Тайният живот на Шекспир

232
— И въпреки това без жал? Защото тъкмо това ме пришпори да го взема, Уил: че не е просто Тамерлан самохвалкото, възкачен на камара трупове. Всичко, което прави, е злодейско, но въпреки това той не е изцяло злодей.
Уил си спомня как много отдавна седеше до майка си и протестираше: „Ние сме това, което правим, несъмнено“.
— Мисля, че ни е позволено да чувстваме с него и вместо него,
но не е онова съжаление, което ни поставя над него. Не да гледаме надолу. А нещо повече — да гледаме в огледалото.
Бърбидж избърсва брадата си.
— Хм! Бог знае, имам си недостатъци, но…
Уил се разсмива.
— Гледай сега, ако трябваше да сме злодеи, от кой вид злодеи бихме предпочели да бъдем? От слабите и нерешителните или от страховитите, съсипващи и тържествуващи? И не сме ли всички ние в един момент надхитрили собствения си живот, дори и да не сме убивали и събаряли кралски тронове’? — Той напълва чашата си до половината: настроението му се понижава. — И не съм ли направил тук същото? Надхитрил съм?
— Така ли мислиш? Аз не — казва Бърбидж. — Не бих заложил репутацията си на това, ако мислех, че ще е провал. Онова, което сглоби в „Хари Шести“, беше хубаво, но то стигна само до грандиозен исторически карнавал. И да пукна, ако мога да си спомня кой дук кой беше и през половината време. Не, аз търся това тук. Някой да ми напише роля на мъж, който мисли, лъже и от сърцето му капе кръв, и го помниш, след като оставиш книгата или излезеш от театъра, връща се и ума ти, съдиш го и мислиш за него като за човек, когото познаваш, сякаш отдавна пиете заедно.
— Би трябвало, колкото по-зъл става, толкова повече да му съчувстваме — казва неуверено Уил. — Ще се получи ли?
— Да, ако държим вниманието си приковано в него. И има по- малко карнавал.
— Опитах да съм по-пестелив. Всъщност боя се, че историческите факти отидоха под метлата и излетяха през прозореца…
— Където им е мястото.

233
Уил широко се усмихва. Пристрастен е към ровенето в хрониките и компендиумите, които събра от книжарницата на Фийлд и от всякакви други места, и понякога ярко сънува, че чете страници,
изпълнени с богат материал, и едва ли не се разплаква, когато събуждането ги разпилява; въпреки това, щом започне да пише, му се иска да ги пренебрегне като хленчещи, настойчиви просяци. На това място трябва да остава сам.
Бърбидж наглася пълнежа на своята гърбица.
— Това нещо все се смъква. Ако говорим за костюма, най-добре пълнежът да се пришие отвътре. И така, при явяването монолог ли произнася за зимата на недоволството, или споделя?
[3]
— Сподели, въвлечи ни, всички сме хора и си приличаме. Така ще ни издебнеш и ще ни изкушиш в твоите тайни. Стъпката отново се нарушава, знам, нарочно е. Просто я следвай: ударението ти дава смисъла. Пада тежко върху първата сричка, на „пищно“, защото го произнася с подигравка. Сега подскочи леко край „слънцето“ и се приземи тежко на „син“ — да, кара те да се усмихнеш, като резен твърдо сирене.
— Разбрах те. Хлъзгав ритъм. Мислиш ли, че Алейн може да произнесе това?
— Никога!
Алейн е големият съперник на Бърбидж в актьорската игра, има великолепни, разкошни крака. Но Уил Бърбидж притежава двойно по- голям талант заради присъствието си — или по-скоро заради липсата на това присъствие. Когато Бърбидж излезе на сцената, изоставя собствената си личност, захвърля я, както змия сменя кожата си. Не много по-различно от начина, по който Уил започна, най-накрая, да пише както трябва и единствено за сцената. Открил е, че се справя най-добре, когато почти изненада себе си в писането: промъква се до бюрото и почва да нахвърля, докато е прав, а не сяда тържествено пред великата задача на съчиняването. Раздразнено го зарежи, отдалечи се,
връхлети го пак неочаквано, полузаслушан в караницата на долния етаж или в накъсаната песен на улицата. Стани част от караницата,
тон от песента, проври се в нея и проследи накъде отива, независимо къде ще те отведе, само да е по-далеч от теб самия.
Това е неговото велико, несравнимо откритие: място, на което може да иде и да не съществува.

234
Няма и установено време, защото това също би пречило (ето сега сядам и съчинявам), но Уил работи дълго и упорито и никога не е далеч от работните си листове. Бръснарят му ги забелязва.
— Една хубавичка комедия, това трябва да им дадеш. А не тези трагични крале. Вдигни брадичката. Впрочем той е бил рядко зъл човек, твоят Ричард, нали? Поне така казват. По-скоро е имал смесен характер, вероятно като всеки от нас, ако ще си говорим истината.
— А, но коя истина?
— Странно, някои мъже олисяват по челото, някои — по темето.
Твоята е гъста като храсталак отзад, гледай. Истината, ами, тя е нещо правилно или неправилно — в зависимост от това, как го срешиш. С
твое позволение, да напарфюмирам брадата? Ех, ти знаеш най-добре.
Виж, щом косата ти почне да се прошарва, посрещни го с вайкане,
защото тя не пада.
— Значи, няма сполучлив начин — казва Уил — да се запази и цветът, и косата?
— Ако има, той не е на тоя свят. Например кралицата, плешива е като яйце от години. Короната не може да ти спаси украсата по темето, дето се вика. Но дали бих си сменил мястото с нея?
Моментално ще го сменя.
Бърбидж и Хемингс
[4]
се мръщят над монолога на Браканбъри.
— Не мога да извадя кой знае какво от него — казва Хемингс.
— Това е просто любезно отношение в полза на кралските особи.

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: