Тайният живот на Шекспир

211
светла кожа: почернянето винаги му причинява обриви. Ще издържи представлението, винаги издържа, а и щом бликне движещата сила всеки от тях престава да играе сам и започват взаимен обмен —
улавяш хубав свиреп поглед, застъпваш веднага след яростната реч на друг — тогава тъпото главоболие ще премине. Винаги минава. Уил винаги открива себе си, знае, че е на правилното място и че това е съвкупността от неговите потребности. А в деня, в който няма да е —
ами, това ще е някой друг ден. Но засега има една остатъчна част от него, още в гримьорната, където момчето актьор се опитва да прикрие пъпките си с оловно белило, а младият Ричард Бърбидж, удивителният
Бърбидж, всъщност подремва върху реквизитната ориенталска възглавничка, докато дойде ред на героя му да се яви. (Баща му е собственикът на театъра, да, но спокойствието въпреки това удивлява.) И част от Уил подушва публиката, преценявайки броя и размера на ложите, търсейки заядливците — едрите, дъвчещи дръвници, които се обзалагат помежду си, че могат да те уцелят със строшената черупка — малоумните типове, които е възможно да се протегнат и да те докоснат, за да видят дали си истински. Уил мрази да го докосват.
Там е и Марлоу. На едно от местата на балкона, където висят дребните благородници. Има някой с него. Уил зърва копринена брада,
кръгла дантелена яка, макар че обикновено който и да е, изглежда полузадушен от Марлоу. Някой от височайшите му познати може би
— дори Уолсингам? Макар да казват, че и пет пари не дава за изкуството: ако трябва да гледа някоя пиеса, със сигурност ще иде на дворцово представление и с това приключва. Освен ако не е тук, за да даде оценка за тази пиеса, тези актьори, дали няма опасност за държавата. Единствената опасност, която Уил вижда, е, че Марлоу ще забележи, че героят сякаш е излязъл от „Тамерлан“.
Към края на пиесата Уил вече е забравил за Марлоу. В нея има хубава поезия и той още я чувства по езика си — стимулиращ послевкус като джинджифила или горчицата. Представлението се хареса: Ричард Бърбидж, рухвайки обратно на възглавницата, захапва доволно ябълка и казва, че баща му също е доволен. Значи, свитъците с ролите, листовете с фабулата и подвързаната отпечатана пиеса внимателно ще бъдат прибрани в ковчежето на реквизитора и представлението отново ще се играе.

212
Уил не може да е като Бърбидж. След спектакъл нервите му са изопнати, пресипнал е и реалността го дразни. Такъв го намира
Марлоу точно когато сваля мавърския си фес и разтърсва косата си.
— Уил, ти игра хубавичко. Бърбидж, имай предвид, беше огромният успех. Толкова естествено му се получава. Иска ми се да мога да пиша за него. Косата ти оредява отпред? Предполагам, че и на моята ще й се случи. Казват, че гъша мас и сяра помагат. Но причината е и в топлината, която отделя активният мозък и аз по-скоро това приемам.
— Какво искаш?
Долната устна на Марлоу излиза напред като на смъмрено момченце, точно като на Хамнет.
— Твоята компания, любов. Добре направи, че си тръгна от пиршеството на господин Хенслоу миналата седмица. Някои хора,
онези, които се боят, че ще ги тикне в затвора за длъжници, почнаха да вдигат наздравици и да произнасят речи. О, ти, велики пазителю на
Мелпомена, на Талия и така нататък, а гнусното старче гледа тъпо,
затова добавяха: „музите на трагедията и комедията“, но не стана по- добре. Вероятно си е помислил, че имат предвид някои от курвите му.
— Дъхът му е обложен с алкохол. — Виж, искам да избегна оня височайши тъпак, а той няма да се принизи да се върне дотук. Боже,
едно задължение води до друго.
Сядат да вечерят заедно в доста мърлява гостилница близо до
„Театъра“. Уил вече може да си позволи и по-добро място от това; но някакво вироглаво настроение го подтиква да я натрапи на завладяващия света Кит Марлоу. Но тази вироглавост му се връща тъпкано. На Марлоу всичко му харесва — от мазните копани до скрофулозната кръчмарка. Той има изтънчен вкус към долнопробното,
скоро почва да си разменя лодкарски сквернословия с някакъв мънкащ и разноглед, който изяжда сиренето му с нащърбена кама.
— Не го провокирай — прошепва Уил, осъзнавайки прекалено късно, че това е най-лошото, което можеше да каже: дяволията моментално блясва в очите на Марлоу.
— Бихме могли да го манипулираме помежду си. Малко кръвопускане възбужда апетита, знаеш. О, забрави, че съм го казал.
Какво има в този пай според теб? Котка или куче?
— Плъх. Месото е по-жилесто, виж!

