Винаги готови Инструкции за защита на вярата Грег Бансен Съдържание

Глава 32: ПРОБЛЕМЪТ С ВЯРАТА

Според една стара хумористична забележка: „Вярата е увереност в нещо, което знаеш, че не е вярно.” Не е трудно да разберем причината за тези думи. Склонността на хората – независимо дали вярват във фантастични твърдения относно НЛО или жалки претенции за чест на дискредитиран политик – които имат оскъдни доказателства или логика в подкрепа на личните си убеждения е охотно да се облегнат на твърдението, че те „просто имат вяра,” че това, в което вярват, е истина, дори за другите да очевидно, че има много добри причини да не му вярват. Хората трябва да знаят, че това, което казват, не е истина, и все пак настояват да вярват – в името на „вярата.”

Този възглед за вярата като сляпо лично посвещение е едно от главните препятствия пред невярващите, които честно обмислят християнството. Има остра и основна трудност да станат християни, си представят те, защото религиозната вяра ще изисква от тях напълно да пожертват разума и сляпо да се доверят на някаква претенция за откровение по произволен, неразумен начин.

В своя Философски речник Питър Анджелис дава няколко определения за „вяра,” от които две са: „увереност в нещо въпреки доказателствата срещу него,” и „увереност в нещо дори при отсъствие на доказателства за него.⁴¹ При кое да е от тези двете популярни разбирания на понятието – чрез които християнският призив към „вяра” се приема или като противен на разума или поне неразумен – християнството наистина изглежда доста ирационално. „Вяра” става високопарна дума, означаваща да изключим интелекта си, да потиснем внимателното и критично отношение към нещата и да направим лично посвещение без основателни доказателства.

Много хора обвиняват християнството в ирационалност, но не всички критици имат предвид едно и също нещо. За яснота трябва да очертаем някои различия.

Някои хора противопоставят християнската вяра на разума, защото чувстват, че самите учения на Библията са ирационални. Например, някои хора гледат на идеята, че Бог е станал човек (въплъщението) като противоречива идея; за тях идеята за Богочовек е несвързана, нарушение (според тях) на някакви основни логически закони, които всички хора признават. Когато обвиняват християнството, че е ирационално, те имат предвид, че в този смисъл неговите догми са нелогични.

Други хора вярват, че няма абсолютно никакво емпирично (наблюдаемо) доказателство за определени големи исторически твърдения, намиращи с в Библията: например, че слънцето било останало неподвижно, че Исус е умножил хлябовете, или че хора са възкръснали от мъртвите. Ако християнската вяра призовава да потвърждаваме такива неистински неща (както те ги виждат), хората ще я смятат за противна на разума.

Тези два вида критици искат да обвинят християнството в ирационалност заради конкретни интелектуални несъвършенство в съвкупността от предпоставки, които вярващите поддържат – било логическо несъвършенство или емпирично несъвършенство. Тези атаки срещу конкретни библейски подробности призовават апологетите да предложат съсредоточени отговори, които се занимават с подробностите на всяко различно предизвикателство – поне да го правят в началото при отговор на такива обвинения от невярващия. (Разбира се, в крайна сметка трябва да се включат и обсъждат въпроси относно презумпциите.) Но нашето внимание тук е всъщност насочено към една по-опустошителна разновидност на твърдението, че християнството е ирационално.
Вяра в абсурдното

Интелектуално много по-яростни са критиците, които осъждат християнската вяра като ирационална, защото смятат християните за посветени на вяра в абсурдното. Според тях религиозните вярващи се хвалят с това, че предметът на тяхната вяра е без рационална подкрепа, очевидно е неверен и трябва да бъде подкрепян въпреки здравия разум и основанията за противното. Някои невярващи създават впечатлението – не без достойната за осъждане „помощ” на много съвременни теолози – че християнството е безразлично към логиката, науката, доказателствата или (дори) истината.

Някои хора са толкова заблудени, че смятат, че християните всъщност поставят толкова по-голяма стойност върху християнската вяра, колкото повече тя е съмнителна, сляпа или мистична.⁴² По същия начин се смята, че вярващите принизяват стойността на вярата, когато тя е съобразена със здравия разум. В Антихрист: Опит за критика на християнството (1895) Фридрих Ницше изразява своето презрение към това отношение като казва: „’Вяра’ означава да не искаш да знаеш кое е истина.”

Но всички критики в тази тенденция произтичат от една основна грешка относно естеството на християнската вяра. Както Дж. Грешъм Мейчин смело изявява проблема в своята книга, Какво е вяра?, „ние вярваме, че християнството процъфтява не в тъмнината, а в светлината.” Мейчин пише, че „едно от средствата, които Духът ще използва” да доведе съживление на християнската религия е „събуждане на разума.” Той ревностно се противи на „лъжливата и бедствена антитеза, която се създава между познанието и вярата,” твърдейки, че „в нито една точка вярата не е независима от познанието, върху което е логически основана.” Като разсъждава върху известната библейска бележка относно вярата в Евреи 11:1 („увереност в неща, които не се виждат”), Мейчин заявява: „Вярата няма нужда да бъде твърде скромна или твърде извиняваща се пред съда на разума; християнската вяра е напълно разумно нещо.”⁴³

Независимо какво казват определени заблудени говорители – били те ентусиасти, мистици, емоционалисти, волунтаристи или фидеисти – самата Библия (източник и стандарт за християнството) не е безразлична към логически недостатъци или фактологични грешки. Християнската религия не противопоставя „вярата” на разума, доказателствата или (най-вече) истината.

Именно с цел да защити истинността на своите религиозни твърдения и възгледи Мойсей предизвика придворните чародеи на Фараона, и Илия се съревноваваше и се подиграваше на Вааловите свещеници на планината Кармил. Старозаветните пророци знаеха, че техните думи ще бъдат изявени като истини, когато техните предсказания бъдат изпълнени в историята, за да ги видят всички.

Когато Христос се яви, Той нарече Себе Си „Истината”! Неговото възкресение беше могъщ знак и чудо, даващо свидетелство за истинността на Неговите претенции и за апостолското послание. Каквото и да си мислят юдеи или гърци, пише Павел, Благовестието наистина е самата Божия мъдрост, която унищожава надменността на светската философия (1 Коринтяни 1:18-25). Той казва, че онези, които се противят на Благовестието, са хора, които имат „криво наречено знание” (1 Тимотей 6:20).

Поради това отношение Павел беше да „разисква” (спори, дискутира) всекидневно на пазара с философите в Атина (Деяния 17:17-18). Той не се колебаеше да защитава своята позиция пред атинския съд, който съдеше нови и спорни учители, заявявайки, че „Онова, прочее, на което се кланяте, без да го знаете, това ви проповядвам” (ст. 23). Той очевидно не рекламираше ценността на логическите абсурди! Всъщност, ако главните претенции на вярата бяха видимо лъжливи, Павел би бил принуден да признае, че нашата религиозна вяра е погрешна и празна (например 1 Коринтяни 15:14).

Отношението на Петър, като необразован рибар, става безпогрешно ясно когато заявява с увереност, „не следвахме хитро измислени басни” (2 Петрово 1:16) – както и когато изисква всеки вярващ да бъде готов да представи разумна защита за надеждата, която е в него (1 Петрово 3:15). Исус категорично поучава за Божието Слово в Писанието: „Твоето Слово е истина” (Йоан 17:17). Ясният възглед на Библията твърди, че във великия и краен ден на съда причината, поради която хората ще бъдат съдени от Бога, е, че са предпочели да повярват „лъжа” (Римляни 1:25), а не да повярват на твърденията на Божия Син.

Следователно, когато невярващите отхвърлят християнството заради измислицата, че неговата цел е религиозна ирационалност, апологетът трябва решително да поправи този погрешен възглед. Християнската вяра не цели да утвърждава нещо, което е абсурдно, отдавайки се на ирационалност. Такова мислене тълкува погрешно естеството на вярата както е представена в Библията. Християнският възглед за вярата – за разлика от повечето други религии – не е произволен изблик на емоция, сляпо усилие за посвещение, връзване на разума. За християнина вярата е добре основана.

Всъщност, като християни ние твърдим, че съдържанието на нашата вяра е нещо, което всеки разумен човек трябва да подкрепя, не само защото то е в пълно съгласие с логиката и фактите (когато са правилно разглеждани), но също защото без християнския мироглед самият „разум” става произволен или безсмислен – става неразбираем.
Вяра срещу доказателства

Други противници на християнската вяра, като още един вид критици в допълнение към онези, които разгледахме в предишния раздел, възразяват против присъствието на въобще всякакво отношение на вяра (или упование) в мисловната система на човека. Те твърдят, арогантно, ако не наивно, че няма да повярват на нищо, което предварително не им бъде доказано. Те са водени от доказателства, не от вяра!

Харесва им да си мислят, че имат духа на Рене Декарт (1596-1650), френски учен и теоретик на познанието, който става първостепенен философ на „епохата на разума.” Декарт е загрижен хората да се стремят да осъзнаят и да следват надежден и правилен метод за достигане до техните вярвания.⁴⁴ Според начина на мислене на Декарт, този метод би бил да се съмнява и да критикува всичко, което може, като не приема нищо за вярно нищо, което очевидно не е признато за вярно (нещата, които са самоочевидни), или което не е съвършено обосновано от други ясни и разграничени, основополагащи истини.

Декарт се опитва да се съмнява във всяка мисъл, която му идва наум (напр. дали наистина яде ябълка, или само сънува, че го прави?) докато стигне до нещо, което е несъмнено. Систематичното съмнение ще му отвори вратата към окончателната сигурност.⁴⁵ Но Декарт осъзнава, че не може абсолютно да се съмнява във всичко. Несъмненото ще се окаже крайна точка за неговия метод – и теоретична отправна точка за всяко друго мислене.

Съвременните подражатели на Декарт, които твърдят, че ще се съмняват абсолютно във всичко и няма да приемат нищо, освен с доказателство, действат и говорят като арогантни глупци. Никой не може да се съмнява във всичко. Никой. Ако един човек наистина се съмнява във всичко – в своята памет или в опита от миналото, в своите настоящи усещания, „връзките” между възприятията, смисъла на думите си, принципите, по които разсъждава – той въобще няма да „мисли” (още по-малко да се съмнява), и не би имало „той,” който да мисли или да не мисли. Фундаменталната (логически основополагаща) съвкупност от вярвания – вяра – е неизбежна за всички.

Хората само заблуждават себе си, когато казват, че няма да приемат нищо без доказателство или демонстрация – че не оставят място за „вяра” в своя възглед или в своя живот. Следователно, такива невярващи, които критикуват християните, че се позовават на „вяра,” са интелектуални лицемери – хора, които не могат да живеят и не живеят според собствените си заявени стандарти за мислене.

Отношението, което си измисля, че в християнското посвещение не трябва да има елемент, който не е независимо доказан, се показва от твърдението на Ч. Гор: „Изглежда ми, че правилният път за всеки, който не може да приеме просто мнение на авторитети, а чувства непреодолимото задължение да се ‘сблъска с аргументите’ и да мисли свободно, е да започне от самото начало и да види докъде може да преустрои своите религиозни вярвания стъпка по стъпка на сигурна основа, доколкото е възможно без никакви предварителни допускания...”⁴⁶ Казва ни се да изследваме религиозната хипотеза от самото начало без предварителни допускания – без презумпции.

Разбира се, това буквално е невъзможно. Не може да се даде пълна демонстрация на всяко от нашите вярвания чрез други независими вярвания. Когато показвам истината, че ледът се топи при стайна температура, вкарвам в употреба определени стандарти и процедури за показване. Но може да се зададе въпросът дали съм избрал да използвам правилните критерии за да покажа моето заключение. Нещо повече, мога ли да бъда сигурен, че правилно съм използвал избраните процедури и стандарти? За да действам „без допускания,” ще трябва да демонстрирам, че моите методи на демонстриране са правилните и че изпълнението на методите ми е без грешка. Но това ще изисква допълнителна аргументация или доказателство относно доказателството използвано за истинността и валидността на моята първоначална демонстрация. И така продължаваме до безкрай.

Ако няма предварително приета отправна точка за доказване, тогава не може да се започне никакво доказване – или завършено, зависи от гледната точка.

Ако невярващият смята християнството за ирационално просто защото то позволява нещо да бъде прието без независимо доказване, тогава въпросният невярващ е нереалистичен и трябва да бъде притиснат да види, че в крайна сметка опровергава сам себе си (а не само християните) на основата на своите ценности и изисквания. Така неговото невярващо отношение се оказва истинското ирационално отношение, защото то непоследователно изисква нещо от неговите противници, което самото то не постига. Такова отношение ще направи познанието за всички неща невъзможно за ограничени и грешни създания – и така излага себе си като съвършено неразумно.
Доказателството, върху което почива вярата

И така, проблемът с християнската вяра не е в това, че тя съдържа презумптивни посвещения. Затова продължаваме, като разглеждаме като ирационална една последна категория от невярващи, които критикуват християнската „вяра.” Тези критици признават, че вярващите имат доказателства и логика, които използват в подкрепа на своите вярвания, и признават, че никой – дори религиозните скептици – не може да действа интелектуално без допускания, нито да докаже всичко, в което вярва, чрез независими съображения. Това, срещу което те възразяват, обаче, е видът доказателства, на които християните се позовават, и видът презумпции, на основата на които те разсъждават. Да го кажем накратко: те възразяват срещу идеята да се вярва нещо на основата на Божия личностен авторитет, а не на основата на безличностни и универсално възприети норми на наблюдения, логика, полза и т.н.

И така, християните може би имат доказателство за своята вяра, казва невярващият, но то е напълно погрешно доказателство. Например, в своята откровено озаглавена книга, Религия без откровение, Джулиън Хъксли казва: „Твърдо вярвам, че научният метод, макар да е бавен и никога да не твърди, че води към съвършена истина, е единственият метод, който в дълъг период от време ще даде задоволителни основания за вярвания,” и „понастоящем е напълно сигурно, че не можем да познаваме нищо отвъд този свят и естествения опит.”⁴⁷ За Хъксли християнската вяра не трябва да бъде основана върху открит авторитет (тъй като всяко метафизично познание по презумпция е изключено), а върху авторитета на природните науки.

Това, което Хъксли тук открито изявява, е неговото религиозно посвещение с предубеждение против християнството. Като казва от една страна, че научният метод не може да даде съвършената истина, от друга страна той се обръща и на основата на предполагаемия научен метод съвършено изключва познаването на какво да е извън естествения свят! Защо Хъксли изключва вида доказателства давани от християните за тяхната вяра (откровението от Бога)? Заради своята си вяра и посвещение на природните науки.

В Бог и философията Антъни Флу по същия начин изразява критиката на невярващия към християнската вяра, че почива на авторитет. „Позоваването на авторите тук не може да бъде допуснато да бъде окончателно и превъзхождащо. Защото под въпрос е именно положението и авторитетът на всички религиозни авторитети... Същностно невъзможно е за всяка вяра или авторитет да служат сами за себе си като крайно свидетелство за откровение.”⁴⁸ Учението на Писанието не може да бъде прието на основата на авторитета на Бога, Който говори в него, казва Флу, защото именно този авторитет бива оспорван от невярващия.

Това може само да означава, че Флу предварително е решил, че Бог не може да бъде върховен авторитет. За него винаги трябва да има нещо независимо от Бога, което е по-авторитетно, и на основата на което може да бъде възприет авторитетът на Бога. Нито е възможно Божият авторитет на бъде неизбежен и себедоказващ, според Флу: „философът, който изследва даден възглед, не може едновременно да го използва; колкото и понякога да желае и да има нужда да го направи.”⁴⁹

Дали Флу наистина си въобразява, че самият то като философ строго и чисто се придържа към това общо предварително условие – че не можем да изследваме нещо, докато в същото време го използваме? Това просто не е така, и Флу би трябвало да го знае. Онези, които изследват и спорят относно логиката, едновременно с това използват същата тази логика в своите изследвания. Онези, които изследват и оценяват силата и надеждността на окото, едновременно използват своите очи. От страна на Флу е произволно предубеждение просто да махне с ръка и автоматично да изключи възможността християните да могат да изследват и да разискват относно авторитета на Божието откровение, и в същото време да използват (приемат предварително, прилагат) авторитета на Божието откровение.

Флу просто не иска да позволи мисълта, че Божият авторитет е себедоказващ. Това, което е забележително в неговия, и на всеки друг невярващ, отказ да се подчини на вяра в Божия авторитет на основата на самия този авторитет е, че с този отказ той само разкрива, че е предубеден против християнското учение. Тоест, той разкрива очевидно и лично религиозно посвещение към презумпцията, че не може да има Бог, Който говори с неизбежен, върховен, себедоказващ авторитет над човека и неговото мислене.⁵⁰

За Флу Бог не може да има такъв краен авторитет, а само авторитет, който първо трябва да бъде одобрен от човешката логика. Като далечна цел Флу и другите невярващи настояват, че човекът не трябва да бъде принизяван да се покланя в унизителна зависимост от своя Създател като краен авторитет. Може да има други себедоказващи авторитети, които да бъдат признати или допуснати като възможност, но не и Бог. Те биха търпели Създателя в своето мислене само на основата на условията, диктувани от създанието – най-вече Той никога да не поставя пред хората рационалната неизбежност и върховния авторитет на техния Създател!

Както отбелязва Ван Тил: „Така естественият човек приема за даденост, че той притежава вътре в себе си крайния критерий за истината. Всяка форма на авторитет, която стига до него, трябва да обоснове себе си според стандартите вътре в човека и действащи извън авторитета, който говори.”⁵¹ На друго място отбелязва, че „Ако трябва да определим основанията за авторитета, вече не можем да приемем авторитет на основата на авторитет.”⁵² Това просто означава, че невярващият не може да позволи на Бога да говори като Бог – да бъде върховен и себеудостоверяващ авторитет. Невярващият ще припише такова положение и привилегия на нещо друго, нещо, което е част от създанието (като човешкия разум, опит),⁵³ и така по същество се използва като идол. „Предпочетоха да се покланят и да служат на тварта, а не на Твореца” (Римляни 1:25).

И така, заключението е, че критиката срещу ирационалната „вяра” на християнина не е нищо повече от изразяване на различна религиозна вяра – вяра, който по един или друг начин възприема крайния авторитет и самодостатъчността на човешкия ум и мислене. Това е наистина ирационална „вяра”, като се има предвид тъжния опит и историята на човечеството – както и нерешимите, рационални противоречия в автономната наука и философия.