Урок 1 Основополагащите принципи на църквата Урок 2 Историята на църквата в Библията

Църквата е наречена воюваща, картина на църквата на земята, която се бори срещу греха, дявола и света. Когато побеждава, когато триумфира, ще има победа и мир на небето и ще бъде наречена тържествуваща.

В църквата на земята са тези, които са съединени с Христос. Те влизат в битка, битка за оцеляване и разширяване на царството (Кол. 1:13-14). Тази борба продължава във всяко поколение на църквата. Тя е борбата при Стария Завет в очакване на бъдещия потомък на жената (Откр. 12) и тя е борбата, която новозаветната църква продължава (Деяния, Откровение и Посланията на ап. Павел към църквите).

Ние сме едно от поколенията, участващи в непрекъснатата борба на църквата. Тъй като сме нейни членове, се присъединяваме в борбата. Работим за разширяване на царството, за поддържане и разпространение на неговото свидетелство в молитва, проповядване и устояване. Този конфликт е част от свидетелството и святостта на църквата. Борбата на воюващата църква ще приключи, когато Христос дойде в слава.

След като личната битка на християнина завърши, той напуска воюващата църква и се присъединява към тържествуващата и победоносна църква. Той е победил и в междинното състояние¹¹ се присъединява към светиите, които вече седят, царуват и управляват (Еф. 2:6). Той е без грях и се покланя пред Божия престол (Евр. 12; Откр. 6). Индивидуалното влизане в небето не е окончателното състояние на победа. Дори тогава църквата копнее Бог да я оправдае, копнее както за справедливост, така и за Божията слава (Откр. 6:10; 19:1-2).

Окончателното състояние на победа на църквата ще настъпи чак когато Христос, нашият глава, се завърне в слава, когато и последните от избраните се съберат в Неговото тяло. По време на това състояние ние ще имаме новото небе и новата земя и църквата ще влезе изцяло в своето наследство. Тогава ще се открие пълната слава на църквата.

Тъй като църквата е в Христос и Христос царува над всичко, ние казваме, че църквата е неунищожима. Макар воюващата църква да е в състояние на война, никога няма да бъде победена.

В това разглеждане трябва да правим разлика между отделни църкви, отделни деноминации и идеята за една всемирна църква. Христос никога не обещава, че отделните църкви ще съществуват вечно, но твърди, че Неговата църква ще устои през всички векове. В книгата Откровение Исус говори на седемте църкви. В началните глави Той открива грешки при пет от църквите и ги предупреждава, че ако не се покаят, ще отмести техния светилник. От историята знаем, че отделни клонове на църквата на практика умират. В същото време книгата Откровение учи, че църквата ще просъществува докрай. Като невяста на Христос тя няма и не може да бъде победена, независимо колко силна е съпротивата срещу нея. Тя ще победи чрез кръвта на Агнето и словото на нейното свидетелство, защото самият Христос ще я опази.

2.2.4. Всемирната и апостолска същност на църквата

Църквата е наречена всемирна, което говори, че на света съществува една църква. В Стария завет Божият народ е ограничен в рамките на Израил. На Петдесятница новозаветната църква се разширява до всеки език, народ и племе и така става всемирна и вселенска. Новият завет говори както за местните църкви, така и за всемирната църква. Ап. Павел пише на отделни църкви във Филипи, Солун и Рим. Църквата се разпростира по целия свят. В същото време, когато пише до ефеската и колоската църква, апостолът набляга, че всички в Христос са едно тяло, като не ограничава църквата до една област. Определението за всемирната църква се намира в Уестминстърската изповед на вярата, ХХV глава, т. 2:

Видимата Църква, която също е всемирна при благовестието (не е ограничена с един народ, както преди под Закона), се състои от всички хора по целия свят, които изповядват истинската вяра, и от техните деца; тя е царството на Господ Исус Христос, Божия дом и семейство – извън нея не съществува естествена възможност за спасение.

Католическата църква твърди, че тя единствено е истинската всемирна и вселенска църква. Това означава, че те отхвърлят възможността да съществува истинска църква извън Римокатолическата¹². За разлика от тях, ние казваме, че всяка църква по света, която притежава белезите на истинската църква е част от нея. Това значи, че истинската църква:

1. 
   вече не е свързана с конкретен народ, както е при Израил.
   
2. 
   обхваща повече от една деноминация. Другите църкви и деноминации също са част от тялото Христово. В контекста на многото деноминации можем да поддържаме деноминационните си отличителни белези според съвестта ни без да отричаме, че другите църкви също са част от всемирната и вселенска църква в Христос Исус.
   
3. 
   е единствената истинска основа за обединяване на човечеството.
   

Църквата е стълбът и основата на истината (І Тим. 3:15). Тя е учена и водена от Христос в цялата истина. Какви са изводите от това учение? Значи ли това, че църквата е непогрешима, че не може да изпадне в заблуждение и че всичко, на което учи тя, е истина? Ами авторитетът на символите на вярата на църквата? Има ли авторитет постановлението, издадено от църквата? Трябва ли цялата църква да следва съответните църковни събори и решения?

Заемани са три позиции относно просветлението на църквата:

1. 
   Римокатолическата църква твърди, че тя и всички нейни събори и изповеди на ранната църква са непогрешими. С течение на времето католиците осъзнават, че е невъзможно да се поддържа тази позиция и на Ватиканския събор от 1870 г. свеждат твърдението си до непогрешимост на папата (Kuiper, 73). Нито едно от твърденията не може да се подкрепи от Писанието. В своята крайна позиция католическата църква твърди, че църквата има равнопоставен авторитет с Библията. Напротив, ние знаем, че единствено Библията е нашата последна инстанция на истината. Преданието или учението на църквата не е равнопоставено или по-висше от писаното Слово.
   
2. 
   По времето на Реформацията анабаптисткото движение (наред с други) стига до другата крайност. Те заявяват, че единствените авторитети са Писанието и Святия Дух. Отхвърлят всякаква нужда от използване на символите на вярата. Този вид мислене е типично за [евангелската] църква днес. Чуваме как много хора говорят, че няма никакви изповеди, има само Христос и че всичко, което ни е нужно е Христос. Тази позиция пренебрегва факта, че Святият Дух говори, просветлява и води църквата от 2000 години насам. Духът говори не само на нас, но и 2000 години изпълнява обещанието, дадено от Исус, да води учениците във всяка истина (Йоан 16:13). Когато дава Своето обещание, Исус се обръща към дванадесетте като цяло, към църквата, а не към отделните вярващи. По същия начин при изливането си Духът се излива върху църквата на Петдесятница. Той води цялата църква на събора в Йерусалим (Деяния 15:28) и също така ръководи съвети и групи мъже в църквата (Урок 2 и 5). В Деяния на апостолите виждаме ясен модел как Духът работи във и чрез църквата, а не чрез отделни хора.
   
3. 
   Реформаторите признават, че и двете крайности са проблемни. Според тях макар ние да сме пряко свързани с Христос като посредник, това не значи, че всички имаме право да тълкуваме Библията както си пожелаем, за да поддържаме връзката си с Него. Не може всички да имаме лично, субективно тълкувание и всяко от тях да е еднакво валидно. По-скоро, всеки вярващ има „правото и отговорността да чете, да разбира и да се подчинява на Божието слово заедно с останалата част от църквата (със сигурност не без нея)” (Horton xi). Петър казва, че никое пророчество в Писанието не става от собствено разяснение (ІІ Петър 1:20). В нашето тълкуване на Библията търсим разбирането от цялата църква и доколкото е възможно се опитваме да съгласуваме своето разбиране за дадена доктрина с разбирането, поддържано от цялата църква.
   

На всички синоди или събори след времето на апостолите, независимо дали са всеобщи или на отделни църкви, е възможно да се допуснат грешки – и при много от тях това наистина се е случвало. Следователно решенията им не бива да се превръщат в ръководство по въпросите на вярата или поведението, но трябва да се използват като помощно средство и в двете посоки (УИВ, ХХХІ гл. , т. 3, с. 59).

При формирането на доктрина, учението на църквата трябва да се предпочита като помощ на нашата вяра.

В резултат на тези обещания (І Тим. 3:16; Йоан 16:13) можем да кажем, че църквата като тяло винаги ще поддържа истината. Тя винаги ще бъде свидетелство за истината. Дори когато греши от време на време и дори ако се отклони, истината в известна степен и известна част винаги ще се намира в нея.

Важен образ, употребен за описание на църквата, е семейството. Това е демонстрирано с начина, по който членовете споделят материалните си притежания, сядат и ядат Господната трапеза, съгласяват се един с друг, показват гостоприемство и се грижат за вдовиците от семейството (Деяния 6:1-6; 9:39). Вижда се в църковното дисциплиниране и във факта, че тя е управлявана с братска доброта (Римл. 14:15, 21; І Кор. 6:8; 8:11-13; Мат. 23:5-8) (Strauch, 9). Близостта в семейството и в църквата се забелязва и в това, че изискванията за презвитерите в църквата са извлечени от изискванията за водачество в дома. Като семейство църквата е призована да работи заедно във взаимна любов. Тя е общество, което се подчинява на определен ред и има специални роли за своите членове.

„Църквата като семейство” отхвърля американската концепция за колективност на църквата както и католическата и православна представа, че църквата е институция със строго структурирана йерархия. В другия край на спектъра тя пропуска крайно духовното разбиране за църквата, често срещано в харизматичните и петдесятни среди, където Духът създава ново духовно единство напълно различно от всеки ред и организация.

1. Властта и управлението на църквата

3.1. Христос като глава и Господ

Много хора имат слаба доктрина за църквата и не са се замисляли как трябва да се управлява тя. В някои случаи хората сами основават местни църкви. И понеже те са я основали, си мислят, че тя е тяхна собственост. Приемат, че след като Бог им е помогнал да започнат тази църква, тя е тяхна, за да я управляват както мислят, че е най-добре. В други случаи хората се присъединяват към църква и понеже никога не са поучавани как трябва да се управлява църква, пак я управляват според личните си предпочитания. Нито един от тези подходи не е библейски.

Христос е създателят и Господарят на църквата, истинската и единствена глава. Като глава Той единствен има правото да решава как да функционира тя. Освен това Той дава на Своя народ ясни принципи, чрез които да се управлява църквата. Библията съдържа всички неща, необходими, за да бъдем почитащи Бога християни (ІІ Тим. 3:16) и това включва ученията за правилното управление на църквата.

Църквата на Бога има специален произход, форма на управление и структура. Всеки от тези аспекти е свързан с Христос. Старият завет гледа напред към Христовото идване и Неговото царуване над всичко (Бит. 49:10; Ис. 9:6). В Новия завет авторитетът и властта на църквата се приписват и на Бог Отец, но и по-конкретно на Христос като главата.

Христос приема позицията на глава на църквата като награда за Своята посредническа роля. Църквата е дар от Отец за Сина. Тя е на Христос и Той активно е въвлечен в изграждането на Своята църква. Никоя държава или правителство няма право да казва на църквата какво да прави, как да избира своите служители и как да определя своята доктрина. Никой човек или религиозен орган като католическата църква няма право да нарича или използва църквата за своя собственост. Единствено Христос е глава на църквата и тя се покорява само на Него, какъвто Той се открива в Писанието. Това е част от свободата на църквата.

Христос като глава на църквата управлява църквата като делегира власт. Това наричаме косвено управление на църквата. Докато е на земята, Христос управлява Своята църква, учениците, пряко, непосредствено. На земята Той ги ръководи, контролира, насочва ги и ги защитава. Евангелията са пълни с илюстрации за прякото управление на Христос над Неговата църква.

Днес след Неговото възнесение Христос продължава Своето управление чрез служителите на църквата, чрез Словото и чрез Духа. Христос би могъл да избере да управлява директно в църква, но все пак избира косвеното ръководство чрез тези, които е надарил и подготвил (Калвин, „Институти…” ІV, 3.1). В Своята мъдрост Той управлява чрез хора, възлага Своята власт. След Своето възнесение на небето Той не присъства в църквата физически, а чрез единението, Словото и Духа и чрез тези, които е определил да я пастируват и водят.

Пряко и косвено управление

Тъй като Христос управлява църквата косвено, а не пряко, Той упълномощава Своите служители да управляват за Него. В Матей 16:20 апостолите (църквата) получават ключовете на царството. Исус казва на ап. Петър да пасе Неговите овце и да се грижи за агънцата Му (Йоан 20:16-17). По-късно Петър възлага същата повеля на презвитерите – след като той си тръгне, те да пастируват Божието стадо:

В Ефесяни 4:11-12 ап. Павел учи, че Христос дава дарби на църковните служители и така ги прави способни да водят и назидават тялото от вярващи: И Той даде едни да бъдат апостоли, други – пророци, други – благовестители, а други – пастири и учители с цел да се усъвършенстват светиите за делото на служението, за изграждането на Христовото тяло. По време на мисионерските си пътувания Павел назначава презвитери в новооснованите църкви. В Деяния 20:28 и сл. той казва същото. В Пастирските послания при заминаването си апостолът насочва Тит да постави презвитери, за да организира църквата в Крит: Оставих те в Крит по тази причина – да сложиш в ред недовършеното и да поставиш презвитери във всеки град, както аз ти поръчах (Тит 1:5 - РИ).

Деяния 15:28 е важен стих. В него Лука дава практичен пример как апостолите и презвитерите са призовани да водят и пастируват стадото във връзка с учението. Когато вземат решението си на Събора в Йерусалим, служителите заявяват: Защото се видя добре на Святия Дух и на нас. Решението говори за: 1) едновременно за делото и авторитета на Духа и 2) властта на самите водачи. Стихът казва, че се вижда добре не само на Святия Дух, но и на нас. Не пише: „Святия Дух чрез нас,” а добре на Святия Дух и на нас. Лука сякаш заявява, че те разполагат със своя самостоятелна власт, 3) същевременно се изтъква водителството и ръководството на Духа. 4) Накрая, първото място е отредено на Святия Дух. Той е споменат първи.

3.4. Източникът на власт в църквата

В горната част видяхме, че властта на Христос се възлага на апостолите и презвитерите, но това е всичко. Докато църквата в Новия завет се разраства, виждаме, че Христос разширява властта да управлява цялото тяло. Тя не се концентрира в един човек, даже не в една група хора. По-скоро Христос облича с власт цялата общност от вярващи и всяка служба и част от църквата споделят тази власт.

Макар и прекалено опростени¹³ съществуват три структури на властта в църквата днес.

При първия модел властта на църквата е в йерархия от служители в църквата. Те не само водят църквата, но и определят следващото поколение от водачи. Това създава голяма пропаст между установеното духовенство и останалата част от църковното общество, миряните. Църковното общество получава своята власт от присъединяването си към институцията, но няма власт само по себе си. Този модел се наблюдава в католическата, източно-православната, англиканската и епископалната църква.

При втория модел църковната власт е в хората, обществото от вярващи. Моделът е демократичен – хората са източникът на власт и избират представители, за да ги ръководят, като ги държат отговорни пред тях. Пек пише за тази система: „Цялата власт се намира у църковните членове; изпълнителите на служби са депутати или пълномощници на хората в сферата на управлението и вършат само това, което самите хора биха направили” (Peck, 168). В този модел истинският източник на власт е само в цялото тяло. Той се среща в много независими баптистки и конгрешански църкви.

Третият модел властта на църквата е в цялата църква като организъм.¹⁴ Ключовата идея тук е, че макар властта да се притежава от цялата църква, всяка част от нея има собствена област и функция. Всяка част от църковната общност има своя роля, която играе в организацията, според дарбите, дадени й от Христос. Тази структура на властта произтича от идеята, че тялото има много части (точка трета от този урок). Църквата признава дарбите, дадени на някои хора от Христос и затова ги призовава към службите, приготвени за тях. Основните служби днес са тези на презвитерите и дяконите. „Идеята е, че църквата е едно тяло, тялото е облечено с властта; администрирането на властта е в членовете, които изпълняват службите в тялото, избрани от голямата глава...” (Robinson, 30). Този модел се среща при презвитерианската и някои конгрешански църкви.¹⁵

При този модел няма съществено различие между духовенството и миряните, а по-скоро има различие във функцията. Цялата църква е облечена с власт като тяло и Христос управлява във и чрез цялата църква чрез конкретните служби, дарени на църквата. При тази система на управление няма висша и нисша служба, по-скоро всички са част от едно тяло и служителите са част от хората, макар да упражняват специфична функция. Например, властта да се управлява творението е дадена на цялата църква. Тя съзнава, че Христос е определил и надарил определени хора за службата на презвитер, а други – за службата на дякон. Тогава цялата църква упражнява своята власт като управлява и показва милост чрез тези две служби.

Този модел осигурява легитимност на всички дарби в църквата, но и гарантира, че всяка служба гледа на себе си не като на висша или независима от другите, а като част от цялото тяло. Книгата на църковния ред на Презвитерианската църква в Америка (3-1)^ гласи: „Властта, която Христос възлага на Своята църква се дава на цялото тяло, ръководителите и ръководените съставляват духовната общност. Тази власт, упражнявана от хората, се простира до избора на онези служители, които Той е определил в Своята църква.”

Можем да изобразим трите модела на църковно управление по следния начин:



3.5. Непрекъснатите или постоянни служби в църквата

Исус Христос екипира Своята църква да израства и да бъде свидетел за Него като й дава дарби. В ранната църква дарбите са апостоли, пророци, благовестители, пастири и учители. Първите две са първоначални (или извънредни) служби, използвани от Бога при ранното установяване на Неговата църква (Еф. 4:11 и сл.). След преминаването на апостолите и пророците (първите умират, а ролята на вторите приключва със завършването на канона на Библията), тяхната функция се преобразува в презвитери и дякони, едни непрекъснати и обичайни служби. На ролята на апостолите, пророците, презвитерите и дяконите ще се спрем подробно в уроци 2, 4, 5 и 6.

Ролята на презвитера е да работи с молитва и с Божието слово (Деяния 6:2-4), за да направлява и пасе стадото. В Деяния 6:4 Петър казва, че апостолите трябва да постоянстват в молитвата и в служението на словото. Тази функция се предава на презвитерите. Апостол Петър се представя като презвитер в І Петър 5:1-2 и заръчва на другите презвитери да пасат стадото.

В Новия завет църквите винаги имат повече от един презвитер. На своите мисионерски пътувания Павел поставя във всяка църква повече от един презвитер (Деяния 14:23). Това не позволява властта да се концентрира в един-единствен човек. Те действат като група, заедно. Фактът на груповото управление кара презвитерианите да говорят за управление на църквата като управително тяло.

Службата на презвитера има две функции. Някои са призовани да ръководят, а други – да се отдадат на проповядване и поучение на Словото. Това разграничение се основава на І Тимотей 5:17. Презвитерите, които управляват добре, нека бъдат удостоявани с двойна почит – особено онези, които се трудят в словото и поучението. Управляващите и поучаващите презвитери са равнопоставени в църквата; едните не са по-важни от другите.

Презвитерите управляват църквата в името на Христос. Той е Пастиреначалникът (І Петър 5:1-2). Те са настойници на Бога над Неговата църква. Трябва да получават двойна почит (І Тим. 5:17). В Евреите се казва: Подчинявайте се на онези, които ви ръководят, и се покорявайте, защото те бдят за вашите души като такива, които ще отговарят; за да правят това с радост, а не с въздишане, защото да го правят с въздишане не е полезно за вас (Евр. 13:17).

Властта на презвитерите произтича от факта, че те са представители на Христос и че Той ги призовава да управляват църквата. Така говорим за власт „да служат” и „да изявяват.” Като служители те трябва да използват властта като слуги, за да пасат стадото на Христос – те служат с Божието слово на хората. Не бива да употребяват властта за лична печалба или изгода. Те служат като представят Христос на църковната общност.

Що се отнася до властта за изявяване казваме, че презвитерът няма право да установява нови закони. В църквата Христос е единственият законодател. Призванието на презвитера е да изявява пред хората съществуващите закони на Христос. Той не създава нови закони, тъй като само Бог е Господар на съвестта, а не хората. Ролята му е изявяваща – той трябва да разбира Христовото мислене и управление и да го прилага към обстоятелствата. Например, презвитерите нямат право да установяват никакви нови закони относно развода, а са призовани да отсъдят дали конкретен проблем има правилно основание за развод според Библията.

Нека направим още едно разграничение. По въпросите, по които Христос говори, служителите само трябва да изявяват, но има въпроси, по които Христос не се произнася. Те са общи въпроси на управлението. Например, макар, че ни е заповядано да се покланяме на Бога, не се казва къде и кога. По тези въпроси предоставени за решаване по наше усмотрение презвитерите имат право да вземат решение. При вземането на такива решения те трябва да се ръководят от два принципа:

Тогава, братя, какво става? Когато се събирате, всеки от вас има псалм, има поучение, има откровение, има език, има тълкувание. Всичко да става за изграждане (І Кор. 14:26).

И нека всичко да става с приличие и ред (І Кор. 14:40).

Властта на презвитерите е нравствена и духовна. При ръководенето от името на Христос те управляват използвайки същия принцип, който използва Христос, докато е на земята. Това не е управление чрез сила, а по-скоро управление на Словото, чрез Духа, на съвестта. В Йоан 18:36 Исус казва „Моето царство не е от този свят.” След като Неговото царство не е от този свят, Неговите служители няма да воюват [със сила]. Той също има предвид, че ако царството Му е от този свят, тогава служителите Му биха воювали. В царствата на земята властта и силата са нормални. В Христовото царство не са. Христос управлява и установява Своето царство чрез Своето слово и Дух. Но ако Аз изгонвам демоните чрез Божия Дух, то Божието царство е дошло до вас (Мат. 12:28).

В същото време църковната общност е призована да се покорява на църковното водачество (Евр. 13:7). Църквата трябва да осъзнава, че когато ръководството говори, то говори според властта дадена му в Божието слово. Говори от името на Христос и затова членовете трябва да се покоряват на Христос. В такива случаи членовете са призовани да се подчиняват до степен, че да следват Христос и доколкото презвитерите изявяват Христовото слово. Ако те грешат по ясни въпроси в Библията, тогава църковната общност трябва с почтително отношение да не ги последва.