Валтер нитше брачен съветник

Да се научим да обичаме

Който иска да се придвижва напред с яхтата си, трябва да прави нещо, да се труди, трябва — да се върнем отново на брака — да обича. Без любов няма пълноценен брачен живот!

Още като малко момиче Стиляна се възхищаваше от Пиер Брис, известния изпълнител на ролята на Винету. Тя гледаше всички филми по романите на Карл Май, поглъщаше всички негови книги и винаги, докато четеше, си представяше индианския вожд Винету в образа на Пиер Брис. И когато срещна един младеж, който с тъмната си коса, мургава кожа и затвореното си, малко гордо държание наподобяваше образа на индианския вожд, тя се влюби в него от пръв поглед. Това влюбване се засили още повече, когато научи и за спортните постижения на своя млад „Винету“. Тя беше убедена, че е намерила мъжа на своя живот. Момичешките мечти се бяха сбъднали.

За щастие Стиляна послуша съвета на родителите си и не се впусна в бърза интимна връзка с него. С времето тя откри някои абсолютно „не-индиански“ черти в характера му: на него никога не можеше да се разчита и той държеше на обещанията си колкото на празна консервена кутия. Той нямаше никакво намерение да пожертва заради новото си приятелство с нея каквото и да било от удобствата, интересите и желанията си. Стиляна разбра, че нейният „Винету“ живееше само за своето външно обаяние и че за него имаха значение само собствените му егоистични нужди — всичко друго му беше безразлично. Красивата Стиляна му служеше като допълнително украшение, което подчертаваше собствения му блясък. За щастие тя разбра достатъчно рано, че един брак с човек, който смяташе себе си за „пъпа на света“, със сигурност нямаше да просъществува дълго.

Влюбването в никакъв случай не е гаранция за добър брак. То не е нито достатъчно, нито трайно (макар на влюбените да им е трудно да повярват в това). То или се развива в истинска любов, или се превръща в разочароващо безразличие.

Влюбването е като разтворения ароматен черешов цвят рано напролет. Цветовете със сигурност ще опадат! Въпросът е дали от тях ще се образува плод — любовта — или не. Не всеки цвят бива опрашен, за да се образува от него зряла черешка. Също така не всяко влюбване води до зряла любов.

Влюбването не е от същия материал, от който е направена любовта. То е по-скоро нещо като „хормонална буря“. Влюбването по принцип е насочено към собственото „аз“: „Не зная точно какво става с мен, аз съм влюбен(а)!“ Няколко дузини различни хормони се изсипват в кръвообращението и предизвикват това приповдигнато душевно състояние. Установено е, че усещанията, характерни за влюбването (тръпката на сърцето, вълните на щастие и всичко останало, което влюбените изпитват при мисълта за любимия човек), се предизвикват от съединението фенилетиламин — възбуждащо вещество, произвеждано от самия организъм.

Тези чувства задължително отшумяват. Те не могат да бъдат трайно състояние. Колко e трагично, ако влюбването се обърка с любовта! Една сутрин ставаш от леглото си и чувстваш, че любовта е изчезнала, че вече не можеш да обичаш партньора си, защото приповдигнатото емоционално състояние е отминало.

Така ми обясняваше едно 17-годишно момче, което сменяше приятелките си като ризите си: „Изведнъж не чувствах вече никаква любов и скъсах с нея...“

Още по-трагично е, когато двама души сключат брак единствено на основата на влюбването си — и само след няколко месеца трябва да установят, че чувствата им са изчезнали!

Има хиляди неща, които могат да предизвикат влюбване. И ако това е _първият поглед“, то причината за влюбването със сигурност не е „любов“!

Иван се чувства много самотен, объркан и не знае как да се справи със себе си. Той се самосъжалява и жадува за самоутвърждаване. Цялото му същество копнее за някого, пред когото да може да разкрие себе си. Тогава той среща Росица, която — какво чудо! — има същите проблеми като него. И така, какво пречи... ?!

У някои млади хора влюбването се предизвиква (макар и неосъзнато) от желанието да се махнат най-после от къщи, да не живеят сами, да сменят работата си, или понеже той се нуждае от домашна прислужница, а тя — от някого, за когото майчински да се грижи, или понеже той се страхува да не остане сам, а тя — че минава времето и няма да може повече да се омъжи.

