлежности, свойства, действия и страдание, име" (63-68). Я. Т. Кочов застъпва раздел "Извори на изнамирванието"

(69-81) и Ф. Велев - "За общите места, отгдето ся вземат ^хватките" (8-28).

И така изходният материал на речта, някаква идея,' сама е идея, или, както казват Чинтулов (с. 64) и Кочов (с. 69), "Всяка мисъл ражда друга. В всяко предложение има друго скрито, а ц второто третьо. . . и пр.". И по-нататък пак двамата продължават по един и същ начин "Да открива человек в една миел друга, да търси в дадено предложение нови, то значи да мисли. И не може человек да съчинява, който не умей и не ще да се учи, за аа мисли; добре да пише значи добре да мисли" (Чинтулов, с. 64;

.'рч. Я. Кочов, 69-70).

Чинтулов подчертава, че източниците на изобретението раз-ниват ума, разкриват мислите. "Те ви показват с каква точка на {рението сте длъжни да гледате на предмета или на мисълта" ю. 64).

У Ломоносов изобретението тръгва от темата. Нашите ри-.орцци не въвеждат понятие 'тема'. Те говорят за мисъл "ли идея.

Вторият етап на изобретението има синтактически характер. 11.менно тук се пресича мисловният процес със синтактичната по-гройка на речта. "Да мислим добре и да извеждаме из едно пред-южение друго."

Синтактическият характер на процедурата на изобретението се аключава в реализацията на типове връзки и предикации, чрез ' оито могат да се обединят и в същото време разгънат простите идеи. Именно от този раздел на риториката се въвеждат поня-'"ята за прост и сложен период или за свръхфазовите основи на Аристотеловото учение, което с течение на времето, като се почне я Цицерон, където периодът се изяснява главно като ритмична "диница, постепенно се разрушава.

72

73
В Риториката на Чинтулов, след като се разглежда изобретението, се минава към разглеждане и обяснение на съединението на мислите. По същество тук се разкриват постановки за синтактичното равнище на създаването на текста, или на "сложните периоди".

- Да се мисли, значи да се "нахождат мисли и предложения".

- Мислите се съединяват "отпърво в известни предели, а после слободно в добра проза".

- За първото съединение на предложенията риториката полага 12 форми или сложни периоди.

Определение на сложен период: "Сложен период е пълно гар-моническо съединение на две, три или четири предложения, които удовлетворяват разумът, слуха и вкуса" (с. 69).

Строеж на сложния перииод: "В сложния период предложенията биват: главно (рпгкараИа), което е дадено или избрано за основание на периода. Придаточно (ассеаопа). . . то, което е извадено от главното и те могат да бъдат две или три в периода (но не и повече) и всяко съставлява член на периода. Вметнато (ш1;ег)ес1;а) то, което служи да допълни подлежащото или сказуе-мото; то се отделя със запетая и не съставлява член" (с. 69).

Във връзка с разглеждането на периодите в нашите риторики, съобразно източниците, от които са съставени или преведени, се разглежда синтаксисът на сложното изречение.

Периодите преминават в проза чрез разнообразний период, период продължений, реч непрекъсната и реч продължена (с. 74)112.

Античната риторика все още не е била достатъчно проучила вътрешната структура на речта и структурата на звената, които я съставят. При това обектът на нейните разсъждения и теорията й се свързват главно с устната реч. Изобретението корелира със синтактичния строеж, но все още не с междуфразовия. На това ниво се намира и нашата възрожденска риторика. Периодите, "преми-нуването на периоите в проза", са въпроси синтактически и въпроси на елокуциото. Или по-точно казано - във втория етап - синтактичния - изнамирането на мислите като раздел от риториката се свързва с раздела за елокуцио, защото създаването или строежа на периодите удовлетворява изискванията "гладкост", "хармония", "звучност" и т. н. на речта, срещани главно в римската риторика.

112 В "Кратка риторика" на Ф. Велев въпросът за периода е само отбелязан, 38-39.

Учението за периодите е основа за разгръщането на въпросите ш междуфразовите връзки, но експлицитната формулировка на понятието "междуфразови връзки" се дава по-късно едва през средата на XVIII в. Гиндин отбелязва, че за пръв път в труда на СаптрЬеП (1849) е намерил постановка въпросът "За връзките", като има предвид съединението на изреченията в речта. Ето неговото заключение, което отвежда и към приноса на риториката <л теория на текста: "Таким образом, формирование систематическото представление о межфразовой связи произошло, во пер-!)Мх, тогда, когда риторика занималась уже не только устной, ,,о и письменной речью, и, во-вторьк, на материале не повторов, ,, союзов и союзноподобньгх связок (местоимения, наречия и т. н.),

оторне. . . . имеют фиксированную локализацию и соотносится

Рнчно со веем предложением в целом, а не с отдельньши ча-|ями его структури"1!3.

Учението за елокуцио в нашите възрожденски риторики се ^ьрзва с въпроса за съчетанието и разнообразието на синтактичните единици - колони, изречения, периоди, като акцентът пада [ ;авно върху изреченията и периодите.В ново време терминът период се употребява рядко и по-скоро като реминисценция именно п:1 античната теория, за да означи двучленни разновидности на ^.южното изречение, характеризиращи се с балансираност и хармония, описани в риториката като разделителни и противоположни периоди. Освен Чинтулов и отчасти Велев, Кочов пред-I . авя по-обстойни разсъждения върху периода, видовете и произношението му съобразно видовете (с. 37, 83 и др.). Докато на пример у Аристотеловата риторика елокуцио или стил се свързва-|; със синтактичния строеж на речта114, и поради това слогът се | щлифицира като "нанизан", "непрекъснат" и пр., то у Чин-|' юв се използуват аналогични понятия - реч непрекъсната, реч продължена, но не като характеристика на елокуцио изобщо, а ( 'ю като синтактична характеристика на прозата като жанр

74). Постановка, намерила нормално място от процесите, надпили с развитието на риториката и жанровете.

Центърът на елокуцио обаче е учението за фигурите.

Кочов не се занимава с фигурите на речта. Чинтулов им дава 1 идната класификация:

Троп - "виражение на понятията и на мислите с думи несоб-^"еии или не същи" (с. 51) ("Несобственото виражение на поня-

113 Гиндин, С. И. Риторика и проблеми структури текста. Коммен-^Р!!> I, 358-359.

114 Аристотел. Риторика, с. 166, 170-173.

74

75
тията" са тропите). Те са метафора, метонимия, синекдоха, хи-

Фигури на думите - "От тропите тий ся отлъчат с това, че

ся обръща внимание не са собствеността на думите, но на игровото тяхно разместяне. Те ся наричат още фигури граматически" (с. 53). Те са отпущане, изобилване, усугобление (т. е. повторение на една дума няколко пъти), единоначатие, единоокончание, окру-жение ("употребление на една дума в различни значения, или също различие на думите, които наглед са еднозначущи. Напр. Остави мертвим погребсти своя мертвеци", (с. 54); словоизменение и мно-гопадежие, произвеждате ("събрание на думи, които произлазят от един корен" (с. 54), съзвучие, перемещение ("преместянето на едни думи, което им дава съвсем друго отношение и сила. Напр. Не живейми, за да ядем, но ядем, за да живеем" (с. 54), противо-

словие.

воположение, обръщане, олицетворение.

Причината Чинтулов да посвети специален дял от риториката на тропите и фигурите е мотивирана от самия характер на риторичното учение, в който разделът за елокуциото е словесният аспект на речта или на въпроса не какво се означава в текста, а как се означава. Поради това нашият автор се ангажира с твърдението, че "не един само разсъдок" действува, "но и другите душевни способности, а най-вече въображението и сърцето действу- ;

ват за съставление и сочетание на думите и на предложенията, то заради това дип е естествено с употреблението на такива обръщанета в речта, в които не ся вижда точно посрещане на вираже-нията с мислите и верен порядок на думите и на предложенията, | а е замечена игра на думите изкуствено и не съвсем общеупотреби- | телно разместяване на предложенията, приятно на ума и на < слуха и което служи за украшение на речта" (с. 51- к. м. - 1

В. П.). ) Преведено на езика на съвременната интерпретация, написаното ]

от възрожденеца означава, че става дума за "втория" смисъл на | знаковата организация на "свързания текст" (сИвсоига), от който ';

не е свободен нито един художествен текст и нито един анализ :

на художествен текст. Но докато днес теорията за поетическата | функция на речта, стилистиката и литературознанието го обясня-1

