Тема №1 създаване и начално развитие на българската държава (681 718 г.)

Създаването на българската държава трябва да се разглежда като едно от най-значителните събития в историята на целия Европейски Югоизток в епохата на преход от Античност към Средновековие. То е резултат от продължителни и изключителни по своите последици етниче-ски, социално-икономически и политически процеси. В непосредствена близост с могъщата Византийска империя прабългарите и славяните съз-дават и утвърждават една нова политическа сила, на която е съдено в определени периоди да окаже значително влияние върху развитието на средновековната европейска цивилизация.

Българското ханство на Долни Дунав възниква като резултат от достигнатото ниво на обществено-икономическо и политическо развитие на славяните и прабългарите, както и като естествено продължение на прабългарската държавна традиция. Освен гореизложеното, несъмнено важен фактор, който спомага за съюзяването и постепенното обединение на двата етноса, е заплахата от страна на Византия. Важни отговори за обстоятелствата, довели до постепенното консолидиране на славяни и прабългари ни дава тяхната ранна история, изследвана както от кла-сиците на българската историопис Марин Дринов, Васил Златарски, Пе-тър Мутафчиев, Иван Дуйчев, така и от много съвременни историци.

Славяните принадлежат към голямото семейство на индоевропейски-те народи. Тяхната прародина трябва да се търси на територията на днешна Полша и отчасти в земите на Беларус, Украйна и Русия. Това са равнините, очертани от река Одер на запад, река Днепър на изток, Балтийско море на север и планината Карпати на юг. Първите писмени сведения за племената, обитавали посочените земи, се съдържат в произ-ведението на Херодот "История". През І — ІІ в. сл. Хр. римските автори Плиний Стари, Тацит и Птоломей ги споменават със събирателното име венеди. През този период започва и тяхното обособяване в отделни групи — източна (анти), западна (венеди) и южна (славини), което приключва към ІV век. Сведения за тези процеси ни дава готския историк от VІ в. Йорданес.

Раздвижването на готите пред ІІ-ІV в. и нашествието на хуните в Европа през ІV в. поставят началото на Великото преселение на наро-дите. В резултат на това част от славяните напускат своите първона-чални територии и попадат под зависимостта на хуни и германци. След разпадането на хунския племенен съюз през 453 г., славяните от южната група се придвижват на юг и заселват териториите на старите римски провинции Панония и Дакия. Така те стават непосредствени съседи на Източната Римска империя, чиято цивилизация оказва значително влия-ние върху тяхното по-нататъшно развитие. Към края на V в. южните славяни — славините — се разпадат на две големи групи — дакийски и панонскки славини, като дакийските, наречени още "славяни от българската група", по-късно влизат в състава на българската народност. Тези проблеми са разгледани обстойно в монографията на Димитър Ангелов "Създаване на българската народност".

Началото на славянските набези над византийските владения тря-бва да се търси към средата на V в., но системните грабителски напа-дения на юг от Дунава се засилват особено през първата половина на VІ век. В съчинението си "За строежите", византийският хронист Прокопий Кесарийски споменава за изграждането на мащабни отбранителни съоръжения, които трябвало да предпазят както граничните области на империята, така и столицата Константинопол от славянските нападения. Тези защитни мерки, предприети от император Юстиниян І (527 - 565г.) се оказват безполезни. Друго средство за защита, често прилагано от византийските държавници, е дипломацията, основана на стария принцип "разделяй и владей". През 540 г. империята успява да организира междуособна война между анти и славини, която временно намалява славянския натиск. Между 558 и 578 г. друго бедствие сполетява славяните-много племена попадат под аварска власт, но към 579 г. дакийската група, предвождана от княз Добрита успява да извоюва независимостта си. Скоро след това, през 586 г. славяните за първи път обсаждат втория по значение град на Византийската империя — Солун. Следват подобни акции през 604, 615, 618 (едномесечна аваро-славянска обсада), и особено през 676-678 г., когато пленяването на славянския вожд Пребънд довежда до продължителна война. Зачестилите нападения се оказват симптоматични — през втората половина на VІ в. славяните се превръщат във важен политически и етнически фактор на Балканите. След като за първи път презимуват на византийска територия през 549/550 г., те постепенно заселват обезлюдените Дунавски провинции на империята, а през VІІ в. вече ги срещаме трайно уседнали по целия Балкански полуостров, като отделни групи достигат дори до Южен Пелопонес и Анатолия. За трайното усядане на славяните допринасят и мерките на Римската империя за укрепване на границите, които още от ІІІ в. включват и доване на статут на федерати (съюзници) на големи групи от варварски племена. Тази политика обаче довежда до прогресивна варваризация на балканското население и до възстановяване ролята на свободната селска община в аграрните отношения.

Имената и местоживелищата на някои славянски племена са засви-детелствани в историческите извори: в областта между р. Дунав и Стара планина живеят т. нар. "седем славянски племена", а източно от тях — племето севери. По долината на р. Тимок откриваме тимочаните, на запад от тях — абодритите и браничевците, по течението на р. Морава — моравяните, в Родопската област — смоляните, по долината на р. Струма — струмяните, на север от Солун — драгувитите, край Охридското езеро — березитите, в Пелопонес — езерците и милингите и т. н. Основна социална единица при славяните през разглеждания период е земеделската родова община, възглавявана от старейшина. Членовете на община-та имат обща собственост върху пасбищата, ливадите, горите, реките и езерата. Отделните общини са обединени в племена, начело на които стоят князе — племенни вождове с подчертано военни функции, чиято власт е ограничена от общото събрание (вече) на мъжете-воини. Безспорен авторитет в племенното управление продължава да има и съветът на родовите старейшини.

Основен поминък на славяните през VІ и VІІ в. са земеделието и скотовъдството, като ловът, риболовът и събирачеството имат все по-малък дял в хранителния баланс. Сред занаятите изпъкват тъкачество-то, дърводелството, обработката на кост, ковачеството. Под византий-ско влияние славяните постепенно овладяват изработването на обсадни машини, които използват при нападенията си срещу големите градове. Археологическите разкопки потвърждават сведенията на византийските автори за стопанството и начина на живот на славяните. При заселва-нето си на полуострова те разполагат своите селища на труднодостъпни места — главно край реки, езера и блата. Обикновено славянските се-лища са неукрепени, а укрепените са ограждани от дървена ограда (палисада) или землени укрепления (ров и вал). Жилищата са от типа на землянката и полуземлянката, а по-рядко — надземни хижи.

Славяните изповядват много сложна и интересна политеистична ре-лигия, съдържаща според някои автори елементи на примотеизъм и дуа-лизъм. Сведенията по този въпрос са оскъдни, което от своя страна поражда множество теории. Като върховни славянски божества се сочат Перун — повелителя на мълниите и бурите и Сварог — бог на небето и огъня. Други почитани от славяните божества са Дажбог — бог на свет-лината и живота, Волос — бог на стадата и подземния свят, Морена — богиня на тъмнината и смъртта, Лада — жизнерадостната богиня на лю-бовта и много други. Срещащото се сред някои славяни противопоста-вяне между добро и зло, персонифицирано в божествата Белобог и Чер-нобог би могло да бъде повлияно и от източните дуалистични религиоз-ни учения, разпространени във Византия. При славяните се среща и обожествяване на прироодни сили. Най-известният славянски религиозен паметник е т. нар. "Збручки идол", който представлява четиристранна каменна колона, богато украсена с релефи на три нива от всички стра-ни.

Както всички индоевропейски народи, славяните почитат силите на природата и смятат, че горите, реките, езерата, и блатата се обита-ват от различни духове (самодиви, самовили, блатни духове и въркола-ци). Славяните изграждат своите светилища на открито, в близост до вековни дървета, извори и характерни скални образувания. Вярата в задгробния живот намира израз в погребалните им обичаи. Обикновено мъртвите се погребват чрез трупоизгаряне — прахът от кладата се по-лага в урна, а в гроба се слагат и различни битови предмети на почи-налия.

При заселването си на Балканския полуостров славяните влизат в досег с местното население, отчасти го асимилират и възприемат някои елементи от неговата материална и духовна култура. Постепенно се усъвършенстват занаятите, нараства бойното умение, утвърждава се частната собственост и се разпада родовата община. Честите сблъсъци с Византия стимулират държавнообразувателните тенденции в славянското общество. започва организирането на славяните в големи военноплеменни съюзи. В резултат от тези процеси, дакийските славяни се обединяват през 70-те години на VІ в. — веднага след като отхвърлят аварското владичество. През първите десетилетия на VІІ в. драгувити, ваюнити и други славянски племена се обединяват, оглавени от княз Хацон. По-късно възниква обединение на драгувити, сагудати, ринхини, и др., начело на което застава Пребънд. Своя най-голям военноплеменен съюз обаче славяните създават в земите на Мизия (дн. Северна България) и в част от отвъддунавските територии (Влашката низина). Сведения за това военноплеменно обединение ни дава само Теофан Изповедник, който го нарича "т. нар. Седем племена". По мнението на повечето учени именно Аспаруховите българи, съюзът на Седемте племена и живеещите по-на изток от тях севери полагат началото на средновековната българска държава.

Военноплеменните съюзи на славяните през VІ-VІІ в. имат вре-менен характер както поради външни противоречия, така и в резултат на силния византийски и аварски натиск. Въпреки това, колонизирането на Балканите от славянските племена оставя трайни последици. Изменя се етническият облик на региона — той става преобладаващо славянски и се запазва такъв през вековете. Поставя се началото на славяно-византийската културно-политическа общност, която се утвърждава като нов тип средновековна европейска цивилизация.

През втората половина на VІІ в. на Балканите се появяват и прабългарите на хан Аспарух. Собственото име на този етнос е бълга-ри, но в науката се е наложил терминът "прабългари" ("първобългари", "протобългари"), за да се прави разлика между Аспаруховите българи и средновековната българска народност, образувала се през ІХ-Х в. Изследвания върху ранната история на прабългарите имат В. Златарски, Ал. Бурмов, В. Бешевлиев, М. Дринов, Д. Ангелов и мн. др.

Въпросът за произхода и етническата принадлежност на прабълга-рите, за тяхната прародина и ранната им история е все още труден за решаване и недостатъчно изяснен. Съществуват множество, често взаим-ноизключващи се теории. В тях прабългарите се определят като тюрки, угро-фини, и дори славяни. Немалко историци приемат, че прабългарите имат смесен произход — тяхната първоначална тюркска кръв се смесва с индоевроейска (сармато-аланска) след тяхното усядане в Северното Причерноморие. Освен всичко, днес се появяват нови оригинални и нетрадиционни теории за произхода на прабългарите, обикновенно недостатъчно подкрепени с безспорни факти. Все пак, все още сред учените най-много привърженици има мнението, че прабългарите при-надлежат към тюрко-алтайската езикова и етническа общност. Ако тази теория отговаря на истината, прародината на прабългарите трябва да се търси по горното течение на р. Иртиш в Централна Азия. През І-ІІ в. част от тях се изселват от прародината си увлечени от хуните и се придвижват на запад, като се заселват в земите край Каспийско и Аралско море. При следващото раздвижване на азиатските племена, към ІІ-ІV в., пррабългарите се установяват в земите северно от Кавказ, между Каспийско и Черно море. Именно тук те влизат в контакт с аланите — местно земеделско население от иранската езикова група.

За първи път името "булгар" (българи) се среща в един "Анонимен римски хронограф" от 354 г., където прабългарите са посочени като племе, произлизащо от внука на библейския патриарх Ной — Зиези. Скоро след това (втората половина на ІV в.) хуните разбиват германския племенен съюз на остготите и продължават своето придвижване на запад, като отново увличат със себе си една част от прабългарите. Тази група се заселва в Панония и започва да играе важна роля в хунския военноплеменен съюз. Не случайно в "Именник на българските ханове" за първи български владетели се сочат Авитохол и Ирник, които обикновено се идентифицират с известния хунски вожд Атила и неговия син Ернах.

След битката при Каталунските поля (451 г.) и последвалата две години по-късно смърт на Атила, хунският племенен съюз се разпада и прабългарският етнос се разделя на два големи дяла — панонски и при-азовски. Дори може да се говори за един трети дял прабългари, които се заселват в Малка Скития, между реките Днепър и Днестър.

Според едно кратко сведение на Йоан Антиохийски, прабългарите се появяват за първи път на Балканите през 80-те години на V в., в качеството си на византийски съюзници срещу остготите. След отегля-нето на Теодорих в Италия прабългарите продължават да навлизат във Византийски земи, но вече като неприятели. В края на V и началото на VІ в. те извършват няколко опустошителни набега в Тракия и Илирик. Прокопий Кесарийски описва едно от най-страшните нападения, извърше-ни от прабългарите през 540 г., когато те превземат редица крепости и отвеждат отвъд Дунава хиляди пленници.

През V в. разположените в приазовските и прикаспийските степи прабългари започват да се обединяват в големи племенни съюзи. Най-много са известията за уногондурите, кутригурите, оногурите и утигу-рите. През втората половина на VІ в. прабългарите, живеещи северно от Кавказ попадат за кратко време под аварска власт, като част от тях са увлечени в Панония, където още от V в. живее една група техни сънародници. Като аварски съюзници панонските прабългари участват в знаменитата обсада на Константинопол през 626 г. В качеството си на лангобардски съюзници една част от тях се заселва в Италия.

През втората половина на VІ в. на кавказките прабългари е нало-жено тюркско владичество. Едва кризата в Западнотюркския хаганат от началото на VІІ в. позволява на прабългарите от Северното Причерно-морие да се обединят около вожда на уногондурите хан Кубрат и през 632 г. да извоюват независимостта си. Така през 634 г. е създадено голямо племенно обединение, което според една част от учените пред-ставлява военноплеменен съюз, а според друга — държавно образувание. На византийските хронисти то е известно под името "Старата Велика България" със столица Фанагория, разположена на Таманския полу-остров. Още на следващата 635 г. хан Кубрат сключва мирен договор с Византия, насочен против хазарите, и получава от император Ираклий високата титла патриций. Хан Кубрат умира към 665 г. Неговото погре-бение, съдържащо изключително богато съкровище, е открито през 1912 г. край с. Малая Перешчепина в днешна Украйна. След смъртта на хан Кубрат племенните разногласия надделяват и съюзът се разпада на три части, начело на които застават Батбаян, Котраг и Аспарух. От между-особиците се възползват хазарите, които започват да организират на-бези срещу прабългарите. Владенията на Батбаян са покорени, а Котра-говата група се изселва по долината на р. Волга, където през Х в. създава своя държава, станала известна като Вложко-Камска България.

В хода на бойните действия срещу хазарите прабългарите на Аспа-рух са изтласкани на запад и са принудени да се укрепят в местността Онгъла, която повечето учени локализират около устието на р. Дунав.

Прабългарите, останали в Панония също имат интересна съдба. Во-дени от хан Кубер, който според Теофан също е Кубратов син, част от тях въстават срещу Аварския хаганат, отправят се към Византия и се заселват в днешна Македония. За връзките на хан Тервел с тези прабългари се споменава в надписите около Мадарския конник.

Основна социална единица при прабългарите е многосемейната но-мадска община от кръвни роднини. Общините са обединени в племена, оглавявани от ханове. Като типични белези на властта се утвърждават наследствената ханска власт и военните дружини. Силно е и жреческото съсловие, което е способно да свали от власт и самия хан. Първона-чално войската на прабългарите, изцяло конна, се излъчва от опъл-чението. По-късно, около военните вождове се обособяват военни дру-жини, които постоянно съпровождат хана.

В икономиката на прабългарите главно място заема степното под-вижно скотовъдство. Растениевъдството, лова, риболова и събираче-ството имат спомагателен характер. В резултат на засилващата се тен-денция към уседнал живот настъпват неизбежни промени в стопанството — през VІІ в. то придобива уседнал скотовъдно-земеделски облик.

Прабългарите развиват редица занаяти — ковачество, кожарство, грънчарство (сиво-черна керемика), каменоделство. Стопанството им има натурален характер, но те търгуват със съседните славянски племена и с византийския град Херсон. Прабългарските селища първоначално представляват номадски станове от кожени юрти, а по-късно прерастват в укрепени аули, обитавани от 20-30 семейства. Тенденцията към уседнал живот води до изграждането на постоянни селища.

Прабългарите имат развита езическа религия. Характерна за тях е вярата в една вездесъща природна сила, която не е свързана с опреде-лено божество и се нарича обикновенно с ирокезката дума "оренда". Прабългарите вярват, че най-силна оренда притежават вождовете на племена и народи. Интересен пример за тази вяра е съдбата на визан-тийския император Никифор І Геник, от чийто череп хан Крум нарежда да изработят сребърна чаша. Пиенето от нея вероятно се свързвало с придобиване силата на победения враг. Основен писмен извор за пра-българските езически обичаи са "Отговорите на папа Николай по допит-ванията на българите".

Прабългарите имат изградена представа за един висш бог, наречен Тангра, в името на когото строят капища и извършват жертвоприноше-ния. Освен всичко, подобно на всички древни народи и прабългарите имат развити тотемистични представи, засвидетелствани най-вече в тяхното изкуство. Важно място в културата на прабългарите заема техният календар, информация за който получаваме от "Именника на българските ханове". Календарът се смята за изключително точен, но все още не е достатъчно проучен.

Като цяло, данните за прабългарската религия, обичаи и ранна история са недостатъчни, което затруднява учените и води до появата на много нестабилни теории и спекулации по тези въпроси.

За разлика от славяните, прабългарите са представители на но-мадския тип общество. Номадският начин на живот води до по-ранна поява на идеята за централна власт, отколкото в общества със сравни-телно изостанало стопанство от типа на славянското. Тези обстоятел-ства, както и контактите на прабългарите с високоразвитата сармато-аланска култура подкрепят твърдението, че още преди 681 г. те вече са имали държавна организация в лицето на Кубратова България. Някои съвременни автори отнасят началото на българската държавност още по-назад във времето.

В резултат на разселването си прабългарите отрано влизат в до-сег със славяните. Двете етнически групи живеят съвместно под власт-та на хуни и авари. Всичко това по-късно благоприятства изграждането на една обща държава.

Заселилите се в Онгъла прабългари много скоро усещат реакцията на Византия, която е продиктувана от стратегически съображения. На първо място, Добруджа е най-удобният плацдарм за експанзия срещу не-покорните славянски племена в Мизия и осигурява връзките между Кон-стантинопол и владенията на империята в Северното причерноморие. Освен това през 70-те години на VІІ в. прабългарите често нападат византийските владения и възпрепятстват колонизаторската политика на империята спрямо славяните. Създава се реална възможност за съюз между славяни и прабългари. Ето защо през пролетта на 680 г., след като отблъсква арабите и провежда наказателна акция срещу славяните, император Константин ІV Погонат предприема голям поход срещу прабългарите на хан Аспарух. Тези събития са отразени от визан-тийските хронисти патриарх Никифор и Теофан Изповедник (ІХ в.).

Голямата численост на противниковите войски прпинуждава прабъл-гарите да се оттеглят в своя укрепен лагер. Византийците също не предприемат решително настъпление. В този важен момент императорът се оттегля с част от свитата си към Месемврия под предлог, че трябва да се лекува. Но по-вероятно Константин ІV търси повод да се завърне в Константинопол, където богословските спорове около монотелизма скоро ще прерастнат в VІ Вселенски събор. Оттеглянето на императора предизвиква бунт във войската, тъй като голяма част от войниците са привърженици на обявения за ерес монофизитизъм и производния му мо-нотелизъм. Прабългарите се възползват от настъпилия смут във визан-тийската войска като я застигат и разгромяват. Само една малка част от византийците успяват да достигнат корабите си и да се спасят чрез бягство. При последвалото настъпление, както отбелязва патриарх Никифор, прабългарите достигат до р. Варна край Одесос. Допълнителни сведения за тези събития ни дават западния монах Зигеберт и една късна добавка към Манасиевата хроника.

Многобройни спорове пораждат сведенията на хронистите за отно-шенията между прабългарите и славянските племена, обитаващи Мизия. Съюзници или подчинено население са славяните? Този въпрос все още няма еднозначен отговор в българската историография. Така или иначе, след победата при Онгъла прабългари и славяни заживяват заедно, с регламентирани отношения, сплотени пред лицето на общия враг. Северите поемат отбраната на старопланинските проходи, Седемте племена северната граница, а прабългарите се нагърбват с отбраната откъм морето и на североизток срещу хазарите.

Не съществува пълно единство и по въпроса за рожденната година на българската държава. Най-разпространено е схващането, че България започва съществуването си през 681 г., след сключения договор с Ви-зантия, който обикновено се разглежда като признаване на новата дър-жава от страна на империята. Договорът е подписан през лятото на 681 г., сред втория неуспешен поход на Константин Погонат срещу продъл-жаващите нападенията си прабългари. Според Теофан Изповедник импера-торът се задължава да плаща данък на българите "за срам на ромеите". Към този момент българското ханство на Долни Дунав включва терито-рите на Мизия, части от Дакия и Северозападното Черноморие. Столица е укрепеният лагер Плиска, а ханът е върховен владетел на всички племена, населяващи държавата. В този период тя е организирана на федеративен принцип — отделните славянски племена запазват своята вътрешна автономия и своите князе, които признават върховенството на хана в Плиска. В същото време прабългарите налагат своя начин на жи-вот и управление в Североизточната част на държавата. Тя е разделена на три части — център, ляво и дясно крило — по същия начин, както е разделена войската. В този ранен период почти няма разлика между военна и държавна организация. Центърът се управлява от хана, а другите две части от кавхана и ичиргу-боила. Хората, принадлежащи към родовата аристокрация се наричат боили. От своя страна те се делят на вътрешни и външни. Запазва се старата прабългарска родова традиция да се свикват народни събори, на които се вземат важни ре-шения, включително и за смяна на хана.

Мирният договор от 681 г. е нарушен от новия византийски импе-ратор Юстиниян ІІ през 689 г. В началото на войната той владее ини-циативата, но в последствие е разбит от българите някъде в Беломор-ска Тракия. Това е и последната война между Византия и България за VІІ в.

В самия край на своя изпълнен с превратности живот хан Аспарух повежда войските си на поредния поход срещу хазарите. Вероятно имен-но в хода на тази война ханът загубва живота си. Едно погребение на номадски вожд, открито край село Вознесенска (Украйна), се свързва от известния български археолог Ст. Ваклинов с хан Аспарух.

След смъртта на първия владетел на Дунавска България (около 701 г.) управлението е поето от неговия син хан Тервел (701-718). В по-литиката му се очертават някои важни тенденции, намерили продължение и при неговите приемници. Едната от тях е съчетаването на военни и дипломатическки средства с цел териториално разширение на България. Неин израз е помощта, оказана през 705 г. на сваления византийски император Юстиниян ІІ Ринотмет да си възвърне константинополския престол. Като награда хан Тервел получава титлата "кесар", която е втора по значение в империята и се дава на чужди съюзни владетели. Освен това България получава областта Загоре, която е първото тери-ториално разширение на младата държава южно от Стара планина. Об-ластта има изключително важно стопанско и военно значение — тя се намира на най-краткия път между Плиска и Константинопол. След загубата на тези земи Византия губи възможността да организира внезапни военни походи срещу сърцето на българската държава.

През 708 г. византийците нарушават мира и правят опит да си възвърнат Загоре, но той е осуетен след победата на българите в битката при Анхиало. Възползвайки се от кризата в империята след повторното отстраняване на Юстиниян ІІ, на два пъти (през 711 и 716 г.) хан Тервел нахлува във византийските предели. След втория поход император Теодосий ІІІ сключва с хан Тервел договор, чрез който Византия отново се задължава да плаща годишен данък на българското ханство. Изключително важен за българите е търговският договор сключен с империята, както и клаузата за взаимно предаване на политически бегълци. Чрез този договор Византия на практика признава съществуването на България върху бивши ромейски земи, третирайки я като равноправен партньор. Подобно отстъпление в областта на политическата си доктрина Византия допуска за първи път в своята история. Въпреки това, до самия край на Първата българска държава ви-зантийците предпочитат да гледат на България като на временно образувание, създадено върху изконни ромейски територии.

В края на своето управление хан Тервел се намесва успешно в едно събитие, което би могло да промени историята на целия Европей-ски Югоизток. По време на продължителната обсада на Константинопол от арабите през 717-718 г. българите се отзовават на византийската молба за помощ на базата на договора от 716 г. Те нанасят няколко решителни поражения на арабите в Тракия и ги принуждават да снемат обсадата. Победата над ислямските завоеватели прави огромно впечатление в цяла Европа и издига международния авторитет на младата ни държава. С пълно основание се приема, че победата на българите през 718 г., както и тази на Карл Мартел при Поатие през 732 г. предотвратяват арабската експанзия към сърцето на Европа.

Образуването и укрепването на Българското ханство на Долни Дунав оказва голямо влияние върху развитието на Европейския Югоиз-ток. Българскката държава създава условия за възникването на една нова европейска народност и култура. Прабългарите се налагат като водачи и обединители, а славяните дават етническия облик на младата държава, възникнала толкова близко до центъра на най-голямата тога-вашна империя. Българските владетели Аспарух и Тервел принуждават Византия не само да признае своето военно поражение, но и да отстъпи от своите идеологически позиции спрямо варварския свят. Признаването на владетелското достойнство на българския хан позволява на българ-ската държава да се намеси в голямата световна политика и я превръща в притегателен център за всички славяни от Балканския полуостров.

ТЕМА № 2 ДЪРЖАВНО-ПОЛИТИЧЕСКО УКРЕПВАНЕ НА БЪЛГАРИЯ

ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА ІХ ВЕК
Седми век донася на Балканския полуостров сериозна демографска, етническа и държавно-политическа промяна. За първи път вековната хе-гемония на Византийската империя е нарушена и на полуострова се поя-вява още една държава. Промяната е донесена от българите на хан Аспарух, които през 681 г. включват във владенията си земите между р. Дунав и Стара планина и заедно със живеещите там славяни създават своя държава. През първите десетилетия на съществуването си Българ-ското ханство на Долни Дунав успява да стъпи здраво на новите земи и дори присъединява към териториите си стратегическата област "Загоре", която се намира южно от Стара планина. Новата държава се превръща в определящ фактор за последвалото формиране българската народност, за обединение и защита от асимилация на славяните от българската група и за балансиране на политическите сили в Европейския Югоизток.

С разглеждания период се занимават както класиците на българската историография – Васил Златарски, Петър Мутафчиев, Иван Дуйчев – така и много съвременни български историци.

След управлението на хан Тервел (701-718(721)г.) данните за българската държава във византийските хроники намаляват рязко, поради което годините между 718 и 756 не са достатъчно добре проучени в научните изследвания. Все пак, благодарение на т. нар. "Именник на българските ханове" става ясно, че след смъртта на последния хан от рода Дуло — Севар, в средите на прабългарската аристокрация се разга-ря ожесточена борба за ханския престол. Вътрешно-политическата криза в Българската държава от втората половина на VІІІ в. съвпада със ста-билизирането на Византия при управлението на първите императори-иконоборци от Исаврийската династия. В резултат от това император Константин V Копроним (741-775) си поставя за цел унищожението на българската държава. През 756 г. започва двадесет годишен период на война между България и Византия. За реализиране на своите планове Константин V организира девет военни експедиции по суша и море, но въпреки временните си успехи не успява да постигне нищо съществено.

Според утвърденото в нашата историография мнение,вътрешната криза в България се определя от борбата за власт между оформилите се провизантийска и антивизантийска групировки. Явно кризата засяга само българската аристократична върхушка, тъй като Византия не успява да покори България въпреки огромните усилия, които полага.

При хан Телериг (768-777) византийският натиск постепенно е намален, а вътрешните размирици затихват. След успешна акция ханът успява да неутрализира византийските агенти в България, което му позволява да активизира политиката си спрямо славяните, живеещи южно от Стара планина. Борбата за приобщаването на балканските славяни е основният източник на противоречия между България и Византия през този период. Кризата е окончателно преодоляна при хан Кардам (777-802), който успява да отнеме стратегическата инициатива от ромеите. След битката при Маркели (792 г.) ханът сключва изключително изгоден договор с империята, която отново се задължава да плаща данък на България. Хан Кардам продължава политиката на обединение на славя-ните извън ханството, като насочва вниманието си предимно към югоза-падните балкански територии. Тази политика е продължена от следващите български владетели Крум(803-814) и Омуртаг(815-831), които с делата си спомагат за политическото укрепване, териториалното разширение и културното издигане на България пред първата половина на ІХ в.

Смята се, че хан Крум произхожда от панонските прабългари. Този български владетел поставя началото на една нова династия, която управлява почти до края на Х век. Управлението на хан Крум съвпада с издигането на Франкската държава. През 800 г. нейният владетел Карл Велики е коронясан от папата за римски император. Водени от своята идеология, че на света може да има само един император — този на Източната Римска империя, византийците отказват да признаят титлата на франкския владетел. Тази сложна международна обстановка дава своето отражение върху по-нататъшния ход в развитието на българското ханство.

Междувременно в края на VІІІ и началото на ІХ в. франките раз-громяват Аварския хаганат и завземат неговите западни територии. Като се възползва от разпадането на хаганата, през 805 г. хан Крум присъединява към България богатите на каменна сол и руди Трансилвания и Долна Панония. Редом с Византия и Франкската империя, България се превръща в една от най-мощните европейски държави.

Засилването на българската държава и продължаващата политика на приобщаване, прилагана спрямо балканските славяни, не допада на управляващите кръгове в Константинопол. Те също осъзнават важността на спорните райони и решават своевременно да предотвратят всякакви български опити за по-нататъшна експанзия. Във връзка с това през 807 г. император Никифор І Геник (802-811) организира поход срещу бълга-рите, поставяйки си за цел да ги покори, който обаче пропада поради бунт в Мала Азия. Българският владетел реагира още на следващата година, като води успешни бойни действия срещу имперските войски, разположени по поречието на р. Струма, а през 809 г. превзема силната крепост Сердика (София). По този начин хан Крум си осигурява едно удобно предмостие за нахлуване към югозападните територии на полуострова и Беломорието. Така приобщаването на македонските славяни към българската държава се превръща в една напълно реална възможност.

През 811 г. император Никифор І Геник организира нов поход сре-щу България. Събитията, свързани с похода са отразени в няколко из-точника — Теофан Изповедник, един "Анонимен ватикански разказ", "Хро-ника" на Михаил Сирийски и др. Ценни сведения за разглежданите събития ни дават и резултатите от археологическите проучвания в района около старата столица Плиска. Войската на Никифор успява да преодолее източните старопланински проходи, разбива два български отряда и превзема столицата Плиска, заграбвайки огромна плячка. В този момент императорът отхвърля българските предложения за мир, тъй като мисли, според Теофан Изповедник, че е завладял ханството.

Докато византийците пируват в Плиска, хан Крум организира оце-лялата си войска, подсилва я с аварски и славянски отряди и се под-готвя за решителна битка. Всички старопланински проходи са преграде-ни, а пътят на византийците към Средец — отрязан. Скоро след това им-ператорът, научил за действията на българите, решава по най-бързия начин да се завърне в столицата си. Той избира най-краткия път и по-ема с войските си към източните склонове на Стара планина. През нощта на 25 срещу 26 юли 811 г. стануващата във Върбишкия проход византий-ска войска е тотално разгромена от българите. Никифор І е убит, а си-нът му Ставракий получава смъртоносна рана в гръбнака. Това е вторият случай, когато византийски император намира смъртта си убит от "варварски народ" след смъртта на император Валент, загинал в сражение с готите през 378г. при Адрианопол (Одрин). По заповед на хана главата на императора е отсечена и набита на кол, а след няколко дена черепът е почистен и обкован със сребро. Наздравиците, които хан Крум вдигал със зловещата чаша в чест на своите боили и славянските князе не са израз на отмъстителност или жестокост, а ритуално дей-ствие, свързано с вярата на прабългарите в особено силната оренда на владетелите.

Хан Крум използва победата си и пренася бойните действия в Тра-кия, като превзема граничната крепост Девелт. Въпреки военните си успехи, през есента на 812 г. ханът отново се опитва да сключи мир на базата на договора от 716 г., но среща отказ от византийска страна. Това се оказва необходимият повод за възобновяване на бойните действия на широк фронт — от р.Струма до Югоизточна Тракия. Превзети са Месемврия, Аполония (Созопол), Филипопол(Пловдив), а Адрианопол (Одрин) е подложен на продължителна обсада. Българският владетел използва старата византийска практика и преселва големи групи ромейско население в земите отвъд р. Дунав.

През 813 г. българо-византийският конфликт навлиза в своята най-решителна фаза. На 22. юни 813 г. византийците претърпяват ново катастрофално поражение при Версиникия, което отваря пътя на българ-ските войски към Константинопол.Пред стените на града хан Крум, който не разполага с необходимите обсадни съоръжения, кани новия император Лъв V Арменец (813-820) на преговори. Поканата е приета, но при срещата ханът и неговата свита попадат в засада, от която българският владетел се спасява тежко ранен. В отговор на византийското коварство българите опустошават цяла Тракия, превземат Адрианопол и преселват нови групи ромеи отвъд р. Дунав. През зимата на 813-814 г. хан Крум започва мащабни приготовления за нова обсада на Константинопол, но умира в разгара на подготовката, на 13. ІV. 814 г. Интересни сведения за смъртта на хан Крум ни дават византийската хроника "Скриптор инцертус" и Станиславовият пролог от ХІV в.

Победоносните Крумови войни значително издигат авторитета на българската държава както сред съседните славянски племена, така и в цяла Европа. България увеличава два пъти своята територия и привлича в държавата нови славянски племена. Хан Крум приобщава към управле-нието славянската аристокрация. Вероятно в нейно лице той намира онзи могъщ съюзник, който му помага да затвърди властта си над местните прабългарски родове.

Хан Крум въвежда първите писани закони за България, които са достигнали до нас, макар и в съкратена форма, чрез Свидас лексикон. Те са предназначени и валидни за всички поданици на държавата, без значение към кой етнос принадлежат. В този смисъл Крумовите закони са първата стъпка към постепенното спояване на различните народи в държавата в единна българска народност. С цялата си политика ханът показва, че не прави разлика между прабългари и славяни. Пред законите всички са равни и поданиците на хана ("българите") трябва да изоставят своите обичайни правни системи и да се съдят според новото законодателство. Тъй като Крумовите закони водят до заличаване на различията между етническите групи, те косвено облагодетелстват славяните, тъй като се приема, че те са най-многочисленото население на държавата. Така е поставено началото на една постепенна славянизация на българската държава.

Хан Крум предприема и първия сериозен опит да промени първона-чалния съюзен (федеративен) принцип, залегнал в основата на Българ-ското ханство и да го замени с централно управление. Както разбираме от Хамбарлийския надпис, тази промяна е характерна преди всичко за новозавладените земи в Тракия.

След смъртта на хан Крум трима български боили — Цок, Докум и Диценг — свързват имената си с ханския престол. Така или иначе, към 815 г. властта вече е в ръцете на Крумовия син Омуртаг (815-831 г.). Смъртта на хан Крум се отразява негативно върху боеспособността на армията — още през есента на 814 г. българските войски претърпяват поражение край Бурдизо в Източна Тракия. След този неуспех през 815 г. в Константинопол е сключен 30-годишен мирен договор, за който сви-детелства Сюлейманкьойския надпис на хан Омуртаг. При подписването на договора император Лъв V Арменец се заклева според изискванията на прабългарската договорна клетва, а българите — по християнски обичай. Мирните отношения не са нарушени и след убийството на Лъв V Арменец през 820 г. Договорът е потвърден от новия император Михаил ІІ (820-829), като двамата владетели си обещават да се подпомагат взаимно в случай на опасност. Още през същата 820 г. император Михаил ІІ има нужда от българска военна помощ. Византийският военачалник Тома Славянина вдига бунт в Мала Азия и привлича около себе си значителни военни части. На следващата година бунтовникът обсажда Константинопол по суша и море — голяма част от флота е преминала на негова страна. Обсадата продължава до 823 г., когато български военни части идват на помощ на императора и тотално разбиват войските на Тома Славянина. Намесата на хан Омуртаг във вътрешните работи на Византия говори за нарасналия международен авторитет на Българското ханство, което постепенно се превръща във водещ политически и военен фактор на Балканите.

След войната с аварите хан Крум включва славянските племена ти-мочани, абодрити и браничевци в пределите на България. През 818 година, вероятно като реакция срещу отнетото им местно самоуправление, те се обединяват и решават да се присъединят към съседната Франкска империя. Загубата на тези три значителни племена резонно тревожи българския владетел, който безуспешно се опитва да уреди възникналия спор по мирен път. Избухва война между Българското ханство и Франкската империя, продължила около две години (827-829г.) и завършила с победа за хан Омуртаг. Сведения за тези събития получаваме от западния хронист Айнхард. След войната властта върху размирните славянски племена е възстановена, като техните князе са заменени с управители, назначени от хана. Така, използвайки случая, хан Омуртаг прави още една крачка към въвеждането на централизирано управление в българската държава.

Външнополитическите успехи на хан Омуртаг са подкрепени от важ-на административна реформа, която спомага за усилването на централ-ната власт. Племенната самостоятелност, характерна за дотогавашното федеративно устройство на държавата, вече не отговаря на новите усло-вия. И ако хан Крум налага централизирана власт само в новоприсъеди-нените земи в Тракия, при неговия син вече цялата държава е разделена на големи административни области (комитати), начело на които стоят назначавани от хана областни управители (комити). Комитатите са около 10 на брой, като специален статут има района около столицата (т. нар. "вътрешна земя"), управляван от великите боили. Според Константин VІІ Багренородни те са шестима, като най-важни са кавхана и ичиргубоила. По време на война те командват съответно лявото и дясното крила на армията, а центърът остава за хана. Третият по важност велик боил е кана боила колобъра, който вероятно е главен жрец при двора на хана. Останалите трима са миникът (вероятно заместник на кавхана и отговорник за конете във войската), великият жупан (отговарящ за славянските военни части) и канартикинът (престолонаследникът).

При хан Омуртаг продължава издигането на славяните. В това от-ношение много показателни са имената на ханските синове, които до ед-но са славянски (Енравота, Звиница и Маламир). Много историци предпо-лагат, че смесените бракове са често срещано явление през този пе-риод. Но дори да приемем тази теза, трудно можем да си обясним факта, че ханът не е дал традиционно българско име на нито един от синовете си.

Българският владетел продължава политиката на своите предше-ственици и с преследването на християнството, което печели все повече последователи в страната. Християнството се разпространява най-вече от византийците, преселвани във вътрешността на България от хан Крум насам, които възприемат християнизацията на езичниците като свой све-щен дълг, а преследванията — като мъченичество. Вероятно гоненията срещу християни са свързани с притесненията на българските владетели от проникване на византийското влияние в Българската държава. Не трябва да забравяме, че в онези години ромей и християнин са тъжде-ствени понятия. Въпреки взетите мерки, християнството прониква дори в ханския двор — под влияние на един византийски пленник, канартикинът Енравота приема християнството и по-късно става жертва на гоненията срещу следовниците на ромейската религия в ханството.

Хан Омуртаг развива забележителна строителна дейност. Преди всичко българският владетел възстановява опустошената през 811 г. столица Плиска и я превръща в каменен град. Построени са дворец, храм, много сгради, издигната е вътрешна каменна стена. Ханът развива строителна дейност и извън столицата. През 821 г. той построява аул на р. Тича, мост над същата река, а няколко години по-късно — аул на р. Дунав. За тази мащабна строителна дейност свидетелстват Чаталар-ският и Търновският надписи на хан Омуртаг.

След смъртта на хан Омуртаг властта е поета от неговия трети син Маламир (831-836). Първородният Енравота губи престола поради приобщаването си към християнската вяра, а вторият Омуртагов син — Звиница вероятно през 831 г. вече не е между живите. Тъй като Маламир е малолетен, фактическата власт преминава в ръцете на кавхан Исбул. Кавханът се опитва да продължи политиката на хан Омуртаг — строител-ството продължава, а мирните отношения с франките са затвърдени. Ви-зантия обаче нарушава мирния договор с България, което принуждава кавхана през 836 г. да проведе наказателна акция в Тракия. Вероятно по време на този поход българите присъединяват земите около Филипопол, едноименния град и Родопската област към държавата си.

При хан Маламир гоненията срещу християните продължават. Не е пощаден дори първородният син на хан Омуртаг — Енравота. От времето на хан Маламир са останали много каменни надписи, които допълват оскъдните византийски източници за този период от българската исто-рия. През 836 г. хан Маламир умира и е наследен на престола от своя племенник, синът на Звиница Пресиян (837-852 г.).

При новия български владетел се наблюдава значително активизи-ране на външната политика спрямо Византия. През 837 г. славянските племена от Солунската област се разбунтуват срещу империята и бълга-рите охотно ги подкрепят, използвайки трудната война, която Византия води с арабите по същото време. Българската войска, предвождана от от кавхан Исбул удържа победа над византийците в битката при Филипи, а по-късно завладява Централна и Южна Македония, както и част от Алба-ния. В тези свои действия българската войска получава активната под-крепа на местното славянско население.

Състоянието на война между България и Византия продължава близо десет години. След 845 г. империята активизира действията си и успява да възстанови властта си в Беломорието. За сметка на това хан Пресиян затвърждава властта си в Родопската област и Македония. С тези завое-вания българският владетел продължава политиката на своите предше-ственици и превръща езическа България в обединителен център за славя-ните и могъща европейска политическа сила, способна да се конкурира с Франкската империя (по-късно Немското кралство) и Византия.

Успешното противопоставяне на редица съседни племена (авари, хазари и др.) и държави, водено от Българското ханство, внася полити-ческо спокойствие в Европейския Югоизток, което е много важно за раз-витието на региона през разглеждания период. С промените в управле-нието на държавата, въвеждането на комитатите и централизацията на властта се издига авторитета на "поставения от бога владетел" — хана. Той е върховен жрец и въвежда общовалидни за всички хора в ханството закони. Всичко това стимулира продължителния етногенетичен процес, който ще доведе през Х в. до формирането на хомогенната средновековна българска народност — изключително важен фактор за по-нататъшния просперитет на държавата.