Тайният живот на Шекспир

6
Гласът му пропадна в скимтене, когато небето изтрещя, полудя и разтресе капаците на прозорците, и Уил почна да говори, каквото му дойде, за да прикрие онова, което виждаше и което чувстваше.
— Боже, ако вали още дъжд, южният път пак ще стане на мочурище и търговията пак ще е слаба. А и чух, че трупата на лорд
Хауърд е тръгнала от Банбъри. Имай предвид, че играчите винаги успяват да преминат. Освобождават коня и почват сами да влачат каруцата на гърба си. А пък и Ричард трябва да дойде от Лондон, ще язди в голяма кал. И все пак, може да се изясни. Стори ми се, че надуших вятър от запад тази ве…
— Изобщо не съм чул за каруцата на играчите.
През страха и срама в погледа на баща му наново се прокрадна острота. Уил сви рамене.
— Някой ми каза.
— Мисля, че те са ти казали. — Гръмотевицата отекна по- слабо. Баща му си позволи лека, смътна усмивка. — Играчите. Знам,
Уил. Миналото лято, когато идваха, ти се измъкна и прекара с тях цялата вечер в „Лебеда“.
За един съкрушителен миг Уил пак стана дете, а четвъртитият показалец на баща му отново го мушкаше в гърдите: Виждам всичко
съвсем прозрачно тук, моето момче.
— Да — успя да изрече той — така направих. Не исках да сторя нищо лошо…
— Но не ми каза. Значи, сигурно си знаел, че няма да одобря. О,
въпреки че не ходя насам-натам, все пак чувам разни неща, Уил, имам си кой да ме осведомява. Толкова онеправдан човек като мен не може да мине без това. — Бурята беше стихнала; мирисът на дъжд изпълни въздуха като нероден звук. — Играчите са много свободомислещи, но все пак техният живот е разпасан, непристоен, разпилян дори и когато им ръкопляска някое величайшо благородническо име. Освен това насаждат безделие и безплодни мечтания. И сега се замисли, това подхожда ли на сина на Джон Шекспир?
Говореше нежно. Имаше мелодичен, дори красив глас: поне това не се беше променило.
— Ти отиде на представлението. Отначало, когато почнаха да идват…

7
— Това беше преди — отсече баща му. — Тогава бях най- висшето длъжностно лице. Аз бях човекът, който им издаде разрешителното. Беше мое задължение да гледам пиесата, за да съм сигурен, че в нея няма безчестия. Други времена бяха. Заемах висок пост — най-високият. Тези времена вече отминаха.
Той се огледа за бастуна си. Служеше му за авторитет, не за да се обляга на него: телесно беше достатъчно здрав. Но щом баща му вдигна бастуна, Уил си помисли, че сега вероятно може да го изтръгне от него или да го строши в коляното му, защото беше осемнайсетгодишен и дързък, а баща му беше потъпкан, спотайващ се човек… ако поискаше.
— Бурята отмира — каза Уил.
Докато подаваше бастуна на баща си, усети в другия му край готова да се отприщи мощ и видя змията. Хю, синът на производителя на малц, я беше намерил след училище онзи последен срок, преди Уил да бъде отписан, и я беше прибрал в една торба. Можеше да усетиш отчаяната мускулна сила през плата. Той срещна бащиния си поглед и обичта и омразата го сцепиха на две като ябълка.
— Ами тогава пуснете, сър.
Още един момент, Уил пусна бастуна. Бурята с мънкане се отмъкна на север, над Шотъри. Баща му избърса чело.
— Захладня — каза Уил. — Мисля да отида да поспя, татко.
— Чакай. Когато играчите дойдат това лято, Уил, искам да имаш предвид кои сме ние. — Той допря резбованата глава на бастуна си към устните. — Кое е името ни.
И в главата на Уил загъмжа онова, което не можеше да каже:
името ни, никой вече и пет пари не дава какво правим — в града по- скоро ще се говори за пирона, паднал от църковната порта… Но това беше едно от онези неща, на които не обръщаха внимание и се правеха, че не съществуват, също като със страха от бурите.
— Надявам се, че никога не го забравям.
— И аз се надявам на това. И че ще го покажеш. Повече няма да се спотайваш по кръчмите с шайка жалки играчи, нали? Ти си мой син, мой наследник, а тези неща имат значение. Трябва да научиш какво е да си мъж. Искам да обещаеш, сега — и то доброволно. Това не е заплаха. Знаеш, че никога не си имал по-малко от обич.

