Водеща роля и задачи на мъжа

Водеща роля и задачи на мъжа

„Мъже, любете жените си, както и Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея.“ (Ефесяни 5:25)

Тук Павел се обръща специално към мъжете. И като мъже, ние трябва да признаем, че често се опитваме да действаме обратно на това слово, а именно да мислим първо за собствените си желания, като егоистично използваме жените си за тяхното задоволяване.

Мъжът може да злоупотреби с водещата си роля, като я използва за налагане на собствените си желания. Разбира се, има моменти, когато трябва да се вземе някакво решение, което може да предизвика съпротива или недоволство. Но въпросът тук е: „Употребявам ли авторитета си за доброто на моя партньор?“

Задачата да ръководя включва и задължението да правя това със съответната отговорност и мъдрост, да мога да се ориентирам дали съм на прав път. Пилотът на един „Боинг“, който поема отговорността за стотици пътници, се нуждае от бордови инструменти, от радио и от помощници, за да може да се ориентира.

Един съпруг също се нуждае от „бордови инструменти“, тоест мащаби ( Библията) и други помощници, до които да може да се допитва. И точно тук до него стои неговият „втори пилот“ — съпругата му.

Правото да определя посоката и да взема решения го принуждава както да излита и да каца на определеното време, така и да прави корекции в курса. Погрешните решения, които се дължат на лошо ориентиране (което може да се дължи например на един пропуснат разговор със съпругата), не бива да се омаловажават!
Да бъдеш служител
Така както Господ Исус използваше авторитета си за доброто на Своята църква и при това стана служител (виж измиването на краката в Йоан 13), така и мъжът трябва да упражнява своята ръководна роля за доброто на семейството си, като разбира, че същевременно трябва да му служи.
Да се идентифицираш
Исус Христос се идентифицира със Своята църква! А аз като съпруг? Отъждествявам ли се напълно с моята жена, с нейните борби, болки, страхове, успехи и страдания, с нейните щастливи и тъжни преживявания, с нейните постижения и неуспехи?
Съжителство
„... и вие, мъже, живейте благоразумно, като с по-слаб съсед, с женския пол...“ (1. Петрово 3:7)

Тук апостол Петър иска да разкрие на своите събратя принципа, че мъжете трябва да живеят с жените си. Ясно е, че това не означава да бъдат съквартиранти с обща кухня, спалня, всекидневна и прочее Живеене означава: съ-(заедно) жителство, споделяне, допълване, една дълбока вътрешна връзка.

Колко често бракът се превръща в една обществена единица, където съществува „разделение на труда“: Той се грижи за печеленето на парите, тя — за покупките, той се занимава с ремонтите вкъщи, тя — с възпитанието на децата... Това не е пълноценен брак! Според Словото мъжът има задължението да споделя преживяванията и грижите на жена си и да се занимава и с въпросите, възникващи в нейната област.

Колко удобно си постилат някои мъже, които предоставят на жена си всички задължения, свързани с възпитанието на децата и домакинството! Много по-приятно е да се занимаваш със съвещания във фирмата, мероприятия в църквата, „извънсемейни“ срещи и прочее, които ти придават тежест и самочувствие, отколкото да се натоварваш заедно с жена си с досадните проблеми на домакинството и децата. Това са трудности, които често изглеждат незначителни, но костват много усилия и нерви.

Павел изрично казва, че християнинът, който служи за пример на останалите, трябва да „управлява добре своя дом.“ (1 Тимотей 3:4)

Драги съпрузи, борете се срещу своето безразличие и пасивност по отношение на домакинските и семейните въпроси!

„Смъртната“ опасност на мъжките роли

„Мъже, любете жените си, както и Христос възлюби църквата...“ (Ефесяни 5:25)

Като мъже ние имаме един общ проблем — не сме в състояние да изпълним изискванията, които стоят пред един любящ съпруг. Да, ние сме напълно неспособни! Признаването на този факт изисква доста честност. Много брачни _колеги“ още не са забелязали това (или не са искали да го забележат). Ето защо трябва да си поговорим открито по този въпрос.

Когато синът на едни мои приятели слиза вечер в тъмното мазе, за да си вземе шише лимонада, той компенсира своята несигурност и страх или като пее с цяло гърло (така, че човек може да си помисли, че иска да повреди слуха на мишките), или като си подсвирква някаква весела песничка.

По същия начин реагират и мъжете на своята неспособност да обичат. Те или я омаловажават, или се правят, че не я забелязват. Те удрят с юмрук по масата, за да покажат „кой е господарят в къщата“!

Някои се опитват да прикрият „хумористично“ тази своя неспособност, например: „Жена ми е вече на четиридесет, най-добре ще е да я сменя — за две по на двадесет.“ Но колкото различни да са реакциите — мъжете търсят роли, актьорски превъплъщения, зад които да се скрият.

 

Генералът
Генералът се опитва да компенсира своята неспособност чрез строга дисциплина. Не се обсъжда, а се изпълнява! Всички трябва да играят по неговата свирка. Той счита жена си за своя собственост. С времето интересите му са се изместили. Вече не се казва: „Къде са очите ти?“ или: „Къде са устните ти?“, а: „Къде са пантофите ми?“

Да помогне веднъж в кухнята или да смени пелените на бебето е под неговото достойнство. Той информира какво ще се прави в почивните дни, каква ще е следващата голяма покупка, какви картини ще се окачат в хола. В семейния живот познава само своите права: право на ядене, право на спокойствие, правото в спалнята.

Жената трябва да действа като прислужничка, а той се кичи с „ордените“ на своите (най-често отдавнашни) успехи. Ако генералът е религиозен, той прикрива своята неспособност като съпруг зад извадения от контекста библейски стих: „Жени, подчинявайте се на своите мъже.“ Той или не знае, или небрежно подминава останалите многобройни стихове, които говорят за отговорността на мъжа към жената.

Петър, един такъв „генерал“, не допуска никаква критика. Правилникът за вътрешния ред в неговия дом съдържа две правила: §1: Бащата винаги има право; §2: Ако някой път бащата все пак не е прав, тогава автоматично влиза в сила §1.

Когато жена му се опитва да му намекне, че тези отношения много я потискат, той я смразява с поглед и здраво стиснати устни. По същия начин се държи и към децата. С най-големия син има почти непреодолими конфликти, защото мнението на Петър важи като евангелие. Неговите политически, религиозни и каквито и да било други възгледи се обявяват с висок, строг и нетърпящ противоречие тон.

Но за хората, които го ласкаят, които потвърждават неговото мнение, той е съвсем достъпен. Неговата преценка се определя по правилото: Който споделя възгледите ми, е прав, всички останали грешат.

Децата му никога не са го чували да направи на жена си сърдечен комплимент; генералът знае само да заповядва. Разбира се, той снабдява семейството си щедро с всичко необходимо — това подобава на неговия ранг. Но едно мило „благодаря“ (за разлика от официално служебното) е толкова рядко, колкото кон на магистрала.

Петър и жена му живеят просто един до друг — бракът им е болен, смъртно болен.

„Генералът“ трябва да се замисли сериозно, защото колкото повече се вживява в ролята си, толкова повече тя става негова втора природа.

Представата за мъжественост, проповядвана от хуманизма, вече съдържа в зародиш това изкушение на „генерала“.

Ф. Шефър пише за прочутата статуя на Микеланджело „Давид“:

„Много малко произведения на изкуството могат да се мерят със статуята „Давид“. Микеланджело е взел един мраморен блок, който е бил толкова напукан, че никой не е предполагал, че може да бъде използван за нещо, и от него направил тази величествена статуя. Но този Давид не е юдейският Давид от Библията. „Давид“ на Микеланджело е просто титла. Микеланджело е бил запознат с юдеизма, но неговият Давид не е обрязан. Гледайки статуята, ние не трябва да си представяме библейския Давид, а идеала на хуманизма: „Човекът е великолепен!“

„Давид“ на Микеланджело е образ на хуманистичния човек от утре. В него виждаме как човекът уверено очаква своята сила в бъдещето. Дори и несъразмерно големите му ръце изразяват неговата мощ. Тази статуя е портрет на идеализма и романтизма. Такъв човек не е имало и няма да има. Ако някое момиче би се влюбило в тази статуя и би очаквало да срещне такъв мъж, то никога не би се омъжило. Тук хуманизмът е изправен в цялата си гордост, превъплътен от Микеланджело в „Давид“. (сп. „Фактум“ 5/80)

Този образ и днес определя характера на мъжа, който не се спира в своя устрем, който в своя завоевателен поход през света минава през трупове.

Който подхранва единствено своята „мъжественост“, става гнусен и се превръща в тиранин. Разбира се, който въобще не осъзнава своята мъжественост, става мухльо и попада „под чехъл“. Решението на този проблем е мъжествеността на изкупения човек, мъжественост, подчинена на Христос, за което ще говорим по-нататък.
Пашата
Пашата прилича на генерала по това, че смята жена си за прислужница, но характерът му е белязан от липса на дисциплина и себевладение. Тази роля допада особено много на мъже, които са попаднали дълбоко в ноктите на егоизма. Всички мисли и желания произлизат от любимото „аз“ и са насочени пак към него. Такъв човек познава само собствените си потребности, очаквания, изисквания и претенции.

Егоизмът на пашата се изразява в поведение, което е вече почти неприлично — такъв съпруг подобно на пират гони с вилицата най-добрите парчета в тавата, преди жена му или децата да са посегнали да си вземат, той никога няма да напълни първо чашите на жена си и децата си и ще бутне настрани празната чиния, за да има повече място. Разтребването на масата „не е за мъже“.

Като излезе сутрин от къщи, след него остава захвърлената му на пода пижама, отворената туба с паста за зъби (ако пашата изобщо си мие зъбите), неприбраните прибори за бръснене. Вечер пашата се нуждае от своето спокойствие. Жената е длъжна да се грижи децата да пазят тишина, да ги занимава, но в никакъв случай да не споменава на пашата, че те биха се радвали, ако баща им си поиграе с тях или им разкаже нещо.

В сексуалните си отношения пашата е твърде мързелив, за да създава на жена си предразполагаща атмосфера — никаква музика, никакви свещи, никакви мили думи — дори самият той често е небръснат и немит. И тук той знае само да изисква и претендира. Важни са само неговото сексуално удовлетворение, неговият начин на полово общуване (доколкото тук въобще може да се говори за общуване). Той не е готов да носи отговорността за евентуална бременност, да се съобразява с вероятното време, в което жена му може да забременее, нито пък сам да използва предпазни средства (например презерватив). Жената да се оправя както знае! И дори всяка година да се ражда по едно дете — е, такава била Божията воля! В ранната църква на такъв съпруг сигурно би било наложено наказание!

Младият селянин Маркс Омлис се е върнал вечерта от работа на полето. И вкъщи се разиграва следната сцена, както разказва Федерер в своя „Пилат“:

„Маркс се върна доволен, но уморен до смърт, влезе в стаята и се просна на дивана. Агнес (неговата жена) беше очаквала този момент. Зъбите тракаха от треска и студ (а беше бременна), но тя се насили и изми мокрите и студени крака на мъжа си с гореща вода. О, колко добре ставаше от допира с топлата вода! Тя разтри дългите му, жилести и здрави мъжки крака, избърса ги, обви ги с две ръце и ги зарови в скута си. Междувременно Маркс пускаше един след друг любимите си лафове, които завършваха напълно излишно и безсмислено със самоувереното наставление: „Не бой се, жено!“... През това време болната жена топлеше краката и разтриваше ходилата на юнака като негова робиня.“

Малко след това тя припада, но скоро се свестява и започва да се извинява и да успокоява мъжа си...

„Една ужасно неудобна сцена за всеки приличен мъж! Човек го е срам за този селянин, този.... Но нима във всеки мъж не се крие частица от Маркс Омлис? Високомерието на „венеца на творението“, нещо малко от един паша—ефенди, който господарува, иска да му прислужват, да му мият краката? И смята това за съвсем естествено и правилно — защото е мъж, защото е Мъжът!?

Но има една друга сцена с миене на крака. Тя се е разиграла много отдавна, в горната стая, по време на Тайната вечеря. Мъж, Господ, Цар, Бог — и Той мие краката на простите рибари! (Йоан 13).

От този момент понятието за мъжко достойнство, за господарско право, за служене и заповядване придобива друг смисъл: Да си мъж, да си господар вкъщи, означава да си последният, най-долният, означава да служиш, да си на разположение на другите, за другите да работиш и за тях да живееш.

Същото е и в брака. И дори тук най-много! Мъжът господарува, владее над жената, като той „мие краката“; вместо да му слугуват — слугува; вместо да се прави на господар — той е слугата, слуга във всичко, доброволно, без никакво насилие. И той може това, защото е силният, големият, защото е господар. Затова и слугуването за него е чест и украшение, сила и достойнство. По това той се различава от роба и мухльото.

Той не държи панически, жена му да уважи подобаващо това негово достойнство — той да е винаги на първо място, от всичко да получи най-доброто и най-многото, за него да е отделено най-почетното място и най-хубавата чаша, за него да е запазено нещо по-специално, от което няма за другите. Той не се бои от никаква домашна работа, дори и да не е „мъжка“, и скромно остава на заден план. Има само една амбиция и една цел — да направи повече от другите, да се задоволи с по-малко от другите, да не очаква да се съобразяват с него, а той да се съобразява с всички. Та той е мъж! Мъж — за него това означава самодисциплина, сила, отговорност. И голяма любов. Любов, която се раздава в жертва за своите.

Благословена е жената, която може да обича този мъж. Да обича? Та това не означава нищо друго освен да се стремиш с всички сили да бъдеш по-големият, по-добрият, даващият и затова желаният. И не само да бъдеш, но и да останеш такъв. По този начин между мъжа и жената в семейството възниква нова борба. Борба, която не наранява, не огорчава и не обижда, която не разделя, а свързва, и то така, че човек иска да бъде по-добрата част от другия и се стреми да осъществи в себе си това, което другият още не е успял напълно.

„Тук се появяват върховете на един пълноценен брак, върхове, които могат да се покорят само с безумна смелост и истинска мъжка сила. И най-чудното е, че ако единият има тези качества, и другият вече няма мира — той също трябва да успее, той също трябва да стигне догоре — до самия връх.“ (Х. Вирц)

Ние всички познаваме този тип мъж — тайния агент. Той се подсмихва иронично, когато разговорът засегне някоя по-лична тема, отговаря саркастично, когато жена му иска да говори за своите чувства и за техните отношения. Той, тайният агент, не позволява да надничат в душата му! Не издава своите тайни! Може и да изслуша търпеливо грижите на жена си, но в повечето случаи или мълчи, или дава някакъв отвлечен, теоретичен отговор.

Собствените си грижи също държи в дълбока тайна ( чувства се като емоционален мъченик, призван да издържа всичко сам и мълчаливо). Също толкова секретни са и мечтите му за големи успехи, и плановете му за бъдещи предприятия. Никой човек (а най-малко от всички собствената му жена) не бива да узнае какво мисли и чувства той. Ореолът на тайнственото, загадъчното трябва да се запази на всяка цена!
Приятелят
Приятелят бяга от реалността на своята неспособност в брака в уюта на приятелския си кръг, при своите другари. Неговата слаба натура не издържа на противопоставянето с женския пол, на напрежението в отношенията между мъж и жена. Той се плаши от „усилието“ да опознае истински жена си и се спасява с бягство в света на телевизията, зад своя вестник, в професията си или напр. в някой хор, алпийски клуб, на тенискорта или на масата в кръчмата. Тук се чувства приет и разбран. Тук го потупват приятелски по рамото. Тук е пълноценен и не е застрашен от непознатото, женското. Единството прави силата! Пред чашата с бира, на все същата маса в кръчмата, той се чувства отново силен, „мъжествен“. Собствената му слабост триумфира над „дъртата у дома“. Грубият тон и „мъжките вицове“ му създават усещането на можещ, на победител, на „изпитан стар приятел“.

Неотдавна жена ми и аз се разхождахме една вечер в едно красиво градче в планината. Беше най-обикновен делничен ден. Накрая се отбихме в едно ресторантче, за да изпием по нещо. На съседната маса седеше една група „приятели“. Беше много интересно да ги наблюдаваме. Те се потупваха по врата, приятелски се прегръщаха през рамо, смееха се, удряха по масата или се побутваха дружески в ребрата. Явно беше, че се чувстват „сред свои си“. Разбира се, бяха на „ти“ с келнерката. Именно по спокойното, почти триумфиращо отношение на групата към тази жена, която ги обслужваше, разбиращо и одобрително се усмихваше на всяка шега и тихо се подчиняваше, можеше да се види погрешното мнение на „приятелите“ за самите себе си, техният копнеж за признание, възхищение и мъжественост. „Ванката“, след като няколко пъти обясни колко му е мъчно, че трябва да напусне тази уютна компания, стана — леко олюлявайки се, естествено — и тръгна да направи малко компания и на „своята домашна готвачка“. Изпрати го веселото одобрение на неговите другари.

Колко ли прегорял и празен трябва да е един такъв вечерен мъжки живот, а и колко много са мъжете, които живеят така!
Ковчежникът
Ковчежникът осъзнава своята отговорност към семейството, но не я носи весело и с радостното съзнание, че е необходим, че работата му е важна, че има тази специална привилегия, а мъкне своята отговорност, стенейки и мърморейки, превит под тежестта като товарно животно. Грижите и работата му висят като воденичен камък на шията. Всичко радостно, вълнуващо и весело в живота бива затрупано от праха и пепелта на всекидневните му усилия. Постоянно се правят планове, прогнозират се различни възможности, пресмята се, пести се и се измъдрят невъзможни неща.

Работата не му е достатъчна и той се занимава с безброй странични неща, а когато нищо не прави, ковчежникът обмисля нови дейности. Той се скъпи и лишава себе си и семейството си от всичко, което според него не е „абсолютно необходимо“. А разбира се, всичко, което струва нещо, и което не е свързано с прякото препитание на семейството, не е „абсолютно необходимо“. Колкото и да е трагично, ковчежникът понякога дори се позовава на библейския стих, който учи „да се задоволяваме с това, което имаме“, но същевременно не обръща внимание на предупрежденията за алчност и сребролюбие, които се посочват като корен на всяко зло. Неговият стремеж към трупане на пари винаги служи на някаква „добра цел“. Но, както е известно, целта не оправдава средствата!

Така ковчежникът заприличва на нива, по краищата на която няма място и за най-малката маргаритка. Той се превръща в духовна и душевна пустиня, в която няма оазис. Тази атмосфера витае навсякъде около него. В негово присъствие човек не смее да диша свободно, става подтиснат и притеснен, всичко весело и радостно го кара да се чувства виновен. Труд, работа, пестене — това е всичко — та нали семейството трябва да бъде осигурено и за неизвестното бъдеще!

Ковчежникът се блъска и икономисва за семейството си и представя за мъченичество това, което всъщност не е нищо друго освен дребнавост, скъперничество, бягство в работата и малодушен страх от бъдещето.

Жена му с удоволствие би се отказала от толкова „осигурено бъдеще“, ако би могла вместо това да има малко повече общуване, топлина, смях и радост от настоящето.
Освобождение
За да може мъжът да стане способен съпруг, той трябва да бъде освободен от ролята, която играе. Ето някои мисли по този въпрос:
Съзнаване на неспособността
Мъжът по природа е неспособен за истинска брачна любов. Това се дължи на различни причини:

1. По природа той е завладян от егоизъм, който е винаги в противоречие с истинската любов. Който се ръководи от собствения си егоизъм, не може да обича истински.

2. Често мъжът се чувства душевно по-слаб от жена си, защото жената може да схваща много неща интуитивно (и колкото и да е странно — да взима правилни решения), което в повечето случаи мъжът не може.

3. Мъжът се плаши от отговорността: „Сам все някак си ще се оправя“ — каза един ерген — „но да поема отговорността за цяло семейство — това ми е много.“ Това наистина е огромна задача, която надхвърля личното благоденствие — като съпруг той трябва да разбира жена си, да осигури на семейството си препитание, дом, защита — и всичко това в един свят, който всеки момент заплашва да се разпадне!

4. Мъжът се страхува да не изгуби свободата си. В брака той трябва да е по-дисциплиниран, да се откаже от някои неща. Ограниченията го плашат. Някои мъже реагират много чувствително на молбите и желанията на жените си, тъй като ги приемат като заплаха за завладяване на личността си. Мъжът реагира враждебно, защото го е страх да не бъде обсебен, изцяло овладян от жена си. (Ето защо _генералът“ взима предохранителни мерки и пръв обсебва жена си, за да изпревари нейните евентуални желания и претенции към него.)

5. В сексуалната област мъжът може да има комплекс за малоценност по отношение на жена си. Той знае, че може да употребява половите си функции и без особено участие на чувствата — нещо, което обикновено е съвсем чуждо на жената. На него чувствата му струват много повече усилия, отколкото на жената. Именно когато се опитва да прилага „техники“ в половата любов, той осъзнава, че е незадоволителен и се разочарова, тъй като не може да отговори на душевните потребности на жена си.

Един истински любящ мъж се разкрива, той няма нужда да крие недостатъците си от жена си, предава се на нейната любов, което наистина го прави уязвим, но именно така той може да стане любяща половина в брачното единство.

Както вече видяхме, ролята на глава в семейството няма нищо общо с диктатура или тираничен патриархат. Всеки мъж може да вземе управлението в свои ръце, като се подчини на Христос и се остави да бъде воден от Него.

Тогава мъжът не е оставен да разчита на собствените си (не)-способности, на собствените си сили, а може да се облегне на Божията сила, може да се уповава на всемогъществото на Исус Христос!

Когато осъзнае, че Исус Христос е умрял за него на кръста и че затова Бог напълно го приема и уважава като човек, той се освобождава от чувството за малоценност и от страха от провал. Такъв мъж може да си признае неуспеха — и въпреки това да знае, че е обичан! Той търси съвет от Христос за своите решения, за правилния път — вече не е принуден сам да се „оправя“. Това освобождава, това дава вътрешно спокойствие и сигурност.

Такъв мъж знае своите ограничения и ги приема! Той може да погледне истината в очите, няма нужда нито да бяга от собствените си чувства, нито да се страхува от чувствата на жена си.

Както Христос е приел самия него, така и той приема жена си — бруто, с всичките особености на мисленето, с всичките слабости и недостатъци. Самият той също така бруто се предава на нейната любов.

Мъж, който има такава нагласа, може да говори открито с жена си, защото така говори и с Бога. И точно защото знае, че е приет, признат и защитен от Бога, той може да предложи и на жена си закрила и топлина, вместо да се опитва да запази собственото си „аз“. Той е предал себе си на Исус Христос и затова няма нужда нито да се крие, нито да се защитава.

Такъв мъж няма да стане и „ковчежник“. Дори когато на небето се съберат тъмни облаци на стопанска криза, болести или неуспехи, които човек не може да предотврати, християнинът предава тези „облаци“ в ръцете на Бога и със спокойна надежда се обляга на Този, Който е сътворил небето и земята. Такъв човек няма да позволи на духа на тревогите да помрачи радостта му в Господа, защото знае, че той е дете на Бога и може да повери своята отговорност в ръката на своя Баща. Така расте и готовността му да изпълнява задачите, с които Бог го натоварва. По това съчетание между спокойна детска радост и дейна готовност да носи поверената му от Бога отговорност си личи вътрешният мир на един мъж християнин.