Основата на членството във видимата църква

Заветът е основата за членство във видимата църква. В Деяния на апостолите след като човек повярва, той се кръщава във видимото тяло. Кръщението е видим белег на завета, на единението с Христос и на членство във видимата църква. При кръщението човек се съединява с Христос и с цялото тяло Христово. Тази практика е ясно показана в Новия завет. В Деяния ако членовете преминават към друга църква, те носят препоръчително писмо или пък са препоръчани под друга форма на църквата. В ІІІ Йоан 1:12 Йоан препоръчва Димитрий на църквата.

Днес църковните практики са подобни при записването за членове. Ако човек се присъединява, той се кръщава и се записва в църковния списък. Ако напуска, за да отиде в друга църква, църквата го изпраща с препоръка, за да удостовери, че човекът е с добро име.

Господната трапеза е друг белег за завета между нас. Изключването от трапезата е жизненоважен аспект от църковната дисциплина. Двата белега на завета – кръщението и Господната трапеза – са двата белега дадени на членовете на видимата църква.

В презвитерианската църква когато възрастен човек направи изповед на вяра и се присъедини към видимата църква, неговите деца също се присъединяват чрез кръщение в църквата. Това виждаме в живота на Авраам под Стария Завет (Бит. 17:1-2) и в същите обещания повторени в Деяния 2:38-39 и приложени в Деян. 10:44-48; 16:15, 31, 33; 18:8. Децата са членове на видимата църква.

Христос издига важността на събирането на църквата заедно. Евреи 2:10-13 гласи:³⁰ Защото беше уместно Онзи, заради когото е всичко и чрез когото е всичко, като довежда много синове до слава, да направи съвършен чрез страдания Автора на тяхното спасение. Понеже и Онзи, който освещава, и онези, които се освещават, всички са от Един; по която причина Той не се срамува да ги нарича братя, като казва: „Ще възвестявам Името Ти на братята Си, ще Те хваля сред събранието.” И пак: „Аз на Него ще се уповавам.” И пак: „Ето, Аз и децата, които Ми е дал Бог.” В Евреи 10:24-25 авторът завършва с думите: И нека внимаваме един за друг, за да се поощряваме към любов и добри дела, като не преставаме да се събираме заедно, както някои имат обичай да престават, а да се увещаваме един друг, и то толкова повече, колкото повече виждате, че Денят наближава.

Колко трябва да знае човек, за да се присъедини към църквата?

В практиката има два подхода. Някои твърдят, че е достатъчно да се направи ясна и проста изповед на вяра в Христос, докато други деноминации настояват, че човек трябва да е съгласен с пълната изповед на вярата.

В Презвитерианската църква в Америка новопостъпващият член е помолен да направи проста изповед на вяра, както и да обещае, че ще съдейства за мира и чистотата на църквата. Това представя желанието всички, които обичат Христос да могат да влязат в църквата. Ако някой по-късно трябва да стане служител, той трябва да разбира и да следва пълната изповед на църквата. Това позволява на незрелите хора да се присъединят към църквата като членове, за да могат по-късно да израснат духовно.

Според реформираната традиция на Холандия когато хората се присъединяват към църквата, трябва да познават и да подпишат цялото учение на църквата като изповед. Това създава висока бариера за църковното членство. Позицията на Презвитерианската църква в Америка може да се подкрепи от Писанието. В Деяния ключовият въпрос не е степента на богословски знания на 3000 на Петдесятница, на Корнилий и етиопския евнух, а реалността на тяхното посвещение.

За разбирането на същността на църквата е много важна образността и тя се развива по два различни, но взаимносвързани начина. При първата картина основната представа е, че всеки отделен член е свързан с останалите и така представлява едно взаимосвързано тяло. В Христос отделните членове са членове и един на друг. В Римляни 12:5 Павел казва: така и ние, мнозината, сме едно тяло в Христос и поотделно – части един на друг. Апостолът твърди, че всяка част е в Христос и понеже има много части, те стават едно тяло. Като едно тяло те са части един на друг. Според Божията мъдрост Христос създава църквата като една интегрирана и взаимнозависима група.

Единството на тялото в Христос е описано в Римляни 12:3-5 и в І Коринтяни 12. И в двата текста Павел използва сравнението с човешко тяло, което има множество уникални части и все пак работи само, цялостно, взаимнозависимо.

В църквата се наблюдава многообразие на дарбите, но всички те идват от един Господ (І Кор. 12:4-5). Всеки член на тялото има уникална дарба, charisma,³¹ дадена не за лична изгода, а за полза на другите. Всеки трябва да живее, да постъпва и да служи на другите според същността на тази харизматична дарба, която е получил:

В І Коринтяни 12:14-27 ап. Павел използва сравнение с човека, за да опише единството и многообразието на тялото. Той говори за различни части на тялото като глава, уста, ръце и крака.

От метафората едно тяло, много части извличаме следните заключения: 1) Всяка част е едно в Христос и затова е едно с другите. Църквата е едно в Христос. 2) Макар всички да са едно в Христос, Той целенасочено е надарил всеки вярващ по уникален начин. Всеки човек е индивидуалност и със свои неповторими дарби и служение. 3) Чрез използването на уникалните дарби на всеки християните служат на себе си и един на друг. 4) Дарбите трябва да се използват в тялото като се допълват взаимно, за да носят благодатта на Христос на цялото тяло. 5) Замисълът прави всяка част зависима от останалите и от техните дарби. С отрицателно изречение казваме, че в църквата няма независимост. Ако вярващият е отделен и независим от тялото, тогава няма къде да използва дарбите си и ще му липсват ползите от съществените дарби притежавани от останалите. Клоуни казва: „Това се нарича общата служба на всички вярващи. Понятието може да изглежда неясно, но неговото значение е жизненоважно. То значи, че всеки християнин е призован от Христос и има своя роля в делото на царството. Тази роля може да се изпълни от него и от никой друг и за своето изпълнение носи със себе си авторитета на Христос” (Clowney, 144).

В рамките на църквата всеки член притежава неповторима дарба и функция. Всеки човек трябва да даде своя уникален принос за църквата. Броят, видът и значимостта на дарбите на всеки се разпределят според Божията мъдрост. Не всички имат един и същ брой дарби и дарби с еднаква значимост. Павел предупреждава да не пожелаваме чуждите дарби.

Ние сме настойници на тези дарби. Христос ги дава на вярващите, които стават настойници на тези дарби. Те трябва да ги използват не за себе си, а за Господа. Павел счита себе си за Христов служител и управител на Божиите тайни. А това, което тук се изисква от управителите, е всеки да се намери верен (І Кор. 4:1-2). Павел продължава да ги предупреждава за възгордяване един против друг (І Кор. 4:6). Всичко, което имате, е дадено: Защото кой те прави да се отличаваш от другиго? И какво имаш, което да не си получил? Но ако си го получил, защо се хвалиш, като че не си го получил? (І Кор. 4:7).

Дарбите се дават за добруването на цялото тяло. Никой не използва дарбите си в изолация – те трябва да се използват за напредъка на цялото. Ап. Павел няма концепция за индивидуално християнство. Той набляга, че ние получаваме дарбите, за да служим на цялата църква, не на себе си. Никой не е себедостатъчен, а всеки съществува в тяло, за да можем всички да растем. Ако се отделим от тялото, то ще понесе сериозни последствия. Веднъж след като вярващият се отдели от църквата, дарбите се разделят и тяхната полезност се ограничава. Ако имам дарбата поучение и се отделя, тогава другите няма да имат полза от моята дарба. И обратното, ако аз нямам дарбата поучение и се отделя, тогава аз няма да извличам полза от дарбите на другите.

Желанието на Христос е всеки член да използва своите дарби, за да служи на другите, със смирение, за изграждането на всички. Фокусът на благословението не трябва да е насочен навътре, а навън – към служене на другите християни в църквата. Когато не упражнява своите дарби, човек не успява да изпълни своето призвание и това ще се отрази отрицателно на собствения му духовен живот. Освен това ще се отрази отрицателно и на тези, заради които той е получил дарбата. Когато човек не използва дарбите си, не може да служи на другите. По същия начин ако се опитва да изземе чужда функция, ще бъде повлиян неговият растеж, както и израстването на другите. В Своята мъдрост Бог заповядва всички членове на църквата да живеят във взаимна зависимост помежду си. Всеки трябва да помага на другия и всеки е зависим от помощта на другия. Дарбите се дават, за да израства и да се развива църквата като цяло, като институция. Индивидите са индивиди в рамките на групата и затова всеки трябва да използва конкретните си дарби, за да осъществи напредването на цялата група. Истинското духовно израстване е взаимно израстване в тялото за доброто на цялото тяло. Не може да става в изолация или само за един. В Ефесяни 4:13, 15 (по-горе) Павел употребява ние, като има предвид индивидите, всички, които работят заедно в църквата. Когато всеки използва уникалните си дарби за доброто на всички, цялата църква ще расте.

По целия свят вярвания и убеждения като расизма, национализма и социо-икономическите групи причиняват разделения. Всяка група се самоопределя със своите специфични качества и след това се отделя от другите. За разлика от това Бог съзнателно създава различия в църквата, за да създаде взаимна зависимост, която да доведе до по-дълбоко единство и растеж.

Само в църква, която работи заедно, нейните части могат да достигнат зрялост. Никой не получава дарби, за да възвеличава себе си; по-скоро дарбите се дават за взаимно служене на всички и са призовани да бъдат благословение за всички. Когато видим други по-надарени хора, трябва да благодарим на Бога, че те са получили дарби за наше добро.

В Ефесяни ап. Павел изброява дарбите и после ясно казва, че дарбите в църквата се дават за делото на служението, за изграждането на Христовото тяло, докато ние всички достигнем в единството на вярата и познаването на Божия Син, в пълнолетно мъжество, в мярката на ръста на Христовата пълнота (Еф. 4:12-13).

Павел описва целта на дарбите с три сходни изречения:

1) за да може църквата да израства в единството на вярата и познаването на Божия Син³²;

2) в зрялост или в съвършения човек в Христос;³³

3) в мярката на ръста на Христовата пълнота(Еф. 4:13).³⁴

Христос не може да бъде разделен и затова Неговото тяло не може и не трябва да се разцепва (І Кор. 1:13; Кол. 2:19). Павел пита много ясно: Нима Христос се е разделил (І Кор. 1:13)? Това е риторичен въпрос, на който отговорът е не! Да се разделя Христовото тяло означава да се раздели Христос. Разделената църква оставя някои сами и далеч от Христос и от Божия замисъл за взаимна зависимост. Ако се наблюдава голям разкол, тогава тялото ще бъде зле наранено и няма да функционира правилно.

Ако нашите различия ни разделят заради страх, предразсъдъци и ревност или ако ние се отделяме, се образуват групировки и накрая ние унищожаваме себе си (І Кор. 1 – 4). Вместо да се изграждаме взаимно във вярата, ние ще се съсипваме един друг. Павел предупреждава галатийската църква: Но ако се хапете и се ядете един друг, пазете се да не би един друг да се изядете (Гал. 5:15-16). При такива случаи ние трябва да се държим отговорни чрез градивна критика, неформално дисциплиниране и в крайни случаи и официално дисциплиниране.

Взаимната зависимост е истинският смисъл на общението в църквата. Общението е повече от това да сме заедно – то е използване на дарбите и благодатта дадена ни от Христос, за да може всеки да продължи в общата цел на мисията на Исус.

Всички дарби трябва да се ценят подобаващо. Павел насърчава църквата в Рим заявявайки: Защото чрез дадената ми благодат казвам на всеки един измежду вас да не мисли по-високо, отколкото трябва да мисли, а да внимава да е разумен, според мярката на вярата, която Бог е разпределил на всеки (Римл. 12:3). Благодатта дадена на ап. Павел е неговото апостолско служение. Дарбите го правят способен да върши делото, за което е призован. По същия начин той увещава тези, които са в църквата да помислят за своето призвание и дарбите, които имат. В този процес човек трябва да мисли трезво, въздържано, реалистично и смирено оценявайки дадените му дарби. Реалността на нечии дарби се изпитва, когато човекът служи в църквата. Докато служим, ние откриваме дарбите, дадени ни от Христос и чрез служението ще израстваме в собствените си дарби. Те се осъзнават чрез молитва и чрез насърчението от църквата. В отделни случаи водачите на църквата са призовани да преценяват дарбите на даден член. В случай на по-формални и важни дарби на водачество, хората не бива да са новоповярвали, първо трябва да бъдат изпитани (І Тим. 3:4-6).

3. Христос като глава на църквата

Втората метафора, използвана от ап. Павел е, че Христос е главата на църквата. В Колосяни и Ефесяни (и на други места) апостолът учи, че Христос е глава на църквата и църквата е Неговото тяло. Като глава Той е свързан с тялото, но не зависи от него. Тялото произхожда и е зависимо от Него. За да оцелее то трябва да е съединено с Него и да не се отделя. В сравнение с човешкото тяло ударението, че Христос е главата на тялото, е различно.³⁵

Христос като глава значи власт, ред, структура и грижа. Той притежава цялата власт над църквата и е източникът на нейния живот. Той ръководи, грижи се и храни тялото, докато то израства в съвършената невяста:

И покори всичко под краката Му и Го постави да бъде глава над всичко за църквата, което е Неговото тяло, пълнотата на Този, който изпълва всичко във всичко (Еф. 1:22-23).

И Той е главата на тялото, тоест на църквата; Той е Началото, Първородният от мъртвите, за да има първенство във всичко (Кол. 1:18).

А не държи Главата, Христос, от която цялото тяло, подкрепяно и сглобявано чрез своите стави и връзки, расте с растежа на Бога (Кол. 2:19).³⁶

Като глава Христос управлява църквата. Тя е избрана в Него, води произхода си от Него, съединена е с Него и Той я издига и се грижи за нея:

От Адам и Ева в Битие 2:24 Павел развива позицията на Христос като глава с понятия за произход, авторитет, ред, структура и разграничени роли. Както Адам води своя произход от Бога, а Ева – от мъжа, така властта на Христос произтича от Бога и църквата има своя произход от Христос. Съпругът е глава на жена си, както Христос е глава на Своето тяло, църквата. Съпругът има духовни задължения спрямо жена си и тя – към него. Той трябва да обича своята жена както собственото си тяло, както Христос обича и се грижи за църквата. Христос е източникът на израстването, утехата и благословението. Той се стреми да представи църквата пред Себе Си във великолепие без недостатък, бръчка и друго подобно, за да може тя да е свята и безукорна. Църквата трябва да търси утешение при своя Глава. Той е нейният източник на общение и авторитет. Само при Главата църквата може да получи нещата, които са й необходими за зрялостта (Еф. 4:16).

Като глава на църквата Христос съчетава всичко в Себе Си. В Него юдеите и езичниците се обединяват в едно тяло (Еф. 2:14 и сл.).

В Христос църквата израства и в Него тя достига до зрялост. Възвеличаването на главата или на Христос води до едновременно възвеличаване на тялото: ...С нея Той подейства в Христос, като Го възкреси от мъртвите и Го сложи да седне от дясната си страна на небесата, далеч над всяко началство, и власт, и сила, и господство, и всяко име, с което се наименуват, не само в този свят, но и в бъдещия. И покори всичко под краката Му и Го постави да бъде глава над всичко за църквата, което е Неговото тяло, пълнотата на Този, който изпълва всичко във всичко (Еф. 1:20-23).

Според божествения план на Отец Христос е центърът на всяко Божие дело. В Него всичко се състои и води до хваление и прослава на Бога. За да постигне Своето дело Бог Отец дава на Христос позицията на двоен глава: глава над църквата и глава над всичко, за да може да господства над всичко заради църквата. В резултат на тази позиция Той е наречен първороден над цялото творение и първороден над църквата:

В Колосяни Павел пише на църквата, за да й помогне в нейната борба със злите духовни сили. Той ги насърчава с истината, че църквата има ново място и власт в Христос. Те могат да победят заради върховенството на Христос във всичко.

Господството на Христос над творението и над църквата се основава на два различни аспекта от Неговото дело. Той е глава над първото творение, защото е творец. В Него е създадено всичко на небето и на земята, видимо и невидимо. Като творец Той е първородният, позиция на почит и власт. В тази част Павел съчетава три образа: Христос като образ на Бога, като първороден над цялото творение и като глава над всичко. Всичко е създадено от Него и за Него. Той е преди всички неща и в Него всичко се свързва и държи.

Христос също е главата на църквата, която е Негово тяло. В този случай Той е първороден от мъртвите чрез Своето възкресение. В тази позиция Той е глава и първороден както на новото творение, така и на църквата. Във възкресението Христос създава църквата, новата общност, която също е от новото творение. Той е първият възкръснал от мъртвите и в позиция на почит и власт над всичко. Христос владее над всичко в името на доброто на Своята църква.

В този смисъл Той е както главата, първородният над творението така и негов творец и вече при Новия Завет Той е главата над новото творение във възкресението. Неговото възкресение е също основа за позицията Му на глава на църквата. Възкресението на Исус става основа за Неговото място на глава и над новото творение, и над църквата.

Във всички случаи Отец прави Христос глава на църквата и първороден над творението, за да има предимство в църквата и да може да владее и над двете за доброто на църквата. В Колосяни 1:15-20 Павел свързва пълнотата на Христос над цялото творение с Христовата пълнота в църквата. Двете позиции на глава се сливат в едно и двете са жизненоважни за благополучието и сигурността на църквата. Пълнотата на Христос и Неговата позиция над всичко в творението са в полза на църквата, която живее във враждебния грешен свят. В Христос, който е глава над всичко, църквата в Колосa е на сигурно място. Тъй като църквата се съединява с Него, така и пълнотата вече се намира в нея защото в Него благоволи Отец да обитава цялата пълнота (Кол. 1:19).

Понеже е в Него, църквата споделя Неговата слава. Тъй като Христос е над всички сили (Еф. 1:21; Кол. 1:16; 2:10) и църквата е в Него, тя също така е над всички сили, в това число над ангелските войнства. В Него тя владее над цялата духовна област (Кол. 6:3). Като глава, образ и първороден пълнотата на Бога обитава в Христос (Кол. 1:19). Христос изпълва и църквата, и творението с Божията пълнота. Църквата е част от Христовата пълнота, понеже е съединена с Него. Защото в Него обитава телесно цялата пълнота на Божеството и вие също имате пълнота в Него, който е глава на всяко началство и власт (Кол. 2:9-10). По същия начин в Ефесяни 4:10 Павел учи, че Христос възлезе над всички небеса, за да изпълни всичко и че Христос дава дарбите на Своята църква, за да може да порасне в пълнолетно мъжество, в мярката на ръста на Христовата пълнота (Еф. 4:13). Божието желание е Христовата пълнота да изпълни църквата.

Какво разбира ап. Павел под Божията пълнота? Той развива идеята за пълнотата в три взаимносвързани начини:

(1) Пълнотата се свързва със силата и присъствието на Бога: фактът, че няма нищо по-велико от Бога и извън Неговата личност.³⁷

(2) Според волята на Отец Божията пълнота сега обитава в Христос като образ, първороден Син и глава. Да имаш Божията пълнота означава Христос да споделя Божието присъствие и могъщо господство над всичко. Като Божия пълнота Той сега владее над цялото творение притежавайки властта и авторитета на самия Бог. А когато всичко Му бъде покорено, тогава и Самият Син ще се покори на Този, който Му е покорил всичко, за да бъде Бог всичко във всичко (І Кор. 15:28), за да може да изпълни всичко и Неговата слава се проявява в Христос... Този, който и възлезе над всички небеса, за да изпълни всичко (Еф. 4:10).³⁸ Когато Христос като образ, първороден и глава възлиза на небето, взема целия плащ на Божията власт в Своето естество. От небето днес Той царува, изпълнява всичко, дарява Своята църква, за да може и тя да споделя собствената Му пълнота.

В Ефесяни и Колосяни ап. Павел се обръща към заплахата от зли духовни сили, които воюват против църквата в опит да я пленят (Еф. 2:1-3). В отговор той заявява, че Христос влиза в творението с цялата Своя пълнота, сила и присъствие. Днес след като се е възнесъл, Христос, а не злите духовни сили изпълва всичко (Еф. 1:23; 4:10). Днес господстващата сила е Христос.

(3) По същия начин пълнотата на Христос днес изпълва църквата. Той е главата и църквата е Неговото тяло (Еф. 1:23), което Той изпълва по уникален начин (Еф. 1:23; 3:19; 4:13; Кол. 2:10). Църквата трябва да познава Христовата любов, за да може да се изпълни с пълнотата на Бога (Еф. 3:19). Тя споделя Неговата пълнота, защото е хранена и благославяна. Това, че Христос е изпълнен с пълнотата на Отца и че Исус дава Своята пълнота на църквата са основата за увещанието на Павел към църквата да израства в зрялост, в мярката на Христовата пълнота (Еф. 4:13). Тя трябва да израства в пълнотата на самия Христос чрез средствата на Христовите дарби: апостоли, пророци, пастири и учители.

Понеже се проявява в църквата, пълнотата на Христос влиза в контакт със света. Както Христос води църквата в Своята възкресенска пълнота, така тази пълнота се отразява навън в света. Чрез Неговото обитаване в църквата Христос проявява Своята власт над всичко.

В този цикъл Христовата пълнота се проявява в Неговата позиция на глава на църквата, което на свой ред се проявява в Неговата пълнота в света. Именно Христовата пълнота в църквата дава нейното възтържествуване и сигурност над духовните сили.

Откриването на Христовата пълнота в църквата е основата за нашата духовна борба. Тъй като Христовата пълнота изпълва църквата и се отразява навън, тя влиза в конфликт със света. Чрез кръста Христос обезоръжава всички началства и власти като изличи написаното в постановленията на закона, което беше против нас, и го отстрани отсред нас, като го прикова на кръста; и като разоръжи началството и властите, Той ги изложи открито на показ, тържествувайки над тях чрез него (Кол. 2:14-15). Църквата се съединява с Него в това – продължава да води духовна война с тези сили, побеждавайки ги в Него. В Христос тя трябва да стои против тях и да ги побеждава: Защото нашата борба не е срещу кръв и плът, а срещу началствата, срещу властите, срещу световните владетели на мрака на този свят, срещу духовете на злото в небесни места. Затова вземете пълното Божие въоръжение, за да можете да противостоите в злия ден и като победите, да устоите (Еф. 6:12-13).