8
„Винаги можеш да ме сразиш с обичта“, помисли си Уил. Нищо не прерязва по-дълбоко.
— Имаш думата ми, татко — каза Уил.
Но излъга и се зачуди дали е нечестивец, или по-скоро доколко е нечестив.
Не заспа. Гледаше дъжделивото зазоряване от прозореца на стаята си, докато баща му прекосяваше двора долу, за да провери провесените кожи. Тежка, отмерена и въпреки това видимо изопната походка: на пръв поглед човек би помислил, че е пиян, който опитва да се владее. Но не, общински съветник Шекспир, член на парламента на град Стратфорд, беше шествал така в процесиите към сградата на кметството, облечен в своите длъжностни одежди, предхождан от съдебни пристави с жезли, следван от обожаващо го момче.
Уил видя собствената си сянка около себе си върху дъските на пода, границите й и си помисли: това ще са моите предели, сега и завинаги.
Бурята не я събуди. Вече беше будна. Откакто настъпи огромната промяна, прекарваше по-голямата част от живота си нощем. И обърна съвсем малко внимание на бурята. Смутиха я дървото и ужасяващият скръбен вой, който се надигна след това.
Нощта беше нейна привилегия. Имаше време и място да мисли и чувства. Дори да диша.
— Станалото — станало и нищо не може да се направи —
казваше Бартоломю през деня. — Кога ще започнеш да живееш? Боже,
тази физиономия. — Огромните му рамене потръпваха. — Ох, тази твоя физиономия.
Тя настръхваше и пак се залавяше с преденето или месенето и се стараеше да няма физиономия.
Нощта започваше за нея към дванайсет часа. Обикновено Ан си лягаше веднага след вечеря — някъде около времето, когато
Бартоломю взимаше каната и се затътряше към пивоварната — и за един-два изтощителни часа прелиташе през удивително подробни сънища, в които огромната грешка с всякакви великолепни средства биваше поправена. После се събуждаше, обличаше се и заживяваше в спящата къща.

9
Понякога палеше тъничка свещица, но обикновено докосването я водеше по-безопасно. Ходилата й усвоиха всички познания за дъсчения под, ръцете й като на лечителка внимателно пробягваха по скърцащата аларма на ламперията. Не се страхуваше да не обезпокои своите доведени братя или сестри, но често измъчваше себе си с образа на Бартоломю, мержелеещ се в тъмното, разрошен, надзъртащ,
с врат като подпорен стълб. Щеше да любопитства какво, по дяволите,
прави тя, че се влачи из къщата посред нощ. Щеше да настоява да му обясни. Брат й вярваше, вероятно с право, че всяко нещо може да се разясни и когато приключиш, сгъваш го и го прибираш в раклата.
— Той не ни чува — беше казал Бартоломю, когато краят на баща им приближи. — Така че няма значение дали му се говори благовъзпитано.
Брат й си беше излязъл, въздъхвайки, а тя поде отново. Разказа на баща си за смелата лисица, която дойде току до вратата на склада за провизии и й се озъби, за летните посещения на играчите в
Стратфорд, за изкълчения глезен на Катрин. Баща й лежеше,
измършавял, поемаше свирепи, изтощителни глътки въздух, а устата му се разтягаше в странни форми. Да, вероятно не можеше да чуе, но тя се опитваше да придаде някакъв смисъл на умирането. Раждането,
беше заключила тя от наблюденията си върху семейството и съседите,
представляваше развитие: от първите смътни признаци, през неопровержимата изпъкналост на корема, сериозната опасност от родилните болки и после, с късмет, чудото на новото присъствие в света. Умирането беше по-различно. Протичаше като безразборно изнасяне на вехтории от необитавана къща. Накрая то приключваше и единствено отсъствието оставаше да свидетелства за него.
Нощем, носейки се от стая в стая, посрещната тук-там от мириса на пчелен восък или от призрачното сияние на някой меден съд, тя можеше да счупи оковите на миналото. Защото всичко това щеше да си е същото, както преди година, преди две години: баща й просто щеше да си спи в леглото. Но илюзията избледняваше всеки път,
когато приближеше вратата в края на западния коридор.
Това преди беше спалнята на баща й. Сега там спяха Бартоломю и жена му. По право и както подобава: преди болестта да го сгърчи и ослепи, баща й беше направил своето завещание и предначертал бъдещето — Бартоломю да е господар на Хюландс Фарм и глава на

