СВ. Климент охридски

Най-зрелите и актуални до днес постановки върху поетическия език, както е известно, се свързват със структурното езикознание, развиващо се от някои положения на руските формалисти, но навлизащо дълбоко в проблема за анализа. Връзката между постановката на руските формалисти върху поетичния език и постановките на структуралната школа ще бъдат разгледани по-нататък.

155
Те минават обаче преди всичко през Прашката лингвистична школа; И тук вече не стои въпросът за същността на поетичния език, колкото за проблемите, свързани с описанието му.

Що се отнася до понятията 'стил' и 'стилистика', в руския формализъм те се намират в по-особена позиция. Стилът не е нито концептивно, нито оперативно понятие, защото не се посреща с теорията на поетичния език и изведените проблеми на поетическия текст. Всеки поетически текст е специфична езикова структура, към която при анализа са приложими гледните точки, интерпретиращи "поетичността" или насочеността на израза към самия него ("установка на вьфажение"), а гледната точка на стила имплицитно се свързва с риторичната идея за разчленението "висок", "среден" и "нисък" стил и отговарящите му жанрови структури. В това отношение е показателна статията на Ю. Н. Тинянов "Ода как ораторский жанр"99, в която авторът отбелязва, че одата принадлежи на високия жанр и стилът се възприема като понятие, отнасящо се до формалните особености на текста в противопоставяне на съдържанието, субстанцията, или поне несвързано с тях. От своя страна стилистичните стойности или стилът са променлива величина, различни за различните жанрове.

Извън кръга на същинските формалисти - Брик, Якобсон, Тинянов, Еихенбаум, понятията 'стил' и 'стилистика' са застъпени и интерпретирани в теоретичните схващания на В. М. Жирмунски и Б. В. Томашевски. Общото за двамата с, че приемат езика на художествената литература като естетическа даденост, а не като функционален стил както например В. В. Виноградов. Последицата от този възглед, свързващ ги с формалистите, е че стилистиката от едно общолингвистическо въведение към теоретичната поетика се превръща в необходима част на поетиката или теория на литературата100. Но докато за Жирмунски въпросът за стила стои извън формулата на формалистите за поетичната реч като насочваща към самата себе си, за Томашевски тя е изходна при разработката на раздела "Злементн стилистика" в съчинението му "Теория литератури. Позтика" (1925). На по-друга методологична основа са поставени въпросите за стила и стилистиката в книгата му "Стилистика и етихосложение" (1959).

'" Тинянов, Ю. Н. Ода как ораторский жанр. - В: Архаисть! и но-ваторм. Л., 1929, 48-86.

11)0 Срв. М у р а т о в, А. Б. Проблеми стилистики в научном наследим Б. В. Томашевского. - В: Томашевский, Б. В. Стилистика. Л., 1983, с. 287.

156

4.2.6. В .М ЖИРМУНСКИ

1. Понятието 'стил' (поетичен стил) се схваща от изследователя като система или единство от формални особености или похвати. Стилът е организираното единство на взаимодействува-щите си формални белези на опре делена "творба", предмет, естетическа реалност.

"В живом единство художественного произведения все приемн находится во взаимодействие подчинени единому художествен-ному заданию. Зто единство приемов позтического произведения мм обозначаем термином "стиль"101.

Жирмунски отделя значително място в изясняване на понятията 'единство' или системност, което в контекста на тогавашната научна ситуация е било необходимо. Става дума за взаимната вътрешна връзка между "прийомите", използувани в художественото произведение, експлициращи неговия поетичен стил.

2. Понятието 'стил' освен като формално-естетическа категория, се разбира още като историческа, защото прийомите, фор-мално-езиковите особености, организацията и начините на организация на езиковия материал са исторически променливи. Това е причината Жирмунски да вижда съответствие между термина "поетически стил" с термините, използувани в изобразителните изкуства "готически стил", "романски стил", "египетски стил" и др. От една страна, стилът означава фактическото "съществуване" и единство на прийомите, реализиращи едно художествено произведение, от друга - времевата обусловеност на системата от прийоми.

