Тема №32 Привилегии и имунитети на постоянните представителства на държави при международните организации.Мисии на постоянни наблюдатели.Специални мисии

Виенската конвенция от 1975г. излиза от обстоятелството, че служителите на постоянните представителства при международни организации представляват своята държава при международна организация, а не в дуржавата, на чиято територия е разположено седалището на организацията.

Представителите и определени категории слижители в постоянните представителства се ползват с привилегии и имунитети. Тези привилегии и имунитети са дипломатически, но с определеени ограничения, предвидени в съответните международни договори.

Привилегиите и имунитетите са следните:

-имунитет срещу личен арест или задържане и срещу налагане на арест върху личния багаж.

-съдебно-процесуален имунитет от всякакъв вид по отношение на всичко казано, написано или извършено от тях в качеството им на представители.

-неприкосновеност на всички книжа и документи.

-право да се ползват от шифър и да получат книжа и кореспонденции чрез куриери и по дипломатическа поща.

-изключване на тези представители и техните съпруги от действие на ограниченията по емиграцията на чужденци или от държавни повинности в държавата, в която временно пребивават или през която пътуват в изпълнение на служебните им задължения.

-други привилегии и имунитети, непротиворечащи на споменатите, с каквито се ползват дипломатическите представители, изключение представлява правото да се иска освобождение от мита бърху бнасяните стоки, които не а част от личния им багаж, както и от акцизи или от такси бърху продажби.

Привилегиите и имунитетите не се простират бърху взаимоотношенията между представители и властта на държавата, чийто гражданин е той или чийто представител е или е бил.

Под специална мисия се разбира мисия, имаща временен представителен характер, която се изпраща от една държава в друга за разглеждане с нея на определени въпроси или за изпълнение на определена задача в тази държава.

Като правило специалната мисия се оглавява от ръководител на делегацията. Пълномощното му се издава с подписа на държавния глава, ръководителя на правителството или на министъра на външните работи. В състава на делегацията влизат нейните членове, съветници и експерти. В нея могат да бъдат вклщчени членове на постоянното дипломатическо преставителств а изпращащата държава и приемащата държава.

Една държава може да изпрати специална мисия в две или повече държави. Но всяка от тези държави може да откаже да приеме такава мисия. Две или повече държави могат да изпратят по съгласие помежду им едновременно в друга държава специална мисия по въпроси, които представляват общ интерес.

Към специалните мисии следва да се отнесат визитите на държавните глави, ръководители на правителства и на ведомства на външните работи. В този случай се изпълняват определени дипломатически функции, ограничени от предмета на преговорите.

В особена група следва да бъдат отделени търговски делегации на правителствата. Това е сравнително нов институт на съвременното международно право. Делегациите за преговори и конференции със специален характер, също са нова форма на мецдународни отношения.

Към специалните мисии очевидно трябва да бъдат отнесени представителите на държавите в международните комисии, например в анкетни и помирителни комисии.

Разпространен вид специални комисии се смятат наблюдателите, изпращани от една държава в друга за присъстване например на преговори или на международни конференции.

Към специалните комисии понякога се отнасят т.нар. тайни емисари. Те биват няколко вида:тасиемисар-предавач на послание, дипломат,, който води тайни преговори или сключва таен международен договор, дипломат, който извършва тайно наблюдение със съгласието на държавата на пребиваването, например на преговори.

Дипломатическата практика на редица държави познава особен вид специални мисии, т.нар. посланици с широки пълномощия.

Като правило членовете на дипломатическия персонал на специалната мисия са граждани на изпращащата държава.

Функциите на специалната мисия започват от момента на установяване от нея на контакт с министерството на външните работи или с друг орган на приемащата държава, за който е постигнато съгласие между двете държави.

Специалната мисия прекратява своите функции, по съгласие между заинтересуваните държави, след изпълнение на задачите, с изтичане на срока, ако е предвиден и не е продължен, в случай на уведомчване от приемащата държава, че дейността на мисията се прекратява.