10
семейството. Но тази промяна я попари. Единствено с деликатна предпазливост беше намерила точка, достатъчно отдалечена от вратата, за да не се чува хъркането на Бартоломю, и достатъчно близо,
за да събуди усещането за баща й. Оставаше там дълги, сладостни минути. И нямаше значение, че това бе също и стаята, в която беше умрял.
— Още се държиш здраво за него — беше й казал Бартоломю наскоро. — Даже искаш да си останеш вкопчена в смъртта му. — Да,
той я разбираше. На Бартоломю не му липсваше усет. И тя усещаше,
че вероятно е по-добродушен от нея. Беше поискала да задържи баща си дори когато от него не беше останало нищо, освен едно оцъклено издихание, подпряно с възглавници. — За бога, животът му вече е само нескончаема болка. Със сигурност е време да издърпаме подложката — заключи Бартоломю сурово и с хладен разум.
И освен това накрая го беше направил. Със срязващата отривистост на земеделец беше измъкнал възглавниците и главата на баща им клюмна назад, тупвайки безвъзвратно.
А после продължаваш нататък. Но след това й се струваше, че животът е като дъсчен мост с останали тук-там дъски. Някои от стъпките по него изглеждаха невъзможни.
Нощта беше нейният необходим позор. Знаеше, че това е лъжа; а във всяко друго отношение тя беше много взискателна към истината.
Когато онзи ден Бартоломю я видя да топи лоени свещи, и каза:
„Маргарет спокойно може да го направи, знаеш“ — тя трябваше да измисли извинения. Трябваше да каже: „Е, но тя не е така сръчна като мен — не оставя лойта да изстине достатъчно. За тези неща е нужно да се грижа аз, за да се води домакинството както трябва“. А всъщност каза: „Да, знам“. Истината за положението набъбна прекалено много;
не можеше да се провира покрай нея. Тяхната мащеха, както си му е редът, беше господарка на фермата, а доведените й сестри можеха да вършат останалата женска работа — в края на краищата, тя самата ги беше обучила — така че в действителност тук за нея нямаше роля. Ето това имаше предвид Бартоломю.
И точно тук не я разбираше. Да, беше почти двайсет и шест годишна, възраст, на която повечето жени бяха омъжени или бързаха да се омъжат, вярно беше. Той предполагаше, че следователно тя

11
сигурно отчаяно си търси съпруг. Погрешно я беше разбрал. Обясни на брат си кое е вярно, но умът му не можа да го побере.
— Недей да мислиш, че понеже Джордж Годън е вдовец, ще се втурне към първата жена, която може да вземе. Не и той. Джордж е здравомислещ, свестен човек и когато наистина си намери подходяща,
ще подходи с цялата почит и уважение, които тя би желала —
продължи Бартоломю, изследвайки, търсейки пристъпа на гордост или съмнение, които биха обяснили отказа й да погледне на приятеля му като на свой ухажор. Към края той се запъваше. — Бъди сигурна,
Ан, той харесва как изглеждаш. Изключително много харесва как изглеждаш.
И това, че тя не искаше да се показва. Рядко виждаше собственото си лице. Мащехата й имаше огледало, но го криеше.
Когато на Ан й се случеше да види отражението си, понечваше да извърне очи, сякаш е зърнала голота. Имаше хубостта на Бартоломю от злато и лед, но вместо онзи огромен натиск, който той упражняваше върху света, това лице не изглеждаше готово за нищо. Тя знаеше, че лесно се изчервява, но беше обезпокояващо да вижда как нахлува кръвта и как чертите й изглеждат създадени, за да отразяват мъничките болки и измъчващите въпроси.
— Ти имаш товар — беше казал веднъж баща й. — Красотата.
Но това беше баща й, винаги мил. Би разбрал дори — беше сигурна в това — тайната й женитба с нощта.
Но тази нощ, когато бурята громолеше по западните възвишения, тя усещаше слабо присъствието му. Направи грешка и се приближи твърде много до вратата на спалнята и чу не хъркане, а настоятелно ръмжене и скърцане. Съвзе се от това, като отиде до кухнята, свали любимата чаша на баща си, постави я до една чиния и само за момент го пресъздаде, седнал там, да яде своята скромна вечеря… Но само за момент. Преди да успее да я възпре, проникна мисълта, че скоро той напълно ще изчезне. И бързо се появи друга: че това е редно, че така би трябвало да бъде, а беше несправедливо.
Бурята я спаси. Пристигна изведнъж, сякаш направила гигантска крачка, гръмотевиците трещяха отгоре, светкавиците рисуваха студени синкави скици на стаята. Тя тихо отлости задната врата и застана на изтрития от стъпки праг, загледана през двора към ливадите отвъд. Още нямаше дъжд, но щом завалеше, щеше да цвърти.

12
За късмет, сеното беше окосено. Можа да различи само едно петно на горната ливада — овцете се скупчваха една до друга в далечния край.
Когато светкавицата удари дъба от другата страна на плевнята, й бяха нужни няколко секунди, докато схване какво се е случило. Имаше нещо почти потайно в онова, което видя, снижаващия се замах от ножа на убиеца, а после очите я заболяха от нажежената драсканица, а ушите й запищяха от шума, не толкова шум, колкото брадва,
разсичаща слуха й. Тя премигна и потърка очи. Дъбът стенеше и се разцепваше, сякаш се осъществяваше чудовищно раждане. Сцепената част се разпукваше с пушек и грохот.
Другият шум достигна до нея на пресекулки. И той също сякаш нямаше никакъв смисъл: дълбоко стенание, провлачено и гръмко,
отвъд възможностите на човешките дробове. Но въпреки това звучеше толкова човешки, че сърцето й се сви.
— Боже! Гледай само!
Бартоломю беше до нея.
— Да, страшно, нали? То ме събуди — бързо каза тя.
Стенанието се засили, умоляващо и настойчиво. Бартоломю въздъхна. Беше нахлузил панталони и пъхнал белите си боси крака в обувките, но не изглеждаше нелепо: никога не изглеждаше.
— Опасявам се, че това е петнистата крава, младата. Онази,
която чака теленце. Да му се не види! — Челюстта му беше стисната.
Една по една се спуснаха тлъсти капки дъжд и всяка си избра камък от настилката. — Иди донеси фенера, става ли?
И тръгна приведен към обора.
В кухнята, докато тя припряно се бореше с огнивото, слезе доведеният й брат Джон с прозявка и любопитен какво става. Даде на този вечен гладник пай с цариградско грозде и го прати обратно в леглото. Част от нея още се измъчваше от това нощно нашествие. Но тя знаеше, че нещо се е променило и скърцането на дървото сякаш отекваше в душата й.
В краварника Бартоломю изпълняваше гъвкав, кръжащ танц на предпазливостта около петнистата крава. Тя беше застанала особено, с приведена глава, от време на време правеше по някое замаяно полуобръщане като пиян човек по наклон и през цялото време издаваше тези ужасни звуци, които наподобяваха подивял глас. От лявата й предна четвъртина капеше кръв.