3. Стилът е понятие, с което поетиката трябва да оперира, т. е.- стилът е оперативно понятие на поетиката, така както 'материал' и 'похват'. В същото време стилът или стилистическото единство на художественото произведение се извежда от похватите, а похватите получават естетическото си оправдание от стилистическото единство на художественото произведение. Във връзка с това би представлявало интерес да изтъкнем как Жирмунски схваща прийома. Това не е категория "самозадоволяваща се, самоцелна, както един естественоисторически факт". "Прийомът е

101 Ж и р м у н с к и й, В. М. Теория литератури. Псзтика. Стилистика

Л,, 1977, с. 34.

157
художественотелеологически факт, определен от своята задача; в разрешаването на тази задача, тоест в стилисти ческото единство на художественото произведение той получава своето естетическо оправдание"102.

Категориите, с които Жирмунски описва "стила", са лингвистични и по-точно риторически: тропите и фигурите, възприети като "прийоми" или похвати, се извеждат като стилистично значими и интепретационни за стила на художественото произведение. Срещат се обяснения за появата им в един или друг художествен текст и като резултат от интуиция, т. е. - постановка сходна с неоидеалистичната. По-важно обаче е друго: Жирмунски споделя теоретично постулатите на руските формалисти за поетичния език и те минават като червена нишка през разсъжденията му, насочени най-вече към въпросите на поетиката, но основното понятие на формалистите за "поетичността" като "установка на вьфажение" не привлича Жирмунски. Неговата гледна точка е изразена в по-друг вариант: "изкуството е прийом (похват)"103. Интерпретацията на похватите като единство, взаимодействие, система, дават възможността на автора да изведе стила като единство на похвати, благодарение на което "всички факти на съдържанието стават също тъй явление на формата".

4.Г7 Б В ТОМАШЕВСКИ

"Теория литератури. Позтика" (1925)104 на Томашевски се появява във втората фаза от развитието на руския формализъм, когато се забелязва подчертан стремеж към създаване на теоретични курсове и обобщаващи съчинения. Въпросите на стила и стилистиката и през този период не тревожат формалистите. Те като че ли подготвят вече бляскавия завършък на своето дело и включването му в началата на функционалната теория за знака, заемаща авторитетно място в съвременното езикознание и литературознание.

'"; Пак там, с. З?. . '''' Не е необход! мо да се спираме 1ук подробно на вьпроса. за отношението на Жирмунски към ..формалния метод" и критиката му към формали стите, отправена в статията ,.'К вопросу о формальном методс" (1928). тъй като от нея само косвено може да се извлече отговор на въпроса, зашо, за разлика от формалистите, авторът намира място в своите изследвания за понятието 'стил' и интепретира художествени текстове от класическата руска литература с оглед на стилистичните им особености.

104 Тук ше използуваме: Томашевски, Б. Теория литератури. Позтика. М.-Л. 1927 (изд. II).

Концепцията на Бахтин, обобщено изведена, разглежда стилистиката като наука за речта - "сферата на истинския живот на словото", сферата на диалогичното общуване, тъй като именно там се ражда неговото разнообразие105. Следователно опорната точка на стилистиката не е лингвистиката, която проучва езика като система и изведения от диалогичното общуване "текст", а металингвистиката, насочена към словото, създавано в процеса на диалогичното общуване106. От тази постановка следват разработките на Бахтин върху речевите и литературни жанрове, "словото" и стила на диалога, характера и типа диалогични отношения в художествения текст, проекцията на социалните диалекти и езиковите стилове в диалогичните отношения, единството и разединението на авторската реч и речта на героите, "полифонията" и "полифоничния" роман и др. В тези нови идеи, схващания и конкретни интерпретации върху романите на Достоевски се стопява напълно "израслата на почвата на класицизма стилистика, която познава живота на словото само в един затворен контекст"107.

Томашевски не успява да развърже стилистиката от примката, в която векове наред я държи старата риторика, въпреки че усилията му са насочени към такъв опит. За осъществяването му той излиза от две постановки, свързани с концепцията на руския формализъм:

- понятията 'художествена реч' и 'реч на художествената литература' не съвпадат. Художествената реч може да съществува и извън художественото произведение, но можем да си представим художествено произведение и с излинял неосезаем език. Следователно същността на художественото произведение не се крие в характера на отделните съобщения, а в художествената конструкция на словесния материал.

1°' Бахтин, М., Проблеми на поетиката на Достоевски. С. 1976, с. 226.

106 Пак там.

107 Пак там, с. 224. .

158

Включването на стилистиката като раздел от поетиката и разглеждането на риторичните изразни средства като елементи на стилистиката е в духа на традицията на руското литературознание от 20-те години. Томашевски не се отклонява от него. Различна, както отбелязахме, е мотивацията: елементите на стилистиката не са външен изразител на "стил", ефект, естетическо въздействие или маркер за принадлежността на текста към един или друг жанр. Те са обременени от специална функция към текста;

конструирани са по определен начин, за да могат да конструират определен специфичен текст - художествения. Тяхната роля на конструктивни елементи е съизмерима с ролята на конструираното от тях словесно единство. Риториката е каталогизирала, описала, систематизирала и изяснила (доколкото й е било възможно) спецификата на езиковите средства, изпълняващи специфична функция за конструирането на естетически или емоционално въздействуващи текстове. Но тя е постигнала само това ниво. А стилистиката е тази наука, която в съюз с поетиката трябва да разкрие функционалната им същност "от гледна точка на създаване на осезаемия израз, начините за индивидуализация на речта, т. е. начините за построяване от общия езиков материал на реч, характерна за дадено произведение или автор; успоредно с това трябва да се има предвид какъв ефект на възприятието се постига с тези прийоми на построяване на речта"108.

Авторитетът на теоретичния курс на Томашевски "Теория литератури. Позтика" допринася на руска почва стилистиката да се утвърди като част от литературната наука. Формалистичният подход обаче от края на първата четвърт на века започва да бъде

108 Пак там, с. 11.

160

Първото съчинение на Томашевски от 1925 г. достига до българските филолози, но нашата литературоведска и лингвистична наука не е подготвена да възприеме неговите идеи и още по-малко - метод на разглеждане на литературния текст, изразен последователно в двата раздела "Сравнительная метрика" и "Тематика". А около 50-те години, когато съветската наука започва могъщото си настъпление у нас и основно изискване е прилагането на "марксическа методология", явлението руски формализъм е забранен или недостъпен плод.

Извеждаме основните постановки на руския формализъм (елиминирайки по-конкретно изразените различия между тях), които дават началата на съвременните теории за езика на художествения текст:

1. На руския формализъм дължим множество наблюдения и обобщения във връзка с формалния строеж на поетическия текст, фонетичната структура на стиха, константните и вариативни ритмични конструкции на руската версификация, структурата на различните системи на версификация, взаимодействието между стих и синтаксис, стих и словна семантика, стихотворна структура и рима и Др. (Още: разработката на явления като стилизация, пародия и др.)

2. Съгласно с традицията (Кроче, Шпицер, Фослер, Касирер) поезията се признава за специфичен език; поетичността, която се търси и анализира в текста, е характерна за комуникатите, които се реализират и извън поезията, тя е присъща или може да бъде присъща на всеки човешки изказ, зависи от доминиращата функция в него и по-точно - на поетичната над комуникативната. Формалистите предоставят различни формули за поетичния език:

поетичността се основава на фоничната организация на текста;

поетичността се основава на такава структура, която актуализира самата структура и става въздействуваща върху възприемателя.

11 Бългярсха т> ствлиствш до 50-те години на XX>.

161
Това означава, че поетичността е "установка на вьгражение", "насоченост на израза към самия себе си", "съсредоточаване върху съобщението като такова". В този смисъл поетично е езиково "манипулираното" съобщение, а не съобщението, което изразява "творческа интуиция", емоционалност, "поетично" съдържание и др. Езиковата манипулация е свързана с мотивацията, а мотивацията с историческия процес в смисъл, че в различни моменти от него мотивацията е по различен начин свързана с експресивността на съдържанието, възгледа на автора, идеология и др. Но във всички случаи мотивацията е външна по отношение на същността на поетичността.

