"Тялото знае неща, които ние не знаем. А ние знаем такива, които за него са неизвестни"

Не е трудно да се разбере, че ако хората, посветили живота си на пресъздаване на красивото, спазват каноните на закостенелите професори, самата красота ще изчезне от земята, защото всички видове, всички идеи и усещания ще се слеят в някакво необятно единство; еднообразно и безлично, безпределно като скуката и небитието. Разнообразието – условие sine qua non²⁹ в живота – би се изгубило. Вярно е също така, че в многобройните произведения на изкуството винаги има нещо ново, което вечно ще се изплъзва от академичните правила и анализи! Удивлението, една от несравнимите радости, породени от изкуството и литературата, се дължи именно на разнообразието на типовете и усещанията. Закостенелият професор, един вид мандарин-тиранин, винаги ми напомня неверник, заел мястото на Бога.

Ще отида още по-далеч – ако не се зловиди на гордите софисти, почерпили знанията си от книгите – и колкото и сложна и непредаваема да е мисълта ми, не губя надежда, че ще успея да я изразя. Прекрасното винаги е странно. Не искам да кажа, че тази странност е постигната преднамерено, хладнокръвно, понеже в този случай тя би била чудовищна, би излязла извън релсите на живота. Казвам само, че прекрасното винаги съдържа малко чудатост, наивна, неволна, несъзнателна чудатост и че именно тази чудатост го прави прекрасно. Тя е негов белег, негова особеност. Обърнете съждението ми и се опитайте да си представите банална красота! Възможно ли е изобщо тази необходима, непонятна, безкрайно различна чудатост – функция на средата, климата, нравите, расата, религията и темперамента на художника – да бъде ръководена, променяна, поправяна чрез утопични канони, измислени в някакъв малък научен храм на нашата планета, без самото изкуство да бъде изложено на смъртна опасност? Необходимата доза чудатост, която съставя и определя индивидуалността и без която няма красота, играе в изкуството – нека точността на сравнението послужи за извинение на тривиалността му – ролята на вкуса и на подправката в ястията, тъй като, ако се абстрахираме от различната полезност или от количеството хранителни вещества, които ястията съдържат, те се различават едно от друго само чрез представата, събудена от езика.


АЛЕН (1868 – 1951)

Химн на млякото³⁰
При Декарт откривам тази идея, че любовната страст е добра за здравето, а омразата, обратно, е вредна. Позната идея, но не много обичайна. За да го кажа по-добре, никой не вярва в нея. Дори биха й се подигравали, ако Декарт не беше над подигравката почти толкова, колкото Омир или Библията. Все пак никак малък не би бил прогресът, ако хората се сещаха да правят от любов всичко, което правят от омраза, избирайки в смесените неща, каквито са хората, действията и творенията, винаги онова, което е красиво и добро, за да го обичат; това е най-мощният начин да се снизи лошото. Накратко, по-добре, по-правилно, по-ефикасно е да се аплодира хубавата музика – повече, отколкото да се освирква лошата. Защо? Защото любовта е физиологично силна, а омразата физиологично слаба. Но присъщо за хората, поддаващи се на страстите, е да не вярват нито дума от онова, което се пише за страстите.

Следователно трябва да се разбере, изхождайки от причините; и аз намирам тези причини в Декарт. Защото, казва той, коя е нашата първа, най-стара любов ако не зареждането с добра храна, чистият въздух, меката топлина, всичко, което осигурява растежа на кърмачето? Още в първите си години сме научили този език на любовта, най-напред чрез него самия, изразен чрез движението, нагласянето, чрез деликатното съгласуване на жизнените органи, приемащи доброто мляко. Също както първото одобрение е било движението на главата, която казва да на добрата супа. И забележете, обратно, как главата и цялото тяло на детето казва не на прекалено горещата супа. По същия начин стомахът, сърцето, цялото тяло казват не на храната, която може да навреди, и я отхвърлят с повдигане, което е най-енергичното и най-древното изражение на презрението, на недоверието и неприязънта. Ето защо с омировска краткост и простота Декарт казва, че омразата е вредна за доброто храносмилане на всеки човек.

Можем да уголемим, да раздуем тази възхитителна идея; няма да я изтощим, нито пък да открием границите й. Първият химн на любовта е бил химнът на майчиното мляко, отправен от цялото детско тяло, приемащо, обгръщащо, усвояващо с всички свои средства ценната храна. И този ентусиазъм на бозаенето е физиологически първият модел и истинският модел на всеки ентусиазъм в света. Кой не вижда, че първият пример на целуването е в кърмачето? То не забравя никога нищо от тази първа обич; целува още кръста. Защото трябва знаците да идват от тялото ни. По подобен начин жестът на проклятието е древният жест на дробовете, отказващи замърсения въздух, на стомаха, изхвърлящ прокисналото мляко, на всички тъкани в защита. На каква полза от твоето ядене можеш да се надяваш, непредпазливи читателю, ако омразата подправя ястията? Нима не четеш Декартовия Трактат за страстите на душата? Вярно е, че твоят книжар не знае за какво е точно този трактат, още по-малко го знае твоят психолог. Почти всичко е да знаеш да четеш.

ХАНС-ГЕОРГ ГАДАМЕР (1900 - 2002)

Водещи хуманистични понятия. Вкус³¹
В понятието за вкус несъмнено се има предвид един начин на познание. То става под знака на добрия вкус: способността да се дистанцираш от себе си и от личните си предпочитания. Затова по своята дълбока същина вкусът не е нищо лично, а е обществен феномен от първи ред...Човек може да предпочита нещо, което собственият вкус напълно отхвърля. Тогава присъдата на вкуса играе особено решаваща роля...Човек трябва да има вкус – той не може да се самовнуши, нито да се замени с просто подражание. Въпреки това вкусът не е чисто лично свойство, тъй като винаги иска да бъде добър вкус. Еднозначността на съждението за вкус включва неговата претенция за общовалидност. Добрият вкус е вечно сигурен в правилността на преценката си, т.е. по същество той е винаги сигурен вкус: едно приемане или отхвърляне, което не търпи и не познава колебания, заничане към другиго и търсене на основания.

И така, вкусът по-скоро е нещо, подобно на усет. Той не разполага предварително с някакво знание от принципи. Ако има нещо негативно за него в нещата, които преценява, той не може да отговори защо. За сметка на това той знае с най-голяма сигурност, че си има работа с “негативното”. Сигурността на вкуса следователно е сигурност за безвкусицата. Забележително е, че ние сме твърде чувствителни предимно за този негативен феномен в различаването, което извършва избирателният вкус. Неговото позитивно съответствие всъщност не е “изпълненото с вкус”, а по-скоро “непротивното” за вкуса. Вкусът се определя тъкмо от това, че бива накърнен чрез противното му и затова избягва всичко, което го заплашва с накърняване. Поради това понятието за “лош вкус” не е феномен, първично противопоставен на “добрия”. Противоположност на последния е най-вече “липсата на вкус”. Добрият вкус е усет, който избягва така естествено всичко, което му е противно, че оня, комуто липсва изобщо вкус, изобщо не може да разбере съответното поведение.

Феномен, тясно обвързан с вкуса, е модата. При нея моментът на обществената обединеност, който се съдържа в понятието за вкуса, се превръща в определяща действителност. Но тъкмо отдръпването от модата показва ясно, че обединението и обобщаването, което съдържа вкусът, се основава на нещо съвсем различно и няма предвид само емпирическа общност. (За Кант това е съществена точка.) В понятието “мода” още езиково личи, че имаме работа с един променлив “начин” (modus) в рамките на трайната цялост на публичното поведение. Чисто модното не съдържа само по себе си никаква друга норма освен тази, която е наложена чрез поведението на другите. Модата простира правилата си своеволно само върху онези неща, които също толкова добре биха могли да бъдат съвсем други. ...Дотолкова тя създава една обществена зависимост, от която е зле да се бяга...

В сравнение с модата феноменът на вкуса може да се определи като духовна способност за различаване. Вкусът, наистина, проработва в подобна общностна среда, но не й се подчинява – напротив, добрият вкус се отличава с това, че знае как да се пригоди към модно представяната линия, но и обратно – той може също да пригоди към себе си това, което модата изисква. Затова в понятието вкус заляга и мярата в модното, изискването да не се следват слепешката сменящите се нейни образци, а да се изявяват собствените преценки. Така човек държи на “стила си”, т.е. отнася изискванията на модата към една цялост, която има пред очи собствения вкус и възприема само това, което съвпада с тази цялост по съответен за нея начин.

И така, предимно въпрос на вкуса е не само да признае това или онова за красиво, а да се обозре и съзнае една цялост, към която трябва да приляга всичко красиво...Противно на тиранията, която упражнява модата, сигурният вкус запазва така една особена свобода и духовно превъзходство. Неговата изконна и същински принадлежащата му нормираща способност се състои в сигурността на одобрението от една идеална всеобщност. По този начин – за разлика от нормирането на вкуса при модата – се оформя всеобщата валидност на идеалността на добрия вкус. Оттук следва, че вкусът познава нещо – естествено, по начин, който не позволява да се откъсне от конкретния момент, в който действа, и да се отвлече към понятия и правила. Това, че чрез него се обозначава един особен начин на познание, е именно очевидността, която изпълва първоначалния обем на понятието за вкус.

Кантовото учение за вкуса и гения

Ясно е, че валидността на красивото не може да се изведе и докаже от един всеобщ принцип. Никой не се съмнява, че проблемите на вкуса не могат да бъдат решени чрез аргументация и доказателство. Също така е ясно, че добрият вкус никога не ще притежава действителна емпирическа всеобщност, така че преценката на господстващия вкус да не обърка същността на вкуса изобщо. Та нали видяхме, че още според понятието му той следва да не се подчинява сляпо на усреднеността на господстващите критерии и избрани образци, както и да не им подражава? Наистина, в областта на естетическия вкус образецът и моделът имат една предпочитана функция, но както правилно казва Кант, тя не е вид подражание, а по-скоро е начин на следване. Образецът и примерът дават на вкуса следата, по която той ще поеме собствения си път, което съвсем не значи, че му е отнета неговата свойствена задача. “Защото вкусът трябва да е лична способност”.