Уейндайър
КАК ВЗЕХ ОСНОВНИТЕ РЕШЕНИЯ В СОБСТВЕНИЯ СИ ЖИВОТ
Изтегляне 1.2 Mb.
|
Свързани:
Гопи-Кришна
| КАК ВЗЕХ ОСНОВНИТЕ РЕШЕНИЯ В СОБСТВЕНИЯ СИ ЖИВОТ
Дори като много малко момче използвах ума си, за да се центрирам върху онова, което исках, а не върху това, което другите хора имаха или което ми липсваше в живота. Това винаги е работило и продължава да работи при мен. Когато погледна назад, същността на всичките ми решения, изглежда, беше по посока на притежаване на повече свобода в живота - свобода и контрол върху собствената ми съдба. Не ми харесваше това, че трябва да бъда на едно и също място всеки ден или някой да ми казва как да се обличам, какво да правя, как да се държа, какво да кажа и колко пари ще получавам. Исках да вървя в посока, разширяваща свободата, която толкова много обичам. Това е същността на принципа на изобилието - настройване към необятността, чакаща ни отвъд всички граници и контрол, които другите биха искали да ни наложат. Първата ми истинска работа освен косенето на ливадата и риенето на сняг беше да разнасям вестници. От 10 - до 14-годишна възраст разнасях Detroit Times, Detroit News и Detroit Free Press22. Харесваше ми да отида в местния вестникарски офис и да си получа вестниците, да ги сгъвам, да ги натоварвам на рамката на колелото или в кошницата отзад. Бях свободен, вземах всички решения и никой не ми казваше точно как да правя обиколките си. Областта обаче, в която не бях свободен, беше събирането на парите от моите клиенти. Всяка събота и неделя трябваше да чукам на вратите и да си събирам парите за седмичните доставки. Това отнемаше много време и трябваше да се върши всяка седмица, иначе нямаше да получа никакви пари. Много, много пъти хората не си бяха вкъщи и трябваше да се връщам отново и отново. Чувствах се в капан от този седмичен ритуал на събиране на пари, отделянето на сумата, която дължах на компанията, и след това събиране на останалото, така че да мога да реализирам печалба. Първото ми решение да си сменя работата дойде изключително в резултат на желанието ми да имам повече свобода по отношение на това, как си получавам парите всяка седмица. Започнах работа в Stahl's Market23 - малка зарзаватчийница в квартала в източната част на Детройт. Първото нещо, което исках да знам, е как щяха да ми плащат. Открих, че всеки петък в края на работния ден щяха да ми плащат за часовете, които съм изработил през седмицата. Това беше нова степен на свобода за мен, и то такава, която ценях. Изпитвах ново чувство на контрол върху живота си. Разбира се, имах и много нови ограничения: трябваше да се отчитам кога идвам на работа, да нося престилка, да работя толкова часа, колкото г-н Стал сметнеше за необходимо. Не трябваше обаче да се влача през преспите сняг и кал с надеждата, че клиентите ми ще са си вкъщи и ще мога да си събера парите. Останах в Stahl's през всичките години на гимназията, работех като помощник управител няколко години, затварях магазина и носех отговорност за сигурността и счетоводната отчетност. Работех като месар, ако беше необходимо, и като цяло отговарях за всичко. Спечелих повече свобода за работното си време и онова, което можех да правя, след като прогресирах от разносвач през касиер, през производствен директор, през месар до помощник-управител. Свободното ми време започваше винаги от 6 часа в петък вечерта, дванадесет часа в събота и само шест часа в неделя, за да се оправям с всичко в магазина. Изкарвах добри пари и работата ми харесваше, но знаех, че не това ще е моята кариера. След като завърших гимназията, се записах във военния флот. Знаех, че имам войнишки задължения, но знаех също, че не искам да марширувам в колона и да нося пушка, за да ме научат и подготвят как да стана потенциален убиец. Не можех да го направя тогава, не мога да го направя и днес. Представих се добре на тестовете, бях пратен в училището за свързочници и в крайна сметка - на остров Гуам в Южния Пасифик. Всяка работа, която успявах да получа, докато служих четири години в армията, беше по посока на повече свобода. Първия път, когато трябваше да участвам в лична проверка, изпитах такава вътрешна погнуса, която трудно може да се опише. Ситуацията, в която млад офицер ме зяпаше, проучваше как съм се избръснал, критично изследваше униформата ми и ми разправяше, че обувките ми не са достатъчно лъснати, накара стомаха ми да се разбунтува. Знаех, че не мога да се справя с перспективата да бъда в тази ситуация през следващите четири години, така че си представих как бих могъл да избегна бъдещите проверки. За четири години след това не съм проверяван отново нито един път. Нито един! Никой не знаеше за това мое вътрешно решение дори и най-добрите ми приятели. Просто се придвижих към повече свобода, като заемах такива работни места, които са освободени от проверки. Станах криптограф24, после началник на свързочния център. Дори в система, която е абсолютно контролирана, успях да разширя до голяма степен свободата върху живота си. След четири години като доброволец с нисък чин във флота знаех, че ще трябва да направя сериозни промени в живота си. Да се записвам отново в армията беше изключено. Пестях парите от всеки платен ден, докато много от останалите тъпо се напиваха, изхарчвайки всичките си пари веднага след като пристигнеха, и прекарваха останалата част от времето в четене на комикси, бидейки по принцип свършени: финансово и като характер. Бях се зарекъл, докато стоях на Гуам през последните 18 месеца от службата ми, че ще постъпя в колеж. Знаех, че нямам нужните пари, така че 18 месеца успях да живея с 10% от заплатата си и да спестявам останалите 90%. Точно така - година и половина спестявах 90% от заплатата си и всичко беше на банкова сметка, за да си платя обучението през целите четири години училище. Никой от моето семейство никога не е учил в колеж, но аз си мислех да постъпя в Wayne State University25 в Детройт. Никой от моето семейство не е успявал да събере парите, нужни за университета, но аз концентрирах всичките си мисли върху това, което имах - банкова сметка, която стабилно растеше на всеки две седмици. Разширих това, за което си мислех, а именно онова, което имах, а не което нямах или пък каква е била историята на моето семейство. Взех решение да стана учител, защото обичах да съм пред публика, обичах младите хора и особено ми допадаше да свършвам работа в 15 часа и да разполагам с цялото си лято. Аспектът на свободата на учителската професия беше основното ми съображение. Знаех, че ще мога да правя в голяма степен каквото пожелая, след като вратата на класната стая се затвори. Знаех, че ще имам много свободно време, за да ходя вечер на курсове. Исках да се боря за степен от колежа, макар че бях на 22 години и само първа година колежанин, докато повечето хора на моята възраст или бяха завършили колежа, или пък напредваха по пътя на трудовата си кариера. Обичах работата си като учител. Много скоро обаче започнах да забелязвам колко голяма част от свободата ми е отнета. Трябваше да бъда в същата класна стая всеки божи ден за един и същи отрязък от време през цялата учебна година. На главата си имах администратори, които ми налагаха най-различни правила и учебен план, казвайки ми в какви комитети трябва да участвам и кога да ходя на учителски съвети. Животът ми стана изключително разграфен. Не ми харесваше фактът, че през следващите 40 седмици трябваше да бъда в стая 223 всяка сряда в 14 часа. Все повече откривах, че имам все по-малко контрол върху това, как си прекарвах дните. В името на работата се отказвах до голяма степен от свободата и изобилието, които ценя толкова много. По това време забелязах, че училищните консултанти имат много повече свобода от учителите. Имаха си собствени кабинети, назначаваха си часовете за консултации, когато им беше удобно, можеха да напускат училище за обяд, тъй като нямаха класове и програма, към която да се придържат. Можеха да работят индивидуално с учениците и доста голяма част от нещата можеха да правят така, както си искат. Имаше много важна работа, която трябваше да се свърши, но консултантите бяха свободни да си определят програмата и времето, когато да я вършат. Затова се насочих към магистърска степен, за да стана училищен консултант. Харесваха ми консултациите. Харесваше ми ученето. Харесваше ми да бъда в училищна среда, пълна с млади хора. Харесваше ми свободата която имах за разлика от преподаването. Денят ми беше такъв, какъвто аз го исках и не беше нужно да живея и дишам според програмата на училището. Забелязах обаче, че професорите ми в колежа, които ме учеха да стана консултант, трябваше да идват в университета само 2 или 3 пъти на седмица и че програмите им са много по-леки от моята: имаха много свободно време да пишат и вършат изследователска работа. А аз все пак трябваше да бъда в кабинета си в училище пет дена от седмицата, 40 седмици в годината и дните ми бяха изпълнени с училищни задължения. Исках още свобода и незабавно се записах в аспирантския курс на обучение, за да се подготвя да стана преподавател в колежа. Преподаването в университет е страхотно преживяване и аз напълно му се наслаждавах 6 години. Успях така да подредя нещата, че приемните ми часове и преподавателската работа се събираха в три дни от седмицата фантастично! Три дни за колежа и цели 4 дни за мен - да пиша, да давам консултации, да имам контрол върху собствения си живот и съдба. Относителната свобода в сравнение с работата за училищната система беше като деня и нощта. Все още обаче бях зависим от университета за чека за заплатата. Те бяха тези, които ми даваха учебните часове и преподавателските ми ангажименти. А започнаха да ми дават все повече ангажименти за участие в разни комитети. Бяха ми поверени аспирантски групи и изследователска работа. Вътре в себе си знаех, че ще ми е необходимо да поема пълния контрол върху дните си, ако изобщо исках да изпитам изобилието, за което мога да пиша днес. Естествено обаче, като всеки друг и аз имах грижите за парите, сметките и семейството. Когато за мен настъпи денят да напусна университетската преподавателска работа, това не беше поради някакво мое неудовлетворение. В действителност ми беше приятно и бях горд да се наричам професор Дайър. Бях много горд, че тръгвайки от скромния си произход в Детройт, стигнах до академичния свят на университетски професор в Ню Йорк. Харесваше ми това, което правех, но исках да го правя изцяло така, както аз пожелая. Не исках никога повече да ми казват как да се обличам. Не исках да ми се казва кога и в каква сграда да бъда или в колко часа в кой комитет да присъствам. Исках свобода - пълна свобода. Взех решение да напусна тази чудесна преподавателска работа в чудесен университет, за да имам пълен контрол върху живота си. Отново искам да посоча, че нито веднъж дори не ми е хрумвала идеята, че ще изоставя отговорностите и задълженията си. Както казах, придавам огромно значение на това да съм отговорен за изборите, които съм направил в живота си. На първо място е семейството ми и винаги съм изпълнявал задълженията си като баща и съпруг. Бях благословен да имам подкрепящи ме съпруга и деца, които винаги са ме насърчавали да преследвам собствените си мечти независимо колко „щури" може да са им изглеждали. Те винаги са знаели, че Уейн е такъв тип човек, който не би оцелял, ако трябваше да живее живота си по чужди правила. На свой ред аз уважавам потребността на жена ми и на всичките ми деца да поемат рискове и да се доверят на вселената да им се отблагодари, стига само да действат въз основа на любовта към себе си и към всички останали хора. Този вид взаимно уважение на правата на всеки един от нас да следва мечтите си е от колосално значение за създаването на изобилен живот. Ако любимите ви същества се борят срещу вас, тогава всеки е отслабен. Когато ви насърчават, всеки получава повече сили. Продължавам да вземам решения, посредством които имам повече контрол върху съдбата си. Да бъдеш писател изисква огромна психическа и физическа дисциплина. Аз съм обаче този, който решава кога да пиша и как да пиша, и ако искам да пиша гол посред бял ден в сряда (което правя точно сега), то това е, което ще направя. Вероятно влагам повече часове в лекции, писане, записи, консултации, изследвания и четене, отколкото когато и да било по-рано, но съм свободен да го правя така, както ми скимне. Съвсем откровено - не правя разлика между неделя и вторник. Живея всеки ден, правейки онова, което харесвам, и винаги се фокусирам върху това, което имам, а не което ми липсва. Винаги съм преследвал свободата, защото тя е фокусът на мислите ми. Не съм бягал от принудителните обвързвания - добре си живях и в годините, когато програмата ми беше ръководена от другите хора и събития, но винаги съм се фокусирал върху онова, което съм искал - свободата. Малките късчета свобода, които съм имал, бяха толкова блажени за мен, че непрестанно си мислех за тях, вместо да страдам от това, което нямам. През целия този път, по всяка стъпка от него парите никога не са били въпрос. Никога не съм напускал, за да отида на работа с по-високо заплащане. Никога! И иронията на ирониите, парадоксът на парадоксите е че всяко следващо работно място ми осигуряваше повече пари. Изтегляне 1.2 Mb. Сподели с приятели:
|