3. Съгласно с традицията поетичният език се противопоставя на философския, абстрактния, научния. Доразработената формула в теорията на руските формалисти поетичен език / практически език означава, че практическият език обхваща не само научния, но и разговорния, изпълняващ своята реферативна "практическа" функция. По такъв начин опозицията "поетичен език / практически език" е опозиция на доминиращата функция. Съобщението, което съсредоточава вниманието на получателя върху себе си, а не върху едно или друго твърдение за нещата, е с доминираща поетична, непрактическа функция.

4. Емпирично поетичността се разкрива чрез различните реализиращи я езикови похвати. Те са манипулациите, с които е свър-, зана поетичната функция.

5. Две са релапиите на поетическия текст, благодарение на които се възбужда вниманието към текста като такъв: релация с книжовния език и релация с традицията. По-късно Якобсон ще от-;

крои функциите на езиковата система и ще посочи между тях пое- . тичната. Той ще изведе през 60-те години още едно твърдение,, че доминиращата поетична функция не се изразява само чрез " фоничната и отговарящата й семантична организация, но и чрез | още един фактор - "проекцията на принципа на еквивалент-^' ността с оста на избора и комбинацията". 1

6. Идеалът, нека отбележим като много важен този факт, за изкристализиране на понятието 'поетичен език' е поезията на фу-| туристите и футуризмът като направление изобщо. Руските фор-| малисти се занимават с интерпретацията на руската класика и на| символизма от гледна точка на своята теория, но, ако символиз-| мът и езикът на символизма е идеал за теоретичния модел на| поетичния език напр. на Кроче, то за модела на руската форма-Ц диетична школа идеалът е футуризмът. Достатъчно е да посочим| отново, че основните примери в студията на Р. Якобсон "Но-| вейшая.. . " са от Маяковеки, Хлебников и др. футуристи, защи-

162

гали с великолепните си образци новото литературно направление и новия тип езикова структура на руската поезия.

"Именно "послу Земного Шара" Хлебникову оказалось дано ясновидение связи и разрива времен в человечьей речи с ее не-устанньши превращениями заумного поля в разумное, сказочного предвосхищения в действительность, чуда в будень и обихода в чудо, рассудительности в издевку, а ругани в ласку. . . Закаленньш речетворец ведал, что "вещь, написанная только новьш словом, не задевает сознания", но в то же время, понимал, что "слова особенно сильнн, когда через слюду обьгденного емнела просве-чивает второй смьюл"1"9.

4.3. НЯКОИ ОСНОВНИ ТЕЗИ В УЧЕНИЕТО НА В. В. ВИНОГРАДОВ ВЪРХУ ЕЗИКА НА ХУДОЖЕСТВЕНАТА ЛИТЕРАТУРА, СТИЛА И СТИЛИСТИКАТА

Виноградов не може да бъде откъснат от руските формалисти, тъй като първите му изследвания върху поетиката на руските писатели се раждат в атмосферата на 20-30-те години - време, когато идеите на формалната школа са водещи. Критичното му отношение обаче към метода на формалистите се проявява още през 1923 г. в изследването "О поззии Аннн Ахматовой (Стили-стические наброски)", в което критикува книгата на Ейхенбаум за Ана Ахматова110. Според Виноградов именно пороците на формалния метод са довели до "опростено" представяне на поезията на авторката и до лингвистична гледна точка, издаваща безпомощността на Ейхенбаум да интерпретира синтаксиса, семанти-

1<"1 Я к о б с о н, Р. Из мглких вещей Велемира Хлебникова: "Ветер-псние". - В: Работи по псзтик , с. 323.

110 3 й х е н б а у м, Б. Анна Ахматова (Опнт анализа). Петроград, 1922-

163
ката и фонетиката на поетичните текстове. В своя анализ на стиховете на Ахматова и по-спепиално на символите и символиката (тоест думите и словосъчетанията) Виноградов изяснява преди всичко семантиката и композиционната им функция "като елементи на д а д е н о органическо цяло". "Научно-лингвистичното изучаване на съвременната поезия, твърди в изследването си Виноградов, трябва да започне с интензивен анализ на индивидуално-затворената система от езикови средства1". Тук всъщност лежи програмният тезис на изследователя за анализаторския подход към художествения текст. Индивидуално-затворената система от езиковите средства, съотнесена с дихотомията език : реч, принадлежи на речта или сферата на речта. Индивидуално-затворената система от езикови средства на едно художествено произведение покрива в концепцията на Виноградов понятието 'стил' и кореспондира с понятието 'поетична реч'. Най-острото противопоставяне на Виноградов с формалистите може да се търси именно в схващането му, изразено още от 20-те години, че поетичният език и стила на художествената творба са свързани със "раго1е", а не с "'ап^че".

