Тайната градина

ГЛАВА 26 - ТОВА Е МАМА!

Вярата им в Магията не ги напущаше. Понякога след утринните заклинания Колин им изнасяше лекции за Магията.

— Харесва ми да говоря — обясняваше той, — защото, когато порасна и направя големи научни открития, ще трябва да ги обяснявам. Затова е добре да се упражнявам.

Засега мога да изнасям само кратки лекции, защото съм още много малък. Освен това Бен Уедърстаф може да си помисли, че е в черква, и да заспи.

— Най-хубавото на лекциите — заяви Бен — е, че всеки може да стане и да каже каквото му се иска, и никой не може да му противоречи. И аз не бих се отказал да дръпна една реч някой път.

Но когато Колин ораторстваше под дървото, старият Бен приковаваше в него жаден поглед и дълго не го сваляше. Разглеждаше го критично, но с обич. Не го интересуваше толкова лекцията, колкото краката на Колин — с всеки изминал ден те изглеждаха все по-здрави и поправи. Момчешката глава беше вече високо вдигната, някогашната остра брадичка се бе загладила, хлътналите бузи се бяха закръглили, а очите, които радостно блестяха, му напомняха едни други очи.

Понякога, когато Колин чувстваше настойчивия поглед на Бен, му се струваше, че той е много развълнуван, и се чудеше за какво мисли. Веднъж Бен изглеждаше пак много унесен и той го попита:

— За какво мислиш, Бен Уедърстаф?

— Мислех си — отговори Бен, — че си наддал три или четири фунта¹⁶ тази седмица.

Разглеждах прасците и раменете ти. Ще ми се да взема един кантар и да те претегля.

— Това е от Магията и от млякото и кифлите на мисис Соуърби. Видя ли, научният опит успя!

Тази сутрин Дикън закъсня за лекцията. Когато дойде, той беше зачервен от тичането и смешното му лице сияеше повече от обикновено. Те се захванаха за работа, защото имаше доста за плевене след дъжда. Винаги след топъл дъжд имаха куп неща за правене. Влагата беше еднакво полезна и за цветята, и за бурените, които покарваха с тънки стъбълца и листенца и трябваше да се изскубнат, преди да са пуснали здрави корени. Колин се справяше много добре с плевенето и можеше да изнася лекции, докато работи.

— Магията действува най-добре, когато работиш — съобщи той тази сутрин. — Можеш да я почувстваш в костите и мускулите си. Ще чета за костите и мускулите и ще напиша книга за Магията. Сега я измислям и непрекъснато откривам разни неща.

Малко след като каза това, Колин остави градинската лопатка и се изправи.

Помълча няколко минути и те разбраха, че измисля новата лекция, както често правеше.

На Мери и Дикън се стори, че някаква внезапна мисъл го е накарала да захвърли лопатката си. Той се изпъна в цял ръст и ликуващо размаха ръце. Лицето му грейна, необикновените му очи се разшириха от радост, като че ли изведнъж бе осъзнал напълно нещо.

— Мери, Дикън! — извика той. — Погледнете ме!

Те престанаха да плевят и го загледаха.

— Помните ли онази сутрин, когато за пръв път ме доведохте тук?

Дикън го гледаше изпитателно. Понеже беше приятел на животните, той можеше да вижда повече неща от другите хора, но никога не говореше за тях. Сега виждаше нещо у това момче.

— Да, спомням си — отвърна той.

Мери също гледаше изпитателно, но нищо не каза.

— Точно сега — продължи Колин, — когато се погледнах как копая, си спомних какво бях, и трябваше да се изправя на крака, за да разбера дали е истина. Да, истина е!

Аз съм здрав, аз съм здрав!

— Да, така е! — каза Дикън.

— Аз съм здрав, аз съм здрав! — повтори Колин и гъста руменина заля цялото му лице.

Той и по-рано го бе усещал по някакъв начин, бе се надявал, че е така, бе го чувствал и бе мислил за това. Но точно в този миг нещо го бе разтърсило — някаква възторжена вяра и осъзнаване — толкова силно, че не можа да се удържи да не извика.

— Аз ще живея вечно! — викаше той тържествуващо. — Ще открия хиляди и хиляди неща. Ще разбера всичко за хората и живите същества, както Дикън, и никога няма да спра да правя Магия. Аз съм здрав! Аз съм здрав! Чувствам… чувствам, като че трябва да извикам нещо в знак на благодарност, нещо радостно!

Бен Уедърстаф, който работеше до един розов храст, го погледна.

— Можем да изпеем хвалебствен химн — предложи той, сумтейки. Той не разбираше от религиозни химни и затова в предложението му нямаше особена почтителност. Колин пък имаше изследователски ум и съвсем нямаше представа за това.

— Какво е то?

— Дикън може да ти го изпее, сигурен съм — отвърна Бен Уедърстаф.

Дикън отговори с разбиращата усмивка на заклинател на животни.

— Пеят го в черквата — каза той. — Мама казва, че чучулигите го пеят сутрин, когато станат.

— Щом тя казва така, трябва да е хубава песен — отвърна Колин. — Никога не съм бил в черква. Все боледувах. Изпей го, Дикън, искам да чуя.

Дикън беше естествен и непресторен. Той разбра как се чувства Колин по-добре от самия него. Разбра го някак инстинктивно. Свали шапката си и се огледа усмихнат.

— Трябва да си свалиш шапката — каза той на Колин, — а Бен трябва да стане прав.

Колин свали шапката си, слънцето огря с топлите си лъчи гъстата му коса, докато той следеше с поглед Дикън. Бен Уедърстаф се изправи на крака и свали шапката си със смутено, полусърдито изражение, като че не знаеше точно защо прави тези необикновени неща.

Дикън, застанал между дърветата и розовите храсти, започна простичко да пее с хубавия си силен, момчешки глас.

Когато той свърши, Бен Уедърстаф стоеше тихо, с упорито стиснати челюсти и с развълнуван поглед, прикован в Колин. Колин беше замислен, сякаш нещо преценяваше.

— Много хубава песен — каза той. — Хареса ми. Може би тя изразява това, което мислех, когато исках да извикам, че съм благодарен на Магията. — Той се спря и смутено се замисли. — Може би те са едно и също нещо. Как можем да знаем точно имената на всички неща? Изпей го пак, Дикън. Хайде и ние да опитаме, Мери. Искам и аз да пея. Това е моята песен. Как започва? „Хвалете бога, създател на всички блага“?

Изпяха го пак. Мери и Колин се мъчеха да пеят колкото може по-мелодично, а гласът на Дикън се извисяваше красив и силен. На втория стих Бен Уедърстаф се покашля, за да прочисти гърлото си, а на третия се присъедини с почти дива мощ. Когато накрая изпяха „Амин“, Мери забеляза, че с него се е случило същото, както когато откриха, че Колин не е инвалид — брадата му трепереше, той премигваше, старческите му бузи бяха влажни.

— Никога преди не съм виждал смисъл в хвалебствените химни — каза той дрезгаво, — но мисля, че ще си променя мнението. Бих казал, че си наддал пет фунта тази седмица, мастър Колин — пет фунта!

Колин гледаше уплашено към другия край на градината — нещо бе привлякло вниманието му.

— Кой идва! — каза бързо той. — Кой е?

Една жена бе влязла в градината през вратата в бръшляновата стена. Тя се бе появила с последния стих на песента им и спокойно ги слушаше. Отдалеч изглеждаше като цветна илюстрация от книгите на Колин — с бръшляна зад себе си, слънчевите зайчета по дългата синя пелерина и хубаво свежо лице, което се усмихваше през зеленината.

Прекрасните й, изпълнени с обич очи сякаш обгръщаха всичко — децата, животните, цъфналите цветя, дори и Бен Уедърстаф. Макар че бе дошла така неочаквано, никой от тях не я помисли за неканен гост. Очите на Дикън светнаха.

— Това е мама — ето кой е! — извика той и се втурна през градината.

Колин се запъти към нея. Мери също тръгна с него. И двамата почувстваха как сърцата им затупкаха по-силно.

— Това е мама! — повтори Дикън, когато ги пресрещна на половината път. — Знаех, че искате да я видите, и й казах къде е скритата врата.

Изчервен, Колин подаде ръка — едновременно царствено и стеснително.

— Исках да ви видя, още когато бях болен — каза той, — вас. Дикън и тайната градина. Преди това не исках да виждам никого и нищо.

Въодушевеното му лице я развълнува. Тя се изчерви, ъгълчетата на устата й потрепераха, а очите й се замъглиха.

— Мило момче — възкликна тя разчувствана. — Ех, мило момче! — каза тя неочаквано и за себе си. Не го нарече „мастър Колин“, а просто „мило момче“. По същия начин би се обърнала и към Дикън, ако нещо в лицето му я трогнеше. Това се хареса на Колин.

— Учудвате ли се, че изглеждам толкова добре? — попита той.

Тя сложи ръка на рамото му и усмивката й прогони влагата от очите й.

— Да, учудена съм! Но ти така приличаш на майка си, че сърцето ми трепна, като те видях.

— Мислите ли, че това ще накара баща ми да ме обикне?

— Разбира се, момчето ми — отвърна тя и леко го потупа по рамото, — той трябва да се върне в къщи, трябва да се върне!

— Сюзън Соуърби — приближи се Бен Уедърстаф, — погледни краката му! Преди два месеца приличаха на палки за барабан. Чувах хората да казват, че са и криви. Виж ги сега!

Сюзън Соуърби се засмя обнадеждаващо.

— Ще станат здрави и силни — каза тя, — нека само да играе, да работи в градината, да се храни с апетит, да пие много мляко и няма да намерите по-хубави и здрави крака в целия Йоркшир.

Тя сложи ръцете си на раменете на Мери и майчински я загледа в лицето.

— А пък ти — радваше й се тя, — ти си пораснала колкото нашата Елизабет Елън.

Сигурно приличаш, много на майка си. Нашата Марта чула от мисис Медлък, че майка ти била хубава жена. Като пораснеш, ще приличаш на червена роза, мое малко момиче.

Тя не спомена, че когато Марта се върна в къщи през свободния си ден и описа грозничкото бледо момиченце, тя не бе повярвала на думите на мисис Медлък. „Не е възможно една хубава жена да бъде майка на това грозно дете!“ — бе добавила тя упорито.

Мери не бе имала време да обръща внимание на лицето си. Тя знаеше само, че изглежда „по-различно“ и че има повече коса, която расте много бързо. Като си спомни с какво удоволствие гледаше майка си, тя се зарадва, като чу, че един ден може би ще прилича на нея.

Сюзън Соуърби се разходи из градината заедно с тях. Те й разказаха цялата история, показаха й всички дървета и храсти, които бяха съживили. Колин вървеше от едната й страна, а Мери от другата. И двамата гледаха спокойното й розово лице и тайно се чудеха на топлото чувство на сигурност, което тя излъчваше. Като че ли тя ги разбираше така, както Дикън своите животни. Тя се навеждаше над цветята и говореше за тях като за деца. Сажда я следваше, от време на време изгракваше и кацаше на рамото й, като че ли беше Дикън. Когато й разказаха за червеношийката и за първите полети на малките, тя се разсмя с майчинска сърдечност.

Дати научиш ла летят е все едно ла учиш децата да ходят. По щях ла се безпокоя, ако вместо крака, моите имаха крила — каза тя.

Тя изглеждаше такава чудесна жена и се държеше толкова естествено, че накрая те й разказаха за Магията.

— Вярвате ли в Магията! — попита Колин, след като беше разказала за индийските факири. — Надявам се, че вярвате.