Тема №33 Консулски представителства. Функции. Превен статут на консулските представители
Консулските представителства са официални органи на държавата за външни отношения, които се намират в чужбина. Виенската конвенция за консулските отношения – 21.04.1963г., ДВ бр.42 1990г. Консуслкият институт може да бъде отделен и различен от дипломатическото представителство. Прекъсването или не съществуването на едните отношения не води до прекъсване на другите. Докато в една държава може да има само 1 дипломатическо представителство, консулства може да колкото се договорят страните. Когато консулствата са повече от 1, има обособени консулски области, които нямт нищо общо с административните.

Консулствата могат да бъдат от 4 степени, в зависимост от значимостта, която имат: 1.генерално консулство; 2.консулство; 3.вицеконсулство; 4.консулско агентство. В един консулски окръг може да има и четерите вида.

За се назначи едно лице за ръководител на консулско представителство в чужбина, изпращащата го държава му дава специален документ, наречен консулски патент. Приемащата страна трябва да даде разрешение.

Функции: защита преди всичко на интересите на отделни ФЛ и ЮЛ, чл.5 функциите на едно консулство са : 1.защита; 2.съдействие и развитие на търговски, културни и икономически връзки; 3.информационни връзки; 4.паспортно-разрешителен; 5.оказване на помощ и съдействие на ЮЛ, ФЛ, на граждани на изпращащата държава; 6.изпълнение и функции на нотариус, длъжностно лице по гражданско състояние и други подобни; 7.защита на наследствените интереси на граждани на изпращащата страна; 8.съдебна защита на своите граждани при необходимост или изпълнение на помощни функции на задържани, осъдени; 9.контрол и инспекция на плавателни съдове на своята държава, намиращи се в чужбина; 10.върши всичко, което се възложи от изпращащта държава.

За да изпълнява тези функции, консулствата се ползват с привилегии и имунитети: 1.неприкосновеност на служебните помещения – чл.31 ВККО – няма абсолютна неприкосновеност/при неотложни случай като пожар, бедствие/ се предполага влизане. Може да се влезе в 3 случая – ако разреши шефа на консулството, ако разреши шефа на дипломатическото представителство, при пожар и други бедствия.

2.неприкосновеност на архивите и документите – поначало неприкосновен консулски архив са всички книжа, документи, кореспонденция, книги, филми, магнитни ленти, регистри, шифри, картотеки и мебелите, предназначени да ги пазят и съхраняват; 3.на частната резиденция – не се ползва с неприкосновеност, същото важи и за частната кореспонденция; 4.консулски багаж /вализа/ - при преминаване на държавна граница съответните контролни органи имат право да поискат да се отвори. Ако лицето откаже, багажът му се връща обратно, но не се отваря насила; 5.лични привилегии и имунитети – освен при тежко престъпление и при решение на компетентен съдебен орган/влязла в сила присъда/. Не се ползват по отношение на съдебната юрисдикция на страната. Не са длъжни да свидетелстват по въпроси свързани с консулската им дейност или да дават консултации за представляваната от тях държава. Същите привилегии имат и членовете на семействата им. Начини за обединяване на консулско и дипломатическо представителство – с конвенции и когато дипломатическото представителство изпълнява консулски функции. Почетни /нещатни/ консулства – онези лица, които изпълняват консулски функции, но не са щатни служители и не получват заплата от представляваната страна. Могат да не са граждани на представляваната страна. Функциите им са ограничени в този случай.

Консулите са 4 ранга в зависимост от вида консулство. Консулите се назначават от МВнР.

34.Консулски класове. Патент и екзекватура. Консулски окръг. Консулски привилегии и имунитети. Почетни консули.
Във Виенската конвенция за консулските отношения от 1963г. са определени общо приетите класове на ръководителите на консулските представителства; генерален консул, консул, вицеконсул и консулски агент.

Изброяването на тези класове не означава, че всяка държава е длъжна да има всичките тези четири класа. Но на ръководителя на консулското представителство трябва да бъде пррисвоен един от тях.

Генералният консул и консулът стоят начело на съответните консуски учреждения. Генералният консул може да бъде ръководител н всички консули в своята държава или в определена нейна част. Той ръководи други консули само по изрично оправомощаване от своето правителство. Ако такова оправомощаване няма, званието генерален консул е просто почетен висш ранг.

Вицеконсулът може да работи като отделен консул. Но често е помощик на по-висш ранг консулски длъжностни лица, включително генерален консул и консул.

Консулският агент е консулски аташе, който обикновенно изпълнява помощни функции. Когато работи на отделен пост, той като правило е подчинен на най-близкия консул.

В практиката на държавите, които назначават и приемат нещатни консули, се е установила традицията нещатните консули да се подчиняват на най-близкия щатен консул.

Органът, който назначава щатните консули и редът за назначаването се определят в националното законодателство. В Швеция това е кралят, в САЩ-президентът със съгласието н а сената, във Франция и в повечето латиноамерикански държави-също така президентът. В някои държави щатните консули се назначават и освобвждават от длъжност от министъра на външните работи. В Република България само генералните консули се назначават и освобождават от длъжност от Министерския съвет. Останалите консули се назначават и освобождават от длъжност от министъра на външните работи.

Назначаването н консула се оформя с издаването на консулски патент. Не се изисква патент за началниците на консулските отдели на дипломатически представителства в чужбина, както и за вицеконсули,които са при консул или при генерален консул като помощници.

Патентът като правило съдържа означение, че назначаващият изпраща такова лице в определен район на приемашата държава като консул и моли съответното правителство да признае този консул в неговата длъжност и да го допусне до изпълнение на здълженията му, като му оказва в случай на необходимост покровителство и защита и да му предостави привилегиите, които произтичат от неговото положение.

Получаването на консулския патент само по себе си още не служи като основание за встъпване на консула в изпълнение на задълженията му. Небходимо е съгласието на компетентния орган на държавата, където консулът е назначен. Съгласието се изразява в издаването на екзекватура.

Екзекватурата сега се дава или във формата на надпис върху консулския патент или, което се среща по-често, чрез издаване на консула отелен документ, където се посочва,че той е признат за консул на изращащата държава в такъв и такъв район на приемащата държава.

В много държави екзекватурата се издава от държавния глава на приемащата държава. В други държави издаването е от компетентността на правителтвото или министър на външните работи.

Сега все по-често в двустранни консулски конвенции се предвижда необходимост от предварително получаване-до назначаването на консула-на съгласието на приемащата държава. Такава е разпоредбата на член 2 от Консулската конвенция между Република България и Русия. Предварителното съгласие обуслови отказ н двете страни от изискванията за патент и екзекватура.

Юридически важно е, че държвата има право да откаже на чуждестранния консул екзекватура, без да мотивира причините за отказа.

Правотелството на приемащата държава съобразно с Хаванската конвенция за консулските чиновници от 1928г. може във всяко време да изземе у консула н друга държава –участничка в конвенцията екзекватура. То обаче иам право да извърши това, когато положението не търпи отлагане.

Под консулски привилегии и имунитети се разбира цалата съвкупност от изгоди и предимства, които приемащата държава предоставя на консулското учреждение и на консулските длъжностни лица във връзка с изпълнението на техните функции.

Теоретична основа за задължителността н предоставянето на привилегии и имунитети на консула и на консулското учреждение съставлява функционалната теотия. Представителството на консула е също така една от неговите функции-нещо, което се подчертава в изброяванвто на функциите, съдържащо се във Виенската конвенция за консулските отношения от 1963г. и в редица двустрнни консулски конвенции.

Съобразно с приетите международни обичаи държавите върху своята територия предоставят на чуждестранната държава право н лична неприкосновеност на консула, на помещенията на консулатвото, на служебните архиви и документи. Изисква се официалните архиви и документи да се пазят отделно от личните. Уважават се действията на консула, насочени към изпълнението на негови служебни функции.

Неприкосвеността на консулските помещения и на консулските рхиви съставлява основна част на консулския имунитет.

Неприкосновенността на консулските помещения се заключава в обстоятелствто, че агентите на приемащата държава могат да влизат в тях само със съгласието на ръководителя на консулското учреждение.

Конаулските помещения, предметите на тяхната обстановка и всякакво друго имущество на консулствто имат имунитет срешу обиски, арести,реквизиции или изпълнителни действия.

Според установилта се практика неприкосновени с документите и официалната ореспонденция, които се отнасят до изпълняването от консула на служебната му дейност. Като правило тези книжа обхващат всички връзки на консула с неговото правителство или си дипломатическото представителство на неговата държава в приемащата държава.

Абсолютната неприкосновеност на консулския архив и на документите намира израз в член 33 на Виенската конвенцияот 1963г. Неприкосновеността е в сила по всяко време и независимо от мястото, където те се намират.

Член 34 на Виенската конвенция от 1963г. потвърждава приетия от по-голямата част от държавите обичай да предоставят свобода на предвижването и пътуванията на служителите на консулски учреждения върху територията на приемащата държава. Изключение правят зоните, влизането в които се забранява или се регулира поради съображения з национална сигурност.

Член 35 на Виенската конвенция е посветен на свободта на връзките. Това е новост в консулското право, която отразява от една страна общо приетата практика, а от друга страна внася нови моменти, които противоречат на практиката на по-голямата част от държавите.

Точка 2 на член 36 на Виенската конвенция гласи,че официалната кореспонденция на консулството е неприкосновена.

Кръгът на личните имунитети на щатните консули е до известна степен по-тесен, отколкото на дипломатическите представители. Консулът в някои случаи подлежи на местен съд. Като правило с имунитет срещу обиск се ползва само неговата служебна кореспонденция, неговият архив, но не и неговата частна кореспонденция, която съобразно с двустранните консулски конвенции и с националното законкдателство на повечето държави той е длъжен да държи отделно. Без разрешението на своето правителство консулът не може да се откаже от предоставения му имунитет.

Консулските привилегии и имунитети включват личната неприкосновеност, закрилата на личността и достойнството на консулското длъжностно лице срещу посегателства от страна на трети лица, както и неприкосновеността на жилището.

Задържането н консула във връзка с извършването от него н особено тежко престъпление е свързано с лишаването му от консулска екзекватура. По дела за длъжностни престъпления консулите не подлежат на наказателна юрисдикция на приемащата държава. Това правило се признава от влички държави. Консулите не подлежат и на гражданска юрисдикция на приемащата държава, когато става дума за отношения, които произтичат от служебни действия. Неприкосвеността на личните консулски помещения не дава на консула право да предоставя убежище на лица, които са преследвани от местните власти. Като правило консулът е длъжен да се явява по покана н съдебните власти като свидетел в производство по съдебни или адмиистративни дела. По граждански дела консулските чиновници са подчинени н юрисдикцията на съдилищата. Консулските служутели и членовете на техните семейства, ако не се занимавт с никаква частна дейност, носеща доход, в международната практика се освобождават от всякакви данъци и повинности в приемащата държава.

Смята се за общоприето, че консулските длъжностни лица-граждани на приемащата държава се ползват с имунитет срещу юрисдикцията и по отношение на официалните действия, които извършват при изпълнение на техните функции. Заедно с това тези лица могат да се ползват с всички други привилегии и имунитети, които държавата на прибиваването им признава.

Почетният консул е лице,което е назначено от чужда държава като правило измежду местните търговци или финансови дейци и което едновременно с консулската дейност се занимава професионално и с друга работа, несвързана с изпълнението на консулските му функции.

Институцията н почетните консулски лица има факултативен характер. Всяка държава е свободна да решава, дали ще назначава или приема консулски длъжностни лица.

Първата такава организация е Обществото на народите, заедно с международната организация на труда. Обществото на народите се създава в следствие на едно много силно еврпейско въздействие – то е първата универсална организация за поддържане на международния мир и сигурност. Заедно с нея се създава и Постоянен съд за международно правосъдие, което също е нововъведение в международното право. Обществото на народите ще остане в историята с това, че се опитва да създаде първият способ за предотвратяване на конфликти - предвижда санкции за неизпълнение на разпорежданията му. Разпоредбите на Статута на Обществото на народите са основа, върху която се развива международното право в стремежа си да забрани агресивната война. Опитва се да създаде няколко конвенции в тази насока. Лишено от собствени въоръжени сили и зависимо от Великите сили за налагане на решенията си, Обществото на народите трудно се справя със задачите си. След няколко забележителни успеха и други първи провали, Обществото в крайна сметка се оказва неспособно да предотврати агресията от страна на фашистките страни през 30-те години. Началото на Втората световна война показва, че Обществото се е провалило в основната си цел - предотвратяване на мащабен военен конфликт. Но провала на Обществото на народите спомага за изграждането на ООН, която взаимства части от него.

Още през втората световна война е поставен въпроса за създаване на организация, за поддържане на мира. На 26 юни 1945г. в Сан Франциско на международна конференция е подписан и на 24 октомври 1945г. влиза в сила Уставът на Организацията на обединените нации. Тя е създадена от победителките във втората световна война. Устава в чл.5 въвежда серизни ограничения за членството. Създадена е да обслужва интересите на Русия, САЩ, Великобритания (Китай и Франция са поканени да подпишат Устава), да гарантира достигнатото политическо влияние на тези държави в свят, който няма война. Съвета за сигурност предвижда механизъм така че организацията да не може да предприема действия против основателките си. ООН е първата организация, която гарантира така дълъг мир на земята.

Уставът на ООН се състои от преамбюл и 111 члена, разделени в 19 глави. Неразделна част от Устава на ООН представлява Статутът на Международния съд.

В преамбюла на Устава на ООН е провъзгласена решимостта на народите от Обединените нации да избавят идващите поколения от бедствията на войната; отново да утвърдят вярата в основните права на човека, в достойнството и ценността на човешката личност, в равноправието на мъжете и жените и в равенстното на големите и малките нации; да създадат условия, при които да се зачитат международните задължения; да съдействат за социалния прогрес и за подобряване условията на живот при по-голяма свобода; да обединят усилията си за поддържане на мира и сигурността.

Основните цели на ООН са : да поддържа международния мир и сигурност, като предприема ефикасни колективни мерки против онези, които ги нарушават; да развива приятелски отношения между всички нации възоснова на принципа на равноправието и самоопределението на народите; да осъществява международното сътрудничество в икономическата, социалната, куртурната и други области;да бъде център за съгласуване действията на нациите за постигане на тези цели (чл.1 на Устава на ООН).

В Устава на ООН са закрепени демократичните принципи на тази организация:

- суверенно равенство на всички членове на ООН

-добросъвестно изпълнение на поетите задължения по Устава на ООн

-отказ от заплахата със сила или от прилагането на сила за всякакви цели, несъвместими с Устава на ООН

-задължение на членовете на ООН е да оказват помощ във всички действия, които тя предприема съгласно устава на ООН, и да се въздържат от оказване на помощ на държави, срещу които ООН предприема задължителни мерки

-осигуряване от ООН на такова положение, че държавите, които не са нейни членки, при необходимост да действат съгласно устава и

-ненамеса на ООН във вътрешните работи на държавите.

Членовете на ООН могат да бъдат миролюбиви държави, които поемат задълженията, предвидени в устава и, и коита по мнение на ООН са в състояние и желаят да изпълняват тези задължения. Първоначалните членове на ООН бяха 51 държави. Към 1993г. в нея влизат 181 държави.

Приемането на нови членки в ООН се извършва по препоръка на Съвета за сигурност от Общото събрание с мнзинство от 2/3 от гласовете. По същия ред се приема решение за изключването от ООН на държави, които системно нарушават Устава, и за спирането от ползуването от права и првилегии, които произтичат от членуването в ООН, спрямо държави, срещу които ООН предприема мерки от превантивен или принудителен характер.


36. Главни органи на ООН. Съотношение на компетенциите на Общото събрание и Съвета за сигурност.
В структурата на ООН се различават главни и помощни органи. Главни са предвидените в Устава на ООН органи: Общото събрание, Съветът за сигурност, Икономическия и социален съвет, Съветът по попечителство, Международният съд и Секретариатът. Помощни са органите, които без да са предвидени в Устава на ООН, са създадени по решение на Общото събрание. Такива са например Комисията на ООН по международно право, Комисията на ООН по международно търговско право и други.

Общото събрание се сътои от предствители на всички държави членки на ООН и действа на сесии. То има право да обсъжда всички въпроси, които влизат в компетентността на ООН, и да прави препоръки на членовете на ООН и на Съвета за сигурност. Общото събрание е оправомощено да разглежда общите принципи на мецдународното сътрудничество за поддържане на мира и сигурността, включително проблема за разоръжаването; да обсъжда всякакви въпроси по поддържането на мира и сигурността и да прави по тях препоръки, освен ако спорът е вече отнесен до Съвета за сигурност. Но всеки въпрос, по който е необходимо да се предприемат конкретни действия, преди или след обсъждането му от Общото събрание трябва да бъде предаден на Съвета за сигурност, тъй като той е единствения орган на ООН, оправомощен да взема решения за такива действия.

Общото събрание може също така да организира обсъждания и да прави препоръки за съдействие на международното сътрудничество в политическата област, за насърчаване прогресивното развитието на международното право и кодификацията му, за съдействие в упражняването на правата на човека и основните свободи и за съдействие на международното сътрудничество и икономиката и социалната област, в областта на културата, образованието и здравеопазването; да получава и разглежда доклади на Съвета за сигурност и други органи на ООН, да избира непостоянните членове на Съвета за сигурност, членовете на Икономическия и социалния съвет и други органи на ООН; заедно със Съвета за сигурност да участва в избирането на съдиите от Международния съд и по препоръка на Съвета за Сигурност да назначава Генералния секретар; да разглежда и утвърждава бюджета на ООН, да определя размерите на вноските на отделните членове на ООН и т.н.

Редовна сесия на Общото събрание се провежда веднъж годишно. Специална сесия на Общото събране може да бъде свикана при необходимост от Генералния секретар, по искане от Съвета за сигурност или на мнозинството от членовете на ООН.

На сесиите на Общото събрание всеки член може да бъде представен от делегация, която се сътои от не-повече от 5 делегати и от 5 заместника, както и от необходимия брой съветници и експерти. Всяка делегация има един глас.

Общото събрание може да образува постоянни или временни помощни органи. Като примери за такива органи могат да се посочат Комитетът по връзките с държавата на седалището, Специалния комитет за подготовка на Световната конференция по разоръжаването и други.

Общото събрание приема резолюции по разглежаните въпроси. По важни въпроси, каквито са поддържането на мира и сигурността, избирането на непостояни членове на Съвета за сигурност, на членове на Икономическия и социален съвет, приемането на нови членове на ООН, утвърждаването на бюджета, резолюциите се приемат с мнозинство от 2/3 на гласовете, а по останалите въпроси с обикновенно мнозинаство на гласовете на присъстващите и участващи в гласуването членове на ООН.

Резолюциите на Общото събрание по съществото на дейсността на ООН имат характер на препоръки. Резолюциите по организационни, административни или бюджетни въпроси носят задължителен характер.

Съветът за сигурност е най-важният постоянно действащ орган на ООН. Той се състои от 15 члена: 5 от които САЩ, Русия, Великобритания, Франция и Китай, са постоянни, а 10 – непостоянни членове, избирани от Общото събрание за две годишен срок /всяка година по 5 члена/. Местата на непостоянните членове на Съвета за сигурност се разпределят така: 5 места за афро-азиатските държави /3 места за държавите от Африка и 2 за тези от Азия/; 2 места за държавите от Латинска Америка и от басейна на Карибско море; 2 места за държавите от Западна Европа и други държави /под други държави се има предвид Канада, Австралия и Нова Зеландия/ и 1 място за държавите от Източна Европа.

Върху Съвета за сигурност лежи и главната отговорност за поддържането на международния мир и сигурност /чл. 25 от Устава/.

Особената отговорност на Съвета за сигурност за съдбата на мира определя и правната сила на решенията му: тези решения, след като бъдат приети по установения ред, са задължителни за държавите-членки на ООН, които следва да се подчинят на решенията на Съвета за сигурност и да ги изпълнят /чл. 25 от Устава/.

Съветът за сигурност е оправомощен да разследва всякакъв спор или всяко положение, което може да доведе до международно разногласие или да предизвика спор, за да установи дали продължаването на този спор или положение може да заплаши поддържането на мира и сигурността /чл. 34/; да прави препоръки или методите за уреждане на такива спорове /чл. 36/; да разработва планове за система за регулиране на въораженията; да определя наличността на заплаха за мира, нарушаване на мира или акт на агресия и да први препоръки за мерките, които трябва да се вземат за подддържане или за възстановяване на международния мир и сигурност /чл. 39/; да прави препоръки за приемане на нови членове и за изключване от ООН, както и за условия, при които държави могат да станат участнички в Статута на Междуанродния съд; да прави препоръки за назначаване на Генералния секретар; да избира заедно с Общото събрание членовете на Международния съд, да осъществява в „стратегически райони” функциите на ООН по попечителството; да предоставя годишни и специални доклади на Общото събрание.

Съветът за сигурност е призван да играе особенно важна роля в поддържането на мира и ликвидирането на агресията, тъй като е единствения орган на ООН, който има право да взема решения за практическите действия, за поддържането на мира или възстановяване на нарушения мир.

За тази цел Съвета за сигурност може да приема решения за принудителни мерки спрямо държавата, която е нарушила мира или е извършила акт на агресия. Такива принудителни мерки са: а) мерки, несвързани с използването на въоражени сили – пълно или частично прекъсване на икономическите отношения, железопътните, морските, въздушните, пощенските, телеграфните, радио и други съобщения, както и скъсването на дипломатичеки отнощения /чл. 41/; б) мерки, свързани с използването на въоражени сили, такива действия от въздушни, морски или сухопътни сили, които се окажат необходими за поддържането или възстановяването на международния мир и сигурност, включително демонстрации, блокади и други военни операции /чл. 42/.

Особената отговорност за поддържането на мира и сигурността, широкия характер на правомощията на Съвета за сигурност и правната сила на вземаните решения, задължителни за държавите-членки, обуславят особен ред за приемане на решенията от Съвета за сигурност.

Решенията на Съвета за сигурност по процедурни въпроси могат да бъдат приети с девет гласа на които и да било членове на съвета. При изборите на членове на Международния съд дори са достатъчни 8 гласа.

За приемането на решения по всички други въпроси се изискват 9 гласа, включително гласовете на 5те постоянни члена на Съвета за сигурност. Ако дори 1 постоянен член гласува против, решението не може да се смята за прието. Но въздържане на един или повече от членовете на Съвета за сигурност от гласуване не е пречка за приемането на решение. Този принцип на единодушието на постоянните членове на Съвета за сигурност, който понякога наричат „право на вето”, исторически полужи като пречка за опитите на някои държави да изпозват ООН за цели, които противоречат на устава. Той и сега е крайъгълен камък на ООН.

Особената процедура на гласуване се прилага при разглеждане от Съвета за сигурност на спорове между държави с цел тяхното мирно уреждане. В този случай също така решение се приема с 9 гласа, включително гласовете на постоянните членове на Съвета за сигурност, но държава-участничка в спора, ако ако влиза в състава на съвета, е длъжна да се въздържа от гласуване.

За осъществяване от Съвета за сигурност функциите му по поддържането на международния мир и сигурност държавите-членки се задължават да предоставят на негово разположение при необходимост въоражени сили, помощ и съответни средства за обслужване, включително право на преминаване. Числеността и родът на войските, както и характерът на средствата за обслужване и помощ, предоставяни на Съвета за сигурноаст по негово искане, се определя с договор между държавите-членки и Съвета за сигурност.

Сега въоражени сили на ООН /”сините каски”/ се намират в Кипър, Близкия изток, Камбоджа, Босна и другаде.

Икономическия и социален съвет /ИКОСОС/ се съртои от 54 члена, които се избират от Общото събрание за 3 години. Съставът на съвета се обновява всяка година с 1/3. като излизащия член на съвета може да бъде избран за нов мандат.

Съветът има за цел да съдейства за развитието на международното сътрудничество в икономическата и социална област. Той осъшествява проучвания и съставя доклади по международните въпроси в областта на икономическите, социалните, културните, образователните, здравеопазните и други подобни отношения и прави по тях предложения до Общото събрание, членовете на ООН и на съответните специализирани организации. Съветът може да подготва за представяне на Общото събрание проекти на конвенции и да свиква международни конференции по въпроси, които влизат в компетенциите му.

Редовните сесии на ИКОСОС се провеждат два пъти в годината. Решенията в съвета и в органите му се приемат с обикновено мнозинство на гласовете.

Органи на ИКОСОС са: три сесийни комитета – икиномически, социален и координационен; постоянни комитети – по природните ресурси, по неправителствените организации, по населените места и др.; функционални комисии – по населението, по правата на човека, по положението на жените, по наркотичните средства и т.н. Освен това при ИКОСОС са създадени регионални икономически комисии: за Европа, Африка, Латинска Америка и Карибския район, Западна Азия, Азия и Тихия океан.

Споразумения с ИКОСОС имат специализираните организации на ООН – Междуанродната организация по труда, Световната здравна организация и други.

Повече от 300 неправителствени организации, които се занимават с дейности влизащи в компетенциите на ИКОСОС, се ползват в него с консултатитен статус.

Съветът по попечителството бе създаден за оказване на помощ на Общото събрание при осъществяване на международната система на попечителство на нестратегически подопечни територии /чл. 85 от Устава/.

Според Устава на ООН международната система за попечителството се разпростираше върху териториите: а) по-рано управлявани по мандат на Обществото на народите; б) откъснати от неприятелски държави в резултат на Втората световна война; в) доброволно включенни в системата на попечителството на държавите, които са отговорни за управлението им. Нито една от колониалните държави не предаде своите колонии под международно попечителство, а ЮАР отказа да включи в системата на попечителство дори бившата си подмандатна територия – Намибия.

Сега идинствената територия, която се намира под попечителство, са островите на Микронезия, управлявани от САЩ. Тъй като тази територия е призната за стратегическа, всички функции на ООН се упражняват от Съвета за сигурност.

Международният съд е главния съдебен орган на ООН. Той действа съгласно статута си, който е неразделна част от Устава на ООН. Съдът разглежда правни спорове между държави и дава консултатитвни заключения по правни въпроси и по искане на Общото събрание, Съвета за сигурност и други учреждения, които имат право да извършват такива искания.

Секретариатът е постоянно действащ административен орган на ООН, който се състои от генералния сегретар и необходимия персонал.

Генералния секретар се назначава от Общото събрание по предложение на Съвета за сигурност за срок от 5 години и може да бъде назначен по същия ред за нов срок. Генералния секретар е главното административно длъжностно лице на ООН, което осъществява ръководството на работата на целия персонал на секретариата за обслужване на други органи на ООН. В това качество той участва във всички заседания на Общото събрание, Съвета за сигурност, ИКОСОС и Съвета по попечитество. Генералния секретар има право да довежда до знанието на Съвета за сигурност въпросите, които по негово мнение могат да заплашат поддържането на мира и сигурността /чл. 99/. Като цяло функциите му носят административен и изпълнителен характер и допринасят за изпълнението на решенията, приети от другите главни органи на ООН.

Върху Секретариата лежи задължението да осигурява необходимите условия за работата на другите органи на ООН: съставяне на протоколи; извършване на устни и писмени преводи на изказвания и документи, публикуване на резолюции и други материали.

Секретариатът изпълнява също така редица важни функции, които не са непосредствено свързани със сесиите на Общото събрание и със заседанията на другите органи на ООН: подготовка на международни конференции, публикуване на статистически материали, наблюдение на изпълнението на решенията на Съвета за сигурност и на другите органи на ООН, регистрация и публикуване на международни договори.

Въпреки административно-изпълнителния характер на дейността на Секретариата, от точната работа на всичките му звена в голяма степен зависи успешното функциониране на ООН. Във връзка с това съществено значение има правилния подбор на сътрудниците на секретариата, по-специално строгото спазване на принципа на справедливото географско разпределение на постовете в този орган.

Длъжностните лица на Секретариата се ползват с определени привилегии и имунитети.

Централните учреждения на ООН се намират в Ню Йорк. Европейски отделения на ООН са разположени в Женева и Виена. Главните им задачи са осигуряване обслужването на сесиите на органите на ООН, разположени в Европа и поддържането на връзка със специализираните организации, чиито седалища са Женева и Виена. Европейските отделения на ООН обслужват също така различни съвещания и конференции, които се сътоят в Европа, Близкия Изток и Северна Африка.

Държавите-членки на ООН имат право да учредяват свои постоянни представителства при ООН. Повечето от тях, включително Република България, имат такива представителства не само в Ню Йорк, а и в Женева и Виена. Правното положение на постоянните преставителства при ООН и на техния персонал е по същество аналогично на правното положение на дипломатичеките представителства и техните сътрудници, макар че съдържа и няки особености.