Веднъж прочетох във вестника следната обява: „Селски стопанин 34-год., спешно търси работна жена с вършачка. Вършачката за предпочитане Джон Диър“, с автоматично опаковане на балите...“

Личните очаквания и изисквания към партньора могат да бъдат най-различни, но дори и той да може частично да ги изпълни, те не са достатъчни за един добър брак, защото очакванията нямат нищо общо с любовта. А бракът не функционира без любов. С това повечето хора са съгласни. Дори почти всички влюбени са убедени, че единствената важна основа на брака е любовта. Няма добър брак без любов. Да, така е! Но защо тогава толкова много „бракове по любов“ са нещастни? Причината за това е, че на хората не им е ясно какво е любов! Защото влюбването все още не е любов! Любовта не е и гореща кръв, пеещо сърце или непреодолимо привличане. А там, където чувствата са предизвикани от желанието за избягване на самотата или копнеж по „домашното огнище“, въобще не може и да се говори за любов. Там има единствено любов към разглезеното собствено „аз“ и опит за осъществяване на лични стремежи и желания. Всъщност тук е налице желание за съвместно хранене и спане, но не и за брак по любов. Бракът е сигурната смърт за една _любов по необходимост“. При него всяко влечение и влюбеност се изпаряват, и то най-късно при първото дете, с неговите „ухаещи“ пелени и нощни певчески упражнения.

Това не е любов, защото след няколко дни ще трябва да изхвърля увехналото цвете в кофата за боклук. Любовта по принцип е насочена към другия. Тя е най-дълбоко уважение към другия. Тя не пита: „Какво ще ме ползва това?“, а: „Какво мога да направя за теб?“

Ако след една вечер в дискотеката младежът каже на момичето, с което е танцувал: „Обичам те, ела с мен в леглото, нека се любим“ — това не е любов. Той просто търси да задоволи себе си, функциите на жлезите си и егоистичното си желание, като при това излага своето „цвете“ на голяма опасност и тежки отрицателни последствия.

Любовта е изключително уважение към другия и фин усет за неговите нужди и потребности. Тази любов не ни сполетява като гръм от ясно небе, а трябва да бъде научена, търсена, упражнявана, изработвана. Тя е един доживотен дълг и е независима от нашите настроения, напълно независима от това, дали в момента усещаме влечение, дали сме влюбени, дали ни се иска да обичаме.

Следователно тази жертвоготовност трябва да се прояви още преди сключването на брака. В името на любовта човек се отказва от неща, които са му позволени, избягва неща, които са опасни, оставя стари навици. Той сам си поставя ограничения, за да обогати другия. Вместо да гледа вечер телевизия, пише писмо, отказва се от досегашни привички и радости, за да дари радост на другия. Максимата „Хубаво е да живееш за другите“ ни дава ръководното начало за истинската любов — тя с всички сили се стреми да дари себе си на другия! Тази готовност и в брака не остава на определено, вече постигнато ниво, а се развива в едно творческо съревнование: „Какво мога да направя, за да бъде нашият брак още по-добър?“ И тогава ни става ясно, че трябва да правим повече от партньора си, за да можем — образно казано — да го надминем по самоотдаване, показване на внимание, доброта и разбиране.

Тук най-често се крие и причината за неуспели любовни връзки: човек е очаквал неща, които не са се осъществили; човек се е надявал на това или онова, но най-важното е липсвало — готовността за жертва. Значи е липсвала и истинска любов. И както вече казахме: без любов няма добър брак! Това не означава, че човек се е свързал с не-правилния партньор, а че не е вложил в отношенията си никаква способност за любов! Бракът се руши не защото партньорите не си подхождат, а защото не желаят да търсят и да правят най-доброто, което могат, за другия. Ако всеки от тях гледа само на себе си, всяко взаимоотношение е обречено на провал.

Елена, 27 г., прочита във вестника следната обява: „Мъж, 30 г., 179 см висок, слаб, досега твърде зает поради добре вървяща собствена фирма, сега желае вярна другарка в живота. Любими занимания: тенис, езда, четене. Моля, пишете до...“

Това звучи многообещаващо и Елена написва писмо, в което слага и своя снимка. Срещат се в един луксозен ресторант. Знак за разпознаване: Тълковен речник, (който се налага Елена специално да си набави за целта). След като се преодолява неловкото мълчание на първоначалното оглеждане, те завързват разговор за интереси, любими занимания, за възпитание на деца, за семействата, от които произхождат. Накрая всеки от двамата е убеден, че е срещнал един приятен, интересен човек, с когото би могъл да се отправи към брачния пристан. Само три месеца по-късно се състои и сватбата на Елена и Валентин. Майките плачат, етървата изпява трогателна песен, има изобилие от сладкиши, торти, шампанско, сладолед. Веднага след това следва първото разочарование, защото първата брачна нощ не преминава така, както пише в десетките любовни романи. После, на сватбеното пътешествие в Гърция, се появяват и първите разногласия за гасенето на лампата и телевизионната програма. Доста постресната, двойката се завръща в къщи, но очарованието от новото продължава още известно време.

Четири месеца по-късно Елена прекарва поредния самотен неделен следобед. Валентин е на езда с приятели. Той се нуждае от това разтоварване от постоянното напрежение във фирмата. Елена не може да язди, а и твърде не _ се иска да се научи, защото я е страх от огромните коне. Валентин никога няма нито времето, нито търпението да я научи. И така, тя прекарва почти всяка неделя следобед сама. В понеделник след работа Валентин чете вестници и списания, защото трябва да е информиран за събитията по света и в родината си — та той има толкова всестранни интереси! Вторник вечер е на тенис, но Елена не обича да ходи и там заради „ужасните сноби“. В четвъртък вечер се събира шах-клубът или Валентин има срещи с клиенти. В петък вечерта двамата „общуват“ пред телевизора, при което Валентин хрупа ядки на креслото си в хола и сменя програмите с дистанционното управление. В събота, разбира се, той отново има работа във фирмата... След десет месеца брачен живот, през които караниците стават все по-чести и по-яростни, двамата решават да се разведат.

Там, където липсва желание за жертване на собствените интереси, там липсва и желанието за добър брак! Който не иска да се откаже от личните си потребности, трябва да се откаже и от брак! Ако някой иска да знае дали е годен за добър брак, трябва да се запита дали е готов да търси доброто на другия, да му подари себе си. Човекът, който обича, не иска на всяка цена да бъде щастлив, а да направи щастлив този, когото обича.

Бракът се нуждае от любов, за да може да функционира. Неспособността да обичаме и недостатъчното ни желание да се жертваме са най-честата причина за кризите в брака. Тук се крие и големият шанс за всеки брак, защото човек може да се научи да обича! Любовта е по-скоро акт на волята, отколкото чувство.

На всяка цена трябва да разберем и да приемем, че повечето приказки и любовни романи са измислица. Истината за любовта е съвсем друга. „И те се оженили, и заживели честито до края на живота си.“ Действителността не е такава. Принцът подхвърля на Пепеляшка нещо за социалния произход, а тя му изкрещява, че такива като него е могла да върти по двама на малкия си пръст. Спящата красавица трябва постоянно да слуша жалните оплаквания на принца от острите тръни, на които се издрал. Снежанка пък изпада в депресии от отношението на мъжа си към злата мащеха.

Много е важно да можем да превърнем горещите чувства от любовните срещи в една истинска любов, която е способна да просъществува в трезвата действителност.

Безизходна ситуация? Ни най-малко! Но Илия и Румяна трябваше изцяло да променят начина си на мислене. Те смятаха своите чувства за мярка за любовта си и понеже, както вече видяхме, чувствата отмират, те бяха решили, че и любовта автоматично е изчезнала. Когато започнаха да се учат да обичат наистина, у тях скоро отново се появиха взаимни положителни чувства. Но как е възможно това?

Нека повторим още веднъж: любовта не е чувство, а вътрешно отношение, изразено в действия, при които човек изследва и се стреми да задоволи истинските потребности (не прищевки) на другия. Това отношение (и произтичащите от него действия) се постига и чрез волеви решения, а не на базата на интензивни усещания. Чувствата идват след действията!

Чувствата трябва да ни помагат, да ни служат, а не да управляват действията ни. Който се води само от чувствата си, става все повече и повече зависим от тях, докато накрая те го заробят напълно. Бих желал да поясня с един пример съотношението между практическата любов и чувствата на любов. И тук, както и преди, трябва да помним принципното несъвършенство на всяко сравнение.

Нека сравним любовта с карането на кола. За него е необходимо най-напред волево решение: Сядам зад кормилото, завъртам контактния ключ, включвам на скорост и тръгвам. По-нататък следват също така волеви действия: управляване, подаване на газ, спиране... И така, аз карам кола, когато съзнателно изпълнявам необходимите за това действия. За някого обаче карането на кола може да е интересно само тогава, когато може да гледа в огледалото за обратно виждане облака прах, който вдига зад себе си. Колкото повече дава газ, толкова по-голям става облакът. „Прекрасно е да се шофира! — мисли си той. — Ето, най-после карам както трябва!“

Нека сравним сега облака прах (фенилетиламин?) с любовните чувства. Отношенията и действията, които наричаме _любов“ (карането на кола), носят след себе си съответните чувства (облака прах). Това е радостно.