76

ват научно-технически, риториката го е открила и обобщила в резултат на стихийно открито знание. Учението за тропите е всъщност теория за "вторичните" значения на знаковете и на смисъла поради промяна на контекста и функцията на знака. Съвременната лингвистика се отказва да противопоставя "пряк" и "преносен" смисъл или по-точно да противопоставя прекия на преносния смисъл, когато става дума за текстово или контекстово свързване на знаковете, тъй като се създават по-специални отношения или типове абстрактни съотношения между първичния и вторичния смисъл. В тази насока се правят опити115 основните, номенклатурни понятия на старата риторика като метафора, синекдоха, метонимия, антитези, хиперболи, литоти и др. да получат нова интерпретация, свързана с теоретико-множествени отношения на включване, изключване, пресичане и др. А този аспект върху риторичния апарат идва не от разбирането на елокуцио като "украсяване" на речта, а от въпроса за "втория" смисъл и знаковата организация на текста. Нашата възрожденска риторика у автор като Чинтулов е проявила усет към проблема, оставайки, разбира се, на далечно разстояние от съвременната постановка. В статията "За красноречието" разсъжденията върху красноречието са елементарно-популяризаторски. Риториката тук се покрива изцяло с елокуцио, изразено в три вида слово:

В просветителски дух тук се разсъждава за логическата основа на речите, за аргументациите, за правилата, "които дишат дух философский, просветен и спретнатост и чувство на изящно като у Атинянин"116.

Що се отнася до "Кратка риторика" на Велев, концепцията за елокуцио е сродна с Чинтуловата. Без съмнение източниците са имали обща основа.

За разлика обаче от Чинтулов, в чието издание на ръкописните учебници не откриваме проблеми на стила, в "Кратка риторика" на Велев има специален раздел "За стила" (57-58) и за "Характерите на словото" (58-60).

Разсъжденията на Ф. Велев за стила се свеждат до следното:

- стилът е "образът, с който някой излага мислите си" (с. 57);

- стилът е индивидуалност, свързана с ума и мислите, които създават образа;

115 В и Ь о I в, ]. е4 а1. К1-6Юпдие епега1е. Рапа, 1970, 91-122.

116 За краеноречието,сп. Читалище, г. III, № 3, е. 277.

77
- добрият стил се изгражда от: а) леност; б) точност; е) украшението.

Той цитира Квинитиан по следния начин: "За първата добро-1 детел на стила имайте ясността, собственоречието, правий порядък,', и не подражавайте твърде умозаключението; нищо не оставяйте | недостатъчно и нищо не прилагайте излишно" (с. 57). 1

И тъй като според Велев частта на риториката за стила е :

"тъмна" и "многажди" съвсем "противни" са мненията, затова трябва да се види, че и Доброплодни дава много "разделения" и "подразделения".

От характерите на предметите, които са свързани с "изражението на мислите, стилът приема отличителни черти" (с. 58):

висок характер (свързан с предмети, за които се говори високо);

великолепен характер (свидетелствува за нравствената висота;

на оногова, който говори и показва величието на душата си", с. 59);

прост характер (простите предмети да се излагат с "един про-стичек начин, без да се напъстрюват с фигури и обширни периоди", с. 59); '

гладък характер ("приятен, гладък и тих слог и държи среден' предел между високия и простия, смес от двата - висок и прост. Да обема: пъстрота от речи, скромност в мислите, сгодни мета-;

фори, ясни алегории и красиви фигури и всичко, което спомага за услаждение на слуха", с. 60).

Синоними на стила: слог, перо.

Както се вижда, стилистичната концепция е риторична. Но до-| като у Чинтулов не се извежда понятие 'елокуцио' или 'стил' екс-| плицитно, но се разбира, че се третира чрез учението за фигурите и периодите у Велев, стилът е експлицитно назовано понятие, свързано с образа (т. е. учението за фигурите) и "разновидностите" или "характера", чрез който се проявява. По такъв начин тук, както и в риториката на Чинтулов, се разкрива доминантната роля на естетическата функция на езиковите средства, чрез които се възбужда и преследва емоционалният или образният ефект на речта.

Друг раздел на античната риторика е разположението (сИя-рокНю). Това е стандартът за състава и последователността на основните композиционни части на ораторската реч. На тази час1 от риториката - разположението - вече обърнахме внимание, Ще подчертаем само още веднъж, че за разлика от теорията за периодите (или синтактичния строеж на речта) и теорията на фигурите, които бихме могли да наречем "универсални", диспозицис на речта, във всичките й познати варианти е ограничена и строгс

отнесена само към конкретните жанрове, за които е създадена. Т. е. не е било допускано от старата риторика изискванията на сЦароаНю да се пренасят върху нериторични жанрове и още по-малко върху случайно създадени текстове. Но така или иначе тази схема с течение на времето започва да служи за образец при разработката на схеми за други жанрове. Като напр. - през II в. сл. н. е. за баснята и хрията (похвално слово), през средните векове - за проповедите и деловото писмо. Тъй като въпросите на разположението не са от основните въпроси на нашето изследване, а някои от тях бяха вече разгледани, за по-обстойно запознаване с тях могат да се видят съчиненията на Мърфи117, Брандт118 и цитираната вече статия на Гиндин, а тук ще отбележим, че и в двете риторики - на Чинтулов и на Велев, са посветени специални части "Разположение", представящи сравнително обстойно композицията на т. нар. "описания" като основен жанр на съчинението (има се предвид ученическото), повествованието и композиционната схема на хрия: начало или увод, среда, конец.