Разграничавайки се в такъв план от формалистите, Виноградов свързва науката за поетичния език със стилистиката. Тя е нужна не само, за да бъде съотнесена с понятието 'стил', което за Виноградов е "кардинално", но и за да я издигне в ранг на наука за езика на литературното произведение. Нейните изследвания трябва да започнат не от най-малката езикова единица - звук или фонема, а от по-големи и основни цялости "в които се изразява конкретният живот на езика и които влизат както в състава на литературните текстове, тъй и в езикови конструкции извън езика на художествената творба"112.

Поетическата стилистика, както разкрива едно от първите изследвания на Виноградов върху езика на Ана Ахматова, взема под внимание символиката. Това е едно специфично за автора понятие, което се отнася до думата и словосъчетанието и се свързва със семантичния план на интерпретацията на словесния знак. Стилистичният анализ освен символиката, засяга още синтактичния строеж на изреченията и ролята им за постройката и композицията на текста, а също така и по-големи структурни цялости, каквито са монологът и диалогът. Анализаторската процедура очертава

'" Виноградов, В. В. Избраннне трудм. Гозтлка русской литерс-тусм. Москва, 1976, с. 370.

112 В и н о г р а д о в, В. В. К построению теории ьоатаческого язьпса. Позтива, 1927, с. 8.

два типа изследвания: а) изследвания, които имат за цел да представят типологията на композиционните форми на езика в художественото произведение и б) изследвания, които имат за цел да установят композиционно-езиковите типове, отнасящи се до структурата на художествените произведения, или жанровата композиция. Стилистиката и при двата вида изследвания се интересува обаче само от езиково-стилистичното равнище113.

Монологът и диалогът като основни цялости, от които, според Виноградов, започва лингвистично-стилистичното проучване, се изследват в ориентацията към извънезиковата (социална) ситуация и към различни социални и функцинални типове диалог и монолог, извън литературното произведение. На тази концепция почива обстойното разглеждане на монолога и диалога в художественото произведение като проекция на същите композиционно-езикови структури в битовата и социална практика и по-точно казано: в писмената и устна реч, в разговорната реч, професионалната, риторичната и пр.

Този модел на стилистиката на Виноградов става още по-сложен от схващането, че езикът на художественото произведение или самото художествено произведение се ориентира винаги в плана на литературния (книжовния) "общ" език. Той от своя страна не е единен, а точно обратно - структурно и функционално стра-тифициран. В него действуват социално-речеви системи, породени от историята, тоест развитието му, и от съвременния статус на обществото. Следователно, според Виноградов, изучаването на езика на литературното съчинение трябва да бъде изведено винаги извън плана на "диалектологията" на писмения и устен език и в същото време да си дава сметка за "езиковите форми на съвременната му действителност"114. Тези изисквания на изследователя разкриват:

1. Поддържане на езиковата нормативност. Виноградов е свързан с Женевската школа и разбирането на Сосюр, че всеки текст е съставен на основата на нормите на езика. Литературният текст е също неотделим от нормативността на "общия език". Това схващане е основно и за Прашката лингвистична школа. Всеки литературен текст се структурира и възприема на основата на нормата на книжовния (литературен) език.

2. Интерпретиране на композиционно-езиковите структури на художественото произведение и на жанровите структури като "модели" на извънлитературните езикови формации. Нито една

'" Виноградов, В. В. О художественной прозе. М.-Л. 1930. 114 Виноградов, В. В. О художеетвенной прозе, с. 29.

164

3. Застъпване на мотивацията на езика на художественото произведение от общата история на езика и културната история.