— Да, момчето ми — отговори тя. — Не я знам с това име, но какво значение има името? Сигурно има едно име във Франция, друго в Германия. Това е същото нещо, което кара семената да поникват, слънцето да свети, а на тебе помага да оздравееш — това е Доброто. А ние, бедните глупаци, мислим, че е важно да ни наричат с имената ни. Слава богу, Великото Добро не се безпокои от това, продължава да твори милиони светове като нашия. Никога не преставайте да вярвате във Великото Добро. Знайте, че светът е пълен с него — и го наричайте както искате. За него пеехте, когато влязох в градината.

— Почувствах се толкова щастлив — възкликна Колин, поглеждайки към нея с широко отворените си необикновени очи. — Изведнъж почувствах колко бях се променил — колко силни бяха ръцете и краката ми — можех да копая, да ходя и да скачам. Искаше ми се да извикам нещо за всеки, който би ме слушал.

— Магията слушаше, докато пеехте хвалебствения химн. Тя би слушала всичко, което пеете. Важна беше радостта. Ех, детето ми, какво значение имат имената на Създателя на радост! — И тя пак го потупа бързо и леко по рамото.

Тази сутрин Сюзън Соуърби беше напълнила кошница като за празненство. Когато огладняха. Дикън я донесе от мястото, където я бе скрил, и Сюзън седна с тях под дървото — гледаше ги как се хранят, как се смеят. Тя беше много забавна — караше ги да се смеят на всякакви странни неща. Разказваше им истории на силен йоркширски диалект и ги учеше на нови думи. Тя се смя много, когато й разказаха колко по-трудно ставаше за Колин да се преструва на болен.

— Знаете ли, ние почти непрекъснато се смеем, когато сме заедно — обясняваше Колин, — а това не звучи добре за един болен човек. Опитваме се да се сдържаме, но в един момент смехът избухва и става още по-лошо.

— Има нещо, за което мисля много често — каза Мери, — и едва се сдържам да не се разсмея, когато се сетя за това. Мисля, че лицето на Колин сигурно ще заприлича на месечина. Още не е, но той напълнява по малко всеки ден — и ми се струва, че някоя сутрин той ще изглежда точно така — какво ще правим тогава?

— Бог да ви благослови. Виждам, че има още неща да се случат — каза Сюзън Соуърби, — но няма да можете дълго да го криете. Мистър Крейвън скоро ще се върне.

— Ще дойде ли? — учуди се Колин. — Защо? Сюзън Соуърби леко се подсмихна.

— Сигурно сърцето ти ще се пръсне от мъка, ако той разбере, преди ти да си му казал. Не спиш по цели нощи и кроиш планове как да го направиш.

— Не бих понесъл някой друг да му каже. Всеки ден измислям нещо ново. Сега мисля, че просто ще изтичам в стаята му.

— Хубавичко ще го стреснеш — каза Сюзън Соуърби. — Ще ми се да мога да видя лицето му тогава. Той трябва да се върне, трябва!

Говориха много за това как ще я посетят в къщичката й. Всичко бяха измислили.

Щяха да ги закарат дотам, да обядват на открито сред парка. Щяха да видят дванайсетте деца, градинката на Дикън и нямаше да се върнат, преди да се изморят достатъчно.

Накрая Сюзън Соуърби стана, за да се върне в къщата при мисис Медлък. Беше време да заведат и Колин в къщи. Преди да седне в количката, той се приближи до Сюзън и я загледа смутено и с обожание. Хвана края на синята й пелерина и я стисна здраво.

— Вие сте точно такава… такава, каквато съм искал. Бих желал да сте моя майка така, както и на Дикън.

Внезапно Сюзън Соуърби се наведе, прегърна го с топлите си ръце и го притисна до гърдите си, като че той наистина беше брат на Дикън. Очите й отново се просълзиха.

— Мило момче, мисля, че майка ти е тук, в тази градина. Сигурна съм. Не може да не е тук. Баща ти също трябва да се върне при тебе, трябва!