В обятията на Шамбала

128
— Не ми стана ясно все пак кой пласт?
— Накратко казано, без възбуда няма талант — сряза го
Селиверстов.
— И коя възбуда според теб разкрива таланта най-пълно? — не отстъпваше и Юсупов.
— Всяка! Всяка възбуда е в състояние да разкрие таланта. Всеки го притежава, но не всеки умее да се възбужда.
— Значи несъобразителните и незабележимите са хора, които не умеят да се възбуждат, така ли?
— Да.
— А това отнася ли се за секса?
— Разбира се.
— И как може да се възбуди човек?
— Ами дори и от цветовете — позасмя се Селиверстов.
— От цвета на спалното бельо? — на свой ред се захили
Юсупов.
— И от него. Или от цвета на стените, на…
— На ризата?
— Защо не!
— А кой цвят възбужда най-силно? — запита Юсупов. Лицето на Селиверстов стана сериозно.
— Обяснявам. Черното не е цвят. То е цвят, който не съществува.
Затова ако се облечете от главата до петите в черно, никого няма да възбудите. Ще изглеждате като черна дупка.
— А ако се облека изцяло в бяло?
— Ами виждам, Рафаел Гаязович, че сте с бяла маска. Впрочем,
защо? Тук няма пясъчни бури!
— Ами по навик.
— Така изглеждате като смъртта.
— Като кое?
— Като смъртта. Пък отгоре на всичкото сте си сложили и черни очила!
— Вече прекали!
— Бялото — Селиверстов вдигна показалеца си — обединява всички цветове на дъгата. То не е индивидуален цвят. Странно, че комунистите са избрали за символ червеното, а не бялото — нали всичко им е общо? Добре, че Троцки са го заклали. Ако беше взел

129
властта, и жените щяха да станат общи. Затова, Рафаел Гаязович,
бялата маска ви лишава от индивидуалност. Ето защо е доста трудно някой да се възбуди при вида ви. Все едно да се възбуди от цяла тълпа.
За съжаление сред нас, за разлика от йогите, няма хора, способни да обичат човечеството изобщо — предпочитат се индивидуалностите…
— Каква връзка има това с цветовете?
— Тази, че всеки си харесва определен цвят и се възбужда от него. Шефът например — посочи ме Селиверстов — се възбужда от оранжевото, а аз…
— От синьото, може би?
— Нищо подобно. Харесвам розовото.
— Ха!
— Моля без намеци! Розовото е цвят на нежността, на ласките,
на утринната зора. Всеки е настроен на своя индивидуална вълна и тя се определя от предпочитания цвят. Той му придава индивидуални качества — точно онези, които се пробуждат при вида на любимата багра.
— Значи ти, Сергей, си нежен и ласкав човек — подсмихна се
Юсупов.
— Да. И какво от това?
— Ами нищо. Просто понякога…
— Понякога не е винаги — гордо заяви Селиверстов.
— Добре тогава.
— Физиците твърдят — присви очи Селиверстов, — че съществува фантом на организма, който се състои от разпространяващата се в пространството фина енергия…
— Не разпространяваща се, а структурирана в пространството
— уточни Юсупов.
— Така да е. Каква е разликата? Искам да кажа, че енергията на фантома проявява склонност да се разлага на отделни цветове…
— Разлагат се само труповете — пак го прекъсна Юсупов, — а в дадения случай протича процес на дифракция.
— Ама не ме прекъсвайте! И тъй, фантомът може да се разложи… — Селиверстов хвърли боязлив поглед към Юсупов — на цветовете на дъгата: червено, оранжево, жълто, зелено, небесносиньо,
синьо и виолетово, които се отличават по дължината на вълната си.

130
Червеното е с най-дълга вълна, а виолетовото — с най-къса. Най- важното се състои обаче в…
— В кое?
— В това, че разложеният на отделни цветове фантом при определени условия може да създаде материя съгласно принципа за преминаване на живата енергия в жива материя.
— А кой го е доказал? — скептично попита Юсупов.
— Не помня кой. Но съм го чел някъде. Някакъв знаменит физик беше. Та онази част от фантома, която се характеризира с червения спектър, е способна да изгражда най-грубите живи тъкани, а виолетовата — най-нежните.
— Като тебе ли? — нелепо се пошегува Юсупов.
— Ето защо — невъзмутимо продължи Селиверстов —
цветовете имат съзидателен характер. И там, където има цветове, има живот. А където няма — няма и живот… или има нищо. Нищото не е просто смърт. То е духовна смърт. И какъв извод можем да си направим?
— Какъв?
— Ами че северната страна на Кайлас ненапразно е наречена черна. Тя олицетворява нищото, тоест страховитата духовна смърт.
Йогите, които притежават фино-енергийно зрение, го знаят.
— Ами… — проточи глас Юсупов, иронично присвил очи.
— Какво „ами“? Да бяхте носили по-рядко черната риза с женски бродерии — рязко подхвърли Селиверстов.
— А ти — небесносинята — отвърна му Юсупов.
Обърнали си гръб, двамата приятели се загледаха в различни посоки.
Разбирах, че щом ламите и йогите са нарекли тази страна на
Кайлас черната, тук очевидно се таеше нещо загадъчно и страшно.
Кетсун Зангпо ми беше разказал легендата за борбата между
Миларепа-йога и Бонпо-йога, когато Миларепа-йога хвърлил от върха
Бонпо-йога и така привлякъл божието възмездие — демоничните сили. После северната страна на Кайлас почерняла.
Повдигнах глава и погледнах към нея. Тя искреше с белотата на снега и изобщо не изглеждаше черна. Помолих Сергей да ми позира и заснех заедно с него черната страна на Кайлас, след което започнах да я скицирам.

131
Личеше, че северната страна е сипей или може би много стръмен склон под ъгъл около 80–85 градуса, изпъстрен с едва видими триъгълници. Имаше формата на широка чаша. Успях дори да измеря с компас кривината й — беше горе-долу 30 градуса. Вгледах се във върха на Кайлас, покрит със снежна шапка. Подозирах, че под нея има равна площадка. Натрапчивите, но същевременно хаотични мисли бродеха из главата ми, сякаш подчертаваха значимостта на тази площадка, с която завършваше Кайлас.
По онова време все още не знаех, че след експедицията ще направим подробни и трудоемки разчети, които ще ни подтикнат към извода за съществуването на тази квадратна площадка. Анализирането й от гледна точка на различните древни митологии ни даде възможност да възстановим приказната, но напълно възможна (кой знае!?) история за оцеляването на човечеството от световните катаклизми.
Тогава и представа си нямах, че искрящият пред мен Кайлас е бил изграден в системата на легендарните пет елемента като петият елемент, тоест като… човека. Но за това… моля да ми простите, скъпи читатели, че отново ще се наложи за кой ли път да го повторя, ще прочетете в следващия том. Надявам се да го напиша, за да направя равносметката на всички данни, свързани с Града на боговете.
Вечерният хлад премина в сковаващ тибетски студ. Зъзнех.
Колко малко знаех тогава! Все още само разсъждавах, че демоничните или черни сили от северната страна на Кайлас ненапразно са тук. В
нашия триизмерен свят понятието прогрес е заложено като борба между добрите и тъмните сили, като последните дори са своеобразен стимулатор. Прехвърлих в главата си различни случаи от научната си кариера и внезапно осъзнах, че без своите научни опоненти,
завистници и зложелатели сигурно щях да се успокоя и да си въобразя, че съм гениален и велик.
Благодаря ви, мои завистници и зложелатели! Чудесно е, че ви има! Вие мъкнете на гърба си тежестта на вътрешното негодувание,
породено от вашата научна непълноценност. Тежко страдате от успехите на омразния ви учен. Не спите, измисляйки за него смъртни наказания. И всичко това заради общочовешкия прогрес! Само за да изпълните предсказаната ви от кармата функция — да бъдете стимулатор за някого, когото Бог е дарил със способността да твори.

132
Скъпи завистници, за мен вие сте еталон какъв не бива да бъде човек. Но такава е вашата карма — някога, в някой друг живот толкова сте се омърсили, че Бог ви е приготвил сурово наказание в следващото прераждане — да се измъчвате цял живот от своята безполезност. Но вас също умно и хитро ви използват в името на прогреса. Благодаря ви, скъпи завистници! И вашата не е лека в нашия тленен триизмерен свят.
Отново погледнах към Кайлас. Свечеряваше се. Под лъчите на залязващото слънце той изглеждаше като жив. Осезаемо усетих, че моят разум е нищожно слаб пред неговия. Но не му завиждах.
Възхищавах му се. Ех, ако можех да видя четириизмерния или петизмерния Кайлас! Интересно, как ли изглежда!? И какъв ли е четириизмерният свят? А петизмерният?
Романтично замигах, усещайки сладостта от любопитството си.
Дори дръпнах нагоре бейзболната си шапка, за да усетя дееспособността на възрастния човек, запазил детския си възторг от света, в който ти, пъпчивият младок, вече можеш да свършиш нещо.
„Може би, може би… — шавна нещо в душата ми — в онзи четириизмерен свят няма нито завист, нито злоба!? Навярно необходимостта от постоянен прогрес е внедрена в съзнанието на загадъчните четириизмерни хора като естествено състояние, както в нас е внедрена необходимостта да дишаме и да се храним. Може би там няма нещастни и лишени от достойнство завистници,
съществуващи единствено за да стимулират другите!?“
На сутринта се пробудих с тревога в душата. Потърках подутите си клепачи и отидох да се измия. Студената вода ме ободри. В главата ми изплуваха думите на лама Кетсун Зангпо, че черното и небесносиньото са цветовете, ориентирани към водата. Изтрих лицето си с хавлиената кърпа, която приличаше вече на парцал за под, и погледнах към ручея, в който се миех. Той течеше покрай черната страна на Кайлас. Водата му не ми се стори лоша — подскачаше весело по едрите камъни, разплисквайки вълнички. Ромонът й галеше ухото. А на душата ми беше тъжно.
Прокарах ръка по хлътналите си бузи. Лицето ми беше топло.
Край слепоочието си усетих пулсирането на артерията. Тя поддържаше равномерен ритъм и ми напомняше, че все още съм жив.

133
Сложих встрани прокъсаната найлонова торбичка с тоалетните принадлежности и сапуна, пъхнах ръце в джобовете на анорака и се загледах в една точка, обърнал гръб на Кайлас.
— Шефе, стой така! Ще те снимам на фона на Кайлас! —
провикна се Равил.
Опитах се да придам по-весел и бодър израз на лицето си, но не се получи. Нещо ме притискаше отвътре и ми навяваше тъга. Опитах се да разбера причината, но така и не можах. Тъгата продължаваше да ме обсебва.
Отново прокарах ръка по бузата си, усетих топлината на собственото си тяло и изведнъж осъзнах, че днес ще тръгна към
Долината на смъртта.

134

Изтегляне 1.98 Mb.

Сподели с приятели: