Този текст е част от студията

В тази последна част от главата, посветена на “меркантилната система”, ние ще разгледаме идеите, носени от една изключително популярна група мислители, може би първата икономическа школа. Това са френските физиократи. Препоръките и принципите на тези мислители не са загубили своето значение и до днес, макар да не липсват периоди в историята, когато тяхното влияние, качества и интелектуални (теоретични) аргументи са напълно забравяни, а в отделни случаи презрително отхвърляни като проява на “мистични нелепости”. Всъщност, за да бъда точен, трябва да кажа, че много от проблемите, имащи нещо общо с либерализацията на пазара и намаляването на данъците, са естествено близки до идеите на физиократите и ако дискусиите върху тези въпроси загубят някога своята актуалност, което ми се струва малко вероятно, то тогава можем да твърдим, че и споменът за френските économistes, също ще бъде ненужен.

            Физиократите са група мислители, която стои извън рамките на времето, което сме си поставили за цел да изследваме. Те са икономическа школа (често пъти наричана секта ) от средата на ХVІІІ век. Решението ми да ги включа в изложението е продиктувано от факта, че това е първата обединена и сравнително силна интелектуална реакция към меркантилната теоретична традиция и система на управление. Следващите страници обаче няма да бъдат ода на възхвала към тях, въпреки че са защитници на свободата и че имат не малък дял в популяризирането и дори бих казал раждането на по-късните класически либерални идеи. Те има за какво да бъдат хвалени, но и има защо да бъдат критикувани. Две мнения, според мен, са особено валидни за тях. Едното е на Адам Смит, който казва в Богатството на народите, че “въпреки цялото им несъвършенство, те вероятно са най-близкото приближаване до истината, която някога (до времето на Смит) е писана върху предмета на политическата икономия” , а другото на Галиани, който казва, че тяхната “свободна търговия”, техният космополитизъм, земеделска и данъчна система, просто са невъзможни под деспотично управление, следователно невъзможни във Франция и в по-голямата част от света през онова време (а и по-късно).

Впрочем техният “утопизъм” и несъвършенство се забелязва не само от враговете и опонентите им, но и от по-късните им симпатизанти. Заради това, че се опитват да комбинират в своята икономическа и социално-политическа теория един очевиден антагонизъм - “просветния деспотизъм” със “свободната търговия”, те, може би парадоксално, се спасяват от за някои най-лошото, а за други най-доброто бъдеще, което може да има една социална теория – превръщането й в могъща интелектуална система, в един от абсолютите, в един от изразителите на крайната истина; спасява ги от съдбата на малката и дисциплинирана секта, превърнала се в широко “религиозно” течение. Големият недостатък в тяхната социална и икономическа теория е наличието на очевидни противоречия, дори абсурди. Но тези несъвършенства имат и своето преимущество. Физиократите не печелят слепи поддръжници, не се превръщат в нищо повече от временна мода, но наред с това раждат идеи и принципи, които им осигуряват достойно място в интелектуалната история на човечеството. Днес мнозина икономисти с право ги наричат “създателите” на френската политическа икономия. 

Както казахме, състоянието на Франция, на френския народ, половин век след управлението на Колбер и Луи ХІV, е повече от лошо. Читателят може да получи ясна представа за тези тежки времена, ако прочете The Ancient Regime. The Origins of Contemporary France (L’Ancien Régime) на Иполит Тен и по-точно книга пета, озаглавена “Народът”, която цитирахме вече в някои от бележките под линия. Причините за мизерията и изоставането на Франция в сравнение с развитието на Англия, разбира се, са комплексни. Не могат да бъдат изброени и анализирани всички, но можем да обобщим изводите, до които вече стигнахме. Богатата на плодородни земи и въобще на природни дадености – реки, морета, равнини, пасища, обширни територии и пр. - богатата на индустрии, градове и хора Франция, стига до жалкото състояние на страна с бедстващо и потиснато население главно заради няколко описани дотук фактора: политическите и религиозните борби между краля и феодалните елити, надмощието на краля и концентрацията на власт в неговите ръце, използването на тази власт за преследване на неразумни външно-политически цели и за подчиняване и обвързване на цялото общество в системата на кралската институция, произтичащата от насилието и централизацията морална и политическа деградация, изкривяването на естественото развитие на френската икономика, заради грубите и погрешни намеси на централната административна власт.

В The National System of Political Economy Фридрих Лист пише: “Големите начинания на Колбер биха успели, ако не беше отмяната на Нантския едикт, любовта към разкоша и погрешните амбиции на Луи ХІV, покварата и екстравагантността на неговите наследници, захапали напъпилите семена, които Колбер пося. Ако следователно във Франция бяха израснали богатите манифактури и търговските интереси, ако богатството на огромната собственост на френското духовенство бе дадено на обществото, ако тези събития имаха за резултат формирането на силна долна камара на Парламента под чието влияние феодалната аристокрация би се реформирала, то системата на физиократите едва ли би видяла бял свят. Тази система бе предизвикана от съществуващите обстоятелства във Франция.” Или, според Лист, умът, волята и авторитета на Колбер биха донесли богатства и слава на френския народ, а физиократите въобще не биха се появили, ако френската социална и политическа система не бе толкова неефективна и порочна.   Да, но ако политическата система във Франция бе по-демократична, вероятно не само физиократите нямаше да се появят, но и геният на самия Колбер би останал скрит за света.

                Както казахме в параграф І.3.2. във френският меркантилизъм не се забелязват почти никакви зародиши на либерализъм и поради тази му особеност либералните идеи във Франция се раждат като негова опозиция, а не като разклонение или нюанс в основното течение, който по-късно ще се превърне в самостоятелна традиция и практика, както се случва в Англия. Физиократите се появяват като реакция на “меркантилната” система на френския абсолютизъм. И понеже самите те са част от тази среда или система - мнозина от тях са дворцови фаворити, лидерът им Кене е близък приятел, лекар и довереник на влиятелната мадам Помпадур, а другите поддържат приятелски отношения с аристокрацията и двора или самите те са благородници и висши духовници – тази реакция или опозиция се оказва прекалено неуверена, поставяйки наред с идеала на свободната търговия и разумното управление идеала за едрия земевладелец и просветения монарх. Нека разгледаме тяхната “система” и да видим с какво тя противостои на меркантилните идеи и практики, къде са пропуските й и как тази система се свързва с идеите за свободата и развитието на капитализма.

            Физиократите са неделима част от френското Просвещение на ХVІІІ век и като част от това интелектуално пробуждане, дължат своята поява на две главни причини – едната, както казахме, е кризата на абсолютната монархия и свързаните с нея бедствия, а другата, напредъкът и растящото благоденствие на съседна Англия и примера на нейното политическо устройство, социална философия и стопански практики. В средата на осемнадесети век, можем да кажем благодарение на тези две основни причини, Монтескьо написва “За духа на законите” (1748), започва издаването на Encyclopedie на Дидро и Даламбер (1751-1765), появяват се творбите на Волтер и Русо, през 1751 година за интендант по търговията е назначен Гурне (поддръжник на свободната търговия и ниските данъци), който превежда текстовете на английските икономисти Чайлд, Кълпепър и др. и оказва силно влияние върху физиократите, особено върху Тюрго, появяват се есетата на Хюм на френски, четат се книгите на Лок и т.н. Но и преди тази ярка интелектуална реакция от средата на века, съществува и по-ранна опозиция, която носи у себе си общите идеи на Просвещението, както и тези, с които физиократите по-късно ще станат известни. Например за техен предшественик може да бъде разглеждана по-старата интелектуална традиция на конституционализма и християнския хуманизъм (един от неговите най-известни носители е споменатият вече херцог Сюли ), както и една поредица от личности, живели във Франция през втората половина на ХVІІ век и началото на ХVІІІ век: Ла Бриер, архиепископ Фенелон, Боагилбер, маршал Вобан, абат Alary и членовете на неговия Club de l’Entresol на площад Вендом, Сен Пиер и т.н. Поради липса на място ние няма да се спираме върху всяко едно от тези имена, но трябва специално да отбележим името на Боагилбер , когото физиократите открито наричат свой “предшественик”. В неговите идеи се съдържат почти всички главни елементи на тяхната система – земеделието като първоизточник на богатството, “естественият кръговрат” на стоките и доходите, свободата на търговията със зърно, убеждението, че високите данъци унищожават земеделското производство и нарушават функционирането на цялата икономика и т.н.

Преди школата да “възникне” има един автор, който не е “физиократ”, но почти винаги е поставян от историците и икономистите в компанията на физиократите. Това е Ричард Кантилън (или Ришар Кантийон). Кантилън (1680 - 1734) е ирландец по произход, част от живота си прекарва в Париж, където първоначално търгува с вино, коприна и мед (металът), а по-късно, между 1716-1720, се насочва към банковото дело. Предполага се, че неговото Essay on the Nature of Trade in General,   което по думите на Хенри Хигс “съдържа цялата теория на Икономическите таблици” , е написано по време на честите му пътувания от Лондон до Париж в периода между 1729-1733 година. Идеите на самия Кантилън, съдържащи се в това важно за физиократите произведение , лесно могат да ни доведат до Уилям Пети. По този повод Шумпетер ни съветва да “разберем и удържим в съзнанието си редицата: Пети- Кантилън – Кене.”

Каква е най-общо връзката между Кантилън и физиократите? Тя е очевидна. И Кантилън, и физиократите, гледат 1) на земята като на “суровият материал”, от който идва богатството и 2) на земевладелецът като на най-важния член на обществото, тъй като всички останали жители зависят от него. Както виждаме, тези две идеи са съвсем противоположни на описваната до тук меркантилна “идеология”. Авторите от така наречената меркантилна традиция смятаха, че продажбата на манифактурни или луксозни стоки ще донесе богатство на нацията, а самото богатство, най-общо или в края на краищата бе разбирано от тях като пари или скъпоценни метали. Кантилън отговоря на това разбиране с тезата, че човешкият труд и то в земеделието, носи богатство и че богатството не е пари, а препитание или всичко онова, което дава храна на човека, което създава удобства и житейски комфорт. Политика на търговската система бе насърчаването на манифактурите, политиката в “системата” на Кантилън е обърната към земевладелците и земеделието. Според него земята неизбежно принадлежи на малък брой хора. Това са земевладелците. От това как те изразходват продукта на земята, получен от работата на фермерите и работниците, как използват излишъците от производството или чистата печалба, зависи и богатството на цялото население. За да съществуват, манифактурите са изцяло зависими от продукта, извлечен от земята на земевладелеца. Следователно, ако земеделието не се развива добре, то и другите индустрии ще бъдат засегнати. Кантилън описва тази зависимост с проста схема: земевладелецът предоставя своята земя на фермера, който заплаща на собственика на земята (т.е. на земевладелеца) 1/3 от произведения продукт, друга 1/3 изразходва за заплати на работниците и обработка на земята и останалата 1/3 оставя като печалба за себе си. След това част от чистите печалби на земевладелците, фермерите и работниците се изразходват за произведенията на манифактуристите, занаятчиите и другите членове на обществото, които не са директно ангажирани със земеделието, но ползват за своята дейност продуктите земята. Така започва циркулацията на “годишния продукт на земята”.

            Описаната схема, “фундаменталните истини” в нея, са извлечени и доразвити от Кене и неговите ученици. Ще се спрем на идеите на Франсоа Кене (1711-1774) като лидер на групата и най-вече като на “физиократът”, чието име на икономист и теоретик оцелява най-дълго във времето (другият лидер Мирабо-баща въпреки голямата си популярност приживе, загубва влиянието си и неговото богато творчество вече почти не се споменава от икономистите).

Адам Смит прави една уместна забележка към светогледа на Кене, който по професия е хирург, доктор по медицина и личен лекар на мадам Помпадур : “Някои склонни към теоретизиране лекари, казва Смит, изглежда са си въобразявали, че здравето на човешкото тяло може да се опазва само при строг режим на диета и упражнения, най-малкото нарушение на който по необходимост води до известна степен на заболяване или разстройство, отговаряща на степента на нарушението […] Кене, който сам беше лекар и то склонен към теоретизиране, се е придържал, изглежда, към същия възглед и относно държавния организъм и си е въобразявал, че той може да заяква и процъфтява само при точно определен режим – строгият режим на съвършена свобода и съвършено правосъдие…” или казано с терминологията на самите физиократи – строгият режим на съобразяване с естествения ред на нещата (ordre naturel).

            Във втората статия “Grains” изложените дотук принципи са още по-добре развити. В тази статия Кене обръща с главата надолу господстващите вече два века меркантилни доктрини. Дълго време политиката на правителството е била стимулирането на манифактурното производство, особено на луксозни стоки, казва той. Стимулиране, но във вреда на земеделието. На хората им е било забранявано (!) да садят лозя (друг отрасъл, към който Франция има естествено предразположение), докато са окуражавани да садят черници, заради отглеждането на буби и производството на коприна. Напротив, казва Кене, страната трябва да се обърне към насърчаване и развитие на своето естествено богатство като производството на пшеница например. Земеделието и търговията са двата източника на богатство за Франция, но тяхното деление е абстрактно, защото търговията и индустриите всъщност са клонове на земеделието – първичният и безспорен източник на всички други стопански отрасли.

            Преди да престъпи към написването на Икономическите таблици, Кене вече е предложил своите съвети към правителството, те най-общо са свобода на производството и обмяната на стоки, премахване на транспортните такси, премахване на местните или личните привилегии, подобряване на транспортната система, реформа в данъчното облагане. Пряко насочени срещу меркантилните визии са неговите максими: “Нация с обширна територия, която подценява своите сурови продукти за сметка на благоразположението си към манифактурните стоки, разрушава себе си във всички насоки”. “Предимствата на външната търговия не се ограничават до увеличаването на парите”. “Балансът на търговията не показва предимствата на търговията или богатството на нацията, защото то трябва да бъде преценявано и по двете – вътрешната и външната търговия, особено по първата”. “Нация, която извлича най-добрите по възможност резултати от своята земя, хора и корабоплаване, не се ядосва на търговията на своите съседи.” “Във взаимната търговия нациите, които продават най-полезните или необходими стоки трябва да имат предимство пред тези, които продават луксозни стоки.” В Икономическите таблици Кене показва фундаменталните причини, които пречат на превръщането на страната в богата земеделска нация: лоши форми на данъчно облагане, непозволяващи натрупването на капитал за култивиране на земята (тук няма да отделим внимание на данъчните реформи, които предлагат физиократите, макар това да е един от “крайъгълните камъни” в тяхната теория); прекомерна цена на събираните данъци; прекален разкош; прекалено скъпи съдебни спорове; липсата на експортна търговия със сурови материали; липса на свобода във вътрешната търговия и във възможностите за обработване на земята; тормоз върху селячеството; липсата на възвращаемост на годишния чист продукт към категорията за инвестиции.  

            Мисля, че казаното дотук бе достатъчно, за да разберем, че икономическата философия на Кене и на неговите съмишленици и последователи е една нова, либерална философия, която, като всяко ново нещо, е заредена с идеализъм, погрешни преценки и неясни, но все пак усещания за бъдещото развитие. В някои отношения физиократите са пионери на класическия икономически либерализъм, в други те много напомнят, особено със своите принципи за труда и стойността, на бъдещите марксистки теории. Очевидно е обаче, че тяхната система е крайно противоположна на господстващата вече няколко века меркантилна идеология. Следователно тяхната система наистина е нещо ново. Въпреки това, както казахме в началото на параграфа, те не са способни да се откъснат от миналото и това вече бе показано с идеята им за “земевладелеца”. Да, един лишен от феодални права и крепостни селяни земевладелец, но все пак господар, на който по силата на “ordre naturel”, му се полага 1/3 от чистия продукт от труда на фермерите и земеделските работници. Това естествено ни кара да се запитаме каква е политическата система в тяхната “благоденстваща” земеделска държава. За тази цел най-добре е да се спрем на Мерсие дьо Ла Ривие (1720–1794) и неговата L’Ordre naturel et essentiel des sociétés politiques (“Естественият и съществен ред на политическите общества”, издадена през 1767).

            Адам Смит казва за книгата на Ривие, че е “най-ясното и свързано изложение” на учението на физиократите, Дидро я приветства, Волтер я атакува в спомената вече новела. Благодарение на това произведение руската императрица Катерина поканва Ривие да й помогне (естествено без успех) в създаването на нов кодекс от закони; в по-ново време Шумпетер нарича автора й “импулсивен” и с “лоши маниери”, които го правят “далеч по-забележим, отколкото всъщност заслужава”, с което ясно показва отношението си и към произведението. В действителност центърът и целта на L’Ordre е разкриването на естествения ред на “легалния деспотизъм”, оттук разбирането и оценката на всеки неин читател във времето може да бъде най-разнообразна.