Но ето и решаващото в нашия пример: внезапно шофьорът попада в истински порой — вали като из ведро. Изведнъж облакът в огледалото изчезва! През такива „порои“ преминава всяка брачна двойка. Там изчезват всякакви „любовни чувства“ — влечението към другия, влюбеността, желанието за близост и взаимната радост от нея.

Тогава някои хора решават, че явно повече не се обичат, щом вече не се „вдига прах“. Но така, както нашият шофьор продължава да кара през дъжда, защото така трябва, по същия начин е възможно и да продължаваме да обичаме, дори и без чувствата.

Най-голямата грешка на шофьора би била да спре, да слезе от колата и да започне да се оглежда къде е облакът.

Той може да има късмета пътят да изсъхне и облакът отново да се появи, но ако е попаднал на асфалт, ще има да си чака, докато му цъфнат налъмите — ще чака напразно и всъщност няма да кара (да обича).

Много брачни двойки правят точно тази грешка. Чувствата са изчезнали и като следствие от това те престават да обичат с обяснението: „Не мога да правя това или онова, без да изпитвам някакви чувства към него (нея)...“ и чакат да се появи облакът прах (любовното чувство).

По правило обаче колкото повече се чака, толкова по-трудно става тръгването по асфалтирания участък. За да тръгне отново колата, са необходими сериозни усилия. Ето защо много брачни двойки са закъсали на тази част от асфалтирания път и от години не могат да мръднат напред.

Решението на проблема гласи: Карай напред — продължавай да обичаш! Скоро ще дойде и някой прашен участък от пътя! Когато съзнателно продължавам да обичам партньора си, като му правя добро, като му дарявам най-хубавото от себе си, любовните чувства се възпламеняват отново. Всеки човек се нуждае от любов и съответно реагира на нея.

Нашият шофьор може обаче да потърси и друг изход. Може внезапно да забележи някой чужд път, някое чуждо отклонение, на което има прах. Той „кривва“ от своя път, продължава да кара по чуждия и зад него наистина отново се вдига пушилка.

Така някои брачни партньори се опитват да се отскубнат от брачния си живот, за да преживеят отново „чувства“ с някой друг. Разбира се, в началото отново има влюбване, но и в новата им връзка се появяват дъждовните участъци, които отново удавят чувствата.

Отклоняването от брака и тръгването по страничните пътеки не е решение на проблема.

Човек стига там, накъдето е тръгнал само когато се научи да кара колата си и без непременно след нея да се вдига облак прах.

Всяка брачна връзка може да бъде динамична и устойчива едва тогава, когато партньорите се научат да се обичат и без чувства, когато са готови да вдигнат отново платната на брачната яхта дори когато нямат никакво желание за това.

„Страхувам се, че това ще е лицемерие — възрази една сериозна млада жена на една беседа по тази тема. — Мога ли въобще да кажа: „Обичам те“ без съответното чувство?“ Разбира се, че да, но човек трябва наистина да обича — да се реши съзнателно за отношение и действия на любов към другия. Тогава ще може искрено и честно да каже „обичам те“, въпреки че в момента липсва „прашният облак“, т. e. съответното чувство.

Аз мога да кажа на жена си: „Аз съм ти верен!“ Защо мога да твърдя това? Защото, първо, съм решил съзнателно да бъда верен и, второ, защото с действията си доказвам, че това е истина. Какви чувства ме вълнуват в момента, e без значение за тази вярност. По същия начин въз основа на моето съзнателно решение и съответните действия, с които търся и се стремя да задоволя истинските нужди на партньора си, аз мога да кажа: „Обичам те“. Моментните ми чувства нямат никакво влияние върху тази практическа действителност.

Точно това препоръчва и библейската брачна терапия. Тя учи брачните партньори най-напред да се обичат, дори и без чувства, след което те с удивление забелязват, че и след дълги ледени периоди у тях отново се зараждат благотворни чувства — отново се вдига прашният облак.

Библейската терапия отхвърля всички други опити за решаване на брачните проблеми, като например самовнушението, психоанализата, развода, изневярата, сексуалната терапия (която между другото се явява като естествена последица от библейската брачна терапия) или — нещо, което често се препоръчва — мирното „съвместно“ съществуване (в повечето случаи заради децата).

 

Да бъда щастлив или да правя другия щастлив?

Който иска да се ожени, за да бъде обичан, и най-вече, за да бъде щастлив, ще преживее голямото разочарование в живота си! Но който знае отнапред, че трябва да се научи да обича и да прави другия щастлив, той ще е в състояние да вижда в своя брак положителното дори във време на напрежения и конфликти, ще бъде смел и няма да се оставя да изпада в лоши настроения, грубост или невъздържаност.

Колко е важно да се научим да обичаме, се вижда и от това, че „повечето от неприятностите в отношенията между двама души имат нещо общо с оставане на етапа на задоволяване на потребности. Собствените нужди са решаващи. Те много трудно могат да бъдат оставени на заден план или пожертвани. Другият е само средство за тяхното задоволяване. Това може да се проявява в много фрапираща форма, като например търсене на оргастични емоции, независимо с кой партньор, или пък в сублимирана, трудно забележима форма, например когато разгръщането на собствената личност стои дотолкова на преден план, че партньорът бива напълно подчинен на тази цел.“ (Кайнтцел)

  

Божията любов

Тази опитност е необходима, защото, за да обичаме истински, ние се нуждаем от друг източник на сила, извор на истинска любов, който далеч надхвърля нашата малка вадичка. Този извор намираме в Исус Христос. Нека отново се върнем към първия пример с яхтата. Дори да сме вдигнали платната и да сме приготвили яхтата за път, ние пак се нуждаем от нещо решаващо — вятър! Този вятър може да се сравни с Божията любов!

Библията казва, че Бог е любов. Който се е свързал с тази любов чрез упование в Исус Христос, няма нужда вече да разчита на собствените си усилия. Той може да черпи от безграничния резервоар на Божията любов.

„Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, а да има вечен живот.“ (Йоан 3:16)

Исус Христос толкова обича човека, че е дал живота Си за него — включително и лично за Вас. Опитайте се да си представите този невероятен факт! Всемогъщият Бог Ви обича! Той е доказал това с едно ясно действие — Исус Христос е понесъл наказанието, което Вие заслужавате, за да може Вие да бъдете оправдан! Толкова ценен е всеки човек в Божиите очи!

Всеки, който е откликнал на тази Божия любов, знае в дълбините на сърцето си, че е обичан, че е приет, и затова може да предава тази любов (не някакво чувство!) на другите, и преди всичко — на своя брачен партньор!

Божията любов може да се излива само тогава, когато има прошка, когато въпросът за вината в живота на човека е решен. Затова втората важна мисъл е фактът на Божията прошка. Тъй като Исус Христос е понесъл наказанието за всяка вина, „в Него“, както пише апостол Павел, е и прошката. Който повярва в Него, довери Му се, предаде Му се, подчини Му се чрез едно съзнателно, волево решение, той може да има тази прошка за своята лична вина пред Бога. Всеки човек може да прехвърли върху своя Спасител Исус Христос целия товар от грехове и с благодарност да приеме от Него прошката.

Това е съществено важно за един брак. Онзи партньор, който е преживял и приел тази прошка в Исус Христос, може да прощава и на своя съпруг или съпруга. Прошката трябва да е залегнала в основата на брака, за да може той да функционира хармонично.

Всеки от нас, и то почти всеки ден, засяга и наранява по някакъв начин своя партньор. И тази вина изгражда бариери както между него и нея, така и между деца и родители.

Този, който е получил прошка за собствената си вина, прощава и на другия — дори без да чака другия да осъзнае вината си и може би да му се извини. Християнинът раздава прошката, която и самият той е получил незаслужено! „Това много ме огорчава и е несправедливо — мисли си той, — но в името на Исус, който и на мен ми е простил напълно, прощавам на моя партньор това или онова и си забранявам да продължавам да се ровя в случката!“

Още си спомням как една вечер бързах да изляза от къщи за една беседа и се разделих с жена си с няколко доста остри думи. В колата ми стана ясно, че я бях наранил и бях виновен пред нея. Това ме потисна страшно — и то точно преди библейска беседа, която аз трябваше да изнасям! Не можех да се обадя по телефона. Помолих Бога за прошка и знаех, че и жена ми вече ми беше простила — нещо, което винаги много ми е помагало в моя брак. Това съзнание ме изпълни с благодарност и спокойствие.

Късно през нощта, когато отново прегърнах жена си и се извиних за държанието си, тя ми каза: „Надявам се, не си забравил, че аз вече съм ти простила!“ „Да — отговорих аз — и точно тази сигурност особено много ми помогна тази вечер!“