Тълкуване на сънищата пиер Дако

1) „Назад". Сънуващият отстъпва. Връща се към мина­лото си. Или отново се отправя към невротичната си­гурност, от която не може да се лиши. Така че става дума или за регресия, или за връщане назад с цел да се почерпи силата, позволяваща да се тръгне напред.

2) „Надолу". Това е посоката на слизането в себе си, положително или отрицателно. Може да е слизане в соб­ствения ни ад, регресия, афективен или духовен срив, „На­долу" е и посоката на бруталното, падане. Но би могло да означава и интроспекция, търсене на собствения ни център. Или завръщане в живителното Детство, дълбоко одобряване с Майката.

„Надолу" е и посоката на падението (човек „пада" в собствените си очи), на опозоряването, тъмнината, тъга­та, депресията и на всички подземия на несъзнаваното. Не казваме ли за някого, че е „низък"?
Надясно или наляво

1) Като символ „дясното" е посоката, която се изкачва. То означава активен труд, ред, вярност към себе си, чест, почит (почти същите значения като „напред").

2) „Лявото" е смекчено „назад". То води към миналото, детството, тъмнината, към дълбините на несъзнаваното. В някои сънища е посоката на срама, на безчестието.
XIV

ОГЪРЛИЦАТА НА СЪНИЩАТА

Би могло да се помисли, че сънят ни спохожда случайно, че просто „си стои" самичък в някакъв отрязък от вре­ме. Би могло да се помисли и че той няма особена връзка с дневния живот. Накратко, да се забрави, че всичко е свързано.

Това е груба грешка. Нищо не е случайно, нищо не е независимо, нищо не е отделно от общия контекст. Ни­кога не можем, в никакъв случай, да смятаме за някое явление, че съществува "само по себе си", без връзка с останалите.

Тъй както всяка частица от секундата в живота ни е тясно свързана с всяка друга частица от секундата и ни подтиква към пълноценното човешко състояние, коди­рано в нас от самото начало, така и всеки сън е част от дългия низ от сънища, които ни се явяват от раждането до смъртта и които са прикачени един към друг като зърната на огърлицата и като събитията от съществува­нето ни.

През видимите зигзази винаги прозира линейност, аб­солютна свързаност, във всеки миг.

Индивидуализацията

Юнг е установил един факт, който впоследствие е започ­нал да ни изглежда очевиден да баналност. След като

знаем, че всеки микромиг в интегралата¹ на миговете от съществуването ни е част от една-единствена „тъкан", която се разгръща в отреденото ни време, става очевид­но, че и сънищата са брънки от една и съща психологи­ческа верига.

Юнг установява, че съвкупността от сънищата на да­ден индивид като че ли се подчинява на едно общо пред­разположение. Той нарича това явление индивидуали­зация.

Лесно е впрочем да се забележи, че много елементи от сънищата отново се появяват (под формата на същия или на различен символ) понякога след доста години. Полу­чава се нещо като синусоид; горната част на кривата се устремява към забравата, после се възпроизвежда на дру­го ниво. Но нашите лутания и колебания са само привид­ни. Понеже сме твърде вътре в нещата, ние не си даваме достатъчно сметка за абсолютната и необратима прием­ственост на обстоятелствата в живота ни. Така дървото крие от нас гората, капката не ни позволява да видим реката.

Всеки от нас отива „някъде". Целта е записана у нас още от раждането ни и вероятно от началото на света. Съществува ръководна тенденция, „линия на поведение", програмирана в несъзнаваните ни компютри; тази тен­денция се проявява посредством процес на непрекъсна­то и постепенно съзряване, което следва определен план. Но това съзряване, което наричаме „лично", очевидно е част от безкрайно по-широк контекст. Времето на ант-ропоцентризма и на антропоморфизма е отминало, фи­зиката и астрофизиката поставят човека на мястото му; той вече е загубил своята „първенстваща" роля. Затова пък е придобил смисъл - пълноценно се е вписал във все­лената. И може би всеки атом на тази вселена е част от някакво висше Съзнание-Енергия.

Без него не може да се мине, ако искаме да наблюдаваме собственото си психологическо „израстване". Мнозина от нас си водят дневник за онова, което вършат, докато са будни. Защо не и дневник за „извършеното" насън?

Тревожността на много хора се дължи на противоре­чието между блокирания им Аз, над който властват раз­лични видове Свръхаз, и усещането им, че някъде у тях съществува недостъпен център. Именно огърлицата от сънища сочи местонахождението на този център, както и препятствията по пътя към него. Да припомняме ли многобройните отрицателни и тревожни съновидения, които се повтарят на определени интервали и сякаш нас­тояват и настояват на някоя трудност, истински „закаче­на" за личността?

Индивидуализацията не може да се извърши, ако не сме наясно с всичко това. Необходимо е да знаем, че несъзнаваното е нещо като гигантски агрегат, чиято функция е всеки миг да поддържа равновесието ни и да осигури цялостното осъществяване на личността ни. Жалко е, че много от нас възпрепятстват действието му заради често пъти нелепи морални критерии.

Ето още един „голям сън". Той е част от процеса на индивидуализация. Затова смисълът му важи само за да­деното лице. Но ми се струва, че все пак би могъл да има стойност и за онези, които се интересуват от дълбинния си живот и желаят да достигнат до истинската си същност въпреки премеждията, лабиринтите и лутанията, неряд­ко no-скоро привидни, отколкото реални.

- Намирах се в някаква къща. В съня си я нари­чах „Голямата къща". Мебелите бяха от бяло лакирано дърво. Приятна топлина изпълваше стаите. Стените бяха бели и много гладки. Като огледала, които отразяваха -и дублираха

- сцената. Седяхме в кухнята - жена ми, дъще­ря ми и аз. Всъщност знаете, че нямам дъщеря, а син. Жена ми присъстваше в съня, но не бяхме женени; просто живеех с нея, беше ми спътница. Кухненската маса представляваше обикновен кръгъл плот на три крака. Тримата се хранехме мълчаливо в някакви червеникави глинени купи. От фурната излизаше лек дим с апетитна ми­ризма. В самия сън си казвах, че тази сцена е достойна за четката на Вермеер. Сега като си спомням съня, си мисля, че би могъл да се очер­тае триъгълник, чиито върхове да са трите купи. Хранехме се с пръсти, без да бързаме. Чудесното в съня ми беше и това, че в голямата къща има­ше и други хора, но те не влизаха в кухнята...

Този човек - беше инженер - сънува този сън в края на психоанализата си, след като бе преминал през ста­диите на Анимата и на Сянката, които са абсолютно необходими „преходи". Сънят му бе последният от дълъг низ други сънища, които, анализирани впослед­ствие, прекрасно „се навървяха" и образуваха едно цяло.

Интересно би било да се видят някои от асоциациите му:

•ГОЛЯМАТА КЪЩА. Но това съм аз! Или no-скоро аз в нея; тя ме обгръща, но нямам никакво усещане за зат­ворен свят, напротив... Това е къща-вселена; тя би могла да се простира до безкрай...

Да се върнем на казаното no-горе, като прочетем след­ващите асоциации на инженера около същия елемент от съня:

'Знаете, че от две години вече не съм „чист" инженер! Но използвах знанията си, за да се запозная с открити­ята на съвременната физика; никога досега физиката не е имала толкова метафизични значения. „Гносисът¹ на Принстън" ми разкри онова, което отдавна усещах. Разби­рате ли? Идеята за „Бога-Поле" изключително ме прив­лича... Препрочетох и Бергсон...

Да разгледаме тези първи асоциации.

- „Гносисът на Принстън" е богат, въодушевяващ труд, дело на Ремон Рюер², посветил години от живота си на изучаването на физиката, математиката, космологията и информатиката. „Гносисът на Принстън" е начин на мислене, дефиниран от група американски астрономи, фи­зици и биолози, до един надарени с висока интелигент­ност; те се опитват да възстановят първенството на съзна­нието с космични измерения. Схващанията им излизат извън рамките на материализма, но са напълно съобра­зени с науката и откритията й.

„Богът-Поле" е една от идеите, които Рюер разглежда в книгата си. Би било рисковано да се цитира каквото и да било извън контекста на този забележителен труд. Ето все пак няколко реда: „... ако вселената бе сведена до змия или муха, вместо да е сведена до човек, би ли следвало да се приеме съществуването на Бог-змия или на Бог-муха? Антропоморфният Бог е толкова нелеп, колкото и обожественият човек. Измъкваме се от единия абсурд, за да попаднем в капана на другия. Единственият, изход, ако изобщо има такъв, е да допуснем съществуването на Бог-поле - неразбираем и неизмерим. В този Бог е потопен всеки живот като в гравитационно поле. Но гравитаци­онно поле хиперфизично, в което усещаме не материал­но, а „смислово" привличане (американските гностици го наричат семантична гравитация)."

Така областта на съзнанието се разпростира върху ця­лата „материя". Поставям думата материя в кавички, за­щото в съвременната физика понятието материални „час­тици" е все по-малко приемливо.

Като проследим нататък асоциациите на сънувалия, установяваме, че „стеснената" форма на някои психоана­лизи трябва да бъде отхвърлена и че у човека стават без­крайно повече неща от сведеното до самото себе си същес-

твуване, отделено и случайно „поставено" на определе­но място.

Да се върнем към съня.

•МЕБЕЛИ. Всъщност животът е прост! Как да ви обяс­ня? Той е чисто усещане! Космическо дишане! Любопит­но е впрочем, че благодарение на съвременната физика стигнах до понятието любов... Бе като проблясък. Вече не мога да си представя, че всичко, абсолютно всичко във вселената не е свързано още от началото, от първич­ния хелий... Четох една мисъл на Луи Повел¹, според коя­то планът на вселената може би предвижда превръщане­то на този първичен хелий в изпълващ целия всемир дух, а това означава, че вселенският план преминава през нас и през всяко нещо... Ето, виждате ли? Мебелите в съня ми са прости, каквито са впрочем и в истинската ми къща.

•ОГЛЕДАЛО. Белите стени дублираха, както казах, сце­ната с нас тримата на масата. Това може би бе проро­ческо огледало? И показваше, че бъдещето на семейство­то ми и моето ще бъде пределно просто и единно.

•КУХНЯ. Център зл хранене. Ритуал на храненето. Купи, а не порцеланови чинии! И главно глина! Човеците жаду­ват за земята, те са от една раса с нея. Грънчарите се множат и това е хубаво. Но -защо хората така упорито се отричат от това дълбоко влечение и се вкопчват в жалкия си външен образ? Наистина, кухнята от съня ми беше ритуален център - това бе ритуалът на ново усе­щане за живота, което жена ми и синът ми, който е математик, изпитваха заедно с мен.

Ще добавя тук, че кухнята символизира „мястото, къде­то се извършват промените". Тя е съновният вариант на лабораторията на алхимиците, които търсят философския камък, но за които главното е било не трансмутацията на металите, а вътрешното преображение на самия екс­периментатор. В нашия случай кухнята е важен символ.

Освен това от фурната излиза дим; не напомня ли той за живачните пари, които са се издигали от съдовете на ал­химиците?

Необходимо ли е също да уточняваме, че числото 3 се явява три пъти? Три крака на масата, три купи, трима души...

Този прекрасен сън заслужава размисъл. Той увенчава развитието на едно човешко същество. Сънувалият, някога „чист инженер", се превръщаше в „религиозен" човек, човек на единението, вписал живота си в просто­тата на всекидневието като част от безкрайния космос. При това без никаква сантименталност! Вече видяхме един подобен случай. И можем да си зададем следния въпрос...

Ще бъде ли утрешният човек „религиозен"?

Андре Малро² казваше, че бъдещата цивилизация ще бъде „религиозна" или изобщо няма да я има.

Кристално ясна мисъл, която се явява продължение на изложеното дотук в главата. Станало е банално да каз­ваме, че човешкото същество е в процес на „мутация", що се отнася до личните му схващания и до начина, по който определя мястото си в света. Дори най-бедният духом индивид е „попил" постиженията на съвременна­та наука. Никога досега не се е говорило толкова за кос­мически сонди, за НЛО, за извънземни и пр. Всеки от нас е впечатлен от факта - един от многото, - че Амери­ка е изпратила космическа сонда с послания до евенту­алните разумни същества от други светове. Обикновени­ят човек вече знае - макар и да не си дава сметка за това - немалко за всемира. Усещането му за нещата се про­меня. Ясно му е, че в изследваната от огромни телеско­пи вселена кръжат милиони или милиарди планети, населени със същества, по-интелигентни от него или недостигнали нивото му. Заедно с това се разширява и полето на човешкото съзнание! Измерението на „малкия само­тен човек", „случайно" появил се на Земята, започва бав­но да увеличава обема си, пораждайки афективни трусо­ве. В научния свят се раждат нови схващания за „матери­ята", която все повече ни се разкрива като необятност, показваща ни само едно свое късче. Съвременните уче­ни все по-точно формулират въпросите на т. нар. „пара­психология", която някой ден без сянка от съмнение ще стане част от физиката. И положително физиката ще е в основата на нашето възраждане. Може би тогава ще раз­берем от какво сме направени, къде отиваме, откъде ид­ваме, в какво „поле" се намираме; може би ще узнаем също как функционират интуицията, усещането, мисълта, кои­то днес са само думи, мъчително опитващи се да обяснят непознати за нас факти. Така вероятно ще бъде построен голям мост между науката, метафизиката и религиите, като всичко това нищо чудно да ни доведе до опознаването на изцяло и абсолютно „взаимосвързаната" вселена...

С други думи: абсолютно необходимо ли е да предприе­мем психоанализа, за да постигнем своята индивидуали­зация и пълното си себеосъществяване? Разбира се, че не. Ето какво казва по този повод Мари-Луиз фон Франц: „Когато човешкото същество се обърне искрено към вътрешния си свят и се опита да се опознае не като предъвква субективните си мисли и чувства, а като прос­леди проявите на обективната си природа - сънищата, фантазмите, тогава рано или късно същността му изли­за наяве. Тогава Азът открива вътрешна сила, която съдържа всички възможности за обновление."

Следва все пак да кажем, че нищо не може да се извърши в тази област, преди да бъдат задминати голе­мите основни етапи:

а) Анимата (у мъжа) и Анймусът (у жената) трябва да бъдат напълно изчистени от отрицателните въздействия, които са ги правели разрушителни. Това изисква най-продължителни усилия, макар сънищата значително да ги облекчават. Условието е, естествено, да бъдем много внимателни към сънищата, в които се явяват Анимата и Анймусът, както и към връзката между тях. Явно най-добрият начин е да ги записваме и да асоциираме възмож­но най-пълно. Анимата и Анймусът много трудно „се обръщат налице", защото често подлагат капани, в кои­то мъжът или жената лесно попадат - любов от пръв поглед, платоническа любов, любовни блянове, еротич­ни фантазми, донжуанство, прелъстяване и т. Н. Не е прос­та работа да се ориентира човек в тази гора от наслади -мними наслади, вярно е, които товарят и тровят личност­та, но все пак наслади. И всичко това се повтаря поняко­га през целия ни живот с всичките вътрешни и социални поражения, които нанася.

б) Сянката също трябва да се появи на бял свят. От­рицателната й енергия трябва да стане положителна като електрически ток, на който сме променили посоката. И това не е лесно, както вече видяхме.

Но какво да се прави, не можем да стигнем до върха на триъгълника, преди да насочим двете му страни към него и да ги продължим, докато се срещнат. Разгледахме един подобен сън.

И тъй като бъдещето зависи от миналото, на което е неотменимо следствие, тъй като утре започва от днес, тъй като зрелият човек е наследник на детето, което е бил, тъй като в края на краищата е по-добре болестта да се предотвратява, отколкото да се лекува, предлагам ви последната глава от книгата да бъде посветена на дет­ските сънища и бих посъветвал родителите да им обръ­щат по-голямо внимание...
XV

ДЕТСКИТЕ СЪНИЩА

Като начало ето съня на седемгодишно момиченце. Про­четете го, той е пролетно свеж, въпреки че става дума за кошмар! Възпроизвеждам го такъв, какъвто го е описа­ло момиченцето, без да променям правописа и без да слагам препинателни знаци.

- Едно момиченце се разхождаше със своите родители в гората изведнъж се загубило било го страх и изведнъж забе­лязва голям великан той я гони и тя вика помощ помощ помощ и плаче и човека се смее ха ха ха но мама го чула и се хвърлила на леглото и питала малкото си момиченце как­во е станало и то обяснило че е сънувало кошмар.

Не ухае ли този кошмар на ябълково вино? А ето и рисунката на момиченцето. (Не познавам това дете; баща му ми изпрати и описанието на съня, и рисунката, която то нарисувало по негова молба - отлична идея впрочем!)

Рисунката очевидно не може да възпроизведе точно съня; но и такава, каквато е, тя е ценна, тъй като е израз на мно­го разпространен при децата психологически климат.

На нея е изобразен великан със сомбреро и червен помпон (явно видян по телевизията „мексикански бандит" с моряшки помпон, тъй като момиченцето живее близо до пристанище). Гората е представена от едно дърво. Ве­ликанът е извадил нож, както и друг някакъв неопределим предмет. Обаче се усмихва; не се зъби заплашител-

но! Дървото е нарисувано в нормални цветове (короната е зелена, стъблото кафяво). Без ни най-малко да изпада­ме в „пансексуализъм", можем да забележим до каква степен дървото представлява фалос. Същото важи и за ножа. Защо момиченцето сънува, че го преследват? Чув­ство за вина? Дали тайно не е видяло баща си гол, за да го възпроизведе в тази фалическа рисунка? Може би ве­ликанът е баща му или, ако сънят „траспонира", майка му? Което очевидно свидетелства за едипова ситуация.

Може би в съня си момиченцето се е почувствало учас­тник във „битка между великани", като се има предвид -| зараждащата му се сексуалност?

Установихме диалог:

- Можеш ли да нарисуваш какво си сънувал? Спом­няш ли си го достатъчно ясно?

- Ами да... Трябва ми черно, зелено и ярко червено.

Момченцето бързо рисува. Дървото е с широка коро­на; клоните му покриват целия лист. Зеленото е обсипа­но с големите червени петна на ябълките. На хоризонта се вижда съвсем малка къщичка.

- А ти, Жан-Жак, къде си?

Започва глухо да ридае.

- Обичаш ли ябълки? -Ябълки? О, да!

- А ябълковите дървета?

-Хубави са, много приятни; има сянка и много ябълки...

Ако се съди по думите на детето, ябълковото дърво явно представляваше за него липсващата му майчина нежност. Тази липса беше символизирала от отдалече­ната къща (която едва ли е фигурирала в съня му). Ябълковото дърво бе нещо като широка пола, под която то може да се скрие и да се чувства на сигурно място....

Най-учудващото в този случай е, че сънят често се по­втаря.

- Майка ми е на волана на колата. Аз съм се отпуснал на задната седалка и пуша пура. Усе­щам майка си като някаква наета от мен кур­тизанка. Колата всеки път минава покрай баща ми, който стои неподвижен на тротоара. Не се е измил, рошав е. Носи скъсани дрехи. Гледам го високомерно, докато колата го отмине.

Да отбележим, че става дума за дете, отгледано в се­мейство, което ни най-малко не робува на овехтели възпи­тателни системи. Освен това, също като в приказките, бащата е млад и красив.

Потърсих заедно с момчето корените на този повта­рящ се сън. Бе достатъчно интелигентно, за да разбере в общи линии същността на едиповия комплекс. След като му го обясних, ми каза:

-Всъщност усещах това, без да мога ясно да го опре­деля. Да, точно така. Но този повтарящ се сън до така­ва степен ме тревожи, че никога не съм могъл да го спо­деля с родителите си, на които иначе имам пълно дове­рие! Ами да, толкова обичам мама (също млада и хуба­ва!), че бих искал баща ми да замине и да не се връща с години. Бих искал майка ми да обича само мен. Предпо­лагам, че в съня си съм я наел, за да може напълно да ми принадлежи, за да бъде изцяло в моя власт.

Да споменем и пурата, която пуши момчето; тя е знак за социално преуспяване и фалически образ. Това, заед­но с видението на „жалкия" баща, зарязан на тротоара, не е ли типичен едипов комплекс?

Тълкуване на детските сънища

Детските сънища рядко могат да се анализират като при възрастните чрез свободно асоцииране около някой от елементите им. И все пак, освен ако сънят не е толкова прозрачен, че да се разбира от само себе си, сътрудничес­твото на детето е наложително.

Добре трябва да разберем колко важни са сънищата за него. Детето е „пряко включено" към своя неосъзнат „ком­пютър". Цялото му бъдещо поведение се намира там в по­тенциално състояние. Детето прилича на леко надут балон на миниатюрни петънца. Тези петънца са потенциалните части на личността му. Докато е малко, те са точковидни. По-късно балонът ще увеличи обема си и с него ще порас­нат и петната. Потенциалното ще се разшири. Затова е необходимо да открием отрицателните петънца още при по­явяването им, за да можем да ги „изчегъртаме", преди да започнат експанзията си. Да не забравяме, че неврозата е неуспешен опит за приспособяване към живота. Тя е не­правилно търсене на себе си. Според Юнг тя е страданието на душата, която се стреми да открие смисъла си.

Така че си струва да се вгледаме в детските сънища.

Първото, което трябва да направим, е да се опитаме да накараме децата да ни ги разкажат. Понякога това е достатъчно, за да ги освободи от някое сериозно безпо­койство, дори ако не успеем да разгадаем смисъла на съня. Следва преди всичко да се провери дали един сън не се повтаря редовно (както вече казахме, има сънища, които неуморно преследват индивида - понякога през целия му живот!). Ако е така, това би означавало, че лич­ността на детето „буксува" и не може да преодолее ня­какви важни вътрешни или външни конфликти.

Стига да е възможно, не е зле да подканим детето да „асоциира" било направо („Какво ти напомня този или онзи елемент от съня?"), било под формата на рисунка. Ако де­тето е много малко, родителят може да „изиграе" с него съня. Така сънят се превръща, колкото и неточно да е срав­нението, в нещо като театрална пиеса или психодрама.

Разбира се, никое дете (нито възрастен) не би могло да нарисува съня си точно. За да направи това, би трябвало да притежава таланта на един Салвадор Дали. Така че ис­каме, ли да разтълкуваме съня на някое дете, следва да се задоволим с несръчните му художествени транспозиции, като коментарите му по рисунката ще ни насочат.

Сънят на Мариет (9 г.)

- Бяхме с татко и мама в кухнята на тяхната къща. Мама приготвяше вечерята. Татко не правеше нищо. Много ми се караха. Беше. ме страх, много ме беше страх.

Да отбележим преди всичко „тяхната къща". Няма да се спираме на онова, върху което отделно работих с дете-

то. След като поговорих с родителите, стана ясно след­ното: момиченцето изпитваше усещането, че „не си е у дома, а у своите родители" вследствие на чувство за вина (вече!), което също ще е твърде дълго да разглеждаме тук.

Сънят не изглежда особено интересен. Но родителите ми бяха разправили за честите кризи на нощен страх, при които детето викало майка си.

Започнах разговор с Мариет.

- Спомняш ли си нещо друго от съня?

- Не. Нищичко. Беше ме страх от татко, който кре­щеше. Беше голям, голям!...

- Нищо. Не, нищо. Крещеше!

- О, да, много силно!

- А ти какво правеше в кухнята?

- Ами за да му дам да разбере на татко, затова. Мра­зя го!

- Сигурна ли си?

- (Мариет ме поглежда „изотдолу".) Да, мразя го, мра­зя го.

- Добре. Но защо? -Не знам.

Изражението на детето става по-твърдо. Отново ми хвърля поглед изпод вежди.

- Можеш ли да нарисуваш съня си?

Можеше. Виждам жълт квадрат - кухнята. Ярко оцве­тена жена - майката, формите са широки, вдъхващи спо­койствие. Бащата е много по-малък и представлява прос­то черен контур, .незапълнен с никакъв цвят. Мариет се намира до майка си. Устните й са ярко червени.

- Баща ти е толкова малък, а в съня ти беше много голям, нали?

- Сърдита съм му.

- Бях си начервила устата!

- Така ли? Та нали всички жени правят това?

- Знам, знам... (Мило и снизходително.) И мъжете са доволни, нали? (Кимам колкото се може по-сериозно.) Обаче мен татко ме хвана.

Тя поправя рисунката си. Бащата „пораства" и се оц­ветява също в червено.

- Ето. Вече не ми се мръщи. Мариет се замисля.

- Но пак ще се червя.

Би могло да ми се възрази, че сънят на Мариет е само жалък опит за раздяла с бащата. Така е. Но пък вижда­ме, че графичното представяне на един сън е доста спор­но - „големият" баща от съня се е смалил до неузнаваемост в рисунката.

Истинската основа на раздялата си оставаше нощният страх на момиченцето, което също бе замесено в битка между „великани" като в съня в началото на главата.

Колкото до червилото, то наистина бе станало причи­на за неоправдания гняв на бащата, неразбрал колко нор­мално и разпространено е това явление. Момиченцето се е червило, за да „прави като мама" и да бъде забеляза­но от татко в качеството си на малка женичка. Бащини­ят гняв предизвиква у него агресивен обрат и го превръ­ща в съучастничка на майката срещу бащата. Мястото на действието е кухнята, която традиционно принадле­жи на майката и където бащата става ненужен и смален.