213
Но не може съвсем да улови тона на Марлоу. Вероятно там е бедата.
— Гледай, Уил, това, което искам да знам, е следното. Какво имаше предвид, когато каза, че няма да станем приятели?
Стреснат, Уил отвръща:
— Не знам. Има ли значение?
— Това питам. — Рязък като учител; но има пот по линията на косата. Рисува нещо с пръст в локвичка разлято върху масата питие,
нещо като бесилка. — Трябва да знам, че не си ме разбрал погрешно.
А при теб е трудно да се разгадае. Никога не знам как да те сгащя.
Подозирам, че си по-добър актьор от Алейн или Бърбидж или от когото и да е друг. Но не на сцената.
— Защо ти трябва да знаеш? — Тогава на Уил му просветва.
Склонностите на Марлоу, за които се носи мълва: той дори сам намеква за тях, в края на краищата. — О! — Почти направо казва: „О,
само това“. — Под приятели имах предвид приятели. Обикновени,
приятели от Кентърбъри или Стратфорд, ако щеш. Имах предвид, че аз и ти винаги ще сме склонни към разногласия. Извън това аз… аз нямам мнение.
— Значи, разбираш. — Пламнал, Марлоу изтрива бесилото с ръкав. — Не че ми пука особено, господин Уилям, какво мислиш по тези въпроси. Но естествено, при тези закони можеш да ми направиш живота труден, ако си ме разбрал погрешно.
— Наистина ли мислиш, че бих го сторил? — казва Уил с умерено възмущение.
— Не. Но кой знае какво би направил човек, ако е заклещен между опасността и съвестта? Или между съвестта и изгодата. Знам за какво говоря. Изгаряме хора, защото са се обърнали към бог по погрешния начин. Изгаряме ги — или ги уверяваме, че ще горят на оня свят — и защото са пожелали плътта по погрешния начин. —
Показна храброст, но не е глупак, сега държи гласа си снишен. — Би било любопитно, ако и двете неща се окажеха еднакво маловажни. О,
нищо не казвам против любовта към жените. Сношавах се с жени цяла година. — От неговата уста прозвучава като войнишка кампания или чиракуване. — Беше много хубаво по свой си начин. Но и приличаше малко, не знам, на накиснат хляб. В края на краищата това е единственото плътско желание, което църквата ни позволява, а тя

214
винаги ни ограничава до най-опитоменото от всички удоволствия. —
Той внезапно се разсмива и прави знак за още пиене. — С тия брътвежи пак си окачам сам въжето. Ще престана. Да говорим за поезия.
— С радост — отвръща Уил, въпреки че тази радост е нещо хилаво, с посинели устни, едва способно да диша в завистта. —
Пишеш ли нова пиеса?
— Играя си. Макиавелистка работа ми е на ума. Великолепен,
дяволски заговор. Хипнотизира. Обаче част от мен вече не му вярва.
Този Макиавели наглася развръзките си толкова прецизно, а кой от нас може да планира какво ще стане с него на следващата сутрин? —
Кит поглежда навъсено към разногледия мъж. — Искаш да се надпиваме ли? Охо, тогава си намери майстора.
Уил го измъква оттам най-после. Разногледият повръща на задната уличка.
— Слабак — провиква се Марлоу. Залита и се разсмива, докато
Уил го възпира. — Трябва да докопам прохода ти, Уил. Извинявай,
извинявай. Страхотно ще си поприказваме. Не се бой, ще напиша за теб в завещанието си: Уил Шекспир не отстъпи пред моя отвратителен порок.
— Кажи ми, ако ще повръщаш — мрачно му напомня Уил. — И
ми кажи още нещо — не може наистина да си в опасност, нали? Имам предвид заради нередовния ти живот…
— О, редовен е, повярвай ми, всяка шибана нощ и можеш да промениш реда на това изречение, без да навредиш на смисъла. Като стиховете на Кид всъщност. Знам какво имаш предвид, Уил, аз разполагам с приятели сред великите, не е ли така? Може би. Но кой казва, че тогава си в безопасност, а?
— Хубаво. Ти и без това обичаш опасностите, нали? Иначе за какво беше онази история в пивницата.
— Ще ти кажа за какво. Сам си търся опасности, защото ме е страх. През цялото време, да му се не види. Ако не се подлагам на изпитания, просто ще се скрия в някоя дупка.
— Защо?
Марлоу спира и още тежко облегнат върху ръката на Уил,
завърта ръка с широк размах.

215
— Заради всичко това. — Уил подразбира града около тях,
разгръщащата се безкрайна земя отвъд него, небето в нищото. Марлоу го пришпорва да вървят. — Трябва да спя. Можеш ли да ме заведеш вкъщи?
Вкъщи, за изненада на Уил, е в Нортън Фолгейт,
привилегирована територия на разгулния Шордич. Предполагаше, че
Кит живее на някое по-модерно място — още една корекция. В
подножието на прояденото стълбище Марлоу спира с пръст на устата.
— С Кид — прошепва той или се опитва да прошепне:
пиянството стопява потайността — делим една квартира. Не, не,
божичко, не. Та той е една съсухрена мумия. Обаче искам да заспя,
преди да е започнал да ми вади душата…
— Марлоу, това ти ли си? Кой е с теб? — Над парапета се мярва безцветното лице на Кид. Погледът му безучастно попада върху Уил.
— О! Каза, че днес ще се срещнеш със секретаря на моя покровител,
напълно сериозно се ангажира с това. Какво стана?
— Срещнах се, срещнах се, за бога. Гарантирах за теб, засипах го с увещания, бях твой абсолютен застъпник, така че можеш да си сигурен — заинтригувал си господаря. Сега искам да спя — казва
Марлоу и тръгва, поклащайки се, нагоре, Уил държи ръката си на гърба му.
— Сигурен ли си? Нали не говори алкохолът?
— Няма нужда да си толкова щедър в благодарностите.
— Не, напротив, благодарен съм, но кога мога да посети господаря?
— Утре. Натам, Уил — само натам…
Марлоу се олюлява и се свлича, така че се налага Уил почти да го пренесе покрай Кид до спалнята му.
Вещ до професионализъм в тези неща, Уил знае, че той се преструва. Щом влизат вътре и затварят вратата, Марлоу изправя гръб,
прозява се и тръгва през невероятна бъркотия дрехи, бутилки, обелки от плодове, книги — към неоправено легло.
— Том Кид си търси работа като секретар на някой благородник.
Иска да го знаят като джентълмен, а не като някакъв си писач на пиеси. — Той изхлузва обувките си като малко момче, сурвайки пети по пода. — Подозирам, че ще кажеш: „Защо човек да не може да е и двете?“.

