Тайната градина

ГЛАВА 25 - ЗАВЕСАТА

Тайната градина все повече потъваше в цвят и всяка сутрин ставаха нови чудеса. В гнездото на червеношийката имаше яйца. Женската лежеше върху тях и ги топлеше с малката си перушинеста гръд и грижливи крилца. Отначало беше много неспокойна, а мъжката бдеше извънредно зорко. Дори Дикън не се приближаваше до гъсто обраслия ъгъл, а изчакваше, докато по някакъв тайнствен начин успя да убеди малката двойка, че в градината няма нищо, което да не разбира чудото, ставащо с тях — огромната, нежна, сърцераздирателна красота и сериозност на яйцата. Ако в градината имаше човек, който да вземе и повреди някое яйце, целият свят би се завъртял, би се сгромолясал в безкрайното пространство и би настъпил краят му. Ако имаше дори само един човек, който не бе почувствал това, там не би могло да съществува никакво щастие даже през този златен пролетен ден. Но те всички знаеха и чувстваха това, а и червеношийките бяха повярвали в тях.

Отначало птичката наблюдаваше неспокойно Мери и Колин. По някакви тайнствени причина тя знаеше, че не е нужно да наблюдава Дикън. От първия миг, когато птичката спря на него блестящите си като роса черни очи, тя разбра, че той не е чужд, а е един вид червеношийка без клюн и перушина. Той можеше да говори на езика на червеношийките (който е отделен език и не бива да се бърка с друг). Да се говори на езика на червеношийките с една червеношийка, е като да говориш на френски език с французин.

Дикън винаги говореше на този език с червеношийката, така че странните безсмислици, които използваше, когато говореше с хората, нямаха за нея никакво значение.

Червеношийката мислеше, че им говори такива безсмислици, защото те не са достатъчно интелигентни, за да разбират езика на пернатите. Движенията му също бяха като на червеношийките. Те никого не стряскаха внезапно и не изглеждаха опасни и застрашителни. Всяка червеношийка можеше да разбира Дикън и неговото присъствие не ги смущаваше. Но в началото те следяха другите двама. Най-напред момчето дойде в градината не на собствените си крака. То седеше на нещо, което се търкаля, покрито с кожи на диви животни. Това само по себе си беше подозрително. После, когато започна да става и да се движи, то го правеше по един странен необикновен начин и другите като че ли му помагаха. Червеношийката обикновено се криеше в един храст и ги следеше неспокойно, като въртеше главичката си ту на едната, ту на другата страна. Струваше й се, че бавните движения могат да означават приготовления за лов, както правят котките.

Когато котките се готвят за скок, те пълзят много бавно. Червеношийката обсъжда с другарчето си този въпрос няколко дни, но после реши да не говори повече за това, тъй като можеше да се отрази зле на яйцата.

Когато момчето започна да се движи само и по-бързо, те се успокоиха. Но дълго време то им създаваше известна тревога. То не приличаше на другите човешки същества.

Като че ли обичаше да ходи, но имаше навика да сяда или да поляга за малко и след това по един особен начин всичко започваше отново.

Един ден червеношийката си спомни, че когато родителите й я учеха да хвърчи, тя правеше същото. Момчето правеше кратки полети на няколко ярда, а след това му се налагаше да си почине. Ето защо на птичката й се струваше, че момчето се учи да лети или да ходи. Тя спомена на другарчето си, че когато се излюпят малките, навярно и те ще се учат по същия начин. Затова се поуспокои и дори започна да го гледа с голямо удоволствие, макар да бе убедена, че нейните малки ще бъдат много по-умни и много по-бързо ще се научат. Но след това тя снизходително добави, че хората са винаги по-несръчни и по-бавни от птиците. Те не се учат да хвърчат. Никога не ги срещаш във въздуха или по върховете на дърветата.

След известно време момчето започна да се движи като другите, но трите деца правеха понякога необикновени неща. Те заставаха под дървото и движеха ръцете, краката и главите си по особен начин, който не беше нито ходене, нито бягане, нито сядане. Те правеха тези движения всеки ден, а червеношийката не можеше да обясни нищо на другарчето си. Казваше само, че техните малки няма да правят така. Но тъй като момчето, което говореше езика на червеношийките, също вършеше това заедно с другите, то птиците можеха да бъдат сигурни, че тези движения не са опасни. И двете червеношийки никога не бяха чували за шампиона-атлет Боб Хауърт и за упражненията, които той правеше за мускулите си. Червеношийките не са като хората. Техните мускули се раздвижват още в самото начало и се развиват по естествен начин. Ако трябва да летиш, за да си търсиш храната, мускулите ти няма да отслабнат. Когато момчето започна да ходи, да скача и да копае като другите, в гнездото настъпи голямо успокоение. Страхът за яйцата изчезна. Когато знаеш, че яйцата ти са в безопасност като в банков сейф и че ти можешмда гледаш толкова много интересни неща, които стават наоколо, мътенето става много забавно. В дъждовни дни женската червеношийка се чувстваше понякога тъжна, защото децата не идваха в градината. Но дори когато валеше, Мери и Колин не скучаеха.

Една сутрин дъждът не спираше да се лее и Колин беше започнал да става неспокоен, тъй като трябваше да седи на дивана и да не ходи.

— Сега съм истинско момче — каза Колин, — краката, ръцете и цялото ми тяло са толкова пълни с Магия, че не мога да ги удържа спокойни. През цялото време искат да вършат нещо. Знаеш ли, Мери, че когато се събуждам много равно и чувам песните на птиците навън, ми се струва, че всичко вика от радост, дори дърветата и нещата, които не можем да чуем, и тогава ми се иска да скоча от леглото и да викам. И ако го направя, помисли си само какво би могло да се случи. Мери прихна неудържимо.

— Бавачката и мисис Медлък ще дотичат и ще помислят, че си полудял, и ще повикат доктора — каза тя.

Колин също се смееше. Той си представи колко ужасени ще изглеждат всички от неговите викове и как ще се смаят, като го видят изправен на крака.

— Бих желал баща ми вече да се завърне в къщи — каза той. — Аз искам сам да му кажа. Непрекъснато мисля за това. Така не може да продължава. Не мога вече да лежа спокойно и да се преструвам. Освен това изглеждам съвсем друг. Ех, ако не валеше!…

Тогава Мери я осени внезапно вдъхновение.

— Колин — започна тя тайнствено, — знаеш ли колко стаи има в тази къща?

— Около хиляда, предполагам.

— Има над сто и никой не влиза в тях — рече Мери. — Един дъждовен ден аз обикалях и влязох в много от тях. Никой не разбра, макар че мисис Медлък почти ме хвана. Загубих се на връщане и спрях в края на твоя коридор. Това беше втория път, когато те чух да плачеш.

Колин трепна.

— Сто стаи, в които никой не влиза! — учуди се той. — Това звучи почти като тайна градина. Да отидем да ги разгледаме. Ти можеш да ме закараш с количката и никой няма да научи къде ще ходим.

— Така мисля и аз — зарадва се Мери. — Никой няма да смее да ни проследи. Има коридори, по които можем да тичаме и да правим упражнения. Има една малка индийска стая, където видях скрин, пълен със слончета от слонова кост. Има най-различни стаи.

— Позвъни на сестрата — каза Колин. Когато тя дойде, момчето нареди:

— Искам количката си. Мис Мери и аз ще отидем да разглеждаме онази част от къщата, в която никой не живее. Джон може да бута количката до картинната галерия, понеже по пътя има стълби. След това той трябва да си отиде и да ни остави сами, докато пак го повикаме.

От тази сутрин нататък дъждовете вече не ги плашеха.

Когато лакеят закара количката до картинната галерия и ги остави сами, както му беше наредено, Колин и Мери се спогледаха доволно. Тя се увери, че Джон наистина си е отишъл, и той скочи от количката.

— Ще тичам от единия край на коридора до другия — каза Колин, — после ще правим упражненията на Боб Хауърт.

Освен тези неща те направиха и много други. Разглеждаха портретите и намериха грозното малко момиче, облечено в зелен брокат и с папагал на пръста.

— Всички тези трябва да са мои роднини — каза Колин. — Те са живели тук преди много години. Портретът с папагала сигурно е на някоя моя пра-пра-пра-пралеля. Ти приличаше на нея, когато дойде тук. Сега си много по-пълна и изглеждаш по-добре.

— И ти също — каза Мери и двамата се разсмяха.

После отидоха в индийската стая и си играха със слончетата. Намериха розовия будоар и възглавницата с дупката, но тя беше празна, защото мишлетата бяха пораснали и я бяха напуснали. Видяха много стаи и направиха нови открития — повече, отколкото Мери беше направила при първото си странстване из къщата. Намериха нови коридори и ъгли, видяха картини и чудни стари неща, които не знаеха за какво служат. Беше много забавно да се скитат в една къща, в която живеят и други хора, но в същото време да им се струва, че се намират много далеч от тях.

— Радвам се, че дойдохме — сподели Колин. — Никога не съм предполагал, че живея в такава голяма и интересна стара къща. Много ми харесва. Ще се скитаме из нея всеки път, когато вали, и ще откриваме нови неща.

Когато се върнаха в стаята на Колин, двамата бяха страшно изгладнели и бе невъзможно да върнат обяда непокътнат. Когато сестрата влезе в кухнята, тя сложи таблата на бюфета с голям шум, за да накара мисис Лумис, готвачката, да се обърне и види празните чинии.

— Я погледни — каза й тя, — тази къща е пълна със загадки, а тези две деца са най-голямата загадка в нея.

— Ако всеки ден яде така — намеси се младият и здрав лакей Джон, — не е чудно след един месец да стане два пъти по-тежък, отколкото е сега. Ще трябва навреме да си подам оставката, за да не пострадат мускулите ми.

Този следобед Мери забеляза, че в стаята на Колин има някаква промяна. Тя я бе забелязала предния ден, но не каза нищо, защото помисли, че промяната е случайна. И днес не каза нищо, само седеше и гледаше съсредоточено картината над камината.

Завесата беше дръпната. Това беше промяната.

— Знам какво искаш да ти кажа — обърна се към нея Колин, като я видя да гледа картината. — Винаги те познавам, когато искаш да ти кажа нещо. Ти се чудиш защо завесата е дръпната. Така ще я държа вече.

— Защо? — попита Мери.

— Защото вече не се дразня, като я виждам да се смее. Преди два дни се събудих през нощта. Луната светеше силно и ми се стори, че цялата стая е изпълнена с Магия.

Всичко изглеждаше така прекрасно, че не можех да лежа спокойно. Станах и погледнах през прозореца. Стаята беше съвсем светла и един лунен лъч падаше върху завесата.

Нещо ме накара да дръпна шнура и да открия картината. Тя гледаше право в мен и сякаш се смееше доволна, че стоя там. Започна да ми се харесва да я гледам и искам винаги да я виждам така засмяна. Мисля, че в нея е имало нещо магическо.

— Сега ти толкова приличаш на нея — каза Мери. — Понякога ми се струва, че ти си нейният дух, превърнат в момче.

Тези думи направиха силно впечатление на Колин. Той се замисли и бавно й отговори.

— Ако бях нейният дух, баща ми щеше да ме обича.

— Искаш ли той да те обича? — попита Мери.

— По-рано го мразех, защото не ме обичаше. Ако ме обикне, мисля, че ще му кажа за Магията. Това може би ще го развесели.