Този текст е част от студията

В тази книга Ривие най-общо се опитва да създаде философия на държавата, която извира от едно привлекателно и популярно в епохата на Просвещението предположение: щом Нютон и другите физици откриват великите закони на хармоничния ред на физическия свят, защо да не бъдат открити и великите закони управляващи моралния ред на социалния свят? Задачата изглежда проста. Тя вече като че ли е решена и доказана по “геометричен” начин от Спиноза. Човек само трябва да научи условията, които управляват доброто и да ги следва. Всички болести на човечеството произтичат от невежата опозиция към тези закони, изучаването на които ще докаже, че благоденствието на всеки член на обществото е неразделимо свързано с благоденствието на останалите – прозрение, не толкова ново за времето си, колкото велико и безсмъртно, в пряка връзка с идеята за човека като “социално животно”.

            Както виждаме, Ривие следва тясно философията на физиократите. Той поддържа идеята, че свобода трябва да има както във външната търговия, така и във вътрешната и отделните нации трябва да търгуват така сякаш са една нация. Тази негова идея от една страна противоречи напълно на меркантилната идеология, а от друга събира в едно на пръв поглед противоположните теории на Смит и Шмолер, на които ще се спрем в една следваща глава от тази работа. Ривие смята, че международната свобода на търговията ще даде възможност на всяка нация да преследва и да печели от своите естествени предимства. Това негово твърдение е още един типичен за класическият либерализъм пример. Като рационален принцип то трудно може да бъде опровергано, но подобно на класическите либерални теории, като възможност за прилагане и следователно като възможност за доказване на неговата истинност, твърдението за всеобща свобода на международната търговия остава все пак само едно предположение.

            Друг известен и много интелигентен критик на доктрините на физиократите е Галиани (Шевалиер Ганоби,1728-1787). В Dialogues sur le commerce des blês (1770) той ги критикува с аргументи, звучащи изключително съвременно, особено ако бъдат използвани срещу по-късната универсална логика на ортодоксалните либерални теоретици. Абстрактните принципи, казва той, не са водач на търговската политика. На едно място зърнените закони могат да бъдат добри, на друго не. Земята не може да бъде единственият източник на богатство и пример за това са богатите, но не на земя, свободни градове като Женева и Франкфурт. Най-добрата система, казва Ганоби, е липсата на система. Манифактурата е вид производство, тя, както и търговията, допълват стойността на суровия продукт. За опита на Англия, Галиани казва, че Франция не може да го използва. Според него, Англия е най-сложната и изкуствено нагласена политическа машина, която светът някога е виждал. Тя е едновременно земеделска, манифактурна, търговска и цялата е едно пристанище. В Англия всичко е различно – характера, маниерите, почвата, продуктите и т.н. Когато един маркиз казва на Галиани, че е “единственият умен човек, който е против износа на зърно”, той му отговаря: “Аз не съм против нищо, с изключение на износа на разум.” Ако трябва да обобщим, главният му аргумент срещу доктрините на школата е, че свободната търговия е невъзможна под управлението на деспот, следователно невъзможна за Франция през меркантилната епоха на монархическия абсолютизъм.

            Дотук разбрахме с какво физиократите най-общо се противопоставят на господстващите все още меркантилни визии, каква е тяхната икономическа и политическа философия, отбелязахме местата в тяхната доктрина, където свободата присъства като идея и като предложение за конкретни мерки. Остава ни да видим по какъв начин тази школа е свързана със започналото в Европа капиталистическо развитие. 

            Общата икономическа и политическа теория на физиократите се характеризира по забележителен начин със своята двойственост. Както не веднъж посочихме, в своя теоретичен модел те създават една неповторима комбинация между идеите за едно ранно либерално-капиталистическо производство и отношения и политическата доктрина на “легалния деспотизъм”. Поради тази своя двойственост физиократите като че ли остават някъде между традиционния феодален ред и ранния капитализъм. Оттук започват и различните опити да бъдат поставени в една от двете системи. От една страна, Берт Хоселиц твърди, че те “полагат фундамента на индивидуалистичния капитализъм” и че тяхната идеология е “практически еднаква със светогледа на популяризаторите на утилитарния радикализъм и Манчестърския либерализъм в Британия два века по-късно.” Исак Рубин го допълва, че те са анти-феодално настроени “защитници на селската буржоазия”, защото желаят премахване старите феодални права и привилегии. От друга страна, “левите” автори следват разбирането на Маркс, според когото идеите на физиократите са “буржоазно възпроизвеждане на феодалната система”, плод на “противоречивото развитие на историческия процес”. Например Елизабет Фокс-Женовез казва, че физиократите са “преход от органичния средновековен възглед към модерния икономически възглед; преход, който се опитва интегрира тези два възгледа.” Макс Беер твърди, че са проповедници на “рационализираното средновековно общество”. За Норман Уеър те “израстват от специалните нужди на новата земевладелска класа под банкрутиралата монархия и фискалната система, наследена от миналото.”

Без съмнение всички тези автори казват част от истината, но нека завършим с една систематизация, която би ни разкрила по-ясно мястото на физиократите. Влиянието на стария феодален ред в техните идеи се забелязва главно в следните неща: запазване на традиционния политически ред; приемане на идеята за естественото (божествено) неравенство, на старата феодална социална пирамида – народ, барони (земевладелци), монарх; надценяване на земеделското производство и подценяване на търговията и индустриалното производство. Техните модерни/либерални идеи обаче са далеч повече: запазване на политическия ред, но и неговото реформиране – отпадане на феодалните практики на управление и господство чрез намаляване на данъците, освобождаване на търговията и насърчаване и освобождаване на класата на фермерите; създаване на социално-икономически ред и отношения основани на правата и задълженията на всички хора в държавата, признаване на правото на частна собственост; изграждането на икономическа система, която позволява натрупването на капитал, насърчава земеделските начинания и техническите иновации; търсене на пътища за максимализиране на производството и ограничаване на разходите и т.н. Действително, ние можем да кажем много повече за техните модерни либерални възгледи, отколкото за техния политически и социален консерватизъм.

Както са наричани от своите съвременници и по-ранните автори.

Вж. например Reponse aux Docteurs modernes, ou apologie pour I’Auteur de la Thiorie des Loix, et des Lettres sur cette Théorie. Avec la réfutation du systême des Philosophes economistes на Simon-Nicolas-Henri Linguet. Самият Тюрго казва, че физиократите имат “сектантски дух”. Изказвайки възхищението си към тях Адам Смит също ги нарича “секта”. Грим нарича тяхната Philosophie rurale “Петокнижието на сектата”. Шумпетер казва: “Това е школа, чиито членове по силата на доктринални и лични връзки винаги действат като група, възхвалявайки се взаимно, подпомагайки се взаимно в борбата срещу опонентите, като всеки поема своя дял за пропагандиране на общите идеи. Физиократите […] бяха нещо повече от научна школа: те представляват група обединена от обща вяра и по тази причина по-късно често биват наричани секта.” (Шумпетер, Йозеф А. “История на икономическия анализ” том І, ИК “Прозорец”; стр. 374)

Казвам “сравнително силна”, защото те бързо губят влиянието си и лесно запазват името си може би благодарение на Адам Смит. Освен това, трябва да бъде обърнато внимание и на факта, че те не са първите либерални мислители, а първата група автори с либерални възгледи, съзнателно обединена от своите идеи и интелектуалния си лидер (Франсоа Кене). 

Трябва да отбележим например, че Декларацията за правата, която предхожда френската Конституция от 1791 година, заема от тях важни параграфи – че свободата, собствеността и сигурността са неотменими човешки права. Те оказват голямо влияние на Адам Смит и на Томас Пейн, в чиито трактат Agrarian Justice използването на рентата от земята се разглежда като публичен доход. Друг автор, силно повлиян от тях, е американецът Хенри Джордж.

Смит, Адам. “Богатството на народите”; София, 1983. стр. 663. (Цитатът не съвпада напълно с превода на българското издание, защото преводът е мой по оригинала.)

Тук, както виждаме, Смит и Шевалиер Ганоби (Галиани) са на една позиция и тя е много важна. И двамата смятат философията на физиократите за неприложима или поне за частично неприложима, а в определени отношения откровено погрешна. Ето какво казва Смит в Богатството на народите: “Ако пръчката е прекалено огъната в една страна, гласи една пословица,  за да се изправи, тя трябва да бъде огъната също толкова в другата страна. Френските философи, които предложиха системата, представяща земеделието за единствения източник на дохода и богатството на всяка страна, са последвали изглежда мъдростта на тази пословица и както в плана на Колбер производителният труд в градовете бе несъмнено надценен в сравнение с производителния труд на селото, така в тяхната система той, изглежда, също тъй несъмнено подценен. (Смит, Адам. “Богатството на народите”; София, 1983. стр. 648.) Както ще видим в следващите страници именно надценяването на земеделието и липсата им на чувство и разбиране за подходящата политическа система на благоденстващото общество са техните основни слаби места. Недостатъците им обаче се компенсират от идеите им за свободната търговия и ниските данъци, както и от чисто теоретичните им икономически идеи за “репродуктивността”, “циркулиращите потоци” и тяхната Икономическа таблица. 

List, Friedrich. The National System of Political Economy. Third Book: The Systems. Chapter 30. The Physiocratic or Agricultural System; translated by Sampson S. Lloyd, 1885.

Авторитетът е много важно нещо, но авторитетът в политиката няма това вътрешно качество да бъде пазен дълго, както се случва в други области (например в науката), защото същност на политиката e промяната или непрекъснатото търсене на решения на непрекъснато възникващите нови практически проблеми – задача, която очевидно не е по силите на един човек, партия или класа, колкото и “авторитетни” или надарени да са те. Следователно, когато “авторитетът” на политическия водач, на ръководителя, се задържи прекалено дълго, това неминуемо трябва да ни подсети, че той вече не се дължи на естественото отношение на управляваните и тяхната готовност за подчинение, а на насилие и принуда от един или друг вид (разбира се, има и изключения). Едно от най-големите качества на демократичните режими е възможността за постоянна и безболезнена смяна на управляващите партии и лидери, един от най-големите пороци на недемократичните обществено-политически системи е невъзможността за смяна (поне безкръвна) на водачите и затова при тези системи ние вече не говорим за “авторитети”, а за “авторитаризъм”. Независимо дали е спечелил власт и уважение със своите качества, авторитетният водач, от мига, в който е станал или е възприел себе си като висша и несменяема ръководна фигура, се превръща в диктатор. В политиката не можем да разчитаме на управлението на един човек, на една група (дори от мъдреци, доктринери, експерти и пр.), на една партия, на една класа, независимо от качествата, които те притежават. Следователно не можем да разчитаме на управление, ръководено от един,  при това несменяем център, дори този център да е доказал, че е подготвен за добро управление и мисли за доброто на нацията. В управляващия център, както в демократично конституирания и демократично действащ, така и в недемократичния, промяната все пак е нещо неизбежно. Най-естествената промяна настъпва след смъртта на управляващия и възкачването на неговия наследник или на нов лидер (авторитет). Исторически погледнато отделните авторитарни лидери си отиват относително бързо, но централизираната система, която са заварили или която са изградили, остава, разпадайки се значително по-бавно. Така, след “обичания” и може би най-уважаван френски крал Анри ІV, умиротворил Франция и положил основите на една бъдеща силна монархия, идва “безличния” Луи ХІІІ, след него почти век (седемдесет и две години) управлява “бляскавия” и авторитарен Луи ХІV, следва “слабохарактерния” и “развратен” Луи ХV, наследен от “благия” и склонен към компромиси Луи ХVІ, който плаща с главата си пълния разпад на системата на френския абсолютен монархизъм. Този монарх, подобно на други монарси или лидери от историята, става изкупителната жертва на системата, която не е създал, но е наследил, става жертва на реда и греховете, извършени от неговите предшественици. (Вж. Еклисиаст 3:1-8)

 В Богатството на народите Адам Смит разглежда системата на физиократите като противоположност на търговската система. Виж Книга ІV гл. ІХ “За земеделските системи или за онези системи на политическата икономия, които представят продукта на земята за единствения или главния източник на дохода и богатството на всяка страна.” (стр.647-673)

Както казва Дж. Б. Бъри Енциклопедията е “централната работа на рационалистичното движение, което направи Франция от 1789 толкова различна от Франция на 1715” (J. B. Bury; The Idea of Progress. An Inquiry Into Its Origin and Growth. London: Macmillan, 1920)

 В своята книга “Économes Royales” Сюли говори за Европа, разделена на 15 равни по сила държави, така балансирани, че нито една от тях да не може да застрашава свободата на другите. Това “християнско обединение”, трябва да бъде управлявано от арбитраж, чиято цел е да предпазва от война участниците в съюза. В рамките на тази християнска общност от европейски държави трябва да има всеобща свобода на търговията и религиозна толерантност. Англиканският историк Джон Невил Фигис обяснява съществуването на тази “нетрадиционна” за епохата идея с това, че в нея се съдържат двете всъщност характерни особености на времето - от една страна тя отразява средновековния универсализъм и произтичащата от него идея за международно, наднационално право, а от друга - актуалната и широко прилагана политика на баланс на силите.(Figgis, John Neville. Political Thought from Gerson to Grotius: 1414–1625: Seven Studies; Batoche Books Kitchener, 1999, р. 87)

Фенелон е “центъра” на група аристократи от Кралския двор, която през седемдесетте години на ХVІІ век, отговаря на политиката на Колбер с идеи, определяни като “християнски аграризъм”. Те са против увеличаването на данъците и усилването на държавния контрол. Към края на 90-те години на века Фенелон изпада в немилост.

Себастиен ле Престър, владетел на Вобан (1633-1707). Той е военен инженер, маршал и близък приятел на Луи ХІV до написването на “Projet d’une dixme royale” (първо публикувана през 1698 за вътрешно ползване в двора и издадена свободно през 1707), в която препоръчва отмяна на съществуващата несистематична данъчна политика и предлага въвеждането на общ данък върху дохода, който трябва да се прилага към всички видове доходи, при различни ставки като най-високата да е 10 % (dixme). Вобан вижда като причина за кризата на Франция основно високите данъци. Идеите му са много близки до тези на Боагилбер.

Вж. Cantillon, Richard. Essay on the Nature of Trade in General(Essai sur la Nature du Commerce in Gйnйral ); 1959 (Reissued for the Royal Economic Society. First published by Macmillan &Co., Ltd., 1931. London. Edited with an English Translation and other material by Henry Higgs, C.B )