Валтер нитше брачен съветник

Брачната лодка

Нека сега се опитаме с помощта на един пример да си представим как изглежда един здрав брак. При това не забравяйте, че всяко сравнение е несъвършено и че този пример не трябва да се разбира догматично — той трябва само да Ви помогне по-добре да разберете и запомните следващите редове.

Нека сравним пълноценния брачен живот с пътуването на една яхта по море. Отсрещният бряг представлява целта на брака; яхтата е самият брак, а екипажът са мъжът и жената.

Брачната лодка се състои основно от три части: напускане, привързване и единение в една плът.

Така казва Бог в Битие 2:24: „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си, и те ще бъдат една плът.“

Тези три неща съставляват солидната основа на брака. Тези три принципа, както стените на лодката, изграждат необходимото защитено пространство за живота в лодката. Ако само едно от тези три неща липсва, лодката се пълни с вода и потъва.

Нека да разгледаме по-отблизо тези елементи.
Напускане
Колко е реалистично Божието Слово! Като начало, като предпоставка за пълноценен брачен живот, в Библията не пише нищо за _лунна светлина“, _птичи песни“ и „държане за ръце“, а за готовността за напускане. Както на едно новородено бебе първо трябва да бъде отрязана пъпната връв, така и всеки от съпрузите трябва да напусне родителите си. Сигурността на родителския дом трябва да бъде оставена. С това мъжът и жената заявяват: „Аз съм готов да встъпя в една нова общност и сам да нося отговорност.“

Напускането е свързано с болка. То става първо в душата на човека. Той трябва да е готов на жертва, да е готов да пререже въжето, което го привързва като син или дъщеря към родителския дом.

Напускането има и външно изражение. В Африка има племена, в които цялото село на младоженеца излиза танцувайки, понякога на километри разстояние, за да изведе младоженката от нейното село. Мъжът и жената трябва публично да обявят, че напускат досегашното си семейство и основават ново — защото само онзи, който се е откъснал напълно, който е „оставил“, може да бъде наистина свободен, за да е в състояние наистина да се „привърже“.

Принципът на напускането също показва, че за това трябва да е налице определена зрялост. Бог не казва, че едно момче трябва да остави родителите си и да се привърже към момичето си, а че мъжът ще трябва да остави майка си и баща си, т.е. човек, който вече си е стъпил на краката. Това включително означава и финансова независимост.

Колко много беди е донесло пренебрегването на този принцип! В Притчи 24:27 се казва също: „Нареди си работата навън и приготви си я на нивата, и после съгради къщата си.“

Колко настоятелно Бог защитава и жената от широко разпространената тогава ориенталска традиция, според която жената е ставала подчинена (често робиня) на семейството или племето на младоженеца!

„Оставянето“, или напускането, трябва да бъде извършено с едно дълбоко, вътрешно и отговорно решение. Въпреки че бебето преди раждането е напълно зависимо от организма на майката и пъпната връв му е жизнено необходима, след раждането трябва да се извърши ясно разделяне!

Нашето второ дете се роди с увита около врата пъпна връв. Лекарят трябваше веднага да се намеси и да подаде изкуствено кислород на бебето, тъй като то почти се беше задушило при раждането. Така това, което доскоро е било жизнено необходимо, от един момент нататък се превръща в точно обратното — в заплаха за живота!

Често човек влачи несъзнателно със себе си своята _пъпна връв“ — жена му не готви като майка му, сгъва бельото по друг начин, чисти другояче, а понякога и до обяд леглото още не е оправено. Съпругът сравнява всичко с действията на майка си (пъпната връв), понякога дори съвсем открито. Това дразни младата съпруга и възбужда в нея желанието още повече да прави обратното.

Веселка забелязва в своя брачен живот, че често изпитва неволна антипатия към мъжа си. В разговор с един брачен консултант става ясно, че той в някои свои действия напомня за баща, с когото тя не е имала особено добри отношения. Когато например мъжът си оставя по пода чорапите или не прибира чашата си, тя несъзнателно прехвърля върху него чувствата, които с години е потискала спрямо баща си.

Значи трябва да проверим дали не прехвърляме несъзнателно своите реакции към майка си или баща си върху брачния си партньор. Осъзнаването и отхвърлянето на това отношение спада към принципа на „напускането“.

Въпреки че в Библията става дума конкретно за напускане на родителите, това понятие насочва и към един по-широк смисъл. Оставянето означава отказване, а това е по-скоро вътрешна нагласа, отколкото някакво действие, въпреки че естествено вътрешната нагласа винаги има външно изражение в общо поведение или конкретни действия.

Младият съпруг, който досега е прекарвал всяка неделя следобед на футболното игрище, изоставя този навик заради новото си семейство. Младата съпруга, която досега е имала всяка вечер различна програма, се отказва от това, за да има време за своя мъж. Или пък човек изоставя някое скъпо струващо хоби, разточителни пътувания или модата, за да пести за общото домакинство. Активният алпинист се отказва от дългите турове със своите приятели, амбициозната тенисистка изоставя усилените тренировки и мечтите си за майсторска титла. Да, жената изоставя дори фамилното си име, за да приеме това на мъжа си.

Напускане означава отказване от предимствата на ергенския живот, отказване от предимствата на свободата. Който не е готов да се откаже, не може да изпълни необходимия принцип на напускането.

И така, партньорите имат по един „пробен камък“ още преди женитбата, който определя дали са годни за брак. Който не може да изостави, не трябва и да се жени.

Който не може да се откаже, не може да изпълни необходимия принцип на напускането. Тогава лодката му ще има пробойна и ще започне да потъва още преди да е изминала първите няколко метра по водата.

Привързването е нещо трайно — вече няма търсене, опитване, проверяване — то е следствие от едно лично, съзнателно, волево решение. Един мъж решава да се „прилепи“ към една жена — неразделно, нерушимо, завинаги — „...докато смъртта ни раздели...“. И жената решава да подели всичко с мъжа си, да стане едно цяло с него. Едно цяло, в което нуждите и страданията на единия засягат автоматично и другия, в което може да има само общ растеж и развитие. Едностранчивото съзряване изкривява общността и в крайна сметка е невъзможно, тъй като изоставането на единия спира растежа и на другия.

Когато двамата така разбират и практикуват своя брак, те постигат едно единство, което е неповторимо в човешките отношения. Те са по-близки помежду си, отколкото с всякакви приятели, роднини и познати, дори по-близки, отколкото със собствените си деца. При това виждаме, че решението за такова единство отначало засяга духовно-душевната област, и чак след това намира физически израз. Двама души, които искат да се оженят, трябва най-напред да успеят да създадат едно духовно-душевно единство, за да може „привързването“ да се извърши истински.

Аз трябва най-напред да опозная партньора си, за да знам дали искам завинаги да се „прилепя“ към него. Чак тогава мога да взема решението си, да кажа „да“ с пълна отговорност. Който не си оставя време да опознае партньора си преди женитбата и преди половото съединяване, се отнася много лекомислено към своето „да“.

Често това се осъзнава чак след женитбата, когато вече има достатъчно възможности човек да опознае за кого се е „залепил“.

Привързването включва в себе си и трайна вярност. Брак за ограничено време няма никаква основа!

Обещанието за вярност е и центърът на нашата брачна лодка. Наруши ли се верността, лодката бързо се разпада, ако не се предприемат спешни спасителни и ремонтни мерки.

И така, към брака спада и неотменното желание и решение за вярност.

Но понятието „една плът“ говори не само за полово съединяване, а за едно много по-всеобхватно единство. Брачните партньори, които според Матей 19:6 не са вече двама, а една плът, поделят всичко — радост и мъка, смях и сълзи, надежда и отчаяние, успех и разочарование, щастие и нещастие, здраве и болест. Съпрузите-християни са се идентифицирали напълно един с друг!