Отново пирамиди
После пак се заредиха пирамиди. Две от тях - № 87 и № 88, се виждаха отлично. По-голямата - с височина около 300 метра, завършваше с остър връх и две широки стъпала. Втората беше три пъти по-ниска от първата, със стъпаловидни очертания и срязан връх. Разбирах, че виждаме само част от пирамидалните конструкции, но нямах сили да изкача хълма, за да ги огледам изцяло.
Намръщен от болка, сведох глава над скиците. С Равил бях-
ме направили снимките. Камъкът, върху който бях седнал, ми се струваше удобен, макар да беше студен. Никак не ми се продължаваше нататък. Нали и мъртвите седят върху камъни! Странно е това щастие да бъдеш мъртъв! То е неразбираемо за нас - живите! И само онези, които умеят да медитират и мислено да вли-
зат в света на мислите, наричан онзи свят, като се превръщат там в човек-мисъл, узнават какво означава истинското щастие -дареното от Бог висше и вечно щастие. Колко велико е то - щастието да бъдеш човек-мисъл! Колко щастливи са йогите, които умеят да се освобождават от гравитацията и да се издигат във въздуха, като за известно време забравят за тялото си и усещат себе си като съставна част от прекрасния и страстен свят на мислите!
Малко след това видяхме още една група пирамидоподобни конструкции - № 96 и № 97. Двете грамадни пирамиди с височина по 500-600 метра се издигаха в далечината. Първата беше стъпаловидна, а втората - без стъпала, със срязан връх, върху който бе положена огромна каменна плоча. Вече се смрачаваше, затова изображението на снимките и на видеолентата не бяха от
най-добро качество, но очите ми различаваха подробностите достатъчно добре.
До тях забелязахме още една стъпаловидна конструкция -№ 112, но тя бе доста по-ниска - приблизително 80-100 метра. Едва успях да я ски-цирам, защото я закри сянката на облак.
Вечерта в кухненската палатка се отказах от храната - „навечерях" се с шепа хапчета за стомах. Болката утихна. Промъкнах се в другата палатка и заспах като пребит. Изобщо не чух дали някой хъркаше до мен или не.
Сутринта продължихме пътя си сред пирамидите. Равил откри една група от три пирамидоподобни образувания - № 107 и № 109. Той помоли за разрешение да се изкачи на едно от възвишенията, зад което беше забелязал нещо необикновено, което
не се вписваше в обичайния пейзаж. Щом Равил ми махна с ръка, аз също се изкатерих по склона и от върха на възвишението ски-цирах три малки пирамиди с височина 150-200 метра. Две от тях бяха стъпаловидни, а едната - островърха.
От клисурата занаднича друга пирамидална конструкция -№ 111. Беше доста висока - 300-400 метра, и имаше форма на равностранна пирамида, на чийто връх се виждаше трапецовидно образувание с нещо кръгло отгоре.
Най-накрая видяхме дълга около 700 метра конструкция -№ 142, със срязан връх, висок около 200 метра, върху която бе поставена малка правоъгълна плоча. Близо до нея стърчеше трапецовидна каменна плоча - № 143, с височина не по-малко от 100 метра, която приличаше на отражател. Някаква необикновена извита конструкция - № 144, допълваше целия странен ансамбъл.
Навлязохме в обширна долина. Изминахме около три километра и аз спрях. Огледах се и казах:
- Братлета! Според мен вече се намираме в гигантската мандала на Града на боговете.
- Май е тъй - съгласи се Равил, - не се виждат повече пирамиди. Пред нас се разпростираха обикновени тибетски планини. Всички линии в тях танцуваха произволно и безсистемно. Нямаше ни-
то една права линия, нито един красив ъгъл, нито едно стъпало, което да привлече погледа. А на мен все ми се искаше да различавам пирамиди едва ли не по навик.
Наведох глава. Гледката беше безинтересна за мен. Уморено продължих напред. Момчетата омърлушено ме последваха.
Спомних си за комплекса Сваямбанат в Катманду, в който всички 108 малки ступи бяха различни. Тук, в Града на боговете, също не срещнахме еднотипни пирамиди. Убеден съм, че Сваямбанат символизира Града на боговете. За какво е бил построен обаче, с каква цел е била извършена тази гигантска работа?
Болката в стомаха ми пречеше да мисля. Долината на смъртта бе останала зад гърба ми. И аз бях длъжен... да мисля!
Продължихме по равната долина към мястото, където преди похода бяхме издигнали нашата палатка. Бях го отбелязал на картата и се насочвах право натам. Загадъчният и неповторим Град на боговете се отдалечаваше от нас с всяка крачка.
Спомних си, че в началото на пътешествието до Тибет ми бе хрумнало, че животът в Шамбала е свързан с пирамидите. По какъв начин - не знаех. Виждах пред себе си само необикновените очи, изрисувани върху ступа Сваямбанат. Мира не ми даваше мисълта, че те гледат към главната обител на Шамбала - Града на боговете.
Внезапно спрях и се извърнах назад. Искрящият връх на Кай-лас стърчеше зад планините и сякаш достигаше небето.
- Кулата на Шамбала - произнесох тихо.
КУЛАТА НА ШАМБАЛА
Спряхме.
- Да запалим ли по цигара? - предложи Селиверстов.
Извадихме цигарите, легнахме на рехавата тревичка и запалихме. Всички като омагьосани гледахме към искрящата пирамида на свещения Кайлас. Настъпи тишина. Сякаш и вятърът беше утихнал.
- Сергей, защо издухваш толкова шумно дима от цигарата? -попита Рафаел Юсупов.
- Защо пък да е шумно? - сконфузи се Селиверстов. - И какво лошо има в това?
- Съществува така наречената култура на пушенето - Рафаел Юсупов авторитетно вдигна показалец. - Дори един ослюнчен фас може да бъде изпушен културно. Пушенето е ритуал и човек трябва да се наслаждава на дима, да прави колелца и да им се любува.
- На какво да се любува? - Селиверстов отново шумно издуха дима.
- На колелцата. Необходимо е да задържиш в себе си дима, за да може организмът да попие ароматите, заради които се извършва всъщност ритуалът на пушенето...
- Извинете, Рафаел Гаязович - прекъсна го Селиверстов, - за какви аромати ми дърдорите, при положение че ми предлагате
оплюнчен фас? Той може да мирише само на оборски тор. И въпреки това хората събират фасове и ги пушат! Вярно е, някои хора цял живот работят с оборски тор и са свикнали с миризмата му. Какво тогава? Може би да си свият цигарка от тор! Дори те обаче предпочитат фаса пред една такава саморъчно направена цигара. Защо ли?
- Сергей, май не ти е ясно! Ароматите от цигарата не се предават само чрез миризмата. Миризмата е нещо второстепенно!
- А кое е първостепенно? Да не би никотинът?!
Скоро заяждащите се приятели изчерпаха темата и се омълча-ха. Настана тишина. Високо пред нас блестеше пирамидата на свещения Кайлас, която тибетците наричаха Кулата на Шамбала.
Свещената кула
Усещах, че се изпълвам с огромна радост при вида на тази най-свещена (не се страхувам от тази дума!) пирамида - точно тя ме беше довела тук. На няколко пъти обаче подсъзнанието ми подсказваше, че гигантската пирамида не е построена за нас - земните телесни хора, а за... О, колко много неща не знаех тогава! Дори не си и представях, че в речника ми ще се появи понятието нов човек.
Лежах и мислех, че сигурно е построена от Шамбала - много-ликото общество на Най-добрите от най-добрите, което живее според Божиите закони и се грижи за останалите форми на земния живот. Включително и за нашата, като по този начин се явява основа на живота на Земята. Точно на тях им е била нужна!
Вгледах се»във върха на Кайлас и си спомних как старшият човек от пещерата на Харати твърдеше, че там се намира третият вход към подземията на Кайлас. И че никой няма право да се изкачва горе, защото на върха могат да пребивават само боговете. Спомних си думите и на лама Кетсун Зангпо, че на върха на Кайлас има площадка. Тогава още не предполагах, че скоро ще успеем по пътя на логиката да изчислим размерите и да определим формата й и че тези сметки ще ни накарат да предприемем нови експедиции из целия свят по следите на „кораба на древните".
В паметта ми изникнаха и двамата тибетци, които стояха на хълма и гледаха на запад, по посока към Кайлас, като се опитваха да уловят излъчваната от свещената планина светлина. Припомних си и лицата на немските поклонници, които бяха видели тайнственото сияние. И загадъчните очи в небето, които бе зърнал Сергей Селиверстов. „Легендарният камък Шантамани! - прошепнах. - Той се намира в пирамидата на Малкия Кайлас! Но никой от хората не може да стигне до него, да го завладее и да стане господар на света!"
Внимателно се вглеждах в очертанията на Малкия Кайлас. Стори ми се, че камъкът Шантамани ни наблюдава. Спомних си и за монаха от манастира Чу-Гомпа и неговия разказ за добрия Бог Тиуку Точе, който се е завърнал и сега живее в свещения Кайлас. Завръщането му е било съпроводено от силното сияние на Шантамани.
Необяснимото
Все гледах към Кулата на Шамбала. Бях като омагьосан. Вече разбирах, че светът е доста по-сложен, отколкото си представяме. Учудваше ме обаче фактът, че повечето хора смятат нашия свят за прост и разбираем. Те не се замислят за паралелните измере-
ния, за Шамбала, за подземния свят. Отнасят се към действителността като домашната котка, която смята, че хоризонтът се изчерпва с жилището, в което живее. Там тя се усеща като пълновластен стопанин, чиито слуги са едни високи двуноги същества, наричани хора. Те са призвани да я хранят и да й се подчиняват, стига да измяучи по-силно.
По същия начин хората смятат,че могат всичко да си обяснят. При това главозамайване стигат и до абсурдното археологическо обяснение за строителството на пирамидите, приписвайки го на робовладелското общество, чиито полудиви хора не са познавали колелото. Някои дори провеждат експерименти, по време на които се опитват по най-различни начини да градят пирамиди или представят някое полусчупено гърненце за световно откритие, само и само да си обяснят всичко „по човешки", „научно", в пределите на съществуващото ниво на познание.
Те никога не си признават, че на света съществуват и необясними неща. Необяснимото трябва да се възприеме обаче като съществуваща реалност, най-естествена обективна реалност, а не като фантазия. Човек до такава степен е самовлюбен и подвластен на греха да се смята за Бог, че не може да възприеме как така ще съществува нещо непонятно. То обаче съществува дори само защото човек не е Бог, а продукт на Божия замисъл. Той обаче държи да смята себе си, ако не за Бог, то поне за всезнаещ!
Хората до такава степен се захласват по дарената им от Бога машина, наричана тяло, че приличат на смахнати автолюбители, които посвещават целия си живот на обожаваната кола, а въртенето на волана възприемат като висше човешко достойнство.
Хората сякаш не могат да се откъснат от обяснението, че древните монументи са гробнищ! на царе. Смятат, че царското „тяло" е било толкова ценно, та е трябвало да се издигне например Хеоп-совата пирамида, за да бъде увековечено. И стигат до абсурдни твърдения, като се опитват да обяснят древните монументи. Между тях и прословутите гробници не бива да поставяме знак на равенство. Нали не правим гробници за своите автомобили! Повечето хора не желаят да приемат, че за нас е създаден само триизмерни-
ят, относително примитивен свят и че не бива да съзерцаваме цялото мироздание с „триизмерен поглед".
Ние не сме богове и не знаем всичко. За нас, обикновените триизмерни същества, необяснимото трябва да е нещо нормално. Ако сте учен, имайте смелостта и напишете, че даден факт е необясним от нивото на съвременните знания. Това поне ще е честно.
Любопитството
Пронизвах с погледа си Купата на Шамбала. Естествено, че исках да разбера нейното предназначение. Но не го разбирах. Нито грам! Обаче исках. Много исках. В сравнение с Кулата на Шамбала бях толкова мъничък и нищожен. Но съм човек. И като такъв изпитвам любопитство, което искам да задоволя.
Градът на боговете ме беше потресъл. Долината на смъртта така ме измъчи, че със сигурност започнах да разбирам по-добре този живот. Най-сетне осъзнах, че точно любопитството, което ни беше докарало тук, е чувството, пораждано от необяснимото и непознатото. То е стимулаторът на прогреса. Бих го нарекъл най-важното човешко чувство, понеже то предизвиква безкрайните „Защо?" и дава възможност на човека да се осъществи като самоп-рогресиращо начало.
Трябва по-често да си задаваме въпроса „Защо?", но и да осъзнаем, че Създателят е прокарал граници за познанието чрез невидимите прегради в пространството. Те разделят паралелните светове, но и увеличават човешкото любопитство. Триизмерното ни любопитство може да действа само в рамките на нашия свят. За да овладеем познанията на четириизмерния свят, трябва да станем четириизмерни хора.
Мисля си, че Бог е предвидил възможността човек да преминава от един свят в друг. При поредните прераждалия най-вероятно сменяме телата си като носни кърпички и един ден Бог ще ни „подари" четириизмерно тяло. Тогава пред нашето любопитство ще се отворят безкрайните простори на нов, по-сложен свят. Някъде дълбоко в душата си ще се радваме, че във вече отдалечилия се от нас триизмерен свят човек е могъл все пак - понякога ругаейки и негодувайки, да съхрани чистотата на своята душа. Затова Бог се
е постарал да внуши и на нас, триизмерните хора, принципите на Чистата душа, като ни е противопоставил на всевластието на алчността и завистта.
И там, в онзи странен че-тириизмерен свят, ти ще погалиш четириизмерното си коремче и ще отбележиш, че все пак тук хората са някак особени, със странни, по детски чисти очи. Ще забележиш, че те се радват на новия човек - пришълеца от триизмерния свят, защото той се е преборил с алчността и завистта, от които четириизмерното общество отдавна се е освободило.
Ще откриеш, че тук е много по-лесно да се живее с Чиста душа за разлика от триизмерния свят, където подобен човек изглежда като бяла врана.
Продължавах да гледам Кулата на Шамбала. Отлично разби-pax, че не съм Най-добрият от най-добрите. Имах правото само да се надявам, че някога, след много-много животи... може би, ако имам Чиста душа...
А хората на Шамбала са толкова съвършени, че могат да преминават от един свят в друг и са построили Града на боговете с Кулата на Шамбала в центъра му. Та нали Кулата на Шамбала е построена не само в един, а в няколко паралелни свята! Навярно строителите са си казвали: „Завършихме триизмерната кула, хайде да пристъпим към строежа на четириизмерната."
Внимателно гледах с триизмерния си поглед към триизмерната Кула на Шамбала. Разбирах, че не съм в състояние да видя четириизмерната. Но ми се искаше. И чаках. С огромно желание
изчаквах скоро да се появи мисълта. Страхувах се само, че тя ще е неясна, ще изисква по-нататъшни изследвания, а няма да е финална, крайна, на която със задоволство можеш да сложиш точка. Точно така се случи. Появи се нещо мъгляво и странно. Исках дори да отхвърля неоформената идея, но за късмет не го сторих.
Генът на живота
Идеята ми беше, че Кайлас е преди всичко шаблон, по който е бил създаден генът на живота.
Като учен медик отлично зная, че всяка човешка клетка (както и клетките на другите живи организми) съдържа така наречения ген на апоптозата (тоест ген на програмираната смърт или ген на самоубийството) и антиапоптозен ген (ген на живота). Ако се включи генът на смъртта (апоптозата), в клетката започва фатално отброяване на времето, което води до нейната гибел. Ако се включи генът на живота, ефектът от програмираната смърт е нулев. В този случай здравата клетка продължава да живее, а болната се възражда, оцелява и в крайна сметка се превръща в здрава. Учените от цял свят изучават тези два гена и то с пълно основание. Ако например успеят да задействат гена на смъртта на раковите клетки, то туморът ще загине.
Отново седнах на земята. Запалих цигара и се замислих. По това време вече знаех, че според данните на двамата руски учени П. П. Гаряев и Г. Г. Тертиш-ни генният апарат на клетката е носител на 10% от цялата информация на организма, а останалите 90% се падат на биополето и изглежда на вътреклетъчната и извънклетъчната вода. Информацията, вкарана в
човека от Създателя, се намира в трите му съставни тела - гените, водата и биополето. Но трябва да има нещо, което да обединява тези толкова различни източници на информация! Какво е то?
Започна да ме дразни тази мъглява и донякъде нелепа мисъл, че пирамидоподобната конструкция на Кайлас е шаблон, по който загадъчната Шамбала е създавала гена на живота. Мислите ми блуждаеха. Зави ми се свят. Наложих си да се концентрирам. Вътрешно бях напълно съгласен с хрумването, че базовата (определена от Създателя) информация се намира в гените, водата и биополето. Не можех обаче да открия обединяващото начало между тези информационни структури.
Всичко се подчинява на времето
Внезапно си спомних Долината на смъртта и начина, по който мислещата субстанция, излъчвана от Огледалото на царя на смъртта Яма, анализираше мен и моя живот. „Времето! Енергията на времето обединява тези три информационни структури на живия организъм! - възкликнах едва ли не на глас. - Обединяващата информация се намира в енергията на времето! Точно в нея е заложено не само онова, което отмерва минутите, часовете, дните и годините в земния живот, но и онова, което в даден момент започва да тиктака по посока към неминуемата смърт. Тогава в клетките се включва генът на апоптозата и постепенно те самопроизвол-но умират, като притеглят към смъртта целия организъм. Гените, водата и биополето се подчиняват на времето!"
Мозъкът ми се нажежи. Отново запалих цигара, без да обръщам внимание на намеците да тръгваме. Внезапно се ударих по челото и гръмогласно заявих:
- Ама че съм глупак!
- Защо? Да не сме се заблудили? - учуди се Селиверстов. -Според мен ориентирите са правилни.
- Всеки човек преживява подобни мигове - разнесе се гласът на Рафаел Юсупов. - Впрочем това е добър признак. Който бичу-ва себе си, не бичува другите. Ако ти кажат, Сергей, че си глупак, ще се обидиш ли?
- Разбира се.
- Но ако сам си го кажеш, никога няма да се обидиш на себе си, нали?
- Така е. Накъде клоните обаче?
- Понякога е полезно да си казваш, че си глупак - Рафаел внимателно изгледа Селиверстов над очилата си.
- За какво намеквате?
- Нищо не намеквам.
- Защото мога и да се обидя...
- За какво?
- За онова същото.
- Ама аз не съм ти казал, че... Просто
смятам - Юсупов го погледна миролюбиво, - че понякога е полезно човек да си казва глупак - с профилактична цел.
- За да не стане глупак, така ли? Що за профилактика е това?! Няма профилактика за глупостта! Глупаците са си такива по рождение!
- Има и придобити форми...
Поредната препирня между двамата приятели се разгаряше. По този начин те се разтоварваха след тежките мигове по време на експедицията. А те съвсем не бяха малко! Все пак с тях ми беше леко, винаги ми е било леко. И двамата бяха солидни руски учени, но умееха да живеят с детското в душите си.
„Ама че съм глупак! Какъв глупак!", помислих си вече наум. Нали бях стигнал до извода, че човекът от първоначалния онзи
свят е преди всичко човек-мисъл, а мисълта се състои от енергия на свободното време, освободена от пространството. Затова чо-векът-мисъл може да бъде наречен и човек-време. Моля ви, скъпи читатели, да не забравяте, че под думата време разбирам преди всичко енергията на времето, а не тиктакането на часовника, което е само една от проявите на тази енергия. Именно човекът-вре-ме е бил изпратен от Бог в пространството," за да започне да го завладява. Там човекът-време вече не е фрактален и не може светкавично да се премества из цялата Вселена. Длъжен е да обитава пространството и да му вдъхва живот. Колко неуютно се чувства
той, когато го изпращат в едно или друго пространство (например триизмерното) и буквално го заключват в „тялото-машина", когато го карат да командва тези неособено съвършени (засега) би-ополета, жадната за информация вода и все още примитивните гени! Как му се иска отново да получи свободата си! Но Бог му е наредил! Той е по-прозорлив! Ако те е пратил да проучваш света на пространствата, значи така трябва.
Е, би могъл, разбира се, да те прати в някое по-прилично пространство! А не в това, където всичко е толкова мрачно, че дори губиш желание да управляваш „тялото-мащина"! Защото това триизмерно тяло още не се е адаптирало към условията на вечния живот с неговата смяна на телата и проявява глупава самостоятелност. То дори притиска духа ти, като не се вслушва в подсъзнанието. И настоява ти - вечният човек-време, да отстъпиш пред него и да му довериш да ръководи цялата триизмерна съзнателна дейност на „пространствения човек" в угода на невъзвишени телесни помис-
ли - например за подсигуряване-то на тялото с храна за сто живота напред!
Колко противно е да си заключен в тяло, което трупа мръсните пари, без да се замисля, че то не е вечно, а на оня свят пари не са необходими! Колко жалко, че детството, когато тялото се управлява по-лесно, а съзнанието още не е отровено от триизмерната любов към вещите, отлита толкова бързо! Сигурно този свят на изпитания, където нас, древните и съвършени хора-време, ни подлагат на изкушения, е необходим. За да може родоначалният свят, където сияе думата свобода, да бъде винаги чист и страстен! Бог е по-прозорлив! Сигурно наистина светът на пространствата трябва да бъде разучавай и усъвършенстван!
Лежах на тревата и гледах към небето. Беше синьо. Ударих с длан по земята. Беше твърда - по триизмерному твърда. После пак се съсредоточих и се постарах да систематизирам току-що появилите се мисли.
Разбирах, че съществуват два принципно различни свята - на свободното време и на пространствата. Осъзнавах, че Бог съществува. Той е преди всичко Владетел на света на свободното време. В този свят, където някога задължително ще се озовем, Той е започнал навремето да създава живота и го е сътворил толкова съвършен, че е съумял да дари човека с безсмъртие. Човекът-ми-съл, когото Той е изградил от енергията на свободното време, е станал наистина щастлив, защото е бил фрактален, тоест не е имал мащаб (тъй като е бил отделен от пространството) и е могъл светкавично да се движи из Вселената на свободното време - достатъчно е било да си го помисли. Според мен Вселената на свободното време се различава от обикновената Вселена - тя се намира извън пространството. Ние всички някога ще се озовем там и ще я опознаем.
Бог не е приключил дотук. След като животът в света на свободното време е достигнал пълно съвършенство и хармония, Той е решил да усвои и света на пространствата. На първо място ги е систематизирал, като ги е разположил по отделните светове - триизмерен, чети-риизмерен, петиизмерен и т.н. После е използвал най-съвършената форма на живот в света на свободното време, за да
вдъхне чрез нея живот в пространствата. Като изкривил пространството например в триизмерния вариант. Създателят е изпратил там човека-време (или човека-мисъл), за да управлява създадените информационни структури - преди всичко биополето (или биопо-летата!), водата и гените на човека-пространство. По замисъла на Създателя човекът-време, тоест духът, е трябвало да отброява времето за живот на всяка клетка, всеки орган и на организма като
цяло. Необходимо е било да върши и ред други неща, за да може тази „пространствена машина", наричана тяло, да функционира прецизно.
Човекът-време е трябвало да контролира работата и на съзнанието - чисто „пространствения вариант на мислене", и да го кара поне понякога да се вслушва в него - духа, както и да не забравя за интуицията. Човекът-време (духът), внимателно наблюдавайки съзнанието на пространствения човек, е трябвало постоянно да
предава информация за мислите на земните (пространствените) хора. Съгласувано с онзи свят е определял продължителността на живота на земния човек като средна величина за дадения исторически период. Главен критерий за това по кое време трябва да се включва генът на смъртта (апоптоза) е чистотата на помислите на земните хора.
В нас сякаш живеят двама души - човекът-време и човекът-пространство. Когато се освободим от последния, земното съзнание ще изчезне, но на неговото място ще дойде друго - космическото.
„Откъде пък се пръкнаха тези глобални мисли? Откъде зная всичко това? Къде са доказателствата? - шамароса ме от-резвяващата мисъл. Чак ме втресе. - А какви доказателства може да има? Нима Бог ще ти предостави доказателства на теб, неразумния, като на теп-сия или под формата на поредното гърненце, изровено от археолозите?! Защо толкова се страхуваме да вярваме на мислите си, а вярваме на прословутите гърненца?"
Погледнах към свещения Кайлас - мисълта, че виждам гигантския шаблон на гена на
живота, не ме напускаше. Представих си как върху него е било изкривявано пространството, така че едновременно са се образували „биополевият ген" и „водният ген", и обикновеният телесен ген. Те са били готови в мига, когато към тях се е насочил човекът-време, за да направлява работата им. Чак по-късно, когато е отминал стадият на ангелите и призраците, по Земята е заприс-тъпвал телесният човек, който обаче изобщо не си спомнял, че е направен върху гигантския шаблон, в сравнение с който изглеждал като същинска мравка.
Неочаквано се изправих.
- Тръгваме ли? - стресна се Селиверстов.
- Сега, сега...
Опипах уморената си глава. Стори ми се съвсем мъничка, макар да е 61-ви размер. „Ирисът! Ангелите!", стрелна се мисълта ми. Но аз не успях да я уловя. Необходими бяха години, за да се развият идеите за ириса и тялото на времето; да се дооформят и да систематизират цялостната хипотеза за Града на боговете. За нея обаче ще поговорим в следващия том.
Сподели с приятели: |