216
Вниманието на Уил е привлечено към масата, върху която има астролаб, принадлежности за писане, листове. Петната светлина чезнат: пропълзяват по страницата като обезпокоени паяци, а той се протяга и бързо зачита. Умът му с разбиране пробягва около куплетите звук и смисъл, подбира фрази, а после открива, че са се забили в него като остри скъпоценности. Не е сигурен колко време се е задържал там. Когато вдига поглед, Марлоу е по риза и се приближава към масата. Гърлото му прилича на дупка в жълтеникавокафяв пясък.
— Какво искаш, Уил?
На масата има кана с вода. Нехаен, Марлоу пие на жадни глътки,
въпреки че в нея вероятно има жабуняк.
Уил премигва, потреперва, опитвайки отново да се съедини с реалността, сега безжалостна.
— Искам да съм теб, Кит — тихо казва той, сочейки листовете;
и изглежда най-необработеното, най-силното нещо, което някога е казвал, като богохулство в страстта.
Марлоу лекичко се подсмихва и вдишва дълбоко.
— Тогава бъди мен. — Сякаш са се озовали пред изхода на лабиринт: тук, внезапна яснота. — Присъедини ме. Има достатъчно място вътре, нали така? — Той слага ръка върху гърдите на Уил,
потупвайки го. — Сигурен съм, че няма да съм самотен. Но първо трябва да решиш, Уил. Трябва да избереш, сърце мое. — Прозявайки се с ластична като на котка уста, той пак се обръща към леглото. — Ти си тук, но и не си тук. Онази нова плевня още те зове, а? Трябва да изгориш плевнята. — Марлоу се просва да спи. Внушава любопитното впечатление, че още може да те вижда през замъглените си притворени клепачи. — Изгори плевнята, Уил.
Беше по-хубаво това лятно посещение. По-дълго, от една страна.
Уил не беше тръгнал на турне. И през дълги отрязъци от време Ан дори успяваше да убеди себе си, че това изобщо не е посещение.
Седнала срещу него на вечеря, с децата, наредени пред чиниите си от двете му страни — и колко търпелив беше с тяхното плискане,
цапане и придирчивите откази — Ан можеше да си помисли, че това негово присъствие не е изключение, а нещо обичайно: страница като

217
още сто други в някоя книга. Но пък тя не разбираше книгите: постави си за задача всяка нощ да чете до Едмънд, но той все я изпреварваше.
Не разбираше и собственото си заключение от нежното, любящо отношение на Уил това лято, че той се променя. Че го губи.
Губеше него или битката за него? Биеше се с кого или с какво?
Въпреки това не усещаше чужди целувки по устните му, не виждаше отсъстващ поглед в замечтаванията му край огъня. Нездраво усещане,
би казал Бартоломю. Тя сама си го каза, когато се събуди стресната сутринта и се загледа в лицето на съпруга си до нея — убедена,
напълно убедена, че лицето му ще е по-различно: изящно, миловидно,
обичливо може би, но не онова, което тя познаваше. Но не. В какво тогава?
В промеждутъците между думите, между редовете, които пишеше в спалнята им след вечеря, приведен и превит върху пътническия сандък вместо бюро. В дистанцията, която зейна веднъж,
когато прекараха вечерта със Садлърови и Уил отвръщайки на жизнерадостния въпрос на Хамнет Садлър за пушенето на тютюн в
Лондон — обясни, а после излезе извън пределите на отговора.
— Магазинът за тютюн не е само място, от което да си купиш,
там могат да ти дадат и указания как да пушиш. Хвойновият огън винаги гори, така че можеш да вземеш машата и да си запалиш лула,
да си опънеш краката и да размишляваш вероятно цял ден. Виждал съм мъже да излизат оттам вечер доста изцедени и опушени.
— Странно, защото много хора казват, че е отвратително —
отвърна Хамнет Садлър с неговото лъчезарно любопитство. — А
опиянява ли като алкохола?
— Лично аз не мога да кажа, защото вкусът на пушенето не ми допада, а езикът ми става на сгурия. Но от това, което съм чувал и наблюдавам, в тютюна донякъде има от всички видове пиянство, без изобщо да достигаш до някаква искреност или високомерие: тоест човек може да е напушен и мозъкът му да препуска така, сякаш е пил житна ракия. А има и мъничко малвазия
[3]
в него, което те прави дълбокомислен и хитър, кара те да си сложиш пръста на носа и да бръщолевиш: „знам какво говоря“; после и мъничко от пивкостта на мадейрата, от която човек поруменява като червена ябълка и става любвеобилен: „Ти, благородно сърце, казвал ли съм ти колко любим приятел си ми, нямам по-добър от теб, виждаш ли, ще промуша тази

218
шпага през корема на първия, който каже, че не си най-милият човек на света“. Да, също като пияния от сайдер, с избухлив нрав, подскачащ още преди следващата ти обида, преди да си изрекъл и първата; а после тинктура от медовина, която склопва очите ти, докато пееш, и прави плота на дъбовата маса мек като осеяното с макове ложе на
Морфей…
И в един момент Ан видя, че Хамнет Садлър вече не следеше мисълта му. На нея самата й се стори трудно, но още от ухажването им беше свикнала да бърза след каруцата с хрумвания на Уил и да скача в нея, когато може. Садлър не изглеждаше засегнат: само че сякаш беше станало течение или беше стихнало оживлението в хубав огън.
Джудит Садлър, изглежда, не забеляза нищо. Но само споменаването на Лондон беше достатъчно за нея: различен,
вълнуващ, много далеч от живота й с бременности и изгубени деца,
който й носеше постоянно изтощение.
— Добре де, но той няма да живее вечно — беше казала Джудит на Ан не много отдавна, когато татко Джон стана особено неприятен.
— Жестоко е от моя страна да го казвам, но е истина. Ти си на мястото си, Ан Шекспир. Твоите три сладурчета растат живи и здрави.
Какво повече да се иска от теб?
Вярно. Тя прие истината като църковно причастие: безотказно,
без подправки и украси.
Уил беше тук и все пак не беше. Навлезе пълноценно в живота им, когато си дойде в Стратфорд, беше съсед и домакин,
възхищавайки се на новата кочина на Смартови, клатейки глава за историята на горкото слугинче, което отиде да пере на реката,
придошла през зимата, и се удави. Нагледа с Ан гнездото на косовете,
прикрепи кука от увивен храст точно под прозореца на спалнята им.
Възрастните птици отглеждаха второто си люпило. Ан беше наблюдавала как първите пиленца пораснаха, изпълниха гнездото и отлетяха. Уил беше с нея в деня, когато във въздуха се вдигна второто люпило — всички, с изключение на едно птиче. То се сви във вдлъбнатината на гнездото, поколеба се и пак се сви. От покрива на пристройката родителите му тихичко цвърчаха като скърцане по чакъл.

219
— Какво ще стане, ако не полети? — попита Ан. — Ще го изоставят ли?
— Накрая винаги политат — каза Уил.
— Ами ако не полетят? — Ан притисна бузата си към ромбовидните стъкла на прозореца.
— Той ще полети — увери я Уил. — Или тя. На тази възраст не може да се познае.
И накрая новоопереното птиче успя. Направи отчаяно гмурване,
приземи се на едно извито клонче около метър по-надолу, а после след невротична агония от колебания се изстреля към пристройката.
Разхвърчаха се розови листенца. Тромаво, непохватно, губейки височина, се добра дотам.
— Видя ли? — Уил изглеждаше доволен.
И на нея й беше приятно, защото, ако птичката не полетеше,
щеше да умре. Но Ан усети промяна в неговата увереност. Накрая винаги политат… Преди никога не е бил така щастлив от неизбежното, от което тя се ужасяваше.
И Стратфорд също се приспособяваше към Уил. Държеше се на разстояние, присвиваше едното око и кимаше. Да, поставяше го наравно с онези хора, които заминаваха да работят, изпращаха пари у дома и планираха безметежно бъдеще. Ставаше от типа на разпознаваемите. Ан предпочиташе той да не може, те да не могат да бъдат поставени на определено място. Допускаше, че не гледа на нещата реалистично. Но пък с Уил винаги беше допускала, че и това е позволено.
Сега на мястото на купчината камъни имаше кутия. Малко ковчеже с кожени закопчалки, донесено от Лондон. Когато Уил го отвори, Ан не се стърпя и го помириса: абсурдно, но това вътре беше лондонски въздух.
— Ставам известен — каза той. — Заслужава си да ме наемат.
Не забогатявам от това, Ан, но спестявам и ако се издигна дотам, че да стана акционер в компания, тогава аз… ами, взимаш дял от печалбите на всяко начинание. А и ако мога да продам моя пиеса…
— О, сигурна съм, че можеш.
Тя не се съмняваше в него, не и в това отношение.
Ковчежето беше за парите, които беше спестил. Те щяха да им осигурят тяхна собствена къща. Уил сякаш искаше Ан да изпита

220
повече вълнение, отколкото тя успя да намери в сърцето си. Сигурно беше желателно да разклати кутийката с наслада или да зарови пръсти в монетите. Като скъперник в пиеса.
— Радвам се — каза тя, сякаш не беше нужно да се каже нещо повече.
Гилбърт също се справяше добре в Лондон. Уил даде пълен отчет за него от майстора му в Сейнт Брайдс. Баща им слушаше с упоение, всъщност седеше, без да помръдва; вече рядкост, след като по цял ден неуморно се движеше насам-натам, кракът му играеше,
ходилото потропваше, внезапно се навеждаше да вдигне някой конец или троха от пода, а после дълго мърмореше, докато отиде да ги изхвърли.
— Ами ти, Уил? — каза Джоан. — Сега вече си истински лондонски актьор, ще играеш ли скоро в двореца, как мислиш?
Кралицата обича да гледа пиеси, казват. Каква мисъл само, нашият
Уил да играе пред кралицата! Или чакай, само онези от трупата на
Нейно Величество ли могат да играят пред нея?
Но баща му не остана за това. Не можа. Имаше безсмислени неща, които трябваше да се свършат.
— Не, всяка трупа може да бъде повикана да играе в двореца,
ако кралицата благоволи — отвърна Уил.
Ан наблюдаваше изражението му, докато татко Джон с мърморене излизаше от стаята. То не точно се промени, а сякаш виждаш вода с минаващо през нея отражение.
Джоан беше ведра и весела и преливаше от въпросите, които вероятно Ан трябваше да зададе. Но по-късно, в кухнята, погледът й помътня и тя сложи ръце на рамото на Ан.
— Порицай моето безумие — каза Джоан с въздишка и затворени очи — но не ме оставяй, моля те. Още не.
Ан се усмихна без никакво желание да се усмихва.
— Къде бих отишла?
— О, вие с Уил искате да създадете свой дом, нали? Не, той нищо не ми е казал. Просто предполагам. Иначе ще се побъркате.
Само че не го правете още. Това ще насочи прекалено вниманието върху мен, а тези двамата и без това вече имат толкова много причини.
Бог да ги благослови, обичам ги, но… — Джоан взе чаша неразредено вино от подноса, който приготвяха, изгълта я наведнъж и я избърса,

221
всичко с един замах. Ан заподозря, че тя прави това често, не прекалено често. Но достатъчно. — Трябваше да се родят крал и кралица или нещо подобно, разбираш ли. Нищо по-малко от крал с всичките му парадни задължения и велики дела — това би дало на татко достатъчно занимания. А ако беше кралица, майка щеше да се въоръжи с така необходимата възможност да е добра, добра, добра. —
Джоан измъкна от колана си освежаващ дъха пастил и го пъхна в устата си. — Не мога да те принудя да останеш, така е. Но ако заминеш, ще трябва да побързам да се омъжа, а още не съм срещнала човек, за който да ме е грижа.
— Няма нужда да бързаш — отвърна Ан, без да е наясно защо го каза с такова рязко огорчение, като че отгризваше скилидка чесън.
Четири дни преди уреченото време Уил да потегли обратно, по зазоряване, до леглото им на пръсти дойде Сузана, помоли за извинение, че ги безпокои, и каза, че е почувствала нещо странно,
преди да й призлее и да припадне.
— Малария терциана. Сезонът е с повишена заболеваемост,
уверявам ви. Откровеността не е обнадеждаваща. Но тя се поти обилно, това е хубаво.
Лекарят променяше решенията си всяка минута.
— Да му се не види — каза Уил, беше крайно време да имат по- добър лекар на това безпросветно място…
— Мястото беше достатъчно добро да отгледаме теб — отвърна баща му.
Боже, те ще почнат да се разправят, докато Сузана лежи умираща между тях, помисли си Ан. Мисълта се надигна като кипяща тенджера в ума й и преля. Уил чу тихия й стои, видя, разбра. Хвана ръката й, както седяха до леглото на Сузана, и почна да дава внимателни, почтителни отговори на баща си, който рядко напускаше стаята на болната. Джоан беше права: неговата натрапчивост имаше нужда от кралство. Но той беше искрено привързан към внуците си,
искаше да споделя бодърстванията през нощта, сякаш наистина правеше добро с огромната си нежност, с нашепването като някакъв стар дъб: „Кураж, пиленце, скоро пак ще припкаш“. За Ан нямаше време или място за нищо друго, освен за обичта и страха, които я държаха върху съвършения заострен връх на концентрираното безсъние. Да заспи, беше едно от многото неуместни неща пред това

222
бледо чело, пред подгизналата от пот косица, немощното бебешко изплакване, с което Сузана се събуждаше, засрамена и изненадана.
После треската отшумя. Сузана седна в леглото и изпи укрепващото лекарство по своя обичай, подобаващ на дама, вдигайки ръка да улови капките. Уил я прегърна, после Ан и тогава се събраха и тримата. На Сузана като че ли й стана донякъде неловко.
— Сега поспи, любима — каза Уил.
— Не — каза Ан, защото нямаше нужда да спи и защото вече нищо нямаше значение; но както нищо нямаше значение, Ан легна долу на пода до леглото на Сузана и потъна в милостив мрак. Когато се събуди, светлината се беше променила, Сузана тъкмо излизаше от дрямка, изгладняла, и татко Джон седеше до леглото.
— Гладна ли си, а? Добре, ще хапнеш най-хубавото бяло месце,
хубавице моя, но отначало съвсем мъничко, защото стомахът ти още ще е изнежен. Мама спи до теб, сърце мое, а татко ти тъкмо слезе долу да си измие главата на помпата, защото стоя да те гледа много дълго. Да, ще се върне, миличка. Не се бой, той е тук — и вече няма да те остави.
За Ан облекчението още беше прекалено всеобхватно и завладяващо чувство, че да може да определи някакво друго усещане.
Просто си помисли, докато се разсънваше: той го казва като нещо,
което би утешило едно болно дете. Само толкова. Няма да направи
нищо от тези думи.
Дори когато Уил се върна с мокра коса, уморени очи, безспорно щастлив, и татко Джон вирна глава към него с онази клонка от кремък и стомана в погледа, Ан още не вярваше, че старецът ще продължи.
— Тъкмо казвах на нашето мило цветенце — каза свекърът й, че няма за какво да се страхува. Татко й е тук и тук ще си остане, хм? —
Той се усмихна на Сузана, подръпна и приглади завивката. —
Разпитвах онзи доктор и той беше на моето мнение, че за детето не е добре единият родител вечно да му липсва, да се чуди кога ли ще го види пак; че това уврежда здравето и прави децата тъжни и болнави.
А Уил не се развълнува. Не се развълнува дори дотам, че да вдиша мъчително или да свие юмрук, когато баща му го повтори,
перифразира и продължи да използва болестта на детето му като гъвкаво оръжие — ту с плоската част, ту с острието — за да го надвие.
Може би Уил се чувстваше като нея — облекчението го правеше

223
неуязвим. Но Ан не мислеше така и затова продължи да подхранва безмълвното убеждение — какъв благовъзпитан, ненатрапчив гостенин беше то — че постепенно губи Уил.
Много по-късно, когато той приготвяше багажа си за връщането в Лондон, Ан се запита защо и претегли различните заключения.
Защо? Защото ако Уил можеше да понесе това от баща си, а баща му, беше й ясно, владееше тайната да го ранява, намушквайки по-дълбоко, отколкото тя някога щеше да научи или искаше да научи
— значи, той грижливо пазеше у себе си и по-голяма отплата.
Струваше й се, че някъде там има и друго ковчеже, в което Уил къта своето задоволство, непристъпно и здраво заключено. Задоволство или радост — Ан не можеше да каже. Нещо или някой го компенсираше. Ан вярваше, че всички неща започват с някого.
Но в действителност не знаеше на какво да вярва. Всъщност, ако я бяхте попитали кое е най-вероятното нещо, би казала: „Че проспивам летен следобед в Хюландс Фарм и всеки момент ще се събудя в стаята си от шума, който Бартоломю вдига, докато сече дърва
— ще се събудя неомъжена, ще се събудя седем години по-рано в реалността, преди този дълъг, натрапчив сън“.
Установявайки се отново в Лондон, Бен с лекота се впусна в старите си развратни похождения, но много скоро почувства, че се дави и му липсва въздух там долу, в калта и тинята.
Може би беше заради спомена за онази курва във Флашинг,
която се беше облегнала върху стената на една конюшня и глозгаше свински джолан, докато мъжете чакаха на опашки за нея, един след друг се забързваха и разтрисаха. Вероятно беше, защото първата незадоволена съпруга, която измъкна от театъра, му позволи всякаква свобода в спалнята, освен целувка. Иисусе, нищо подобно, оплака се тя, когато Бен се опита. Тъкмо тогава може би той реши: не да се ожени, но че ако трябва да го прави, ще е, както си му е редът, с нежност и уважение — не беше чак толкова нереалистично настроен,
че да каже с любов, или с други думи, да има съпруга. А после всичко стана доста набързо, което беше хубаво, защото Бен не искаше да губи много време по въпроса.

224
Наистина, срещна я в театъра, но тя беше девица със свирепа придружителка, а не въртяща очи достъпна благоверна или неблаговерна. Беше хубавичка, на вид в цветущо здраве — Бен не можеше да понесе болнава жена — и въпреки че беше непорочна,
скромно облечена и придружавана от по-възрастна особа, почти черните й очи те напукваха като спечена земя, както в душен ден ти се иска да си намотаеш ризата на главата.
Бен беше учтив, внимателен дори, след като откри, че старата придружителка е по-глуха и от Никъл. Без уловките на хищника, не и с тази стройна млада жена, която не миришеше на нищо, освен на собственото си тяло, и повдигна вежди от изумление, щом чу един дебелак на съседния балкон да ръси богохулства за задника на пресветата Дева.
Тя имаше разум.
— Правилно ли разбирам? — попита тя след една сцена. —
Дамата се влюби в този мъж, макар че тъкмо той уби нейния съпруг?
И то се влюби в него много скоро само заради сладките му приказки?
— Правилно сте разбрали.
Слаба сцена наистина: беше необходим гений, за да направи тази част въздействаща.
— Е, той трябва да внимава, след като успешно я ухажва и се ожени за нея, това е. Ако човек може толкова лесно да я омае, скоро и от него ще я отнемат.
Бен ниско й се поклони.
— За какво го правите?
— Прекланям се пред вас, госпожице Люис. Никога не съм виждал красотата така да се съчетава с мъдростта.
— Ами, как не, това са само изискани думи — колебливо отвърна тя, но и донякъде рязко: гласът й не беше тих вероятно заради глухата придружителка. Не беше любителка на бомбастичните измишльотини. Това му направи още по-добро впечатление. Но имаше чувство за хумор. Щом отношенията им станаха по-близки и тя му позволи да я хване за ръка и с лошо предчувствие — да стисне коляното й, той й разказа стария виц за жената на гражданина в театъра. Преди да влязат, достопочтеният гражданин я предупредил да внимава за джебчии. „Пази си портмонето — настоявал той — пази си портмонето.“ А после, когато след края на представлението си

225
тръгнали, какво мислиш, че извикала мадам Гражданка: „Ау,
портмонето ми го няма“. „Не усети ли някой да ти рови под полата?“
— викнал мъжът й. „О, ами да — отвърнала тя — но не предполагах,
че това търси.“
Тя държеше погледа си прикован в неговия, докато Бен разправяше тази изтъркана от времето история — и в кулминацията нададе такъв поощрителен възглас, плесна го по крака толкова силно и спомена тази безобразна смешка толкова много пъти същия ден, че
Бен се почувства, ако не влюбен, то уютно заселен в предградията на любовта.
По-хубаво е от разврата, мислеше си той, във всяко отношение.
Цялата година бъхтене в окаяния занаят на пастрока му беше позволила на Бен да спести малко пари, сигурно достатъчни за нова книга: ако отново щеше да учи задълбочено, трябваше да посвети ума си на науките, а това не можеше да стане, докато лазеше на четири крака пред лекомислени дамички. На „Хартшорн Лейн“ той погледна замислено майка си и пастрока си над масата, сервирана за вечеря.
Брак от онези, безрадостните, но тя винаги беше имала обувки и чорапи, месо на масата; той напоследък не удряше толкова много, но пък и не си гукаха любовно, както правеха някога; общо взето, бяха свикнали един с друг.
Майка му, мислеше си Бен, щеше да я одобри: нейната спретнатост, прямия й поглед, собствената й изящна бродерия, която носеше на високата си, зряла, но благопристойна гръд. Що се отнася до втория му баща, Бен не го беше грижа кой знае колко. Разбира се,
ако се оженеше, преди да е навършил двайсет и четири години, това щеше да развали обучението му. Той се вгледа в себе си за малко,
чудейки се дали това е мотив. „Самонаблюдението, мислеше той, е безполезно.“ Във всеки случай познаваше себе си.
Изникна въпросът — след като реши да се ожени за нея, а решенията на Бен бяха бързи и благонадеждни като храносмилането му — от какво ще живеят. Е, ако не друго, то можеше да работи зидария на тухли като надничар. Ако пастрокът не му дадеше работа,
познаваше един от колегите им, който би го направил — редовно си затваряше очите пред използването на неквалифициран труд и щипката бунт в това привличаше. Агнес също имаше малко пари.

226
— Някои хора ме смятат за богата наследница, а не съм — каза тя в своя невъзмутим, прям стил. — Ти не си от тях, надявам се.
— Имаш позволението ми да ме пронижеш с шпага, ако съм от тях.
— Шпага? Божичко, откъде ще намеря шпага?
— Толкова си практична — засмя се той.
— Не, знам, че не си от този тип. А и едва ли си в позиция да преследваш богатства. О, с това нямам нищо предвид. Харесвам те много, въпреки че си най-обикновен. Мисля, че няма да харесам повече някой друг.
Практична, да, и у нея нямаше и следа от лека жена. Изминаха заедно пътеката в катедралата „Свети Павел“: мъничките й сводести ходила ту надникваха, ту се скриваха от погледа; Бен позволи на въображението си с удоволствие да се покатери по-нагоре от тях. Тя се гордееше със своята външност — стройна, с боровинкови очи — и жънеше възторжените погледи, предположенията, но Бен нямаше нищо против. Изглеждаше правилно една хубава жена да се радва на съзнанието каква е. При мъжете беше различно, разбира се. Беше доволен от тази разлика.
Родителите й бяха починали и тя живееше до пристана на църквата „Сейнт Магнус“ край Лондонския мост със свой чичо като настойник и старата глуха жена, която била нейна бавачка. Чичото беше работил като щавач и се предполагаше, че е натрупал куп пари.
Така изглеждаше по вида на къщата, когато Бен най-после направи официалното си посещение — резета и капаци навсякъде оповестяваха съкровищата на скъперник. А вътре Бен мина през толкова много заключени врати, коридорчета и преддверия — като недорасли стаички, държани в плен и осакатени — че си помисли как може да излезе през задния вход, без изобщо да е бил истински в къщата. Най-после го отведоха при чичото, в нещо, което помисли за килер. Някакъв вързоп стари дрехи се разшава и това се оказа той.
Старецът одобри Бен.
— Много мога да кажа за един човек само от ръкостискането с него — обади се с разтреперан глас той, забравяйки да се здрависа.
Агнес се прозя и потропа с разсейващо краче, докато чичо й показваше на Бен с голямо тържествено шушукане съкровената си

227
колекция. — Такава сбирка, господине, не може да се види извън кралските дворци.
Нито пък вътре в тях за радост на Нейно Величество, помисли си Бен: никога не беше виждал толкова мизерни дрънкулки. Старецът погали един прояден от молци гоблен, който сигурно беше изработен от компания слепи, парализирани монахини. Венецианските стъклени чаши, дебели и безформени, никога не бяха припарвали до Венеция.
Но старецът мънкаше и ги милваше. Разпространявай, че си извънредно силен, и хората с удивление гледат как вдигаш и средно тежък товар. Бяха убедени, че зад тези врати има омотано в паяжини съкровище. Биха направили всичко за убеждението, тази сифилитична курва, но не и за знанието, добродетелната красавица. Беше странно.
Старецът го целуна и обеща да се отнася с уважение към него. Щом останаха сами, Бен изтри уста и сподели първата си благопристойна или непристойна целувка със своята годеница Агнес.
Освен това за първи път видя и мъничко страх в очите й.
— Ще бъдеш ли добър съпруг? — попита го тя.
Бен помисли за покойния си баща и за своя пастрок, който говореше мило само с кучето си.
— Само ме пробвай — каза той.
Лондон пак поглъща Уил. Той доволно влиза в гушата и зловонния му просторен търбух. Тук не може да мисли, тоест може да замести едни мисли с хиляди други, ако се наложи. Отива до
Блакфрайърс да тършува сред листовете с коректури и да предаде на
Ричард новини от вкъщи. Не са добри: старият господин Фийлд гасне.
Блуждае в ума си и се чу, че в църквата почнал да се разсъблича, сякаш мисли, че ще си ляга в леглото да спи.
— О, боже — казва Ричард повече с досада, отколкото с тревога.
На горния етаж пищи невръстният му наследник. Ричард е прекосил тази линия: точката на безпокойство е новото поколение. — Ох, не мога да се върна, със сигурност не и през следващите три месеца.
Освен ако не искам да захвърля целия бизнес в прахта. — Чувства и постоянно опасение от катастрофа. Ако цените останат такива,
каквито са, можел спокойно да подпали къщата и така нататък.
Междувременно изглежда, че му е уютно. — Жаклин е на диета с

228
оцет, откакто роди бебето. Ако питаш мен, оцетът, освен всичко друго,
се отрази и на характера й. — При тези думи снишава глас. — Видя ли новото издание на Ариосто?
— Не, мога ли да го заема?
— Ако не го отбелязваш. Боже, каква новина. Предполагам, че майка сигурно може да се справя с него, нали?
Разбира се, това не е въпрос, на който Ричард иска отговор.
На излизане Уил минава покрай Жаклин, която разговаря с тяхна съседка французойка: двете жени стоят близо една до друга,
загрижени, леко хванати за ръце. Гласовете им звучат като преплитащи се трели на обой и флейта. Тази екзотика разтреперва
Уил и му причинява болка: иска да поостане, както езикът се задържа върху порязано на устната, докосва пипнешком и наранява.
Шордич бучи от новината за убийство при сбиване на улицата:
извадили шпаги, крещели богохулства, кръвта оплискала издигнатата пътека. Нищо чак толкова необичайно в района — докато Уил не чува името Марлоу.
— Какво? Нищо не е станало с него — казва Наш. Уил най- после го открива в „Русалката“, почти зазидан от книги и книжа и надвиснал над халба слаба бира. — Е, като изключим, че го прибраха в затвора „Нюгейт“. Но това е формалност, ще го пуснат под гаранция.
Беше от страната на съвсем невинните. Е, дотолкова, доколкото приятелчето Кит може да бъде от страната на невинните. Черпи ме едно и ще ти разкажа историята. Със сигурност ще ти я разкажа и без пиене, но ще се получи от типа посредствено, вяло описание…
И така, участвали трима души. Единият се казвал Брадли, бил син на кръчмар. Брадли причакал Марлоу на улицата — на „Хог
Лейн“, представи си — заради един дълг. Извадили шпаги: според всеобщото съгласие Брадли пръв е извадил шпага. (Но Марлоу не би се бавил с отговора, мисли си Уил.) Докато замахвали един срещу друг, при тях дошъл Томас Уотсън, добър приятел на Марлоу, също поет. Уотсън се противопоставил или се намесил, или е извадил своята шпага — показанията явно се различават — и в следващия миг вбесеният господин Брадли в отговор го нападнал. Уотсън се защитил така добре, че шпагата му влязла на шест инча в гърдите на Брадли и го убила. Така че задържане под стража и за двамата.

229
— Кит, както ти казвам, ще излезе под гаранция и най-вероятно ще докажат невинността му, защото не е стоварвал смъртоносен удар.
Уотсън е ударил смъртоносно, но е било чиста самозащита и със сигурност ще му бъде дадено помилване, ако преживее тъмничната треска.
— И всичко това заради един дълг? — казва Уил. — Сега е напълно изплатен. Предполагам, че не се прилагат закони за носене на остри шпаги.
Има нужда от питие и отива да си вземе.
— Нито пък за мъжка избухливост. — Наш почесва брадичката си с перото, гледайки Уил весело и проницателно. — И ти като мен сигурно се чудиш с какво се бори Кит Марлоу, когато се въвлича в такива неща? Със себе си? С бог? Той горещо вярва в едното — и почти никак, може би си провидял, неподходяща дума, в другото. Що се отнася до мен, бих желал хората да си мълчат до живот както за вкусовете си в леглото, така и за религията си, но Кит сякаш иска да натика всичко в лицето на света. — Наш поклаща глава. — Врява и намушкан човек, кръв и смърт насред кочината на „Хог Лейн“, каква картинка само!
Да, Уил я вижда, крещящо ярка и изпъкваща на следобедното слънце. Ако се впише в нея, ще е в сенчестите ъгли. Движещ се по периферията на живота, където не могат да те притиснат. Но хайде,
нека излезем на светло по въпроса, Уил: как само подскочи и замря сърцето ти отначало, когато чу, че бегло споменават убийство заедно с името на Кит Марлоу. Стратфорд и Лондон, неговите два невъзможни,
непримирими полюса, поне тук се срещат. И на двата се знае какво е да желаеш някой да умре.
Но той не е като никой от тях. Не е велик творец на големи дела.
Не е силен фехтовач в живота. Но пък има друго и за да победи,
трябва да го вдигне, да го освети, с остър, сигурен връх, на който да закрепи света: има своето перо.
[1]
„Роло, херцогът на Нормандия“, или „Окървавеният брат“ —
пиеса, създадена в сътрудничество между Джон Флетчър, Филип
Масинджър, Бен Джонсън и Джон Чапман. — Б.пр.
↑
[2]
Пиеса за битката между мароканци и португалци при град
Ал Ксар ал Кебир, приписвана на Джордж Дийл (1556–1596 г.) —

230
английски преводач, поет и драматург, за когото се предполага, че си е сътрудничил с Уилям Шекспир. — Б.пр.
↑
[3]
Сладко ликьорено вино от Средиземноморието. — Б.пр.
↑

231

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: