В обятията на Шамбала

135
йогите пристигат тук с надеждата да надзърнат в очите на царя на смъртта, когото наричаха със звучното име Яма. Беше ми трудно да повярвам, че отделни хора от нашата планета усещат понякога порива да се самооценят чрез смъртта, като без страх и терзания застават пред лицето на неведомия разум, в съществуването на който вярваха свято.
Тези странни хора не се страхуваха от земната смърт. Опасяваха се единствено дали някога през живота си не са опетнили съвестта си.
Те, които във високите планини са способни да преживяват без обилни пакети с шоколад, сушени плодове и сланина, могат да гледат смъртта в лицето без тъга и душевна тревога. Дори се радват, когато тялото им започва да се изпепелява, тъй като съвестта — мерилото за доброто и злото, е оценила отрицателно някоя от постъпките им и е решила, че във всеобщия и вечен свят, където царува времето, тази постъпка е нарушила жизнеутвърждаващата хармония на Вселената.
— Шефе, вземи тоалетна хартия. На високото човек не може да различи „пръц“ от „ср…“! — разнесе се дълбокият глас на
Селиверстов.
— М-да! — неохотно се съгласих аз. После завързах раницата,
метнах я на рамо и с изкуствено бодър глас заявих: — Е? Да тръгваме!
— Шефе, да хапнем шоколад — предложи Селиверстов. — Все пак днес ще се качим на 6000 метра.
Бавно, с равномерна крачка се заизкачвахме по склона.
— Я виж ти! Усеща се разликата между 5000 и 5500 метра —
дишайки трудно, изпръхтя Рафаел Юсупов на една от петминутните почивки.
Вървяхме все напред.
С поглед търсех огледалото на Яма. Знаех, че то сгъстява времето и очаквах, че ще изглежда като огромна каменна вдлъбнатина.
Учудваше ме обаче фактът, че руският учен Николай Козирев, който беше изучавал ефекта на сгъстяване на времето чрез вдлъбнати конструкции, също ги наричаше огледала. С тази дума в тибетската митология е назована конструкцията, която помага на царя на смъртта
Яма да провежда своя съд на съвестта. Нима Козирев е знаел за повелителя на Царството на мъртвите Яма? Или е бил наясно, че в далечния Тибет, в загадъчния Град на боговете съществува подобна конструкция, също наречена огледало?

136
Напоследък все повече вярвам в силата на подсъзнанието.
Въпреки че не съм философ, зареян в мъглявините на абстрактни теории, бях напълно убеден, че подсъзнанието е „скритата втора същност“ на човека. Че то има свой живот и ни въвлича в кръговрата на интуитивните страсти, като само понякога си позволява да ни нашепне по нещо на нас, неразумните. То ни внушава например някаква щура идея, изпълнена с неразбираема за нас вътрешна енергия, която преобръща целия ни съзнателен живот с дотегналите ни грижи по приготвянето на храната и печеленето на пари.
Вече разбирах, че Създателят е имал предвид конкретна цел,
когато е сътворил за човека два свята. Единият — съзнателният, с познатите до болка хора, жадуващи за власт и пари. Вторият —
подсъзнателният, който ни дразни със своята тайнственост. Сигурно
Бог е определил пътя на прогреса като постепенен процес на сливане между тези светове, за да може някога, след десетки еволюционни етапа човек да усети, че е единен. А това означава, че е постигнал единение с Бога.
Засега подсъзнанието само нашепва тази мисъл и свидетелства за божествения ни произход. На този етап то няма право да се слее със съзнанието, „затънало в душевна мръсотия“. Вярвам обаче, че един ден хората ще станат по-чисти.
„Идеята да нарече вдлъбнатите си конструкции огледала навярно е била подсказана на Николай Козирев от подсъзнанието —
помислих си аз. — Тайнственото подсъзнание вероятно е знаело и знае за царя на смъртта Яма, известен му е и неговият инструмент —
огледалото на смъртта. Та нали то обхваща едновременно и живота, и смъртта, определяйки последната като неизбежния преход към нов етап във вечността.“
Спомних си как след дълъг период на вътрешни съмнения и мъчителни раздвоения все пак приех неизвестно откъде появилата се налудничава хипотеза, че времето е мислеща енергийна субстанция,
способна да оценява всеки човек. През цялото време се блазнех от желанието да опростя живота си, да се отдалеча в блажения примитивизъм и да се отнеса към времето като към приспивно тиктакане на часовник. Но болните, хилядите безнадеждно болни постоянно ме пришпорваха и не ми даваха покой. Поради това мислите ми се лутаха в главата, после сами се издигаха до известна

137
систематизираност и започваха да кипят и бушуват, сякаш призоваваха нечия помощ, която да сложи край на това мъчително състояние. Най- често помощта не идваше, но понякога, особено след поредния апогей, се появяваше някоя щура идея и предизвикваше чувството на облекчение. „Благодаря ти, подсъзнание!“, повтарях си наум в такива моменти.
И ще ви доверя, скъпи читатели, че докато анализирах човешките болести, тези идеи, подсказани от подсъзнанието ми, бяха свързани най-вече с времето. То сякаш ми внушаваше, че в него е основната причина за появата на болестите.
Постепенно започнах да осъзнавам, че в нас съществува загадъчен фантом, който не само регулира параметрите на процесите,
протичащи в организма, но е способен да мисли и да твори, като чрез хода на времето понякога привежда в действие и чудодейни явления
— например самоизлекуването от рак, когато в туморните клетки времето сякаш се сгъстява и те бързо изживяват живота си, остаряват и загиват.
Тогава още не знаех, че скоро след експедицията, ентусиазиран от подобни идеи, ще направя опит да сглобя изцяло от алоплант и от донорски тъкани „ново“ око за Тамара Горбачова от Киев. На петия ден от операцията, когато се появи червеното излъчване на „новото“
око, аз седнах с треперещи ръце и глупаво повтарях: „Да не би времето да се е сгъстило? Как се получи така, че кръвоносните съдове се появиха в «новото» око 150 пъти по-бързо!? Сякаш времето реши да ни помогне!“

Изтегляне 1.98 Mb.

Сподели с приятели: