ІV. ВАСКО ДА ГАМА И ПОРТУГАЛСКАТА ЕКСПАНЗИЯ В ЮЖНА И ЮГОИЗТОЧНА АЗИЯ

Откриването на Америка от Колумб е станало почти неосредствено, след като Бартоломей Диас достигнал южния край на Африка. Индия следователно още не е била достигната, когато Колумб доплувал до предполагаемата “Западна Индия” по западен път. Всичко това донесло смут в Португалия, затова там била уредена бърза експезиция , която на всака цена трябвало до достигне Индия и да започне пряка търговия с нея, като се изключи посредничеството на арабите и се изпреварят испанците. Тази експедиция водена от 28 годишния Васко да Гама (1468-1524г.), се отправила през лятото на 1497г. от Лисабон в състав три стотонни кораба с общ екипаж около 160 души на юг през островите Зелени нос за нос Добра Надежда. Корабите плавали твърде далече от континента, за да не попаднат в насрещното Бенгуелско течение, и стигнали след 4 месеца и половина нос Добра Надежда, оттам възвили на североизток и стигнали до Натал (думата натал означава на португалски рождество – времето, по което стигнали на това място). От тук те продължили бавно срещу Мозамбикското течение, после влезли в устието на р.Замбези, където бил даден отдих и извършен ремонт на корабите. Тук вече хората на Гама срещнали за пръв път арабски кораби, които бродели по тези места за злато и роби. Под водачеството на арабски лоцман корабите на Гама проплавали край източния бряг на Африка до Момбаса и Малинде и с нов пилот продължили на североизток; след като прекосили северозападната част на Индийския океан , те стигнали на 20.05.1498г. до пристанището Каликут. Тук португалците били сърдечно и тържествено посрещнати, но много скоро се разбрало, че те искат да изместят арабите и да вземат в свои ръце цялата индийска презморска търговия. Дошло се до отбягане на отношенията и дори до употребата на корабните оръдия срещу града. Както португалци, така по-късно французи, англичани и датчани неведнъж са нападали и оплячкосвали този град.

Така или иначе, пътят за Индия бил открит. Португалците започнали непрекъсната жестока борба против арабските моряци и посредници. Наскоро били организирани нови, по-многочислени експедиции, които довели до португалско господство на този път. По-късно в продължение на три века и половина този път бил главната съединителна артерия между Европа, от една страна, и Индия и Далечния Изток, от друга.

Скъпоценните камъни и метали, копринените и златарските изделия, сребърните украшения, орнаментите от слонова кост и особено много подправките – всичко това донесено като подарък от приказна Индия, разпалило въображението и алчността на португалските търговци, авантюристи, мореплаватели, както и на самия крал. Този път била устроена експедиция от 13 кораба и екипаж от 1500 души. Командването на новата експедиция било поверено на Педро Алварес Кабрал (1467-1526г.), който подобно на Гама се движел през 1500г. с флотата си далеч от африканския бряг в южна направление. Екваториалното течение и силна буря обаче ги отнесли на запад и те стигнали по неволя бреговете на Южна Америка, която в тази си част после получила името Бразилия. Така Кабрал се смята с право за откривател на Бразилия. Той отправил един от корабите си с донесение до Португалия, а с останалите кораби се отправил на югоизток към Южна Африка. Корабите му обаче били настигнати от голяма буря и половината от тях потънали. С големи мъки и усилия Кабрал можал да достигне с 6 кораба в Каликут. Тук той не срещнал очаквания благоприятен прием, влязъл в стълкновение с местните граждани, които нападнали агентите му, купуващи подправки. Около 50 португалци били убити, в отговор на което Кабрал бомбардирал града цели две седмици. Без да може обаче да завърже връзки с Каликут, Кабрал все пак успял да се споразумее със съседните градове, които не били в добри отношения с Каликут, и да закупи от тях големи партиди подправки и други редки и ценни стоки.

На път за родината си Кабрал срещнал експедиция, която пътувала от Португалия за Бразилия. В тази експедиция участвал и Амириго Веспучи, който останал поразен от богатството и разнообразието на товарите, носени от Кабрал за Португалия.

Ако експедицията на Васко да Гама възбудила апетитите на мнозина португалци да се обогатят по най-бърз начин, то тази на Кабрал още повече повишила безогледната им алчност. Самото португалско правителство изпращало към Индия нарочни флоти, целта на които била да унищожат на всяка цена арабската посредническа търговия. Португалските военни кораби заемали важни точки по морските пътища на арабите и просто обирали и потопявали всеки срещнат арабски кораб. Това легализирано безогледно пиратство се практикувало особено много около Аденския залив, където португалците имали своя база на остров Сокотра. Пътят през Ормузки проток и Персийски залив обаче оставал все още в арабски ръце. Но и тук през 1507г. португалците успели да установят блокада. Флотата, построена от египетските араби, отначало успяла да разбие португалската флота, но 1509г. отново засилената португалска ескадра разбила арабскат флота. С това се сложило край на арабското владичество в Индийски океан.

Вицекралят на Индия Алонсо Албукерке (1458-1515г.) открива ерата на бързите завоевания на земите покрай Индийски океан и се смята за основател на голямата, но кратковременна Португалска колониална империя. Той станал вицекрал в 1509г., а само две години след това португалците след тежки обсадни боеве завладели напълно Малака и си отворили път към Тихи океан и специално към богатите и отдавна мечтани Молукски острови – родината и градината на подправките. Още в 1511г. била организирана търговията с тези острови, които малко по-късно минали напълно под португалска власт.

С достигането на Малакския проток може да се приеме, че е достигнат и Тихи океан, на първо време с неговите странични морета – Южнокитайско и Яванско, а по-късно и другите водни площи.

В 1516г. поргугалците стигнали в Кантон, в 1520г. – в Пекин, а в 1542г. започнали търговските връзки с Япония. Докато обсаждали Малака, португалците завързали търговски връзки със Сиам, а след като Малака била превзета, те проникнали и в Бирма, където също установили търговски връзки и изпратили неизбежните свои католически мисионери-доминиканци.

Източните брегов на Индокитай били преплавани от португалеца Мендес Пинто (1540г.). Краен пункт на неговото плаване бил остров Хайнан. През това и през другите му плавания той набрал немалко тъмнао слава.

Заслугите на португалците са безспорно големи. На тях се дължи откриването на морския път за Индийски океан и за цяла Мусонна Азия, откриването на пътя за Австралия и Тихи океан, опознаването на бреговете на Южна и Югоизточна Азия, а също така и доставянето на суровини за зараждащата се европейска промишленост, както и откриването на нови пазари за същата. С това може да се каже, че ролята на португалските открития е прогресивна въпреки немалкото позрни дела, извършени от португалските конкистадори.

Португалската колониална мощ обаче не била тайна. На Лисабон било отсъдено да играе първенствуващата роля на световна търговска столица по-малко от един век. Във втората половина на 16 век холандците въстанали и като нанесли удари едновременно и на испанци, и на португалци, те разстроили системата на колониалните им владения. Холандия станала, така да се каже, наследник на португалското морско могъщество и запазила това си място подобно на Португалия около един век, за да го отстъпи постепенно на Великобритания.

Кратката епоха на Колумб, Васко да Гама и Магелан била последвана непосредствено от периода на конкистадорите (от испанската дума conquista, която означава завоевание). Конкистадорите със своите отреди, съставени от разорени дворяни, наемни войници, пирати, авантюристи и престъпници, са написали едни от най-черните страници в човешката история. В същото време те се явяват и като образци на първите предтечи на новозараждащия се капиталистически строй. За тях Маркс пише: “Това беше времето, когато Васко Нунес Балбоа заби кастилското знаме на бреговете на Дариенския залив, Кортес – в Мексико, Писаро - в Перу; това беше времето, когато влиянието на Испания неоспорвано господствуваше в Европа, когато буйното въображение на ибийците се ослепяваше от блестящите видения на Елдорадо, рицарските подвизи и всемирната монархия. Свободата на Испания изчезваше... Наоколо се лееха потоци от злато, звънтяха мечове и зловещо гореше зарята от кладите на инквизицията” (Маркс – Енгелс, Съчинения, т.Х, стр.127).

Тази кратка характеристика е достатъчна да покаже кой е бил пътят на първоначалното натрупване на капитала, предтечи на което са конкистадорите. Един от най-ранните техни представители е испанецът Васко Нунес Балбоа (1475-1517г.), който преминал планините на Средна Америка и открил западните й брегове, заедно с това Тихи океан, наречен от него Южно море. Със стъпването си на бреговете на Тихи океан той сложил край на легендата, че откритатат от Колумб земя е Индия. Това е неговата основна заслуга.

Измежду останалите конкистадори особено типични са именно Франциско Писаро и Фернандо Кортес (1485-1547г.). Кортес произлизал от семейството на разорени дворяни и отрано се увлякъл в авантюристични мечти, които в последствие намерили своето осъществяване в завладяването на Мексико. В 1511г. той участвал в похода за завладяването на Куба, където се установил като плантатори. Както и другите конкистадори, изпълнен с жажда за бързо забогатяване чрез ограбване на благородни метали в новите земи, Кортес издействал разрешение от Веласкес – губернатор на Куба – да организира експедиция, която да завоюва Мексико. Със своето техническо превъзходство войниците на Кортес сломили съпротивата на местното население – ацтеките, и обсадили столицата им – гр.Мексико. След първия неуспешен щурм войската на Кортес нападнала града втори път и го завлядяла 1521г. Зверствата и алчността на конкистадорите нямали равни на себе си. Това предизвикало въстание на ацтеките и само с помоща на подкупени индиански племена Кортес можал да потуши въстанието и да наложи своята власт над тази голяма земя, която получила името Нова Испания. Самият Кортес заграбил необятни земи в Мексико. Той бил назначен за губернатор на Нова Испания в интервала 1522-1528г. и властта му се простирала почти над цяла Северна Америка.

Покоряването на Мексико било предпоставка за по-нататъшно разширяване на испанската власт над Америка. Предстояло да се завладее цяла Средна Америка, доколкото още не била окупирана, да се проникне и на юг, а също така да се завладеят земите на север от “Нова Испания”. По такъв начин в плановете на Кортес се предвиждало да се образува такава голяма колониална империя, която да може да се мери с тази на Александър Македонски или с Римската империя.

В южна посока Кортес изпратил помощника си Сандовал, комуто поставил задача да завладее земите по провлака Техуантепек. Походът бил много тежък, а съпротивата крайно упорита. Тези операции били продължени от лукавия, алчен и безогледен Кортесов офицер Алварадо, който завладял земите по провлака, ограбил ги и ги разорил. След това се оттеглил с грамадна плячка, като оставил бандата си на произвола. Неговите хора по заповед на Кортес се придвижили на югоизток и завзели Гватемала, вършейки най-големи зверства и грабежи. Малко по-късно Гонсалес, идвайки откъм Панамския провлак, завладял Никарагуа (1522г.), а Еспиноса още в 1516-1518г. се бил затвърдил в Коста Рика. По този начин към средата на третата декада на ХVІ век вече целият западен бряг на Средна Америка бил известен и подвластен на испанците.

На източния бряг на Средна Америка непокорен останал Хондурас. Там Кортес изпратил близкия си Олида, който обаче претърпял неуспех и замислил след това да действа на своя глава, като основе свое владение, но той бил убит от испанци, верни на Кортес. Последният без да знае какво е станало, като видял, че Олида не се завръща, устроил сам експедиция към Хондурас и го покорил. В резултат на изпратените в Испания доноси Кортес бил сменен и на негово място бил назначен нов губернатор. Кортес бил изпратен под стража в Испания, където бил отлично приет от Карл І, но все пак бил лишен от възможност да се върне в Мексико. Едва след 5 години (1532г.) Кортес се върнал в Нова Испания. Там той организирал експедиция за Южното море, която завършила неуспешно. Изпратената втора експедиция също претърпяла неуспех и единият от корабите й попаднал на “остров”, който моряците нарекли Санта Крус (Свети Кръст). Всъщност това бил полуостров Калифорния, много богат с бисери и някои други ценности.

Подведен от тези сведения Кортес организирал трета експедиция, която лично възглавил в 1533г. Той стигнал в Калифорния, но тук климатичните условия (непоносимата горещина) и хранителните възможности били извънредно лоши, появили се тежки болести с много смъртни случаи. Кортес едва бил увещан да се върне, като оставил Улоа за началник на Калифорния, която все още била смятана за остров. Улоа изследвал Калифорнийския залив (1539г.) и не намерил никакъв северен негов изход.

През 1540г. Кортес се върнал в Испания, където останал до края на живота си.

