Тайният живот на Шекспир

248
— Засега това ти е най-доброто — казва Уил и двамата се разсмиват.
Всеки път Едмънд го поздравява с някой поетичен абсурд, част от шеговитите им ритуали. Щом Едмънд почва да бърбори за стотиците неща, които е правил, Уил долавя звук на тръстикова свирка в гласа му, сякаш съвсем скоро ще се прекърши: много рано. Някои момчета актьори запазват непокътнати гласовете си до осемнайсет години, за радост. Играят ролите на жени по-добре на по-късна възраст, дори да се налага прикриване на наболата брада… Обаче още си е момче по начина, по който подскача отстрани до Уил. И тази жизненост. Сякаш родителите им бяха добавили някаква финална енергия към последното от децата си. Особено баща им: същата красива външност, масивни кости. Жалко, че всичко в личността на
Едмънд дразни баща им. Унфортунатус. Вероятно у него има твърде много от Уил. Обича приказките и стиховете и жадно поглъща всяка дума на брат си за театъра. Въпреки че Уил се старае да не говори чак толкова за него, тук, от другата страна на границата.
— Ан.
Тя присвива очи, Уил се гмурва от ослепителната улица в дървесния сумрак на къщата. Прегръщат се доста дълго време. Това винаги по някакъв начин е по-лесната част. Липсвали са си един на друг, препотвърждават любовта си: настоятелна необходимост, сякаш току-що са оцелели след злополука, побягнали са — както веднъж
Уил направи в Лондон — от внезапното срутване на комин. По-късно може да стане трудна сложната непринудена задача да са съпруг и съпруга, но не сега. Сега идват децата. Тичайки. Хрумва му, че биха направили така за някой любим чичо. Бързо притиска подаръците към тях и пак се старае да не се изненадва от това, колко са пораснали, от буйния им живот без него.
Най-лесно му е с момичетата. Сузана скоро ще навърши десет и в нея се готви да разцъфне цялата свежа красота на рядко срещано полско цвете на майка й. Тя е дама и смята баща си, като повечето мъже, за приятно непохватен. От седемгодишните близнаци Джудит изглежда, както се оказва, най-малко приличаща на близначка —
алчна, небрежна, приемаща за даденост разглезването на най-малките.
Но Хамнет: огромните му сини очи сякаш виждат твърде много, дори,
изглежда, го болят, като че ли поемат твърде много светлина в себе си.

249
И Хамнет не е доволен от дадените набързо обяснения, от онова,
което се казва на децата, както взимаш ябълка от запасите и им я тикваш в ръката, ето. Но къде е прасето на Куини? Умря. Как така умря? Заколиха го. Но подробностите, които иска, го отвращават. А
миналата година, онзи ужасен момент, в който Хамнет влезе и видя току-що пристигналия Уил, още с пелерината и изпоцапан, с неподстригана брада, да прегръща другите, а после се обърна да разтвори обятия и Хамнет избухна в сълзи, побягна разплакан. „Кой е този човек, не познавам този човек…“
Подозрението — ужасно, за собственото ти дете! — че Хамнет мъничко се преструваше, за да направи впечатление за… какво? Е, той избяга при дядо си, при своя любимец. Беше като него в желанието си за несъмнени факти. За истината. Кое е по-тъпо от увереността, мисли си Уил, кое мъртво нещо е по-мъртво от истината? Уил опитва да преодолее това изражение в очите на Хамнет с по-голям подарък, с нежно, внимателно изслушване. Но вероятно, ако е тук повече, ще има по-голям ефект. А, да, това. Въпросът, който висеше тук, с него през цялото време. Колко дълго щеше да се задържи чумата, колко дълго щяха да останат затворени театрите, какво би правил, ако това се проточеше? Кой беше той, както каза Хамнет, свивайки се до корема на Джон Шекспир. Реши.
Започва с чумата и завършва за Ан с такова предателство към
Уил, каквото сърцето й никога не е познавало.
Тъкмо там се случва всичко — в сърцето; не белият свят, а сърцето е голямата арена или театърът за Ан. Това е вместо промяна в нейната власт, защото по-скоро тя е госпожа Шекспир в Стратфорд сега, а не свекърва й. Усеща се по тона, с който хората се обръщат към нея на пазара; или когато жените се суетят около нечия бременност,
когато една от тях подготвя спалнята си за раждането. Като Джудит
Садлър, горкичката Джудит с изтерзаната отново утроба. Събират се около леглото, препоръчвайки двойните капаци да се затворят, за да държат отровния въздух навън, пламнали и бърборещи; а към Ан проявяват мъничко допълнително зачитане, не съвсем уважение.
Забелязват роклята й, лондонска изработка, Уил й я донесе, след като набави мерките от госпожа Грей, стратфордската шивачка. Риск, след

250
като единствено с проба можеш да си сигурен, но се получи идеална и нямаше нужда от преправяне. Не много съпрузи проявяват такова внимание, казва госпожа Куини, докато родилната чаша се подава наоколо. Той преуспява, казват: хубаво е, когато един мъж натрупа богатство.
Какво прави той в Лондон, се знае из града, без особено да прониква до съзнанието. Трудно е да приемат за достоверно, че играчите печелят такива пари, че са с такова добро положение; но това е Лондон, всички начинания там са по-големи, а пък и кралският двор… Всичко е от злато, разбира се, и колко горда трябва да е тя, че
Уил така се издигна, но все още е в крак със Стратфорд и дома си. Да,
всичко е вярно. Тя е горда, без да чувства гордост. Може ли е да се различава от чувства? Уил вероятно ще знае. И разбира се, изключено да е завист от горкичката Джудит Садлър, обезличена от помятания и бебешка смърт, готвеща се отново да влезе в безмилостната хватка на раждането. За Ан това беше приключило — лягаха заедно толкова рядко, а и тя сякаш никога не се разпалваше и неизреченото решение беше: семейството е завършено.
Това лято обаче е белязано не от раждане, а от смърт. Старият господин Фийлд — след цялостно влошаване, не от чумата. Стар,
господине, стар, вкопчените ръце и мозъкът са като съсухрена в средата ябълка. Отиват да направят последно посещение в знак на почит: Ан, Уил, татко Джон, който мръдва навън толкова рядко.
Умирал в мъки там горе, казват, като баща й. Ан и Уил сядат с госпожа
Фийлд, а старият му приятел се качва по стълбите, за да погледа с очите си борбата.
— Не знам какво да правя със себе си сега — казва госпожа
Фийлд, сякаш мъжът й вече е умрял. Почти се засмива, повдига черните си поли. — Да отлетя, дали да отлетя?
Отгоре идва гърленото боботене на татко Джон: мир, скъпи ми приятелю. Скъпи мой приятелю, нека Божият мир е с теб. Бива го в това, отбелязва Ан: моментите на върховна криза изваждат най- доброто от него. Ежедневието, от друга страна, е преграда и примка.
Джон Шекспир слиза долу.
— Е, предполагам, че ме позна по някакъв начин. Но постоянно пита за Ричард. — Тъжно поклащане на главата, утешаваща ръка

251
върху рамото на госпожа Фийлд. — Мисли, че Ричард някак си е още тук.
— Не, уви, още един дезертьор от семейното огнище —
промърморва Уил на Ан, после се извинява с гримаса.
— За него би било облекчение, сигурна съм, ако можеше да го види пак — въздъхва сестрата на Ричард.
Тя пиеше направо от семейния чучур на пуританството,
създадена точно за смъртно ложе.
— Да, но не би, скъпа моя — казва татко Джон. — Дори и да можеше да го познае.
— Мога аз да се кача — обажда се Уил. — Да говоря с него.
Може да помисли, че съм Ричард. Ами, на една възраст сме, с еднакъв цвят на косите и лице. Мога… — „Иска, мисли си Ан, да каже: Мога

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: