Глава 29: АПОЛОГЕТИКА В ПРАКТИКАТА

Глава 29: АПОЛОГЕТИКА В ПРАКТИКАТА

Време е да дадем конкретна илюстрация или практическо приложение на принципите и оръдията за защита на християнската вяра, които обсъдихме в предишните глави. Учебните наръчници за пожарникари не гасят пожари; трябва практическо действие. И когато всичко е казано и направено, не теорията на апологетиката защитава вярата и затваря устата на критиците. Само практиката на апологетиката може да го направи.

Нека да обобщим какво казахме дотук за подхода към задачата на апологетиката.

1. 
   Заниманията с апологетика са морална необходимост за всеки вярващ; трябва да бъде „винаги готови” да дадем отговор за надеждата вътре в нас (1 Петрово 3:15).
   
2. 
   За да избегнем недоразумения, отбелязваме, че апологетиката не е:
   
   1. 
      заядлива,
      
   2. 
      въпрос на убеждаване, или
      
   3. 
      основана на различен основен авторитет от теологията.
      
3. 
   За християнина „разумът” трябва да се използва като средство в нашето мислене, а не като върховен авторитет.
   
4. 
   Нашето твърдение пред света е, че вярващите „знаят,” че Библията е вярна – имаме достатъчно основания да вярваме на нейните претенции.
   
5. 
   Сблъсъкът между вярващи и невярващи е в крайна сметка относно техните различни мирогледи – съвкупности от презумпции, на основата на които се тълкува всеки опит и се ръководят разсъжденията.
   
6. 
   Следователно трябва да разискваме от „невъзможността на обратното,” като показваме, че само християнството дава необходимите условия за смисленост на опита и мисленето на човека. Ако християнството не е вярно, невярващият не може да докаже или да разбере нищо.
   
7. 
   Невярващите се самозаблуждават: те знаят истината за Бога, но я потискат (търсейки друго обяснение за ясните доказателства вътре в себе си и около себе си).
   
8. 
   Истинският подсъдим, интелектуално и морално, е невярващият – а не Бог.
   
9. 
   Има голямо разнообразие от различни видове атаки срещу християнството, и с тях не можем да се справим ефективно с защити основани на:
   
   1. 
      субективизъм,
      
   2. 
      релативизъм, или
      
   3. 
      еклектизъм.
      
10. 
    Апологетите трябва да използват аргументация. Осветената аргументация не трябва да бъде заядлива; откриваме, че библейските примери потвърждават осветена аргументация.
    
11. 
    Аргументът потвърждава истинността на едно твърдение на основата на други твърдения.
    
12. 
    Рационалността в аргументацията е по-широка от просто да използваме правилата на дедуктивното мислене.
    
13. 
    Бог желае да овладеем инструментите на рационалността в защитата на вярата. Нашата задача е да опровергаем предизвикателствата на невярващите и да дадем вътрешна критика на позицията, от която произтичат тези предизвикателства.
    
14. 
    Двата главни интелектуални гряха, които хората извършват, са
    
    1. 
       непоследователност и
       
    2. 
       произволност.
       
15. 
    Като се справя с невярващия, християнинът трябва да внимава да посочи, че критикът има:
    
    1. 
       предубедени догадки,
       
    2. 
       прикрита философска пристрастност,
       
    3. 
       презумпции, които не се съгласуват една с друга,
       
    4. 
       логически грешки и поведение, което издава неговите възприети вярвания.
       

Би било поучително и полезно за читателите да вземем подхода към апологетиката, който изложихме горе, и да го приложим на практика в конкретен случай. Трябва ни пожар за гасене, за да приложим наставленията на наръчника за пожарникаря по-горе.

Превъзходна възможност да практикуваме нашата защита на християнската вяра ни е осигурена от един от най-забележителните британски философи на двадесети век: Бертран Ръсел. Ръсел ни представя ясен и целенасочен пример на интелектуално предизвикателство срещу истинността на християнската вяра, като пише статия, която конкретно се стреми да покаже, че на християнството не трябва да се вярва. Заглавието на неговата известна статия е „Защо не съм християнин.”²⁷ Бертран Ръсел учи математика и философия в Кембриджкия университет и там започва своята преподавателска кариера. Пише уважавани трудове като философ (за Лайбниц, за философията на математиката и теорията на множествата, за метафизиката на съзнанието и материята, по епистемологични проблеми) и има влияние върху развитието през двадесети век на философията на езика. Също пише много в по-популярен стил за литературата, образованието и политиката. бил е доста спорна личност. Бива изключен от Тринити Колидж за пацифистки дейности през 1916; вкаран е в затвора през 1961 във връзка с кампания за ядрено разоръжаване. Неговите възгледи за сексуалния морал са причина за анулиране на назначението му да преподава в Градския университет на Ню Йорк през 1940. И все пак Ръсел е високо зачитан като учен. През 1944 се връща да преподава в Кембридж, и през 1950 получава Нобелова награда за литература.

С цялата си репутация на философ, за Ръсел не може да се каже, че е уверен в себе си и последователен в своите възгледи относно реалността или познанието. В ранните си години възприема Хегеловия идеализъм, преподаван от Ф. Х. Брадли. Повлиян от Дж. Е. Мур, той се прехвърля на Платоновата теория за идеите. Предизвикан от Лудвиг Витгенщайн, че математиката се състои само от тавтологии, се обръща към метафизичния и лингвистичен атомизъм. Възприема крайния реализъм на Алексиус Мейнонг, само за да се обърне по-късно към логическия конструкционизъм. След това, следвайки Уилиям Джеймс, Ръсел изоставя дуализма съзнание-материя и възприема теорията за неутралния монизъм. В крайна сметка Ръсел с ревност проповядва материализма, макар неговото разочарование от по-ранния му логически атомизъм да го оставя без алтернативно метафизическо описание на предмета на нашия емпиричен опит. Борейки се с философски проблеми, които приличат на проблемите спъвали Дейвид Хюм, в късните си години Ръсел признава, че стремежът към сигурност е провал.

Тази кратка история на философската еволюция на Ръсел е преразказана така, че читателят да може правилно да прецени силата и авторитета на интелектуалната платформа, от която ръсел си позволява да критикува християнската вяра. Голямата надареност на Ръсел не е под съмнение; бил е талантлив и интелигентен човек. Но каква е ползата? Като критикува християните за техните възгледи за върховната реалност, как знаем това, което знаем и как трябва да живеем живота си, дали Бертран Ръсел има смислена алтернатива, от която да отправя своите атаки? Никаква. Той не може да даде обяснение на реалността и познанието, което – на основата на, и според критериите на неговото собствено автономно мислене – е последователно, разумно и сигурно. Не може да каже със сигурност какво е истина в реалността и в познанието, но все пак е твърдо убеден, че християнството е лъжа! Ръсел се опитва да стреля с незаредено оръдие.

Бертран Ръсел не крие факта, че интелектуално и лично презира религията въобще и конкретно християнството. В предговора на книгата с негови критични статии по въпроса за религията той пише: „Твърдо убеден съм, че религиите са вредни, както и че са неверни.”²⁸ Той многократно настоява по един или друг начин, че един свободен човек, който упражнява своята способност да разсъждава, не може да се поддаде на религиозна догма. Твърди, че религията е спирачка за напредъка на цивилизацията, че не може да реши нашите проблеми, и че няма живот след смъртта.

Получаваме предизвикателен израз на метафизичен материализъм – вероятно най-прочутата статия на Ръсел за популярно четене – в статията (публикувана за първи път през 1903) със заглавие „Поклонението на свободния човек” (“A Free Man’s Worship”). Там той заключава: „Кратък и немощен е животът на човека; върху него и целият му род тежи безжалостно и мрачно сигурна обреченост. Сляпа за добро и зло, без да се бои от унищожението, всемогъщата материя върви по своя неумолим път.” И заедно с този нихилизъм и етичен субективизъм, Ръсел все пак призовава хората към въодушевлението на поклонението на свободния човек: „да се поклони в светилището, което собствените му ръце са построили; несмущаван от властта на случайността...”²⁹

Вероятно за читателя вече е очевидно яркото противоречие в житейската философия на Ръсел. Той твърди, че нашите идеали и ценности не са обективни и не са подкрепени от естеството на реалността, всъщност те са мимолетни и обречени на унищожение. От друга страна, напълно противоположно на това, Ръсел ни насърчава да утвърдим нашите автономни ценности пред една лишена от ценности вселена – да действаме сякаш те наистина са нещо достойно, сякаш са рационални, а не просто следствие от случайност. В края на краищата, какъв смисъл се надява Ръсел да извлече от една нематериална ценност (идеал) пред една „всемогъща материя,” която е сляпа за всякакви ценности? Ръсел само успява да простреля собствения си крак.

Статията „Защо не съм християнин” е текст на лекция, която Ръсел произнася пред Националното светско общество в Лондон на 6 март 1927. Трябва да се признае, както Ръсел коментира, че времевите ограничения му попречват да отиде в повече подробности или да каже колкото би искал относно нещата, които повдига в лекцията. Въпреки това, той казва напълно достатъчно, в което да критикуваме.

В общи линии Ръсел твърди, че не може да бъде християнин, защото:

1. 
   Римокатолическата църква греши като казва, че съществуването на Бога може да бъде доказано от неподкрепения ум;
   
2. 
   сериозни недостатъци в характера и учението на Исус показват, че Той не е най-добрият и най-мъдрият сред хората, а всъщност морално по-нисш от Буда и Сократ;
   
3. 
   хората приемат религията на емоционална основа, конкретно по причина на страх, което „не е достойно за себеуважаващи се човешки същества”; и
   
4. 
   християнската религия „е била и продължава да бъде главен враг на моралния прогрес в света.”
   

Очевидното в тази литания от възражения срещу християнството е произволността и непоследователността на Ръсел. Втората причина по-горе предполага някакъв абсолютен стандарт на морална мъдрост, по който човек може да оцени Исус като по-висш или по-нисш от други. По същия начин третата причина предполага непроменим критерий за това кое е „достойно” за себеуважаващи се човешки същества. И отново, възражението изразено в четвъртата причина няма да има никакъв смисъл, ако не е обективно грешно да бъдеш враг на „моралния прогрес”; всъщност самото понятие „морален прогрес” само по себе си предполага установен стандарт за морал, по който да оценяваме прогреса.

Сега, ако Ръсел разсъждава и говори на основата на християнския мироглед, неговият опит да оценява моралната мъдрост, човешкото достойнство и моралния прогрес – както и да съди недостатъците в тези неща – ще бъде разбираем и очакван. Християните имат универсален, обективен и абсолютен стандарт за морал в изявеното Божие Слово. Но очевидно Ръсел няма предвид да говори сякаш е възприел християнските предпоставки и възгледи! Тогава на каква основа Ръсел може да издава своите морални преценки и присъди? На основата на какъв възглед за реалността и познанието той приема, че има нещо като обективен критерий за морал, по който да намери Христос, християните и църквата недостатъчни?

Ръсел е смущаващо произволен в това отношение. Той просто приема за даденост, като прикрито философско пристрастие, че има морален стандарт, който да прилага, и че може да си присвои правото да бъде негов говорител и съдия, който го прилага. Човек може лесно да опровергае Ръсел просто като каже, че произволно е избрал погрешния стандарт за морал. За да бъдем честни, на противниците на Ръсел трябва да се позволи също толкова произволно да избират морален стандарт, и тогава те могат да изберат различен от неговия. И неговият аргумент пада победен.

Като си присвоява правото да прокарва морална присъда, Ръсел свидетелства, че неговите собствени презумпции не са в съгласие една с друга. Като представя осъждаща преценка относно християнството, Ръсел показва поведение, което издава неговите възприети вярвания в друга област. В своята лекция Ръсел изповядва, че нашият свят е случаен и не показва никакви свидетелства за божествен замисъл, и „законите” не са нищо повече от статистически средноаритметични, описващи какво се е случило. Той казва, че физическият свят може винаги да е съществувал, и че човешкият живот и разум са се появили по начина описан от Дарвин (еволюционен естествен отбор). Нашите ценности и надежди са това, което „нашият разум може да създаде.” Остава фактът, че според „обичайните закони на науката, трябва да предположите, че човешкият живот . . . на тази планета ще отмре с течение на времето.”

Това е просто да каже, че човешките ценности са субективни, мимолетни и самосъздадени. Накратко, те са относителни. Придържайки се към този възглед за моралните ценности, Ръсел е напълно непоследователен да действа така, сякаш може да допусне напълно различен възглед за ценностите, като обявява абсолютна морална присъда над Христос или християните. Една част от съвкупността от вярвания на Ръсел прави друга част от неговата съвкупност от вярвания напълно несмислена.

Същото противоречие във вярванията на Ръсел се вижда по-горе в това, което той казва за „законите” на науката. От една страна такива закони са просто описание на това, което се е случило в миналото, казва Ръсел. От друга страна, Ръсел говори за законите на науката като осигуряващи основа за предсказване какво ще се случи в бъдещето, а именно разрушаването на Слънчевата система. Този диалектически танц между противоположни възгледи за научния закон (от епистемологична гледна точка) или между противоположни възгледи за естеството на физическия свят (от метафизична гледна точка) е характерен за невярващото мислене. Такова мислене не е в съгласие само със себе си и следователно е ирационално.
„Неподкрепеният разум”

В първата причина дадена от Ръсел защо не е християнин, той се позовава на догмата на римокатолическата църква, че „съществуването на Бога може да се докаже от неподкрепения разум.”³⁰ След това той се обръща към някои от по-популярните аргументи привеждани за съществуването на Бога, които (предполагаемо) са основани върху този „неподкрепен разум,” и лесно ги доказва като недостатъчни. Разбира се, няма нужда да посочваме, че Ръсел си мисли, че побеждава тези аргументи на неподкрепения разум чрез своя собствен (превъзхождащ) неподкрепен разум. Ръсел се съгласява с Рим, че човекът може да докаже нещата със своя „естествен разум” (без свръхестественото действие на благодатта). Всъщност, в края на своята лекция той призовава своите слушатели към „безстрашен възглед и свободен разум.” Ръсел просто не е съгласен, че неподкрепеният разум води човека към Бога. По различни начини и с различни крайни изводи, и римската църква, и Ръсел насърчават хората да упражняват своята способност за разсъждения автономно – извън основата и ограниченията на божественото откровение.

Християнският апологет не трябва да пропуска да изложи на показ факта, че това посвещение към „неподкрепения разум” е по същността си прикрито философско пристрастие. В цялата си лекция Ръсел просто приема за даденост, че автономният разум дава на човека способност да познава нещата. Той говори свободно за своето „познание какво атомите всъщност правят,” за какво „науката може да ни научи,” и за „определени напълно сигурни грешки” допускани в християнските аргументи и т.н. Но това просто е безсмислено. Като философ тук Ръсел си позволява да мине гратис; той лицемерно пропуска да бъде също толкова самокритичен в своите разсъждения, както настоява другите да бъдат.

Дразнещият проблем, с който Ръсел просто не се занимава, е, че на основата на автономното разсъждаване човек не може да даде смислено и рационално обяснение за познанието, което придобиваме от науката и логиката. Научните процедури приемат за даденост, че естественият свят действа по еднороден начин, в който случай нашето познание от наблюдения на минали случаи ни дава основа да предскажем какво ще стане в бъдещи случаи. Но автономният разум няма никакво основание да вярва, че естественият свят ще действа по еднороден начин. Самият Ръсел (понякога) твърди, че живеем в случайна вселена. Той никога не успява да примири този възглед за случайната природа със своя възглед, че природата е еднородна (така че „науката” да може да ни учи).

Така е и с познанието и използването на законите на логиката (на основата на които трябва да се избягват заблудите, както Ръсел категорично настоява). Законите на логиката не са физически предмети в естествения свят; те не биват наблюдавани от възприятията на човека. Нещо повече, законите на логиката са универсални и непроменими – иначе се свеждат до релативистични предпочитания за мисленето, вместо задължителни изисквания. Но автономното мислене на Ръсел не може да обясни или да обоснове тези характеристики на логическите закони. Неподкрепеният разум на един отделен човек е ограничен в обхвата на своята употреба и опит, в който случай той не може да се изказва кое е универсално вярно (описателно). От друга страна, неподкрепеният разум на отделния човек не е в положение да диктува (задължително) универсалните закони на мисленето или да ни уверява, че тези постановления за ума някак си ще се окажат приложими в света на мисленето или материята извън индивидуалния ум.³¹

Дори без вътрешните противоречия, мирогледът на ръсел не може да осигури основа за смислеността на науката или логиката. Неговият „неподкрепен” разум не успява да обясни познанието, което хората така лесно придобиват в Божията вселена, вселена върховно управлявана (и затова е еднородна) и тълкувана в светлината на изявения ум на Създателя (и затова има нематериални закони на мисленето, които са универсални).

Накрая трябва да отбележим, че позицията на Ръсел против това да бъде християнин подлежи на критика за своето разчитане на предубедени догадки и логически грешки. В такъв случай не може да се смята, че той е обосновал своите заключения или е дал добра причина за отхвърлянето на християнството.

Човек се удивява, например, че същият Ръсел, който може да хвърля присмех върху християните в миналото за тяхното невежество и липса на ученост, може да излезе и да каже нещо толкова неуко и невярно като това: „Исторически е доста съмнително дали Христос въобще е съществувал, и ако е съществувал, ние не знаем нищо за Него.” Дори да забравим светските споменавания за Христос в древния свят, забележката на Ръсел просто пренебрегва документите на Новия Завет като ранни и автентични свидетелства за историческата личност на Исус. Като се имат предвид относително ранните дати на тези документи и относително големият брой от тях, ако Ръсел се „съмнява” в съществуването на Исус Христос, той или прилага очевиден двоен стандарт в своите исторически разсъждения, или е агностик по отношение на цялата древна история. И в двата случая имаме свидетелство за предубедеността на мисленето на Ръсел, когато се стигне до разглеждане на християнската религия.

Може би най-очевидната логическа грешка в лекцията на Ръсел се вижда в начина, по който той лекомислено се прехвърля от оценка на християнските вярвания към критика на християнските вярващи. А би трябвало покаже нещо по-добро от това. В самото начало на своята лекция Ръсел казва, „Под християнин нямам предвид всеки човек, който се старае да живее почтено и според способностите си. Мисля, че трябва да имате определено количество конкретни вярвания преди да имате правото да се наречете християнин.” Тоест, според свидетелството на самия Ръсел, предметът на неговата критика трябва да бъде не начинът на живот на индивидите, а доктриналните претенции, които са същностни за християнството като мисловна система. Въведението към неговата лекция се съсредоточава върху неговото несъгласие с тези вярвания (съществуването на Бога, безсмъртието, Христос като най-добрият сред хората).

Въпреки това, към края на своята лекция, разискването на Ръсел се обръща в посока на погрешен спор против личните недостатъци на християните (налагали били тесни правила противни на човешкото щастие) и предполагаемия психологически произход на техните вярвания (в емоции и страх). Тоест, той се впуска в грешката да спори ad hominem. Дори ако това, което Ръсел има да каже по тези неща, беше честно и правилно (а то не е), остава фактът, че Ръсел е паднал до нивото да спори против претенции за истинност на основата на своята лична неприязън и психологическо охарактеризиране на онези, които лично изповядват тези претенции. При други обстоятелства философът Ръсел първи би критикувал някой студент за такова нещо. Това не е нищо друго освен срамна логическа грешка.

Забележете накратко и други недостатъци на схемата на разсъждения на Ръсел тук. Той си въобразява, че знае мотивацията на някой човек да стане християнин – макар че епистемологията на Ръсел не ми дава никакво основание да смята, че може да разпознава такива неща (особено с такава лекота и от разстояние). Нещо повече, той си въобразява, че познава мотивацията на цяла група хора (включително онези, които са живели преди много години) на основата на много, много малка извадка от неговия собствен настоящ опит. Това не са нещо повече от прибързани и необосновани обобщения, които ни разказват (ако въобще ни казват нещо) състоянието на ума и чувствата на Ръсел в неговата очевидна емоционална антипатия към християнството.

Но тогава това ни оставя лице в лице с окончателната, опустошителна грешка в доказателството на Ръсел против християнството – употребата на двойни стандарти (и скрит особен претекст) в неговите разсъждения. Ръсел желае да обвини християните за емоционалната обусловеност в тяхното посвещение към вярата, а самият Ръсел издава подобна емоционална обусловеност в своето собствено антихристиянско посвещение. Всъщност, Ръсел открито се позовава на емоционалните чувства на смелост, гордост, свобода и достойнство като основание за неговите слушатели да не бъдат християни!

Подобно, Ръсел се опитва да обвини християните за тяхното „нечестие” (като че ли такова нещо е възможно в мирогледа на Ръсел) – за тяхната жестокост, войни, инквизиции и т.н. Но Ръсел дори за миг не се спира да помисли върху далеч по-голямата жестокост и насилие на нехристияните в цялата история. В края на краищата Чингис Хан, Влад Цепеш, маркиз дьо Сад и цяла банда от други касапи не са известни в историята със своята християнска вяра! Всичко това лицемерно бива сметено под килима в лицемерното презрение на Ръсел към моралните грешки на християнската църква.

Статията на Ръсел „Защо не съм християнин” ни разкрива, че дори интелектуалният елит на този свят бива опроверган в своите собствени заблуди в съпротивата срещу истината на християнската вяра. Няма правдоподобност в предизвикателство срещу християнството, което издава предубедени догадки, прикрити философски пристрастия, поведение, което издава възприети вярвания и презумпции, които не се съгласяват една с друга. Защо Ръсел не е християнин? Като се има предвид неговият слаб опит за критика, човек трябва да заключи, че не е било по интелектуални причини.