След проникването в Мексико, извършено главно под водителството и директивите на Кортес, испанците проникнали доста навътре и в самата Северна Америка, макар че там не намерили скъпоценни метали и камъни и не се установили за дълго време. Един от първите конкистадори, достигнал до Флорида и устието на Мисисипи, е испанецът Нарваес (1528г.), който се удавил по-късно в тази река, наричана тогава река на Светия дух. Експедицията му била напълно разбита от индианците. Десетина години по-късно в същата посока се отправил бившият участник в похода на Писаро, Ернандо де Сото (1499-1542г.), който успял да организира най-голямата до тогава експедиция от 900 души и 350 коня. Потеглил от Испания и през Куба стигнал до Флоридския залив Еспирито Санто (днешното пристанище Тампа). С големи усилия и при съпротивата на местното население Де Сото проникнал навътре, преминал Мисисипи южно от вливането на Охайо и вече с намален на половина състав, главно поради жертви в боевете с местните жители, стигнал долното течение на реката Арканзас. Тук той прекарал в поход почти цяла година, докато заболял от тропична треска и умрял в 1542г.

Експедицията на Де Сото има заслугата, че били опознати, макър и повърхностно, земите около долното течение на Мисисипи, а също така, че били направени топографски снимки на част от Мексиканския залив (към Флорида). Неуспехът й обаче бил тежък и забавил проникването на испанците в тази част на Америка за повече от век – време, през което от към север успели да проникнат французи.

Испанците проявили интерес и към земите, разположени на запад от терена, обходен от експедицията на Де Сото. Бил организиран поход с 1000 участници – испанци и индианци, командвани от Франсиско Коронадо (1510-1554г.). Отрядът се движел покрай западния бряг на Мексико, обходил южната част на платото Колорадо (днешна Аризона), както и на изток – в Ново Мексико. Било установено, че Долна Калифорния не е остров, а полуостров. Освен това били намерени вододелът между Колорадо и също така дълбоко врязаната Рио Гранде дел Норте. Движейки се в източна посока, през пролетта на 1541г. Коронадо навлязъл в прериите, навярно в областта на горните течения на Ред Ривър (Червена река) и Арканзас, и достигнал долните течения на Канзас и Мисури.

Коронадо бил уволнен, защото експедицията му не доставила роби и злато и други скъпоценни метали. Тази експедиция има обаче голямо значение. Макар и в общи черти били проучени западните части на континента, които се оказали много по-обширни и планински, отколкото се предполагало. Проучени и от части били картирани бреговете на Калифорнийския залив. За пръв път испанците се запознали с платото Колорадо, с каныоните и големите реки. Освен това, макар и да не достигнал Мисисипи, Коронадо дошъл до земите, открити почти по същото време от Де Сото. И така в кратък период макар и в най-общи черти Америка на север от Мексико била опозната от океан до океан.

На север от земите, достигнати от Де Сото и Коронадо, са вършели своите проучвания и завоевания главно французи и англичани.

Погледите на испанските конкистадори били отправени и на юг – към Перу – страната, за която те чували, че е много богата на злато и сребро. Към тази земя се упътил като водач на конкистадорска група неграмотният, но смел и безогледен авантюрист, бившия свинар Франциско Писаро (1471-1541г.). Той участвал в грабителските походи в Средна Америка. В своите нови авантюри Писаро привлякъл като съдружник в печалбите известния губернатор на Средна Америка Авила, а също така и съотечественика си Диего Алмагро (1475-1538г.), роден също в Естремадура. Алмагро притежавал същите качества, които имал и Писаро.

Първото пътуване на Писаро и Алмагро било с ограничен обхват и нищожни резултати (1524г.). Все пак от разказите на крайбрежното население (на юг от Панама покрай брега на Тихи океан) те разбрали, че по на юг се намира страна, богата с благородни метали. Затова след две години Писаро и Алмагро се отправили пак на юг – този път до геогр.шир. на в. Чумбурасо, лежащ на 1º ю.ш. Тук устно им били потвърдени сведенията за златните и сребърните богатства на Перу.

На следващата 1527г. Писаро и Алмагро предприели своето трето – решително и главно пътуване, като достигнали на юг до 80º ю.ш. Тук конкистадорите намерили в селищата златни съдове и други предмети, от които се уверили, че са съвсем билзо до златните рудници. Испанският крал възложил на Писаро да завоюва и управлява Перу, където пристигнали и нови “подкрепления” – авантюристи и престъпници – златотърсачи от самата Испания.

Писаро организирал по-нататъшното проникване във вътрешността на Перу, придружено със зверства и грабежи. Завладян бил и град Кито (днешната столица на Еквадор). Успехите на Писаро се разчули бързо в Испания и оттам започнали да прийждат нови потоци от грабители-авантюристи. Писаро основал по-близо до морето нов град – Лима (1535г.), който сега е столица на Перу.

Земите открити от Писаро и Алмагро, останали под испанска власт. В 1544г. било провъзгласено “вицекралство Перу”, в което испанците въвели крепосническо феодални порядки.

Южната част на Андите била изследвана и завладяна малко по-късно от Валдивия (в периода 1540-1553г.). С тежки борби срещу съпротивяващото се местно население той стигнал 40º ю.ш., където бил основан гр.Валдивия. По-късно били покорени земите до Огнена земя, тъй че западните брегове на Южна Америка в края на 16 век били вече овладени и опознати.

Откриване и завладяване на басейните на Ла Плата, Амозонка, Ориноко и Магдалена.

Опознаването и завладяването на Южна Америка е почнало от север и продължило откъм северозапад на юг. Изследванията, предприети от изток и югоизток, са с около 20-30 години по-нови.

Откриването на басейна на Ла Плата е извършено от Себастиян Кабот (1477-1557г.), който отначало е бил на английска, а после на испанска служба. Долното течение на Парана, т.е. самата Ла Плата, било достигнато фактически по-рано от Солис (1515г.). испанското правителство е смятало, че естуарът на тази река в същност е вход в проток, който води към Тихи океан, и възложило на Кабот да извърши изследвания в тази посока. Той се придвижил навътре по реката, но бил принуден да спре, защото местните жители му оказали съпротива. Впоследствие Кабот успял да влезе в преговори с тях и в обмен срущу европейски стоки да получи сребърни предмети. Това му дало основание да нарече реката Ла Плата (“сребърна”). Като оставил в два малки форта гарнизон, той се върнал в Испания.

В 1535г. тук била пратена голяма експедиция, водена от Педро Мендоса (1487-1537г.), която намерила оставените от Кабот фортове и гарнизони унищожени. Мендоса основал гр.Буенос Айрес, но опитите му да проникне навътре в страната били отбити то яростно съпротивяващите се туземци. Мендоса се върнал в Испания, а неговите приемници по блатливи и непристъпни места дълго време се мъчели да намерят пътя към богатото с благородни метали и скъпоценни камъни Перу. Най-после това им се удало и така испанските владения от бреговете на двата океана били съединени.

Испанските конкистадори в тази област въвели строй, който съчетавал робовладелски с крепоснически черти. Оношенията им към местното население били нечовешки, а не по-добри били и йезуитите, дошли тук да покръстват туземците. Производството на много продукти, конкуриращи испанските, било забранено, местното население било лишено от най-елементарните права.

Басейнът на р.Амазонка бил открит почти в същото време. За отбелязване е, че това е станало не от устието към горните течения, а, напротив – от планинската изворна област към устието. Известен дял в това има братът на Франциско Писаро – Гонсало Писаро. Гонен от вечната си жажда за злато, той преминал Андите и се спуснал по източните им склонове в долината на р.Напо – приток на непозната дотогава река Мараныон, или Амазонка. Попаднали в блатиста нездрава и заета от непроходими гъсти гори област, хората на Гонсало Писаро почнали масово да мрат. Той изпратил тогава в източна посока помошника си Ореляна, който продължил пътуването и се спуснал с една бригантина (малък кораб) надолу по реката Напо, докато стигнал Амазонка. След като пътувал по Амазонка 172 дни, през което време неведнъж влизал в боеве с местните индианци, Ореляна стигнал до устието на грамадната река и с това извършил първото прекосяване на Южна Америка в посока запад – изтко, и то в най-широката й и мъчно проходима екваториална част (1541г.). В това се състои и главната заслуга на Ореляна. Обаче испанците могли да се задържат само по най-горното течение на реката. Португалците по-късно проникнали от устието навътре и включили в своя територия (по-късно Бразилия) почти целия басейн на Амазонка.

Басейнът на реките Ориноко и Магдалена са били предмет на конкистадорски походи не само от страна на испанци, но и на германци, които по това време са имали общ император и крал – Карл, носейки името и титлата на Карл V, император на Германия, и Карл І – крал на Испания през първата половина на 16 век. Макар че в неговата многоезична империя “слънцето никога не залязвало”, той е трябвало да прибягва до заем от банкерските фирми “Велс и Ехингер”, защото многото войни и въстания, които разтърсвали голямата му държава, изисквали и огромни средства. Именно Велс и Ехингер получили правата да организират походи към “Елдорадо” – т.е. богатите със злато земи в северния дял на Южна Америка (днешна Венецуела). Наред със тях тук прониквали и върлували и испански конкистадори и така във скоро време били извършени редица походи, които допринесли да се опознае в общи черти, както и да се ограби крайният север на Южна Америка. В търсенето на приказното Елдорадо еднакво са се проявявали като безогледни хищници и безчовечни инквизатори германците Федерман и Шпайер, които открили и обходили земите на запад от Ориноко, достигайки до Андите при Богота (Федерман), така и Алфингер, който върлувал главно около залива Маракайбо. Тези наемници на споменатите банкери могли да създадът тук една временна немска колония, която просъществувала само до 1555г., тъй като испанците влезли в борба с местните колонизатори и ги победили.

През първата половина на 16 век и главно в периода 1531-1538г. северните райони на Южна Америка били обходени от не малко испанци пътешественици и завоеватели и въпреки това останали още големи и неизследвани пространства. При това всички споменати и неспоменати пътешественици са имали повече грабителски интереси. Затова и географските познания от тази епоха са били твърде още твърде непълни. Ако се проучи кои земи са били познати в Америка към средата на 16 век, ще се установи, че европейците всъщност са познавали само известни ивици и точки от източните й крайща – територии, които са представлявали не повече от 2-3 % от цялата площ на този континент с повече от 42 млн.кв.км. Въпреки този факт постиженията са имали грамадно значение.

Испанците не проникнали в Северна Америка по на север от 38º с.ш. При това тези техни прониквания били единични и нетрайни. Тук испанците не се задържали трайно между другото и за това, че тези земи били лишени от благородни метали, а следователно и без интересни. Напротив французи и англичани се устремили към тези земи, които имали приблизително еднаква геогр.шир. със Западна Европа. Може да се каже, че французите се устремили по на север от англичаните, като проникнали в Канада и оттам продължили на югозапад и юг, докато англичаните се насочили предимно към днешните източни и североизточни щати на САЩ, където вече се били установили холандците, срещу които англичаните водили дълги войни. Англичаните обаче се постарали, и то твърде насотйчиво, да проникнат в архипелага на север от Канада, където се надявали, че ще намерят северозападния морски път за Индия.

Проникналите в Канада французи и англичани обаче скоро изпаднали във вражда, която довела до конфликти и войни, докато в 1763г. по Парижкия мир Франция е трябвало да отстъпи на Англия и Канада. Самата Англия след двадесет години е трябвало окончателно да се откаже от земите на юг от Канада – именно тези земи, в който са се създали през 1783г. Северноамериканските щати.

Пътуванията на англичани и французи в Северна Америка са допринесли много за опознаването й, както и за включването на значителен стокообмен.

Заслуги за опознаването на Северна Америка имат и руските мореплаватели-изследователи, които проникнали в нея, както ще видим по-нататък, откъм северозапад, главно през Беринговия проток и Охотско море, като проникнали в Аляска по западните канадски брегове (днес Британска Колумбия) и достигнали дори Калифорния (Сан Франциско). Както се спомена, заслуги имат и холандците, които в 1614г. основали гр.Нови Амстердам, който половин столетие по-късно е бил превзет от англичаните, наречен от тях Ню Йорк.

Пътуване на английски мореплаватели.

Освен по-старите пътувания на Кабот (баща и син) англичаните предприели смели пътешествия с цел да открият северозападния път към Тихи океан. Техните пътувания били тежки и продължителни, без обаче да могад да доведът до разрешение на тази проблема; те обаче са дали значителен принос за откриването и частичното изследване и картиране на големи площи от континента и от островите, разположени на север от него.

В Англи съществувало убеждение, че най-добрият път за Индия и Китай непременно ще минава северно от американския континент, който до тогава бил още слабо познат.

Пръв пътешественик, който през юни 1576г. тръгнал да търси този нов път, е Мартин Фробишер (1535-1594г). Той отпътувал с два кораба на северозапад, но още преди да стигне Гренландия, единият кораб дезертирал и Фробишер продължил само с един кораб, като минал на юг от Гренландия и проникнал до един от заливите на Хърсановия проток. Той обаче сметнал, че вече е влязъл в протока, който трабвало до го отведе до Тихи океан, и го нарекъл дори “проток на Фробишер”. Не след много Фробишер се върнал обратно в Англия. През 1577г. на северозапад се отправила втората експедиция на Фробишер. Записките на членовете на екипажа за Гренландия и Лабрадор били много песимистични. Били извършени някои изследвания, натоварили “руда”, с която корабите след четиримесечно отсъствие се върнали обратно в Англия. По-късно се установило, че донесената “руда” не представлявала някаква ценност.

В 1578г. била проведена третата експедиция на Фробишер, която била много добре подготвена. Тази експедиция се запознала с морските течения и по-късно стигнала отново до Гренландия, след това навлязла в “протока Фробишер”, който обаче се оказал замръзнал. Бурите и объркването заставили Фробишер и този път да се задоволи с натоварването на “руда” и да се отправи към Англия.

Пътуванията на Фробишер били продължени от Джон Дейвис (1550-1605г.), финансиран от лондонски търговци с единствена цел да намери северозападния път за Тихи океан. Тръгнал през юни 1585г., той заобиколил южния край на Гренландия и стигнал до мястото на сегашното селище Готхоб, после преплувал Дейвисовия проток и стигнал до залива Къмберленд, където лошото време и липсата на ориентация го накарили да се върне обратно. Резултатите били ограничени- нанесени били допълнения и поправки върху картата на Фробишер.

На следната 1586г. Дейвис предприел пътуване с подобен маршрут и подобни резултати. И този път той не успял да открие проток към Тихи океан. Като се върнал той потвърдил голямото рибно богатство на водите, които преплувал. През 1587г. Дейвис предприел третото си пътуване, като преминал покрай западния бряг на Гренландия северно от 72º с.ш., където ледовете го възпрели. Спускайки се на юг и югозапад, Дейвис стигнал до северните брегове на Лабрадор – нос Чигли, и с югоизточен курс се прибрал в Англия. Въпреки своите неуспехи Дейвис е дал много материали за Гренландия и другите полярни острови, участвал е в изработването на глобуси и карти и е написал “Хидрографско описание на света” и щурмански учебник “Тайните на мореходството”.

Следващият бележит арктически мореплавател е Хенри Хъдсън (1550-1611г.). Първоначално той плавал на холандски кораб и през 1609г. извършил голямо пътуване в норвежките полярни води, след това се отправил на запад към Нова Шотландия, после към нос Код и оттам към Южна Каролина. На връщане той отново минал и изследвал източните брегове на САЩ и се отправил за Англия, като нанесъл на картата подробности по пропътуваните брегове, без естествено да намери пътя за Тихи океан. При следното си пътуване Хъдсън проникнал в залива, който получил неговото име. Там презимувал, но екипажът му се разбунтувал. Бунтовниците натоварили Хъдсън с няколко души на малка лодка и ги изоставили на произвола на съдбата. Такъв е бил краят на този голям и заслужил мореплавател. Един от завърналите се моряци донесъл морската карта на Хъдсън, която била твърде ценна.

С откриването на Хъдсъновия залив се породила погрешната надежда, че пътят за Тихи океан и Индия е вече открит. Образуваното по този повод дружество от лондонски търговци отправило в тази посока наколко експедиции, най-забележителна от които била експедицията на Улиам Бафин (1584-1622г.). Той пътувал и преди това в полярните морета, откъдето почерпил голям опит. Прониквайки през 1616г. дълбоко в арктическия архипелаг, той достигнал отвъд 78º с.ш и извършил много измервания и описания, поради което на негово име били наречени Бафиновият проток и Бафиновата земя. Бафин останал с убеждението, че не е възможно да се намери търсеният северозападен път за Тихи океан и Индия. След него били извършени нови пътувания, но е трябвало да изминат още два века, за да се установи, че такъв път същесвува, но практически остава неизползваем.

Пътувания на френски откриватели.

Французите също са извършили значителни изследвания на Северна Америка. Най-забележителни френки пътешественици към тази част на света са Картие, Шамплен и Ласал.

Още преди тях през 1524г. към Северна Америка бил изпратен флорентинският корсар Джовани Верацано. Той достигнал северноамериканския бряг при 34º с.ш. и го проследил на север до остров Нюфъндлънд, като навлязъл в естуара на р.Хъдсън. Верацано събрал много сведения за характера на брега, за климата и населението. Тези сведения останали неизползвани.

Жак Картие (1491-1557г.) подобно на много свои съвременници си поставил задача да намери северозападен морски път за Индия и Китай. В 1534г. на два кораба със 60 души екипаж той се отправил на запад и стигнал устийната област на река Сейнт Лорънс (Свети Лавренти), където срещнал индианци, с които извършил натурален обмен. Тук Картие поставил голям кръст с надпис в смисъл, че тези нови земи ще бъдат владение на Франция. Картие се върнал в родината си, без да намери пътя за Мусонна Азия, но открил нова земя – Канада, плодородна, гориста, богата на животни с ценни кожи и на риба.

На следната година по кралска поръка Картие повторно се отправил на запад, достигнал пак до устието на р.Сейнт Лорънс, проникнал навътре и не без насилие върху местното население заел някои места от днешния Монреал. Презимуването било много тежко и не малко от спътниците на Картие умрели от скорбут. Завърнали се от това пътуване, моряците донесли нови сведения за действително големите природни богатства на тази страна, но постиженията им не били оценени от кралския двор, където очаквали непременно да се открие пътят за Индия и Китай.

Неподкрепен от двореца, Картие намерил поддръжката на хитрия и спекулативен Де Робервал, който склонил краля да разреши уреждането на трета експедиция. Де Робервал обещал да поднесе в дар на краля Франциск І нови необятни земи, които да бъдат наречени “Нова Франция”. Срущу това той се санбдил с широки пълномощия и всевъзможни титли, а на Картие отново било предоставено техническото ръководство на работата. С пет кораба Картие се отправил от Сен Мало (както и при първите две пътувания), а Де Робервал е трябвало да ги догони с други два кораба. Обаче тежки и продължителни бурии разединили корабите на Картие и едва след тримесечни пътувания те се добрали до Нюфъндлънд. Оттам те проникнали пак навътре по р.Сейнт Лорънс, но Де Робервал не ги догонил. С големи трудности те прекарали зимата в един набързо построен форт.

Картие е първият, който стигнал до р.Сейнт Лорънс и по нея проникнал почти на 1000 км. (мерено от входа на естуара) в Канада, като наближил областта на Големите Американски езера. Той установил тук френска власт, запазила се над два века, след което била изместена от англичаните. Картие открил места с големи природни богатства и се утвърдил като вещ мореплавател, чиито знания и съвети били високо ценени.

Шест десетилетия след Картие се проявил Самюел Шамплен (на англ.Чемплейн, 1567-1635г.). В 1603г. той отпътувал за Канада като командир на една експедиция за търговия с кожи. Като пристигнал в естуара на Сейнт Лорънс, той извършил много пътувания в разни посоки от него и снел редица ценни географски карти. След като прекарал тежка зима, през която скорбутът направил много силни опустошения сред редовете на участниците, останалите живи на другата година продължили пътуването си, като изследвали брега на океана до нос Код. Корабите се върнали за втори път във Франция, а със своята малка група Шамплен продължил изследванията си и на следната година стигнал до южния бряг на днешния Масачузетс.

На следната 1607г. Шамплен се върнал във Франция, за да се отправи в 1608г. пак за Канада, където стигнал до голямо езеро, наречено на негово име. Освен това той опълчил някои местни племена срещу англичаните, които вече се явявали негови съперници по тези земи. Макар и при бойна обстановка, Шамплен вършил редовни изследвания главно около езерото и като се върнал в родината си, отново бил натоварен с мисия в Канада (1611г.). Там той основал гр.Монреал, организирал френски колонии, но в борбата срещу англичаните паднал в плен у тях. След освобождението си от плен той се прибрал в основания от него град Куебек и там починал през 1635г.

Шамплен е истински основател на френските колонии в Северна Америка. Той сложил начало на колонизацията, водил войни с англичаните и с тези местни племена, които били техни съюзници. При това Шамплен извършил много пътувания и походи. От тях той извлякъл много поуки и изработил редица ценни карти. Заслуги за изследването на Канада ими и Рене Робер де Ласал (1643-1687г.), който през 1669г. със седем лодки и двадесет спътници стигнал по р.Сейнт Лорънс до езерото Онтарио, оттам – до Ниагара, а после до езерата Ири, Мичигън и Хюрън, както и до реките Илинойс и Охайо. По същото време французинът, Жолие провел успешни проучвания в басейна на Мисисипи. Ласал пожелал да продължи и развие нови изследвания. След много разочарования и тежки перипети той организира плаване надолу по Мисисипи (1681-1682г.) и достигнал до устието на тази голяма река. След дълго и тежко пътуване той се върнал в Канада, а оттам във Франция (1683г.) с намерение да убеди краля да се организира голяма военна експедиция, която да прогони испанците от устието на Мисисипи. Тази експедиция била осъществена и показала известен успех, макар че самият той бил убит от свои войници.

Ласал е първият, който е прекосил Северна Америка от север на юг, проучил големи участъци от басейна на Мисисипи и Големите Американски езера, части от крайбрежието на Мексиканския залив. Всички френски изследователи допринесли изобщо много за опознаването на Северна Америка.