Урок 1 Основополагащите принципи на църквата Урок 2 Историята на църквата в Библията

Исус заявява Своята абсолютна власт да закриля църквата: тя ще устои и на най-жестоката опозиция, на силата на самата смърт. Исус внушава това чрез картината на портите. През портите хората влизат и излизат. Когато портите са затворени, хората не могат да влизат или да излизат. Думите на Исус, че портите няма да надделеят означават, че те ще трябва да се отворят. Думата надделявам освен това означава „превишавам по сила.” Нищо няма да надвиши по сила царството на Христос. Изразът портите на ада се свързва или със силата на Сатана и неговите слуги, или като в Йов със силата на смъртта (Йов 17:16; 38:17; Пс. 9:13; 107:18; Ис. 38:10 и сл.). Исус учи, че дяволът и неговите сили не могат да победят църквата. В действителност в Христос църквата побеждава силата на смъртта. Той не може да умре, така че и те няма да умрат. Дори най-мощното известно на човека – портите на смъртта – няма да задържат църквата. Тя ще тържествува.

Исус въвежда идеята за царството.

Исус казва, че на църквата се дават ключовете за небесното царство. Той може да премине така внезапно от темата за царството към църквата, защото двете институции, макар да не са едно и също, са свързани. Царството, basilea, подчертава господство без специфично местоположение. То се свързва със суверенното господство на Христос над всичко. За разлика от това, църквата набляга на събраните хора, място, където се проявява Божието царство, особено за спасение. В благовестието царството е настъпило и хората се обединяват в нова общност. Управлението на царството се вижда във и чрез църквата. Ридърбос казва: „....basilea е най-великото дело на спасение в неговата пълнота и завършек в Христос. Цялата власт в царството е Негова. Ecclesia е избраният/ призован от Бога народ, който споделя блаженството на царството” (Ridderbos, 354). Царството се свързва с Божието господство. Църквата са всички онези, които Той призовава да имат спасение в това царство.

Макар че царството създава църквата, тя като настойник на царството е мястото, от което царството се разпространява по света.


Царството се разширява навън от църквата

В горната диаграма виждаме, че Божието царство владее над всичко. Докато управлява над всичко, Бог призовава църквата към Себе Си (А). При проповядване на царството вярващите са призовани в местното тяло, в което Божието царуване е проявление за спасение. На свой ред църквата тогава разпространява и разширява господството на царството по света (Б).

Учението на Исус за царството отразява учението на Библията както в Стария, така и Новия завет. В Стария завет царството на Бога се разпростира над всички царства, народи, племена и езици (Пс. 66:7; І Царе 5:1-12). Той владее над всичко. По един по-конкретен и местен начин в Израил се проявява ранен прототип на Божието царство. Бог владее в Израил специално, за да донесе спасение (Изх. 19:6; Вт. 33:5). По-късно в историята на Израил Той управлява чрез Своите възцарени царе Давид (І Лет. 17:14; Мат. 28:19-20). Бог призовава, събира и спасява Израил измежду всички народи. Владее над Израил и чрез своето свидетелство той трябва да разширява царството сред околните народи.

В Христос пълнотата на царството е настъпила. Като Цар Исус проповядва царството (Мат. 4:13), установява царството (Лука 12:20) и царството настъпва в своята пълнота при възкресенското възцаряване на Христос (Мат. 28:18-20). При възкресението Христос заема Своето място на господар над всички народи като Божий представител.

По същия начин, по който Израил е призован към Бога, Бог днес призовава Своята църква при Себе Си. В Новия завет църквата, а не Израил, е главният настойник на царството. Това е призована общност, общност, в която Христос царува за спасение и от която Неговото господство трябва да се разпростре сред народите. Тъй като църквата не е ограничена до един народ, нейното управление се простира по цялата земя.

Темата за разпростирането на царството и неговата връзка с църквата се вижда в Деяния на апостолите. Основната тема е разширяването на царството. Исус започва да говори на апостолите четиридесет дни за Божието царство (Деяния 1:3) и в Деяния 28:30-31 Лука завършва с това как Павел говори за царството. Лука пише: „...А Павел живя цели две години в отделна къща под наем, където приемаше всички, които отиваха при него, като проповядваше Божието царство и учеше с пълно дръзновение за Господ Исус Христос, без някой да му забранява. Двете препратки обобщават цялото учение на книгата. В Деяния царството се разширява по света от Йерусалим през Юдея и Самария. По същото време царството създава църквата. На своите мисионерски пътувания ап. Павел проповядва благовестието за царството, чрез което основава църкви. На свой ред църквите после изпращат Павел да продължи нататък делото на царството.

Христос възлага властта да се управлява царството на църквата като институция. Църквата е главният настойник на царството (Ис. 22:15, 22; Откр. 1:17-18). Като настойник тя провежда Неговото господство в света.

Картината за ключовете говори за вход и изход от нещо. Включва силата да изключваш и да допускаш хората до царството (Откр. 9:1-6; 20:1-3). В църквата Исус дава на Петър ключовете, властта основана на апостолската роля и неговата изповед. Петър като апостол трябва вярно да управлява Христовото царство. В по-нататъшните стихове тази власт се възлага на църквата. В Матей 18:18 (второто споменаване на думата църква) Исус казва църквата да упражнява властта на царството. Понеже църквата продължава с непрекъснато си свидетелство за Исус, уникалната роля на апостолите като основа преминава в непрекъсната роля на църквата, когато продължава мисията на апостолите за разпространение на царството. В Матей 18:18 апостолската роля дадена на Петър е съзнателно приложена за цялата църква.

Истина ви казвам: каквото вържете на земята, ще бъде вързано на небесата; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небесата. Пак ви казвам, че ако двама от вас се съгласят на земята за каквото и да било нещо, което да поискат, ще им бъде от Моя Отец, който е на небесата. Защото, където двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях (Мат. 18:18-20).

Апостолите и църквата са настойници, чиято функция е да управляват небесното царство на Христос. В организацията или настойничеството църквата на земята трябва да съответства на небесната сфера. Фокусът на църковната власт е в небето, а не на земята. Църквата получава ключовете за небето. Тя упражнява небесната власт, за да отразява небесното управление. Църквата на земята трябва да съответства на небесната сфера по функция, организация и власт.

Църковната власт е духовна власт. Понеже е небесно царство, то не е от този свят (Йоан 6; 18:11, 36). Човешките царства в този свят се управляват с физическа сила, но църквата не се управлява по същия начин. Тя е духовно царство, което се управлява от и чрез Духа. Неговата власт е да обявява словото на Бога на хората и хората да се покоряват на словото, чрез Духа. Църквата не може да използва сила, за да разширява царството. В евангелията ние имаме най-голямата несправедливост извършена спрямо някого – незаконният арест на Исус и Неговото разпъване – и въпреки това в този случай Исус изрично заповядва на Своите ученици да не воюват, защото Неговото царство не е от този свят. Същността на този конфликт е небесен и духовен, затова изисква небесно воюване (ІІ Кор. 10:3-6).

Връзване и развързване

Връзвам (забранявам) и развързвам (позволявам) са думи употребени във връзка с апостолите/ църквата, които извличат своя смисъл от юдейската синагога.²⁴ Те описват апостолите и църковната власт като настойници, които изпълняват волята на своя господар. Тя е власт да служи и да изявява. Тъй като властта да се връзва и развързва е основана на господство от небето, църквата не създава нови правила – по-скоро нейните действия трябва да съответстват на небесната преценка по темите, разкрити в Христос. Нейните решения на земята ще бъдат одобрени в същия миг на небето.²⁵ Исус възлага тази власт на Петър и след това на църквата (Мат. 18:18).

Този принцип се наблюдава на няколко места. При настъпване на царството неговото проповядване отваря и затваря същото това царство за хората. Когато проповядва божественото благовестие на земята Петър отразява каква е действителността на небето. В Матей 10:1 той и апостолите са изпратени сред Израил. Ако хората приемат тяхното свидетелство, ще бъдат благословени (Мат. 10:13). Ако свидетелството им бъде отхвърлено, апостолите трябва да си тръгнат и да изтърсят праха от краката си:

С отърсването на праха от краката си представителите на царството обявяват толкова сериозно осъждение, че и самият прах трябва да се изчисти. Петър прави същото със Симон (Деяния 8:8-23). Павел също отърсва прахта от краката си (Деяния 13:51) и от дрехите си (Деяния 18:6).

Книгата Деяния на апостолите обхваща период от тридесет години. В нея различаваме напредъка в развитието и организацията на църквата. В ранните етапи апостолите в Йерусалим управляват църквата, но с течение на времето те са заместени от презвитери и дякони. Основна промяна настъпва с мисионерските пътувания на Павел, когато църквата престава да е юдейска организация и се превръща в нееврейска.

Думата apostolos означава „изпратен.” Тя се употребява по два начина в Библията. В общ смисъл апостолът е някой изпратен от Господа (ІІ Кор. 8:23; Фил. 2:25):

Думата също е използвана в по-тясно значение, когато се свързва с дванадесетте в тяхната основополагаща роля на изпратени от Исус Христос, за да изградят Неговата църква (І Кор. 1:1; ІІ Кор. 1:1; 9:1, 5; 11:13; 12:28; Гал. 1:1; Еф. 1:1; Кол. 1:1; І Сол. 2:6; ср. Римл. 1:1; 16:7; Гал. 1:17, 19).