13
— Наранила се е в стената — меко каза Бартоломю. — Какво плашливо добиче. Спокойно, спокойно… Дай го по-близо. Сложи го тук долу. Гадост. — Той се дръпна, щом кравата развъртя голямата си тъжна глава. Дъждът пердашеше по покрива. Вътре нахлу студен въздух и сумтящият дъх на кравата избълва драконови струи в светлината на фенера. — Ах, да му се не види. Погледни й опашката,
гледай. Ще пометне. Има лайна по нея.
Ан каза:
— Ветеринарят. Може би…
— Може би не. Кой ще се вдигне в такава нощ? Освен това… —
Петнистата крава нададе нов, невъобразим стон, а вратът й се олюля,
гъвкав и разкривен като на пепелянка. Бартоломю тревожно се дръпна назад. — Освен това се съмнявам, че сръчността му ще е от полза.
Прекалено е рано, няма да имаме живо теле. Само можем да се надяваме, че лесно ще се отели и това няма да я убие.
По целия бут на кравата се виждаха конвулсии, а под опашката й се сви и зейна червено разкритие. Ан пристъпи по-близо.
— Братко, тя страда толкова…
— Стой по-назад, полудяла е. О, гадост. Нямам си и понятие какво прави един говедар. Таткова измислица. Овцете са за мен, те са жилави, с тях няма проблеми.
Пак проблесна светкавица и открои няколко ярки секунди от агонията на кравата. Звукът, който животното издаваше, изведнъж се промени. Стана вял, печален и простичък, не протест, а акомпанимент. От палпиращата й задница излезе нещо меко и хлъзгаво и тупна на земята.
Бартоломю отново внимателно затанцува.
— Ето го, дръпни се назад, Ан, остави я да го оближе. Виждаш ли! Ще се умори. Уф, вони. Ех, виж, не е можело да оживее.
Ан беше на колене. Прегънатото вързопче с меки крайници не помръдна. Тя се помъчи да не заплаче. Бурята мрачно блъскаше вратите и трополеше над главите им.
— Спокойно, спокойно… Малко кърви — но малко. Ще се оправи с божията воля. Сутринта ще пратя да извикат ветеринаря. Да ти се не види, добиче, замълчи вече, пометна и всичко свърши. —
Бартоломю приклекна зад Ан и й хвърли бърз поглед. — Винаги си

14
била дама. Кълна се, никой не би предположил, че си отгледана във ферма.
— Би трябвало да е ужасно — тя се бореше с гласа си. — Но гледай! Красиво е.
Брат й поклати глава.
— Красиво. Е, наистина никога не те разбирам, когато го казваш. Виж сега, тя отстъпва назад. Не е като да нямат никакъв разум. Не се бой, добиче, ще ти доведем бика и ще имаш друго теле.
Сега искам парче зебло — това нещо ще е хлъзгаво.
— Какво ще правиш с него?
— Ще му взема, каквото мога. Нищо не струва, колкото възрастна крава, но кожата е нещо много ценно. Някои наричат тази на неродените телета хлъзгавица, от нея се правят фини ръкавици.
Знам, че я внасят от Ирландия. — Той я изгледа за момент. — Защо,
по-лошо ли е от кожа на убито животно?
— Не. Не, със сигурност. Само че… Бартоломю, недей да го провесваш за копитцата.
Той се поколеба, после сви рамене.
— Дааа, смея да кажа, че е зловеща идея. Освен това гаргите може да го докопат.
Прекосиха двора, където дъждът трополеше и дълбаеше локви,
Бартоломю носеше увития товар, Ан — фенера. Тя го остави на пода в кухнята и запали поредната тръстикова свещ от него, а после още една. Потуши странното желание да потопи цялата къща в светлина.
— Оставих го в избата. По-хладно е. — Бартоломю влезе,
изтръсквайки капките от косата си. — Боже, каква нощ. Старият дъб е разцепен като с брадва. Ех, утре трябва да повикаме търговеца на кожи, а също и ветеринаря. Проклет добитък, само неприятности.
— Не и търговеца на кожи. Татко продаваше кожите си на господин Шекспир в Стратфорд. Ръкавичарят…
— А, той ли? — Бартоломю направи физиономия. — Не, говори се, че е смахнат, несигурен човек, не е добре да си имаш работа с него в момента. Заради цялата онази история покрай търговията му с вълна, отиде на съд за нея. Чувам, че изобщо не мръдвал от вкъщи.
Полуоткачен е, май се кланя на папата. Отрежи ми едно парче пача,
става ли?
Ан умело боравеше с ножа. Месото въздъхна и тупна.

15
— Беше приятел на татко.
— Да, но татко вече не е тук.
Бартоломю се пресегна за подноса, който Ан му подаде. После погледът му попадна на масата, където бяха подредени чашата и чинията на баща им. Дълго ги съзерцава.
— Пача — каза Ан, подавайки сковано подноса.
— Мили боже! — Бартоломю седна, отмятайки глава назад, като я гледаше, сякаш я беше хванал да краде от него и искрено се мъчеше да разбере защо. — Божичко, Ан. Човек би помислил, че ти си неговата вдовица.
Вместо мащехата й — полусляпа и болнава в своята спалня.
Някога извънредно тлъста, тя изведнъж легна покосена също като удареното от светкавица дърво и така вече две години. Сякаш абсолютно всичко, което Ан беше пожелала да й се случи, когато баща й за първи път доведе тази жена у дома, лицемерно изчервена, накрая се беше сбъднало. Както се оказа, Ан не е трябвало да се бои. Не беше изгубила от обичта му. Още беше на първо място, докато…
— Не. Само че трябва да правя помен и за двете ни.
Гневът, обагрен с вина, я заля, гнусен и отвратителен, сякаш беше изкрякала някакво богохулство или се беше омърсила.
Бартоломю заби нож в пачата и замислен, задъвка. Бузите му бяха леко зачервени.
— Колко тъжен правиш живота си. Трябваше да се омъжиш за
Джордж Годън. Няма да има много такива възможности. Годините минават, Ан, минават. А и тук ти не си доволна, нали? Какво има?
Заради Бела ли? Надявах се, че може да се спогаждате горе-долу добре.
Ан се замисли за жената на Бартоломю, колко е мека, усмихната и закръглена, как може спокойно да говори за джанките, за болестите на децата, за водата, кипяща в тенджерата, и така до безкрай. По-скоро й завиждаше. И понякога й се приискваше да побегне от нея към най- далечния хоризонт.
— Доволна съм, Бартоломю, съжалявам за това, което току-що казах.
Това, изглежда, го раздразни. Избута подноса настрани.
— О, ще пратим да повикат господин Шекспир, ако искаш, Ан.
Без съмнение го виждаш като изпълнение на татковите желания. Но ти

16
можеш да нагодиш всякакъв смисъл към това, нали знаеш, защото сега той е в гроба и не може да отговаря за себе си. Достатъчно ясно си го спомням. Беше като цяло добър, честен човек: прекалено отстъпчив и мек понякога и опасявам се, че и двете му жени го водеха за носа, но какво да се прави — беше смъртен като всички нас. — Той стана и се протегна. — Отивам пак да си легна. Най-добре и ти направи същото.
Не знам защо ти трябва да бродиш насам-натам нощем. — Вдигна чашата на баща им и я остави на полицата. — Не всички мъже са като татко, Ан, така стоят нещата.
„Знам го“ — помисли си тя, но то потъна в огромното подземие на неказаното.
След като Бартоломю си отиде, Ан застана на вратата, загледана в дъжда, вдишваща свежестта му. После излезе навън под капките.
Искаше да види удареното от светкавица дърво. Искаше да даде живот на онова теле. Дъждът я намокри до кости: косата й се разпръсна около лицето, дрехите й прилепнаха към тялото, съприкосновението с тях й тежеше настойчиво. За миг се изпълни с копнеж да е вещица, да произнесе заклинание и да види как теленцето се размърдва. Застана под ударения дъб. Изглеждаше осакатен, въпреки това — вечен.
Спомни си, че веднъж, като момиче, се покатери на него — само веднъж. Просто не беше обичайно за нея. Докато се мъчеше да слезе,
видя как баща й разтревожено се усмихва. „Ех, не ти подхожда да си мъжкарана“ — каза той. Беше прав. Но пък поне само веднъж изпита ободряващия ужас да си в безизходица там горе, далеч от земята и да си мислиш: аз го направих и това е погрешно и опасно, но съм жива.
Когато съобщението пристигна, Уил работеше, изрязваше една кожа в двора. Забеляза, че когато ножът се закачи и проби, потрепна така, сякаш се бръснеше. Беше ли време да си пусне брада или мустаци като някои от бившите си съученици? Прекалено често обаче мустаците бяха нещо жалко и проскубано като паяжина от тавана,
усукана в метлата на слугинята.

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: