Тема №1 Понятие за съвременно международно право. Определение, характерни особености

Буква “г” от чл.38 от Статута на Мун.съд определя съдебните решения и доктрината на най-квалифицираните автори от различни държави като помощни средства за установяване на правните норми. Въпреки че Статутът обединява съдебните решения и доктрината, отношението към тях в международнопранвта литература е твърде различно. Освен това, наред с тях съществуват и други, непосочени в Статута помощни средства.

4.1 Резолюции на мун.организации

Вледствие нарастването на броя и значението на мун.организации в мун.право се появи и въпросът за резолюциите, приемани от тях. Практиката убедително доказва, че те са нещо повече от обикновено заявление, лишени от правно значение. Огромният обем на подобни резолюции, от друга страна, свидетелства за необходимостта от тяхното използване.

Резолюциите на мун.организации не са еднородни. Обединява ги общото им качество, а именно, че те не са норми на мун.право. Този важен извод се основава на разпоредбите на учредителните актове на мун.организации.

Не е достатъчно ясно обаче, дали мнението на държавите изразено при гласуване на една резолюция, може да се разглежда като доказателство за тяхната практика или въобще означава признаване на това правило за поведение за обичайноправна норма. Съществуват две мненоя в правната доктрина. Първото отстоява тезата, че е необходимо стриктно спазване на буквата на учредителния акт. Независимо колко пъти една държава изразява подкрепа на дадена резолюция, от това не се променя правното значение на резолюцията. Тя остава само резолюция с препоръчителен характер и не се превръща в обичайна норма. Според второто мнение резолюциите на мун.организации могат да се използват като доказателство за държавна практика.

4.2 Съдебни решения и съвещателни мнения на мун.съдилища

Съдебните решения се отличават от всички останали мирни средства за уреждане на споровете в мун.право със своята задължителна сила. В понятието “съдебни решения” включваме и решенията на арбитражните съдилища, които също имат задължителна сила.

Съдебните решения, споменати в цитирания чл.38 от Статута на на Мун.съд, не са източници на мун.право, нито пък са спомагателни решения или второсрепенни източници.

Решението на съда е задължително само за страните по спора и само по отношение на даденото дело.

Следователно що се отнася до Мун.съд на ООН,неговите решения не могат да бъдат източници на мун.право дори и в собствената му дейност.

Решенията на съда не са прецедент съгласно чл.59, но делото е факт, който може да се използва при тълкуване на правните норми и при установяване на тяхното съдържание.

4.3 Национално законодателство и решения на националните съдилища

Актовете на съдилищата и законодателните актове са резултат от официалната дейност на държавните органи. Те служат за доказване на съществуването на мун.обичай, признаван от дадена държава.

4.4 Роля на международноправната доктрина

В международното право доктрината винаги е играела значително по-важна рола в сравнение със значението си според вътрешнодържавното право.

Резолюциите на международните организации не са еднородни. Те са обединени от едно общо качество – не са норми на международното право.

Проблемите около правната природа на резолюциите са свързани със значението на конкретни резолюции и обвързаността на държавите с тях извън международната организация.

Ненормативните резолюции-препоръки могат да бъдат етап в изработването на международен договор в рамките на международна организация (пример – всички международни договори, одобрени с резолюции на Общото събрание на ООН). В този случай представителите на държавите в организацията гласуват и изразяват одобрение на текста на проектоконвенцията и съгласието тя да бъде представена като документ от името на организацията. Същото значение има гласуването и по отношение на всички други резолюции, които съдържат правила за поведение, но се приемат извън процедурата по подготовка на международен договор. В международната организаця представителите на държавите изразяват отношението си към тези правила за поведение и това може да се съпостави с процеса на създаване на международен договор или международен обичай. Резолюцията само формулира правилото за поведение.

В правната доктрина съществуват две мнения:

-Първото отстоява тезата, че е необходимо стриктно спазване на буквата на учредителния акт. Независимо колко пъти една държава изразява подкрепа на дадена резолюция, от това не се променя правното значение на резолюцията, тя остава само резолюция с препоръчителен характер и не се превръща в обичайна норма.

-Според второто резолюциите на международните организации могат да се използват като доказателство за държавната практика. Тези резолюции се наричат “декларативни”, т.е. те декларират съществуващи норми на международното право.

Международноправна доктрина

Съществуват две мнение в правната доктрина. Първото е, че трябва да се спазва точно буквата на учредителния акт. Второто е, че резолюциите на международните организации могат да се използват като доказателство за държавната практика. Частен случай представляват резолюциите, в чиито текст се посочва, че те декларират съществуващи норми на международното право. Този вид резолюции се наричат декларативни.

Ролята на международноправната доктрина в международното право е значително по-голяма в сравнение със значението си според вътрешнодържавното право. Сега ролята на доктрината няма предишното си значение, но има два фактора ,които я поддържат на ниво в международноправната наука. Първият фактор е свързан със спецификата на международното право. То си остава децентрализирано право, чиято систематизация е възложена на един международен орган. Вторият фактор е свързан с нормативно закрепената роля на учените.

Тема №8 Взаимодействие между вътрешното и международното право съгласно българското законодателство.
Международното право регулира международните отношения, а вътрешното право – вътрешнодържавните отношения.Първит вид се определят като отношения между субекти, които по един или друг начин черпят своята правосубектност от суверенитета.Вторите са между субекти на вътрешното право.Първата категория отношения се регулират от международните договори и обичаи. В регулирането на втората категория международни отношения участва и националното законодателство.

Съществуващите теории за взаимодействието между вътрешното и международното право могат да се разделят на две групи:дуалистически и монистически.

Дуализмът изхожда от предпоставката,че вътрешнодържавното право и междудудържавното право са две различни самостоятелни правни системи и като такива те не си взаимодействат и се развиват по свои собствени закони.

Второто направление – монистическото – обосновава приоритета на едната правна система над другата.В зависимост от това дали водещо място заема вътрешното право или международното право, различаваме две теории:

-теория за примата на вътрешното право изхожда от сужеринитета на държавата като абсолютна категория.

-теория за примата на международното право над вътрешнодържавното.Според тази теория съществува една правна система, която обхваща и националното, и медународното право.

Взаимодействие на международното право над вътрешното право.

В правната литература се е наложил терминът трансформация на нормите на международното право.Той означава изпълнение на нормите на международното право чрез издаване от държавата на вътрешноправни нормативни- законови и подзаконови- актове.

Друг известен юридически похват е рецепцията.В този случай държавата възпроизвежда в своето вътрешно право, спазвайки съответната законодателна процедура, разпоредбите на международния акт.по този начин международният договор остава задължение за държавата като цяло, а тя възпроизвежда или реципира неговите норми в своето вътре6но право.

Преди всичко международноправните норми задължават държавата като цяло, а задачата на вътрешното право е да осигури, да гарантира изпълнението на международноправните задължения.Международното право е една по-обща цел,която се конкретизира във вътрешното законодателство на законово или подзаконово ниво.

Влияние на вътрешното право върху международното. Това влияние може да се проследи на няколко нива.

Първото ниво – това е нивото на конституционните норми.В конституциите на значителен брой държави се съдържа нормативна уредба на външната политика на страната.

На второ място, вътрешното право съдържа предписания, оито се отнасят до компетенциите на органите, които поемат отговорност и осъществяват външнополитически функции на държавата, както и до реда за сключване на международните договори, за тяхната ратификация, изпълнение и тн.

В исторически план много правни институции са възникнали във вътрешното право и оттам впоследствие са преминали в международното право.

Вътрешното право може да оказва влияние върху международното право както пряко- в случаите, когато се запълват празноти в международното право, така и косвено- чрез държавната практика.

България е обвързана с правни задължения по силата на международни обичаи, международни договори и юридически задължителни актове на международни организации.

Към обвързването на България с международни договори има отношение и Конституционният съд.Решението на съда постановява, че държавата и нейните органи, въпреки отсъствието на някои от горните три усливия, не се освобождава от задължението да направят необходимото за включване на международните договори във вътрешното законодателство за изпълнението на съдържащите се в тях правни норми.


Тема №9 Понятие и предпоставки за международна правсубектност. Видове субекти.
1.въпросът за определяне на понятието “субект на мун публично право”

Първите субекти на мун.право са суверенните държави. Сравнително неотдавна са появяват нови образувания, различни от държавите и с признатата мун.правосубектност. В историчски план първи такива са свободните градове, рицарските ордени, Светият престол, а по-късно се появяват и първите мун.организации. Признаването на мун.правосубектност на мун.организации е процес, който завършва едва след 2СВ.

С появата на нови субекти на мун.право, различни от държавите, се появи и въпросът за определяне на понятието “субект на международното публично право”.

Държавите са първият по време и основен създател на международноправни норми. На тях са поставени цели отрасли от международното право. Само държавите притежават права и задължения, значително превишаващи правата и задълженията на който и да е друг субект на мун.право.

В съвременното мун.право освен държавите съществуват и действат и други субекти. Въпреки същестуващите спорове около някои от изброените в глава първа субекти, могат да се посочат следните субекти на МПП:

1.държави

2.мун.организации

3.нации и народи, борещи се за национално освобождение

4.държавоподобни образувания или особени случаи на правосубектност

5.физически лица

В мун.право са приложими основните положения на правната теория, която традиционно се занимава предимно с вътрешнодържавното право.

Когато съществуват отношения в едно общество, регулирано от правна норма, говорим за правоотношения. Участниците в обществените отношения стават участници в правоотношението. Всеки субект на правоотношението е субект на правото. Достатъчно е съществуването на дадено правоотношение, за да имаме основание да твърдим, че субектите на това правоотношение са и субекти на правото въобще.

2.понятие за мун.правосубектност

Понятието за субект на правото е основно във всяко право, вкл. и в международното.

Макар и твърде отдавна да е предмет на теоретични разработки, терминът сравнително отскоро навлезе в мун.договори.

Обикновено субектите на мун.право се определят като участници в мун.отношения, притежаващи права и задължения, получени от мун.право. Субектите на мун.право трябва да бъдат независими един от друг, неподчинени в мун.отношения на каквато и да е власт, притежаващи закрепената в правото възможност самостоятелно да упражняват своите права и да изпълняват задължения.

Приема се, че в мун.право всички субекти са праводееспособни, защото всички субекти са колективни. Такива колективни субекти са държавите; нациите,които се борят за национално освобождение; мун.ораганизации; особените образувания. Изключение представлява, естествено, индивидът.

Известни въпроси поражда дееспособността на мун.организации и на индивида. Доколкото има основание индивидът да се разглежда като субект на мун.право, може да се оспорва и възгледът, че правоспособността и дееспособността са неотделими в мун.право.

За изясняването на понятието “субект” е необходимо да се отличат още две понятия. Става дума за рзграничаване на понятието “правосубектност” от това за “субект на мун.право”. Приема се, че субект на мун.право е всяко лице, което участва в мун.правоотношение. В случая субект на мун.право е всяко лице, което участва в мун.правоотношения. Но субектът на правото предполага реално участие в такова правоотношение, докато правосубектността е самата способност дадено образувание или лице да бъде субект на правото. В този смисъл правосубектност и правоспособност са твърде близки понятия, макар че в първия случай правоспособността заедно дееспособността са двете съставни части на субекта на правото. Ако за колективните субекти на мун.право е вярна констатацията за тяхната праводееспособност, то с навлизането на индивида в последното трябва да се навлезе и категорията дееспособност като самостоятелна категория.

Обемът на правосубектността е категория, която се различва какъо между видовете субекти, така и в рамките на всеки отделен вид субекти.

Тази правосубектност е универсална по отношение на предмета на правно регулиране и държавите са свободни да се договарят за всичко, което представлява взаимен интерес.

Всяка държава притежава суверенитет. Най-кратко той може да се определи като върховенство върху определени територия и насиление и независимост във външните отношения. В границите на държавата се осъществява върховна власт, като държавната власт е представена в цялата си пълнота- законодателна, събедна и изпълнителна. При осъществяването на държавната власт е недопутима каквато и да е намеса на чужда държава. Единствено в този вид държавите притежават суверенитет, който наричаме държавен суверенитет. Държавите притежават суверенитет по силата на своето съществуване и той им принадлежи от момента на тяхното създаване. Също по солата на своето съществуване те са субект на международното право. Тази правосубектност е първична, не зависи от нечие признание и не е обвързана с такова по какъвто и да е начин.

Като правило, държавата участва само в такива правоотношения, които съшествуват по силата на нейното волеизявление, защото и нормата на международното право се създава в резултат на нейно волеизявление.

Държавите като основни субекти на международното право осъществяват своя суверенитет, като реализират принадлежащите им права и наложените задължения в рамките на обшото международно право. Още на първата си сесия Комисията за международно право изработва проект декларация за основните права и задължения на държавите. В него са изложени в обща форма права и задължения на дъежавите и изработеният проект представлява едно авторитетно мнение на доктрината по този въпрос. Предвид на това, че държавите проявяват слаб интерес към този проект той остава без развитие.

Разгледани под ъгъла на своята правосубектност, държавите се разделят на унитарни или съставни. Унитарната държава и единен субект на международното право. Съществуващите административни и автономни образувания в границите на една държава не разделят нейната правосубектност и тя остава един цялостен субект на международното право. Съставните държави биват федерации и конфедерации.

Федерациите се състоят от съставни части със значителни компетенции. Частите на федерациите са със запазени законодателни и изпълнителни органи. Но тези съставни части не прирежават суверенитет и не са субекти на международното право. Заедно с това, федерациите се характеризират с общо гражданство, с общи законодателни, изпълнителни и съдебни органи. Примери за федеративни държави са САЩ, Австралия, Република Австрия, Аржентина, Бразилия, Канада, Мексико, Федерална Република Германия.

Конфедерацията е съюз, обеденение на самостоятелни, суверенни държави. Отсъства общо конфедеративно гражданство. Не съсществуват общи конфедеративни законодателни и изпълнителни власти. Държавите членки на конфедерацията остават суверенни държави и субекти на международното право. Но това е само общо правило.

Конфедерацията може и да притежава определен обем правосубектност, ако с договора за създаване на конфедерацията и се предоставят известни правомощия. В този случай обаче правосубектността на конфедерацията е качествено различна от тази на държавата. Преди всичко тя е специална, съществува в определена област и с определена цел. Второ, тя е предоставена по силата на договор, създаден от самите държави и има вторичен характер. Класически примери за конфедерации са Швейцария от 1291г. до 1848г. , САЩ от 1781г. до 1786г. , Германия от 1815г. до 1867г. В момента сред държавите в света не съществуват конфедерации.

Тема №11 Правосубектност на нациите процеса на национално-освободителна борба
Термините „нация” или народ, които се използват като еквивалентни в случая, нямат презвид нито нация, нито народв точния смисъл на тези думи. Най-общо приемаме, че в случая става въпрос за относително устоичива маса от населението на една или няколко държави, която проявява волята си да промени своя политически статус в държавата или държавите, които населява в момента.

Именно в този смисъл нациите (народите) притежават гарантираното в Устава на Организацията на обединените нации право на самоопределение. В чл.1, т.2 от Устава за цел на организацията се определя да развива приятелски отношения между нациите, основани на „принципа на равноправието и самоопределение на народите”.

Равноправието на народите се споменава и в преамбюла. То също така е основата на системата за попечителство на Организацията на обединените нации.

Принципът на самоопределение е развит по подробно и в други актове на Организацията на обединените нации. Такива са: Декларация за предоставяне независимост на колониалните страни и народи и Декларацията за принципте на международното право, отнасящи се до дружеските отношения и сътрудничество между държавите съгласно Устава на Организацията на обединените нации от 1970г. Според последната декларация равноправието и самооправлението като принципи означават, че всеки народ има право свободно, безвъншен натиск, да избира своя политически статус, т.е. своята степен на самостоятелност и да следва икономически, социално и културно развитие по свой избор. На това право съответства задължението на всяна държава да уважава така направения избор. Следователно нацията или народът са субекти на правото на самооправление.

Безспорно, нацията още не е държава и не нацията се признава за субект на международното публично право. Връзката между нация(народ), борещ се за национално освобождение, и субект на международното право е, че нацията се приема за държава в последен стадии на своето създаване. По този начин всъщност не нацията, а създаващата се държава е субект на международното публично право.

Като субект на международното право нацията, бореща се за национално освобождение, неизбежно има съществени особености, отличаващи я от вече разгледаните субекти на международното право. Характерът на нейната правосубектност е първичен. Тя се основава на суверенитета и от името на държавния суверенитет, който се приема като фикция.

Една нация или народ, борещи се за национално освобождение, притежават население; то заема определена територия, независимо е в осъществяване на външните си отношения; представено е чрез своя организация или организации. Всичко това деиства успоредно със съществуващата официална власт, която поддържа един политически статус. Но именно за промяна на този политически статус води борба нацията или народа.

Нацията притежава безспорно право на самоопределение в този смисъл правосубектността и не зависи от признаването и от други субекти на международното право. Изключително важна характеристика на нацията като субект на международното право е временния характер на нейната правосубектност. Това произтича от допускането, че нацията е пред създаване на своя собствена държава. Ако това състояние продължи твърде дълго, то говори за невъзможност в този момент нацията да създаде своя държава.

Независимо от това, нацията остава субект на правото на самоопределение. Тя запазва правото си на самоопределение, което може да бъде реализирано във всеки 1 момент, и без значени дали нацията или народът са в границите на вече съществуваща държава, от коята искат да се отделят, или искат да се присъединят към друга държава (или държави) или пък имат своя собствена отделна държава, но желаят да се присъединят към друга държава.

Правосубектността на нацията като субект на международното право е ограничена, защото обективно неините възможностти да поема задължиния и да упражнява права са ограничени. Межодународната практика показва, че този субект участва в ограничен вид международни договори, например в областта на образованието. В областта на дипломатическото право нейното представителство е като правило едностранно- нацията е представена при някои държави. Представителствата на нациите, борещи се за национално освобождение при международните организации, са със статус на наблюдатели.

Международните организации възникиват исторически от международните конференции и се налагат като един нов метод за регулиране на междунaродните отношения. Обаче ако международните конференции са преход от двустранна дипломация към многостранна и представляват временни колективнi органи на държавите, то международните организации са постоянни колоективни органи на държавите. Те предоставят възможност постоянно да се потдържа международно сътрудничество и в този смисъл са и един нов метод за уреждане на международните отношения.

Предшествениците на съвременните международни организации се появяват в края на XIX век. Това са административните съюзи. Те притежават някои общи черти със съвременните междунродни организации: международни служители, постоянна структура от органи /работещи на периодични сесии или постоянно/, но не са били признавани за субекти на международното право.

Постепенно отношението към международните организации се променя и в началото на XX век те получават права, които ги доближават до съвременните международни организации. В най-голяма степен това е изразено при Обшеството на народите. То има право да сключва международни договори, прiтежава договорна правоспособност, неговия персонал се ползва с привилегии и имунитети.

Съвременното понятие за международни организации се оформя след Втората световна война с утвърждаване на правния им статут. Техния брой рязко се увеличава и значението им бързо нараства. Важно място за признаването на правосубектноста на международните организации заема съвещателното мнение на Международния съд на Организацията на обединените нации от 11. април 1949 г. Във връзка с възмездяване на щетите, понесени в служба на ООН. В него се казва че анализът на предоставените на организацията права и тези, с които тя реално се е ползвала, доказват правосубектността на ООН. Взети в своята съвкупност те доказват също така че Организацията е субект на международното право и че тя е способна да притежава международни права и задължения. За разлика от държавите, които притежават всички права и задължения, предвидени от междуанродното право образувания от рода на ООН зависят от целите и функциите си, така като те са изложени в техните учредителни актове и развити в практиката им.

Постепенно и в международната практика и в доктрината се налага мнението, че международните междуправителствени организации са субекти на международното прво.

Междуанродните организации се основават на международен договор от суверенни държави. Тези договори са от особен ред, защото с тях се създава правна основа за дейността на един постоянно действащ международен организационен механизъм. Договорите – учредителни актове на международниорганизации, могат да носят различни наименования – договор, устав, харта, статут.

С оглед на казаното правосубектността на международните организации е договорна, вторична, производна от учредителните актове. Известни спорове има около юридическите основания и относно обема на правосубектността на международните организации. Както подчертава и Международният съд на ООН в споменатото по-горе съвещателно мнение, международната организация се различава от държавите, като при това нейните права и задължения са от различно естество.

Международните организации са нови и в същото време различни от държавните субекти. Всяка от международните организации притежава права и задължения, има собствена организационна структура, притежава договорна правоспособност, определен обем привилегии и имунитети, в определени случаи носи и отговорност. Необходимите прознаци, които трябва да притежава една международна организация като субект на международното право не са посочени в правен акт, но те са изчепателно разработени в правната доктрина. На практика обаче тези основни принципи се оказват недостатъчни. Необходими са и допълнителни признаци, за да съществува една организация като юридическо лице. Това са например имуществена обособеност, право да се явява като страна пред съда.

Като субекти на международното право международните организации притежават известна специфика. Тя се изразява в следното. Преди всичко в правата, които международните организации могат да упражняват. Те са прозиводни от учредителния акт и се допълват от практиката на международната организация, получила одобрението на държавите членки или поне срещу, която не са заявени възражения от тях. Казано с други думи, обемът на правосубектноста на международните организации се определя на основата на учредителния им акт с прилагане на концепцията с подразбиращата се компетентност. Това безпорно отличава международните организации от държавите, които притежават неограничена правосубектност. Практически израз на горното са ограничените по вид международни договори, които сключват международните организации.

Като субекти на международното право международните организации притежават известни права и в областта на дипломатическото право. Но дипломатическите привилегии и имунитети се различават от тези на държавите. Служителите на международните организации притежават привилегии и имунитети различни от тези на представителите на държавите. Самото представителство на междуанродни организации е едностранно. Държавите откриват свои постоянни представителства при международни организации, макар и не при всички, но в същото време международните организации не изпращат свои постоянни преставители в държавите-членки.

Към спецификата на международните организации като субекти на международното право трябва да се отнесе и ограничеността им в избора на средства за уреждане на спорове. Те могат само да получават съвещателни мнения от Международния съд на ООН.