Всяка от тези "части" на текста е практически разработена и илюстрирана. Тя преследва не само заучаването на схема за развитието на един определен текст, но и логиката, на която трябва да почива съставянето му. Матрицата, разбира се, предполага и индивидуален творчески процес, но все пак основаващ се на определени механизми и правила. В тази част българските риторики притежават определен евристичен характер.

Разглеждането на възрожденската риторика налага някои изводи:

"Българска версия" (ако ни е позволено така да се изразим) на риториката у нас не се развива. Нашите автори отразяват старото риторично учение, възприето чрез руски, новогръцки и френски източници. Отклоненията от чуждите автори засягат само илюстративния материал, включен в анализите и евристич-ните процедури. Той е извлечен от небогатата българска възрожденска литература, църковнославянската книжнина и фолклора.

Риторичното знание, поднесено като превод или компилация, ^ осмислено и предназначено за аудитория, която е школска, но чритежава подготовка и амбиция да усвои риторичната доктрина.

Риториката преследва усвояване на нормата, развита и постиг-

117 М и г р Ь у, .Т. 1<.|1г(опс т {Ье М^сПе А@е5. СаНГогта, ипп'сгх11у оГ (.иИГогпш Ргезз, 1974.

118 В г а п с1 I, \У. .1. ТЬе гЬе(опс оГ аг итеп1а1юп. 1п(31апороиз, N. ].

78

79

Развитието на риториката у нас е в синхрон с общия подем в развитието на хуманитарното знание (нека припомним, че през 1861 г. във Виена се появява и "Логика" от В. х. Стоянов - Берон). За разлика от граматиката, свързана винаги с усвояването на родния език и националноезикови доктрини, риториката се поднася като научно знание за речта с всеобщ и надвремеви характер. Поради това тя е в състояние да даде път за развитие на една нова теоретична област - стилистиката, в която основното понятие 'стил' не се обвързва с понятието 'български език' и интерпретация на неговата система и история.

Проблемите на стила във възрожденската риторика са разгледани в светлината на проблема за елокуцио, свързан със синтактичния строеж на речта и риторичните фигури. Риторичното знание, като цяло е представено адекватно на самото себе си.

2.4. СТИЛИСТИКАТА И СТИЛЪТ ВЪВ ВЪЗРОЖДЕНСКИТЕ КНИГИ ПО СЛОВЕСНОСТ

И тук родното изисква обяснение чрез чуждото. Хоризонтът на проблемите за стила и стилистиката в българската възрожденска словесност е много тесен и мъглив в очертанията си, ако остане извън развитието на руската словесност.

Към края на XVIII в. риториката като наука получава своеобразна вариативност. Тя се приема ту като учение за красноречие, ту като нормативната система на художествената реч главно на прозаическите жанрове, ту пък се стеснява съвсем до пределите на теория на ораторската проза.

Широкият обем на понятието 'риторика', което е включвало теорията на ораторската реч, прозата и част от учението за стиха, към 20-те години на XIX в. вече е преодоляно от т. нар. теория на литературата. Скицирайки тази ситуация, имаме предвид руската теоретична мисъл, с която българската се свързва. Още Ло-моносов119, независимо от ограничеността на църковнориториче-ската литература, вижда в риториката основа за разграничение на поетическо и прозаическо творчество, на учението за формите

111> Л о м о н о с о в, М. В. Краткое руководство к красн-)речаю (1748);

Краткое руководство к риторике пользу любителей сладкоречия (1743). - Полное собрание сочинений М. В. Ломоносова, Т. 7, Москва, 1952.

80

на литературното красноречие, от една страна, и на театрално-битовата реализация в звук и жест, от друга. Обаче утвърденото от авторитета на Ломоносов разбиране за красноречието като обща основа за поезията и за прозата още за дълго поддържа традицията риториката да съществува самостоятелно, да се развива сьс свои определени задачи и постройка. Малко по-късно става възвръщане към първоначалната позиция на Ломоносов, но от друга гледна точка и с друга обосновка. Учението за общите форми в строежа на поетическия текст формира "словесната наука", или науката за словесността, а малко по-късно - теорията <а изящната словесност изобщо.