Част Х. Блясъкът на златото

139
„За всички тези делви, вази, чаши и паници, които правих цял месец, няма да изкарам и една сребърна монета! А моят безценен камък ще ми донесе цели хиляда!“ – тържествувал грънчарят.
После веднага се отправил към царския ковчежник и му предложил да купи за господаря си прекрасния диамант с големина на орех.
– Донеси диаманта и ще ти дам две хиляди сребърни монети – казал ковчежникът.
Тръгнал грънчарят към вкъщи, а докато вървял сякаш не стъпвал по земята от щастие и гордост. Сякаш летял! Какъв късметлия бил само!
Прибрал се и започнал да изхвърля цялата си покъщнина пред вратата, а на минаващите викал с цяло гърло:
– Ей, хора! Вземайте каквото ви е необходимо от моите вещи! Който иска може да дойде да живее в моята къща. Днес аз ще си купя нова, каквато поискам, и ще имам най-скъпите вещи на света! Никога повече няма да се върна на това мизерно място!
След това изровил от градината своето съкровище, извадил ковчежето с камъка и се запътил към двореца. Там вече го очаквали с нетърпение най- знатните придворни, начело с царския бижутер. Всички изгаряли от нетър- пение да видят огромния камък. Това било просто невероятно – диамант, голям колкото орех!
– Къде е диамантът? – нетърпеливо попитал бижутерът.
– Ей сега ще го видите – казал грънчарят и започнал бавно да разопакова своето съкровище. Ръцете му треперели от вълнение.
Когато стигнал до копринения плат, с който бил увит камъкът, той се обърнал към един придворен и му наредил:
– Моля, донесете ми съд с вода, за да измия ръцете си. Тази скъпоценност не бива да се пипа с мръсни ръце.
Изпълнили желанието му, а грънчарят, след като измил ръцете си, тържествено се обърнал към царския ковчежник:
– Пригответе моите две хиляди монети в здрава торба.
И това било изпълнено. Най-после, предвкусвайки своя триумф, с бавни движения грънчарят развил копринения плат и извадил диаманта. Всички затаили дъх.
– Ето го! Ваш е! – протегнал треперещата си ръка и подал камъка на бижутера.
– Къде е диамантът? – попитал учудено той.
– Вече го държите в ръцете си! – доволно отвърнал грънчарят.
Изведнъж всички започнали гръмко да се смеят. А най-силно от всички се смеел бижутерът.

140
– Занеси си камъка вкъщи! Спокойно можеш да си забиваш пирони с него! – подиграл се той. – Това изобщо не е диамант, а обикновен речен камък. И изчезвай, докато не съм повикал стражата, измамник такъв!
Засрамен и отчаян, грънчарят хукнал към дома си. Искал час по-скоро да се прибере и да остане сам с мъката и позора си.
Но той бил забравил, че вече няма дом. Всичките му глинени съдове били на парчета, вещите и цялата покъщнина били разграбени от бедни хора, а в дома му вече се били настанили няколко бездомници.
– Вън оттук! – разкрещял се грънчарят. – Махайте се от дома ми!
– Никъде не отиваме – отвърнали те. – Ти сам ни отстъпи тази къща. Нали каза, че ще си купиш нова?
И така, кандидат богаташът се озовал на улицата. А на другия ден се наредил до просяците, които нощували в неговия дом, с протегната ръка за милостиня.
Така човекът останал беден и бездомен до края на дните си. Защото, опиянен от мисълта за огромно и лесно богатство, презрял своя занаят и честния труд, с който изкарвал прехраната си. И от глупост и алчност, унищожил граденото цял живот, забравяйки, че той е грънчар, а не бижутер.

Изтегляне 1.26 Mb.

Сподели с приятели: