Този текст е част от студията

Higgs, Henry. The Physiocrats. Six Lectures on the French Еconomistes of the 18th Century; First Edition: The Macmillan Company, 1897 This Edition: Batoche Books Limited, 2001, p.23.

Но и не само за тях. Кантилън е добре познат и на Адам Смит

Шумпетер, Йозеф А. “История на икономическия анализ” том І, ИК “Прозорец”; стр. 367

С това всъщност започва Essai. (Part I, Chapter I. Of Wealth I.I.1 ) Идеята, че трудът е ключ към разбирането на проблемите на собствеността и богатството не е нова. Тя идва от дълбока древност, преминава през средновековната икономическа и политическа мисъл на схоластиците и се “разпръсква” на различни места и под различни форми в кипежа на европейската мисъл от периода на Ранната Модерност. Тук мога да припомня две големи имена, които стоят зад идеята за труда като “ключ” към основните въпроси на богатството, собствеността и (ще добавя) справедливостта. Това са имената на Джон Лок и Карл Маркс. 

Cantillon, Richard. Essay on the Nature of Trade in Genera. Part I, Chapter I. Of Human Societies. I.II.1.

Cantillon, Richard. Essay on the Nature of Trade in Genera. Part I, Chapter XII. All Classes and Individuals in a State subsist or are enriched at the Expense of the Proprietors of Land.

Мирабо-баща, който е другата ключова фигура от групата на физиократите, казва че е “чел огромен брой книги посветени на индустрията и търговията, но на всички им липсвала прецизност. Най-накрая в ръцете му попаднал рядък ръкопис, единствената останка от огромната работа на един от най-способните мъже на Европа.” Този мъж бил Ричард Кантилън, а книгата – неговото  Essai (Higgs, Henry "Life and Work of Richard Cantillon" from Cantillon, Richard. Essay on the Nature of Trade in General ed., 1959, pp. 363-392. ) Сред “учениците” на Кене са Кондорсе, Мирабо, Мерсие де ла Ривие, абат Баудю, Дюпон де Немур, Гурне и Тюрго.

Виктор Рикети, маркиз дьо Мирабо (1715-1789) написва коментари върху идеите на Кантийон, които първоначално излизат анонимно през  1755 година със заглавие L’Ami des Hommes и стават изключително популярни със своята теория за населението. Неговото най-известно произведение, написано с помощта на Кене, е Philosophie rurale (1763), което може да бъде разглеждано като обобщение на възгледите и философията на физиократите. Друго негово произведение е Mémoire concernant l’utilité des états provinciau, където пледира за децентрализация и освобождаване на местните власти от контрола на интендантите. Кене е впечатлен от работите на Мирабо и пожелава да се срещне с него. Приема се, че от тази среща, която е била през 1757 година, датира школата на физиократите. Под влиянието на Кене и Кантийон, през 1760 година, Мирабо написва една от най-известните си книги Theorie de l’Impôt. В нея той се обръща към краля: “Където моите хора загубват своите права, там е и границата на моята империя.” В книгата има и една изключителна идея: данъците по своята същност и естество са доброволна жертва (дарение), а не принудителен дял; суверенът няма право да облага своите поданици без тяхното участие и съгласие. За тези си позиции, той е хвърлен в затвора, но благодарение на приятелите си и застъпничеството на мадам Помпадур, е освободен. Една от най-известните фрази на Мирабо е, че “държавата е дърво, а земеделието неговият корен”. Любопитен факт е, че Мирабо има проблеми в семейния си живот, които допълнително го тласкат към усилени занимания с политическа икономия и писане. Неговият авторитет в известна степен е помрачен от коментарите на неговия син в Lettres de Vincennes : “…един човек, който нарича себе си деликатен, състрадателен, законодател на крале, благодетел на хуманността, е насилник спрямо своята жена и деца… Фактите не могат да бъдат изопачени. Например можем да кажем, че той разруши себе си, докато създаваше политическата икономия; че изложи на риск два милиона богатство на своята жена и деца, докато протестираше срещу лукса и данъците…”

Франсоа Кене е син на търговец, като младеж учи за гравьор, после влиза в колеж и получава образование за хирург. През 1723 година става кралски хирург, 1744 получава званието доктор по медицина; той е член на Кралското общество и на Академията на науките. Както отбелязахме в предната бележка през 1757-58 година около него и Мирабо се събира кръг от хора, които стават известни като “икономистите”. През 1758 година е публикувано най-известното му произведение Икономическите таблици (Tableau Oeconomique), Кене пише под псевдоним редица статии, които излизат във вестника на физиократите Gazette of the Trade, през 1767 година под редакцията на Дюпон дьо Немур, е публикуван двутомника Physiocratie, който съдържа избрани негови статии.

Смит, Адам. “Богатството на народите”; София, 1983. стр.664

Това тяхно мнение като че ли е най-атакувано, може би поради факта, че то очевидно е трудно защитимо. Например Франсоа Верон дьо Форбоне (1722-1800), който е един от основните опоненти на физиократите, задава логичния въпрос: не е ли земята сама по себе си обречена на абсолютна или относителна стерилност без човешкото посредничество?  

Смит, Адам. “Богатството на народите”; София, 1983. стр.665

Шумпетер, Йозеф А. “История на икономическия анализ” том І, ИК “Прозорец”; вж. стр.386-395

вж. Волтер; Философски новели, София, 1972, стр. 274-334

Higgs, Henry. The Physiocrats. Six Lectures on the French Еconomistes of the 18th Century; First Edition: The Macmillan Company, 1897 This Edition: Batoche Books Limited, 2001, p.21

Когато говорим обаче за философите-енциклопедисти, както казва Дж. Б. Бъри, физиократите сравнение с тях не са идеалисти; “те не посяват семената на революцията. Тяхната начална точка беше това, което е, а не това, което трябва да бъде […] те се отличават от философите по два много важни пункта. Те не вярват, че обществото е човешка институция и следователно, те не вярват, че може да има някаква дедуктивна наука за обществото, основана просто върху човешката природа. Преди всичко те поддържат, че неравенството е една от неговите неизбежни характеристики, неизбежни защото е последица от неравенството във физическите сили. Но те вярват в бъдещия прогрес на обществото към състояние на щастие, чрез увеличаване на богатството, което само по себе си зависи от растежа на справедливостта и “свободата”; те наблягат върху важността на увеличаването и разпространяването на знанието.” (J. B. Bury; The Idea of Progress. An Inquiry Into Its Origin and Growth. London: Macmillan, 1920) 

В “Капиталът” Маркс казва, че физиократите стигат до някаква адекватна теория за стойността, но не могат да проникнат до идеята за “принадената стойност”. Той подчертава тяхната идея за манифактуриста, който не прибавя стойност към продукта от труда на работниците, а “събира” (“а събирането, не е умножение”, както казва Ривие) различните стойности, получени от труда на земеделците или казано по друг начин, той само събира суровите материали в едно. И тогава може да бъде зададен следния въпрос: ако труда на манифактурния работник не създава стойност, както твърдят физиократите, то тогава откъде печели манифактуриста? Отговорът на Маркс е близък по принцип до този на физиократите: “от принадената” стойност или от незаплатения труд на работника. Той казва, че ако за физиократите принадената стойност е само рентата, то за капиталиста това е труда. “Капиталът не само командва труда […], но по същество командва над неизплатения труд” (стр.545; вж. Маркс, Карл. “Капиталът” т. І. София 1975.)

вж. Спиноза, Бенедикт де. Етика. София, 1981 г.

Това отношение на Ривие от друга страна е тясно свързано с просвещенската идея, според която проблемите на човечеството не се дължат на несъвършенството на човека или на природата на нещата, а на невежеството и предразсъдъците. В De l'esprit (1758) Хелвеций например, няколко години по-рано вече е казал, че интелектуалното и моралното неравенство между хората се дължи изцяло на разликите в образованието и социалната среда.

Дотук теорията на Ривие парадоксално се приближава до теорията на Маркс като изключим приемането на “естественото неравенство”. Ето какво пише Маркс: “Ако работникът има нужда от всичкото си време, за да произведе средствата за живот, необходими за издръжката на него самия и на неговото семейство – не му остава никакво време да работи безплатно за трети лица. Без известна степен на производителност на труда работникът не разполага с такова време, без такова добавъчно време няма принаден труд, а значи няма капиталисти, но няма и робопритежатели, няма феодални барони, с една дума – няма класа на едри собственици […] не съществува природна пречка, която да възпира човека да свали от себе си и да стовари върху другиго труда, необходим, за да поддържа своето собствено съществуване […] След като хората със своя труд са се измъкнали от своето първоначално животинско състояние […] настъпват отношения, при които принаденият труд на едни става условие за съществуването на други. В началните стъпала на културата производителните сили на труда са незначителни, но такива са и потребностите, които се развиват заедно със средствата за тяхното задоволяване и в непосредствена зависимост от тези последните. Освен това в онези времена относителната величина на ония части на обществото, които живеят от чужд труд, е още извънредно малка в сравнение с масата от непосредствени производители…” (Маркс, Карл. “Капиталът” т. І. София 1975. стр.523) Или приближаването на Маркс до Ривие става чрез идеята, че в миналото по-силните са подчинили по-слабите, като първият твърди, че това подчинение е резултат от историята, а вторият поставя ударение върху “природата”. Но и Маркс, и Ривие, не оправдават порочното състояние на нещата. Ривие обаче приема, че тъй като това състояние е реалност, то “господарите” трябва да бъдат убедени да се подчинят на естествените закони, основани на споменатия вече безспорен принцип: “благоденствието на всеки член на обществото е неразделимо свързано с благоденствието на останалите”; докато Маркс, както знаем, говори за революция “отдолу” .

Междувпрочем тук Кене се оказва пророк, защото влиянието на рационалистичното движение във Франция от ХVІІІ век бе една от големите причини за избухването на Революцията от 1789.

Габриел Боно дьо Мабли (1709-1785). Като комунист, макар да приема икономическите реформи, които физиократите желаят, той смята частната собственост за голямото зло, възникнало при грехопадението на човека.

Фердинандо Галиани (1728-1787) е неаполитанец, уважаван от Тюрго и Волтер, най-известната му книга е Della Moneta (1751). За него Шумпетер казва: “единственият икономист от ХVІІІ век, който винаги е подчертавал променливостта на човешката природа и относителността (във времето и пространството) на всяка политика; единственият напълно свободен от парализиращата вяра, обхванала интелектуалният живот на Европа през този период, в практически принципи, претендиращи за универсална валидност […] който основателно ненавижда всякакъв вид политическо доктринерство, в това число и доктринерството на физиократите.” (Шумпетер, Йозеф А. “История на икономическия анализ” том І, ИК “Прозорец”; вж. стр. 476-477)

Hoselitz. Bert F. "Agrarian Capitalism, the Natural Order of Things: François Quesnay" Kyklos 21 (1968)

Rubin, Isaac Ilyich A History of Economic Thought, trans. Donald Filtzer London: Ink Links, 1979

Marx, Karl. Theories of Surplus Value, trans. Emile Burns, ed. S. W. Ryazanskaya. Moscow: Progress Publishers, 1963.

Fox-Genovese, Elizabeth. The Origins of Physiocracy: Economic Revolution and Social Order in Eighteenth-Century France Ithaca: Cornell University Press, 1976.

Beer, Max. An Inquiry into Physiocracy (1939; reprint, New York: Russell and Russell, 1966)