Тълкуване на сънищата пиер Дако

Карл Густав Юнг, доколкото си спомням, предлага след­ното сравнение: когато реката е принудена да потече под земята, тя завлича със себе си кал, но и златоносен пясък.

А когато човешкото същество е принудено да „изтлас­ква" усещания или чувства, то включва в тях и отрица­телни, и положителни видове поведение.

Пример: да се върнем към съня, цитиран в края на IX глава - изтласкването на сексуалното желание към сест­рата (отрицателно поведение) предизвиква и изтласква­нето на Анимата, тоест на цялата душа на човека с ней­ния ентусиазъм, радост от живота и други енергии. В този случай е изтласкано много повече положително, откол­кото отрицателно поведение!

А Сянката? Как може тя да се превърне в „светлина" за-човека?

От полусянката към светлината

Вече е ясно, че откриването на част от Сянката може да бъде много благотворно. И наистина, то разбулва непоз­нати (или отречени) наши аспекти. Така си „възвръщаме" цели отрязъци от личността ни, които са работили само за себе си в тъмнината на несъзнаваното; части от лич­ността ни, служили само на „опакото", поддържали из­тласканото, подхранвали враждебността към самите нас и към ония, върху които смея проецирали, без те да имат нещо общо с нея и без да притежават приписваните им от нас недостатъци.

Освен това, когато Сянката се издига на повърхност­та, забелязваме, че в девет случая от десет не е имало за какво да се вдига толкова шум. И че онова, което сме държали в сянка още от детството си, е не по-голямо от главичка на карфица.

Към светлината на Сянката

Пол Верлен, „Мъдрост"

Съществува един безспорен факт: детето винаги е възпи­тавано от друг, не от себе си. Не по-малко очевидно е, че възпитателите не са детето.Следователно колкото и да е

добро, възпитанието никога не съответства на същност­та на детето.

Възпитанието е дело на възрастните. В девет случая от десет те са загубили контакта с Главното, което ха­рактеризира детството. Зрелите хора са силно „диферен­цирани" - професионално, социално, морално. Те са оно­ва, което наричаме „индивидуалности", докато детето е недиференцирано й в основата му лежи усещането за „принадлежност". Детето е „включено" към универсал­ното. То се свързва с всичко заобикалящо го с лекотата, с която диша.

Всяко човешко същество има прекрасно бъдеще зад себе си

Това не е парадокс. Възпитанието се състои в тласкане­то на детето към все по-голяма диференцираност. Бихме могли да му кажем:

Като правим това, ние автоматично „отделяме" дете­то от хората и от света, в който живее. Разграничавайки го по този начин, извършваме убийство - убиваме уни­версалната му и участваща същност. Изрязваме от тес­тото му мъничко парченце и казваме за него, че струва колкото цялата вселена. В подобно състезание по раз­граничаване Другият автоматично се превръща във враг. Така се стига до чиста проба параноя, а Вавилонската кула ,;влиза във всеки дом".

С други думи, възпитанието цели разграничаване и от­деляне във вселена, където всичко е винаги свързано. То­ест отделянето е всъщност грижливо поддържана илю­зия. Тъкмо то води до непрекъснат конфликт между ос­новното същество и отделеното същество, което се чув­ства длъжно „да заслужи" одобрението на отделените възрастни.

В един момент детето се включва в играта на разгра­ничаване, за да не бъде наказано или изоставено. Тогава Основната му същност слиза в Сянката, където изпада в летаргия и чака - често цял живот. Тази основна същност, този потенциал е бил неговото бъдеще, бъдещето на съществото му. В Сянката бъдещето остава зад него.

Оттук нататък то се развива върху построеното от дру­ги, които отдавна са изтикали в Сянката своята същност. Започва да живее - или да се опитва да живее - според уста­новени от други критерии. Съществува като малка отдел­на клетка, враждебна към останалите отделни клетки.

След като изтласка основната си същност в Сянката, детето заживява със своя отделен, самотен Аз, обект един­ствено на любов отделена, каталогизирана, позволена, задължителна, законна.

И ето че то вече не е тъй обширно, смалило се е. Тога­ва го вкарват в тясното черво на социалните условности. Натикват го, натъпкват го вътре. Истинският му Аз вече е останал зад него, в Сянката. Заменил го е друг Аз -социален, морален, буржоазен, работнически, богат, бе­ден, заслужил, незаслужаващ, възнаграден, наказан; и със стесняването на червото - все по-отделен от всичко.

Но най-лошото е, че когато един ден порасне и излезе от червото, няма да може да възстанови първичната си същност, зарязана там, в Сянката, далеч назад. Младият човек ще е приел формата на червото. Ще се е превърнал в яростен враг на милиони други като него.

Това е то, убийството на детството.

Някои все пак успяват да се поразкършат, след като излязат от червото - те имат душа на поети. Но понеже са преоткрили част от своята универсалност, достъпът до разделените територии им е отказан.

Ето така именно някъде в детството се крие и очаква своя час ярката светлина на зрелия човек. Но той не знае това. Той живее с опакото си. Превърнал се е в привидност. Макар и да усеща дълбоко в себе си глухия зов на Сянката, на своята същност. Това е далечен, неясен зов. Нещо скърца и простенва през неразбираеми депресии, болести, страхове, копнежи, тъги.

Много хора тогава ускоряват крачка в състезанието по разграничаване, защото не понасят глухия зов. Ужас­но ги е страх да не се провалят пред онова основно съще­ство, което са била.

Или пък човекът е затънал до гуша в търканията между своя отделен и видим Аз и летаргичната си същност. Тога­ва се появяват депресиите и склонността към самоубийс­тво, чиято цел не е смъртта, а преоткриването на няко­гашното участващо и универсално същество.

Но как да се върнем към прекрасното бъдеще, което сме загърбили? С каква вълшебна лопата да изровим от миналото онова, което сме били?

Това е може би най-тежката, най-невъзможната зада­ча. Помислете само! За да я изпълним, би трябвало да забравим всичка, което сме научили, всичко без изклю­чение. Да изтрием от вътрешната си памет всички ус­ловности, всичко априорно, всички вярвания, идеали, ре­лигиозни идеи. Да ги заличим без остатък, като си ка­жем, че дори в тях да е имало нещо вярно, то става фалшиво, когато се обляга на външни нам критерии. После трябва да се върнем към Сянката си, да я осветим; и чак

тогава да възприемем онова, което ни приляга, и да отхвърлим останалото. А иначе да играем играта, щом е необходимо, но без да се вживяваме. Така отделянето и разграничаването ще се превърнат в средства за приспо­собяване и нищо повече.

Как да си възстановим първичното усещане, че сме част от вселената? Мъжът не може да направи нищо, преди Анимата.му да пререже връвта, свързваща го с майката, и да се издигне на повърхността в цялата си някогашна мощ. Жената също е безсилна, преди душата й да се изтръгне от майчината хватка.

Сънищата имат основно значение; те измерват изми­натия път. Необходимо е обаче преди всичко да проуме­ем, че сме само привидност в сравнение с истинската ни същност. Да разберем, че лишим ли се от Сянката си, погребваме себе си. Да осъзнаем в какви коловози са ни вкарали, както и какви видове, нормален и анормален Свръхаз са създали у нас. Да си дадем сметка за същест­вуването на Сянката, в която се намираме. И всичко това да ни заслепи,със своята очевидност.

Тогава могат да ни се явят големи съновидения, защо­то в мозъка се създават нови „вериги". Щепсели се включ­ват в неизползвани контакти. Възприемаме ново пове­дение, преставаме да се държим като роботи, а старите навици падат от психичното ни дърво като изсъхнали пло­дове.

Големите сънища ни насочват към основното - поези­ята, музиката, астрономията, физиката и свързаната с тях метафизика. Присънват ни се Мандали, числа, геомет­рични фигури, осветени лабиринти, космос, звезди, слънца, богове, стари мъдреци, преходи, безкрайни хоризонти; усе­щаме безпределна свобода, чуваме небесни песнопения...

В архива ми фигурира сън на четирийсетгодишен мъж. Ето го накратко:

- Присънва му се съвършено кръгло ярко златисто слънце, което бавно се върти и пръска светлина във всички посоки. Цялото небе е изпълнено с други, също въртя­щи се слънца. Сънуващият спокойно върви по огромно, блестящо като метал хоризонтално поле. Усеща, че е тръгнал от детството си, за да достигне сегашната си възраст, че никога не се е разделял със себе си и представ­лява една цялост. Придружават го засмени жени. Наоко­ло се разнася музика...

Не мога тук да разкажа цялата история на този мъж. Той се бе подложил на психоанализа, за да „се опознае" и да развие възможностите си. Бързо си даде сметка, че анализата разкрива главно какво човек не е, като измъква от бърлогата им видовете Свръхаз, които му пречат да бъде онова, което е. Разбра, че е „друго нещо". Тревож­ност? Как не. Страх? Откъде-накъде. Смачкано същест­во, свело глава пред заучени критерии и социални услов­ности? Всичко друго, само не това.

Така постепенно, окършвайки всички клони, които не бяха негови, той достигна до отрицателната си Сянка. Отмести я, за да даде път на положителната Сянка, коя­то започна своя възход. После дойде моментът, когато едно огромно осъзнаване преобърна всичките му схва­щания за живота. От стеснен и канализиран като всички останали мъж той се превърна в човек-участник, чисто и просто, само защото бе открил основната си Сянка. След което основа общност някъде във франция.

Повтарям: да се лишиш от Сянката си означава да се самопогребеш.
XI

ЦВЕТНИТЕ СЪНИЩА

По-важни ли са цветните сънища от останалите? Във все­ки случай те се срещат no-рядко. Но от това не придоби­ват по-голямо значение.

Всеки сън е изживяно възприятие - или слухово (чува се говор), или зрително (виждат се различни неща), или осезателно (човек изпитва усещането, че докосва нещо).

Доказано е експериментално, че зрителните усещания почти винаги присъстват; слуховите - много no-рядко; и още no-рядко осезателните.

Въпросът с цветовете в сънищата е много интересен. Немалко изследвания са провеждани по този повод. Пра­вени са опити с цел да се установи процентът на цветните сънища. Но това не е никак лесно.

Даден човек твърди например, че му се е явил „цветен" сън. Често се случва обаче, когато бъде разпитан по-под­робно, да отрече този факт или да заяви, че не е сигурен. Случва се и човек, сънувал голям сън, да смеси неговата грандиозност с яркостта на цветовете. Все едно мисли, че подобен сън може да е само цветен.

Разбираемо е при това положение, че оценките относ­но истинския брой на цветните сънища силно се различа­ват в зависимост от оценителите.

Някои биолози смятат, че цветовете най-вероятно присъстват във всички сънища, но не са доминиращ еле­мент, нито имат някакво специално значение.

Както казах, съновиденията, предизвикващи силни емо­ции, често се свързват с цветовете. Но доколкото въпросът остава спорен, най-добре е да се запитаме: „Независимо дали е имало цветове, или не, кой цвят е бил усетен или въобразен като доминиращ в съня? И какво означава той?"

- Вървях по тесен път. От лявата ми страна се простираха обработени земи, които ми напом­няха 'тропически плантации. Отдясно бавно те­чеше ярко червена река. Беше след войната. В да­лечината реката се разширяваше в нещо като тъмночервено езеро, сякаш задържано от язовир­на стена. Знаех, че войната е свършила...

Това се е присънило на четирийсетгодишна жена, ху­дожничка. Тя впрочем не твърдеше, че наистина е видяла тези цветове. Възможно е професията й да я е подтикна­ла да си ги представи.

Сънят й е много интересен. Ето в резюме асоциациите й, придружени от мои коментари.

•ОБРАБОТЕНИ ЗЕМИ. Те се намират вляво и символизи­рат миналото, потенциала. Те са не само обработени, но и засадени с буйна растителност (тропическа). Сънуващата може следователно да разчита на онова, което е придобила и „интегрирала". Иначе казано: „килерът" й е добре зареден. •ВОЙНА. Става дума за нейната собствена война, война­та, която жената сама си обяви, като предприе психоанали­за. Но бойните действия са приключили - жената е наме­рила себе си.

•ЯРКО ЧЕРВЕНА РЕКА. Да отбележим най-напред, че тя се намира вдясно и е символ на бъдещето и на творческите постижения. Колкото до ярко червения цвят, той е цветът на кръвта, като се има предвид войната. Но сънуващата го усеща като радостен цвят. Така кръвта придобива по-широка символика. Тя се превръща в двигател на живота, в основа на възраждането. Символизира топлината, силата - телесни и духовни. Олицетворява също сърцето, страстта, емоцията.

•ТЪМНОЧЕРВЕНО ЕЗЕРО. Реката, която тече от сега към там, тоест към бъдещето, „се разширява", става езе­ро, което тук е символ и на сила, и на резерви. Да отбеле­жим, че водата става тъмночервена - цвят „по-дълбок", „по-мъдър", по-потенциален от ярко червеното. Следова­телно: резерви вляво, резерви напред- не е ли това отли­чен залог за бъдещето?

Цветовете и тяхната символика

Всеки цвят притежава собствена символика, която вари­ра според човека, дори ако в основното е еднаква за всич­ки. Знаем, че в дневния живот цветът играе важна психо­физиологична роля. И това се използва при избора на цве­тове, създаващи определена обстановка. Известно е на­пример, че червеното има „възбуждащи" свойства, а от синьото лъха свежест и студенина. Установено е също, че цветът на помещението може да породи усещане за студ и топлина, без да се променя температурата,

Светлината и цветовете са обект на сериозни изследва­ния, чиито резултати придобиват все по-голямо значение в света на труда; в тази област вече се намесват не само архитектите, но и декораторите и художниците. Да спо­менаваме ли обзавеждането на дома, при което първата грижа на стопанката е да избере психологически задово­лителни цветове? За отбелязване е също, че много хора спонтанно свързват един или друг цвят със звучността на определен музикален инструмент.

Да се опитаме сега да предадем накратко символните значения на цветовете.

Синьо

То е „студен" или освежаващ цвят - класическият цвят на небето. Напомня ни за морето, за въздуха. Синьото раз­ширява пространството и е цветът на хоризонтите. Както и на духовното.

Все в сънищата синьото може да е символ на философ­ските истини и на метафизичните изследвания.

За християните то е и цветът на Богородица. Олицет­ворява също верността, но не земната, а небесната, ду­шевния покой в смъртта, божествената ведрина.

Така синьото е едновременно цвят на надежда за душа­та и на смърт за слялото се с безкрая тяло.

Съставено, както е известно, от жълто и синьо, зеленото при­тежава многобройни оттенъци. То е цвят на равновесието, на почивката; не случайно масите за билярд, че и заседател­ните маси са покрити със зелено сукно. Научно е доказано и въздействието на зеленото върху кръвното налягане.

В древен Египет този цвят се е свързвал с надеждата. В християнския свят той също символизира надеждата, както и желанието за вечен живот. Според Англиканска­та църква олицетворява вярата, безсмъртието, светото кръщение, съзерцанието. В хералдиката е символ на чест, учтивост, надежда, радост. Зеленото е и цвят на любовта и плодородието (то преобладава сред цветовете на земна­та растителност).

В сънищата олицетворява земята и пролетта. Възраж­дането след зимата и дълготрайността. Търпението, очак­ването и непосредствената надежда (а не метафизичната надежда като синьото).

Символ е на майката-кърмилница (като растителност­та), но и на детската и пролетната любов.

Зеленото притежава и злотворни свойства. То е цветът на дълбоките, заплашително тихи и поглъщащи води.

„Зелено като надеждата"? Несъмнено, когато е цвят на земната и щастлива любов, на радостта от урожая и на благополучието на земеделеца. Но зеленото обагря и из­раждането, лудостта, заплахата; традиционно зелени са очите на Сатаната, на фаталната жена... и на котката.

То е огънят, топлината, страстта и любовта. Притежава безброй нюанси - от тъмнокафяво до алено. Червеното е цветът на кръвта, на раните, но и на здравето, на живота. Най-топъл от топлите цветове, то е брутално, крещящо, динамично, дразнещо. Войнстващ цвят, който лесно се налага, червеното заема привилегировано място в избо­ра на много хора. Особено го обичат децата, както и при­митивните племена.

благотворителността. В хералдиката олицетворява лю­бовта, смелостта, гневът и жестокостта. Както и разру­шението и Страшния съд (унищожение с огън).

Червеното има и обратна страна - кървавочервеното е символ на насилието, омразата, убийството, клането.

То е и „утробен" цвят; напомня майчиния корем с тре­вожната символика, свързана с него.

В музиката червеният цвят се родее със звучността на тромпета.

Жълто

Цвят на слънцето или глината според оттенъка. За хрис­тияните жълтото е цветът на смирението; то намеква, че тялото ще се превърне в глина и прах. Англиканската църква не му придава особено значение. В хералдиката е заместено от златното.

Жълтото е „мъжки" цвят. То „доминира" със своето богатство. В златния си вариант олицетворява вечността, вярата и трансцендентното. Впрочем златното има тол­кова нюанси, че не се вмества в границите на определена символика.

Жълтото символизира и края на лятото със сияйните дни, които бележат апотеоза му преди зимата; то е пищ­ното изобилие преди смъртта.

В музиката ярко жълтото се свързва с тръбата; топло жълтото - с рога.

Оранжево

То е сърдечният прием; не е толкова натрапчиво като червеното или жълтото, които се смесват и взаимно се смекчават. В хералдиката този цвят (цвят на зора) е от­рицателен; означава лицемерие и прикритост.

Това е доста студен цвят. Обикновено символизира раз­каянието както в християнския свят, така и според Анг­ликанската църква. В хералдиката лилавото (лазурно + червено) означава истина и лоялност. Когато се добли­жава до пурпурното, е знак за въздържание.

Черното не отразява, а поглъща цветовете. За христия­ните то е цветът на очакването и на траура. Англикан­ската църква не му придава значение. В хералдиката чер­ното (самуреночерно) олицетворява болката, траура, продължителната тъга. Но също очакването, мъдростта и благоразумието.

Като символ на очакването (погълнатите цветове мо­гат да бъдат възстановени) черното съдържа възможнос­ти за надежда. Така то става знак за зараждане, за пробу­дено несъзнавано, за примитивен инстинкт, който може да се насочи към възвишена цел. Защото този цвят на­помня и Сянката, а човешката Сянка е тъждествена не със смъртта, а с осъществимата надежда.