В Септуагинта²⁶ apostolos обикновено значи „изпратен” (ІІІ Царе 14:6). Еврейският произход на думата значи „официално изпращам посланик със специална задача.” Основният фокус е върху изпращащият, посланикът бледнее по значимост,²⁷ защото само предава послание и същевременно представлява друг. В църквата Христос работи във и чрез апостолите (І Кор. 9:1б, 2; Гал. 2:8).

Защото Този, който подейства в Петър за апостолство между обрязаните, подейства и в мен за апостолство между езичниците (Гал. 2:8).

Не съм ли свободен? Не съм ли апостол? Не видях ли Исус, нашия Господ? Не сте ли вие моето дело в Господа? Ако на други не съм апостол, то поне на вас съм; защото вие сте печатът на моето апостолство в Господа (І Кор. 9:1-2).

Дванадесетте апостоли са водачите на ранната църква. Уникално са наречени свидетели на живота и служението на Господ Исус Христос, най-вече на Неговото възкресение. Само очевидци на Исус от момента на Неговото кръщение до Неговото възнесение могат да бъдат апостоли (Деян. 1:21-22). Дори сам Павел нарича себе си изключение от това правило, защото е видял Господа само след възкресението. Той казва, че Исус се явява на него, последния от всички. Той е роден не навреме (І Кор. 15:8-9). Като свидетели те трябва да занесат вестта за царството по целия свят (Деян. 1:8).

Критериите са важни, защото апостолите имат неповторима функция. Те са официалните свидетели на делото и служението на Христос. Представят истината за Бога на света. Тяхното учение, че Исус умира и възкръсва, е основополагащо за църквата. Павел говори за църквата, че е „...съградени върху основата на апостолите и пророците, като Сам Христос Исус е крайъгълен камък, в когото сглобено, цялото здание расте за свят храм в Господа (Еф. 2:20-21).

В тази картина Исус е крайъгълният камък, апостолите и пророците образуват останалата част от основата. Църквата е построена върху тази основа. Веднъж положена основата остава - не е нужно вие да полагате друга основа. Полагането на основата се прави един път завинаги. Освен това, за да гради правилно, човек трябва да гради върху основата.

Книгата Деяния на апостолите най-добре представя този принцип. На Петдесятница проповедта на Петър полага основата на църквата. Петър свидетелства за Месията Исус и се излива Святия Дух. Христос работи чрез Петър, за да изгради църквата. Тя е построена върху Петър, апостола, и думите, които той изрича. В Деяния 2 Лука ни казва, че църквата постоянства в учението на апостолите, в общуването, в разчупването на хляба и в молитвите (Деян. 2:42). Тя е изградена върху учението на апостолите.

Изливането на Духа представлява съществена промяна в живота на църквата. Святият Дух се проявява първо в Христовите ученици в това число в дванадесетте, а после обитава в цялата църква. На Петдесятница е реализирано голямото обещание, че сред Божия народ ще обитава Духа (Йоил 2; Деяния 2:17-21).

Духовната същност на църквата е подчертана при всяко от нейните разраствания, докато царството се разпростира по света (Деян. 1:8). Виждаме изливането на Духа в Самария (Деян. 8:14-17), когато той е даден на богобоязливите езичници (10:44) и после до най-отдалечените части на езическия свят (Деян. 19:1-7). Всеки път Йерусалимските апостоли са на предна линия и църквата расте чрез изливането на Святия Дух.

Апостолите в Йерусалим продължават да играят главна роля в първата част на книгата Деяния. Петър, един от трите стълба на църквата и водач на апостолите, играе определяща роля от 1 до 12 глава. Глави от 13 до 28 са хроника на служението на апостол Павел да занесе благовестието в най-отдалечените места на света. Дори днес истинската църква продължава да следва апостолите. След тяхната смърт ние следваме техните написани поучения. В това отношение истинската църква остава вярна на апостолското свидетелство, особено относно делото, смъртта и възкресението на Христос. Техните доктрини днес стават основата на църквата. Въпреки, че службата апостол е прекратена, тяхното учение остава и докато църквата изповядва апостолското учение, което следва Христовото учение, ние можем да я наричаме истинска апостолска църква.²⁸ В следващ урок ще се върнем към темата за призива и уникалната роля на апостолите.

Съществуват две разпространени грешки в разбирането на апостолската същност на църквата. Първо, католическата църква твърди, че линията на апостолите се продължава чрез ръкополагането. Те заявяват, че истинска църква е само тази, при която има директно ръкополагане от един апостол на друг, т.е. това е Римокатолическата. Те също така смятат, че единствено католическата църква говори с божествен авторитет. Както ще видим, не полагането на ръце е това, което прави една църква истинска. По-скоро истинска църква е тази, която следва доктрината и учението на апостолите.

Втората грешка се получава, когато някои днес казват, че апостол в тесния смисъл на думата е човек, който полага основа. Както видяхме, службата апостолство е прекратена със смъртта на апостолите, защото никой днес не е свидетел на смъртта и възкресението на Христос.

2.2.2. От апостолската основа към управление от презвитери в църквата

В Деяния виждаме промяната от централизирано апостолско управление към управление чрез презвитери в местните църкви. Когато отнася благовестието на езичниците при своето първо мисионерско пътуване, Павел поставя презвитери (множествено число, те винаги са повече от един) в новите църкви, които основава:

На събора в Йерусалим в Деяния 15 наблюдаваме подобна промяна. Мисионерското пътуване на Павел повдига важен въпрос на вярата и доктрината. За да се вземе решение се свиква църковен събор. На него апостолите не действат самостоятелно – това е събрание на апостоли и презвитери (Деян. 15:2, 4). Като водачи на църквата апостолите говорят първи и направляват събитието (Деян. 15:7-12). Същевременно Яков, братът на Исус, презвитер в Йерусалим, изиграва решаващата роля (Деян. 15:15-21). Той се превръща в модератор, този, който взема думата последен, неговото изложение е убедително и слага край на дебатите. На събора в управлението на църквата участват и апостолите, и презвитерите. На този етап апостолите имат водеща роля, но властта на презвитерите нараства.

С хода на мисионерските пътувания на Павел силата на църквата в Йерусалим намалява и нараства властта на местните презвитери. Апостолите полагат основата, но задължението да подкрепят непрекъснатия растеж вече пада върху презвитерите. В Деяния 20 Павел знае, че е изпълнил своята апостолска мисия. Когато се връща отново в Ефес, той осъзнава, че повече няма да види техните лица (Деян. 20:38). За да може църквата да продължи да расте, апостолът извиква църковните презвитери при себе си и им възлага непрекъсната грижа за църквата след своето заминаване.

Павел говори и за епископи. Това не е друга служба, просто с навлизането на благовестието в езическия свят апостолът избира гръцката дума настойник или епископ, за да предаде юдейската функция на презвитера в църквата. В Деяния думата презвитер винаги се използва в контекста на еврейската църква в Йерусалим, Юдея и Самария, докато гръцката дума е употребена често, за да представи същата служба в езическия свят (виж нееврейската църква във Филипяни 1:1). Еврейското понятие презвитер и гръцката дума настойник или епископ се отнасят за една и съща служба в църквата. Павел ги използва взаимозаменяемо в Деяния 20 и в І Тимотей 3.

Първоначалните стълбове на църквата са Петър, Яков (апостолът) и Йоан (Гал. 2:8-9), но до края на Деяния, когато ап. Павел посещава Йерусалим за последен път, църквата там вече е ръководена от Яков (брата на Господ Исус) и презвитерите (Деяния 21:18 - РИ). Лука заявява: И на следващия ден Павел влезе с нас у Яков, където присъстваха всичките презвитери. Апостолската основа е положена и църковната власт вече се предава на презвитерите. Книгата Деяния описва ясното придвижване от управление на свидетелите, очевидците на Христос, положили основата, към управление на презвитерството.

2.3. След Деяния на апостолите

Книгата Деяния на апостолите завършва с Павел в затвора. Той е освободен и в края на своето служение пише І и ІІ Тимотей и Тит. В тези пастирски послания апостолът съзнава, че неговото служение е почти приключило и дава последни напътствия за бъдещото организиране и дело на църквата.

За правилната организация на църквата Павел излага изискванията към нейните водачи. Той избира две служби: презвитер и дякон. Не представя никакви изисквания за апостолите, защото изискванията за тях вече са уточнени (Деяния 1:22) и вече е невъзможно да бъдат изпълнени. Освен това не излага никакви допълнителни наставления за специалната служба на пророците или за дарбата езици. В края на епохата на апостолите водачеството на църквата е в ръцете на презвитерите и дяконите в нея.

1. 
   Обяснете важното място на Адам и Ева по отношение на църквата.
   
2. 
   Обяснете защо наричаме Авраам началото на църквата в Стария завет.
   
3. 
   Избройте пет най-често срещани думи, с които се описва Израил и църквата.
   
4. 
   Посочете два текста в Евангелието от Матей, в които се говори за църквата.
   
5. 
   Обяснете Ти си Петър и на тази канара ще съградя Своята църква.
   
6. 
   Обяснете и портите на ада няма да й надделеят.
   
7. 
   Напишете обяснение на взаимовръзката между църквата и царството.
   
8. 
   Кои са двата начина, по които се използва думата апостоли в Новия завет?
   
9. 
   Характеризирайте ролята на апостолите в тесния смисъл на думата според Ефесяни 2:19-20. Може ли някой да изиграе отново тяхната роля?
   
10. 
    Опишете придвижването от власт на апостолите към власт на презвитерите в Деяния и в останалата част на Новия завет.
    

Христос е заветната глава над църквата. Тя е избрана в Него и е съединена с Него. Поради това единение с Христос църквата е едно тяло. Всички членове са съединени с Христос и помежду си. Христос е главата на тялото (църквата) и тялото зависи от Него за своето хранене. Накрая Христос също е глава над всичко, над целия сътворен ред, за доброто на Своята църква. Той изпълва Своята църква със Своята пълнота.

Църквата е избрана в и съединена с Христос, нейният глава и Цар, преди основаването на света:

При избирането първо Отец избира Христос, Месията, да действа като Негов човешки и едновременно с това божествен представител и глава на църквата. След това тя е избрана в Него (Еф. 1:4). Павел заявява, че вечните намерения на Отца се постигат първо в Христос (Еф. 3:11; ІІ Тим. 1:9). Христос е центърът и обектът на Божиите планове и църквата се включва в тях, тъй като тя принадлежи на Христос (Еф. 1:4-5, 11; Римл. 8:28-29). Христос наследява всичко като награда за Своето дело (Евр. 1:3-4) и в единение с Христос и заради заслугите на Неговото дело църквата получава собствено наследство (Еф. 1:9, 11).

Избирането се случва преди началото на времето. Павел говори за вечното избиране на църквата по различни начини. Църквата е предопределена (преди сътворението) в Христос да получи благословения (Римл. 8:28; 11:2). Бог я предузнава. Понятието описва едно близко познаване, едновременно в любов и благословения, преди времето (Римл. 8:29-30; І Кор. 2:7; Еф. 1:5, 11). Църквата и нейните дела са установени и подготвени предварително за Божия слава (Римл. 9:23; Еф. 2:10). Божиите действия са според съвета на Неговата воля, Неговото благо намерение (Еф. 1:5, 9, 11; ср. Фил. 2:13).

Тъй като е избрана в Христос, църквата споделя всички Христови богатства. В Христос те получават наследство (Еф. 1:5, 11) и слава. В Римляни 9:23 Павел говори за църквата като тези, на които да изяви богатството на Своята слава върху съдовете на милостта , които е приготвил отпреди за слава.

Единението с Христос и помежду ни е основа за единството на църквата с Христос като посредник и заветна глава.²⁹ То не е мистично поглъщане от божеството; по-скоро единение с човешкото естество на Христос като Месия/ Посредник, Богочовекът на Новия Завет (І Кор. 11:23, 25). Понеже единението с човешкото естество на Христос е споделено от всички вярващи, те се съединяват един с друг. Тялото е свързано в Христос, от Новия Завет и чрез Святия Дух.

С идването на Новия завет Бог обитава всред църквата в и чрез Христос. Църквата се съединява с Него чрез заветното кръщение. Тази връзка се подхранва и подсилва чрез Господната трапеза, тъй като тя е част от Новия Завет (І Кор. 11:23-24; І Кор. 6:16; Римл. 8:9-11; І Кор. 3:16; Еф. 2:21; 3:17).

Тъй като всеки е съединен с Христос, църквата е съединена помежду си в Новия Завет и чрез вътрешното действие на Духа. В І Коринтяни 12:12-13 ап. Павел казва, че Духът осъществява нашето единение вътре в тялото, в църквата: Защото както тялото е едно и има много части, но всичките части на тялото, ако и да са много, пак са едно тяло, така е и Христос. Защото всички ние – било юдеи или гърци, било роби или свободни – бяхме кръстени в един Дух, за да съставляваме едно тяло, и всички с един Дух бяхме напоени.

В І Коринтяни 6:15-19 апостолът развива понятието за личното единение между вярващия и Христос. Всички в Христос са съединени с Него. Те са Негов храм и са свързани помежду си от един Дух:

Това, което се отнася за една личност, се отнася за цялата църква. Цялата църква е изградена като храм на Господа.