Внимание! Това не е зов за помощ! Това е зов за правда! Предай нататък!
Изтегляне 38.79 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Когато попаднат в клиниката, пациентите са така упоявани с медикаменти почти до безпаметност, че свободата на действие и гаври, от страна на персонала, е безгранична
- ОБЯСНЯВАТ НА ПАЦИЕНТИТЕ, че „ТЕ И БЕЗ ТОВА НЯМА ДА ПОМНЯТ
- ПРОВЕДЕ МИ СЕ 40-ДНЕВНО ЛЕЧЕНИЕ С ОГРОМНИ ДОЗИ ПСИХОТРОПНИ ЛЕКАРСТВА (халоперидол; акинестат; диазепам; оланзапин; конвулекс), което с оглед на погрешната диагноза Е БИЛО НАПЪЛНО ИЗЛИШНО
- , телесното ми тегло се беше повишило с 40%.
| Край на кошмара
Коментар върху гореописаните събития Това, бихте казали, че е ЛЕКАРСКА ГРЕШКА. Не, уважаеми, ТОВА Е ЛЕКАРСКА ПРАКТИКА У НАС. Хората вече (за голяма част от лекарите) не са личности, те са клинични пътеки. Та тези „модерни търговци“, пишат диагнози без да им мигне окото. Гаврят се месец, два, три... (колкото им мине номера) И на всичкото отгоре, наглостта им не приключва до тук – после в следващото „Ниво“ на веригата, те ВНУШАВАТ НА ЗДРАВИ ХОРА, ЧЕ СТРАДАТ ОТ ТЕЖКО ЗАБОЛЯВАНЕ, ЗА КОЕТО ТРЯБВА ДА СЕ ВЗИМАТ ХАПЧЕТА, т.е опитват се да те направят дългосрочен спонсор на системата. И също не разбирам – откога желанието за разкрасителни процедури при жените, се счита за индикатор за психично разстройство? Нима щом съм си направила пластична операция, имам болно мислене? Нека Ви дам жокер – ако сте момиче и случайно попаднете в психиатрия, в никакъв случай не бъдете откровени, ако сте си правили или планирате да си правите корекции – явно се възприема като психоза ... След изписването посещавах психиатър. И втори. И трети специалист. И то не веднъж. Всички ме съветваха различни неща, но едно съвпадаше – подтикваха ме да взимам лекарства и да прилагам медикаментозно лечение, МИНИМУМ 10 ГОДИНИ, А ДОРИ ДО КРАЯ НА ЖИВОТА СИ. Те очакваха от мен да продължа да приемам лекарства, които не само не помагат на здравето ми, а и го разрушават. Недобросъвестни хора се опитаха да ме направят зависима – първо, към опиати, а после – към тежки лекарства за диагноза, която ми е поставена без каквото и да било основание! Опитаха се. Но за тяхно съжаление и за мое щастие – и в двата случая - не успяха. За последните 4 години не съм приемала никакви медикаменти и нито за миг не ме е сполетявала каквато и да било натрапчива мисъл/намерение/емоция, типично характерни за диагнозата БАР . Спазвам здравословен начин на живот, който подкрепя както физическото ми здраве, така и менталното. Моят личен извод е, че за да се детоксикират тялото и душата, човек първо е необходимо да премахне токсичните хора и навици от живота си. Когато попаднат в клиниката, пациентите са така упоявани с медикаменти почти до безпаметност, че свободата на действие и гаври, от страна на персонала, е безгранична. Многократно след побой или вербални обиди, персоналът, включително и завеждащият лекар, ОБЯСНЯВАТ НА ПАЦИЕНТИТЕ, че „ТЕ И БЕЗ ТОВА НЯМА ДА ПОМНЯТ“. Оскверняването в ЦПЗ-Пловдив е рутинна процедура. Но аз съм позитивно настроена и в този абзац държа да споделя с вас следното – тялото е нещо физически осезаемо, затова то лесно може да бъде наранено. Душата на човек въпреки че не е под формата на нещо видно, тя също може да бъде наранена. Но пък съществува нещо, което не може да бъде пречупено и това е волята в душата на човека. Посвещавайки се на дадена кауза, оповавайки се на волята, стимула към целта, ние живеем пълноценно. Нека не даваме право на който и да било, да ни приписва чужди грешки и неоснователни диагнози! В клиниката имаше и жени, в същото положение като моето. Учудващо е когато разбереш, че лудниците не са пълни само с крадци, бездомници, п*остит*тки, пияници, наркозависими и шизофреници. В лудниците постъпват и млади хора – ученици, студенти, и хора с престижни професии – адвокати, учители и др. Нормално ли е младо, здраво, образовано момиче в разцвета на силите си, да бъде класифицирана с тежка диагноза на психично болна, при положение че е абсолютно ясно, че е била под въздействието на опиати; да лежи четири седмици в една клиника и без резултат, да е тровена с тежки медикаменти, а после друг лекар, с лека ръка да я „изкара от гроба“ за едно денонощие? Не преувеличавам като използвам този силен израз. РОДИТЕЛИТЕ МИ БЯХА ТОЛКОВА ОТЧАЯНИ, ЧЕ КОГАТО ДОЙДОХ НА СЕБЕ СИ, РАЗПЛАКАХ МАЙКА СИ САМО С ЕДИН ПОГЛЕД – БЕЗ ДА КАЗВАМ НИЩО, МАЙКА МИ МЕ ПОГЛЕДНАЛА В ОЧИТЕ с думите „БЛАГОДАРЯ ТИ ЧЕ СЕ ВЪРНА. НЕ ИСКАМ ДА ТЕ ЗАГУБЯ ОТНОВО.“ Призовавам да бъдем отговорни, към начина, по който постъпваме с близките си, и преди да предприемаме действия, да сме наясно, че те могат да имат по-лош резултат, отколкото бездействието. За нещастие, аз попаднах в грешния момент на грешното място, и животът ме среща с човек, който ме подведе и без мое знание, АЗ СЕ ПРЕВРНАХ В ЗАВИСИМА БЕЗ ДА СЪЗНАВАМ ТОВА. Поставиха ми неоснователно диагнозата „БАР“ – биполярно афективно разстройство. ПРОВЕДЕ МИ СЕ 40-ДНЕВНО ЛЕЧЕНИЕ С ОГРОМНИ ДОЗИ ПСИХОТРОПНИ ЛЕКАРСТВА (халоперидол; акинестат; диазепам; оланзапин; конвулекс), което с оглед на погрешната диагноза Е БИЛО НАПЪЛНО ИЗЛИШНО. В резултат на престоя в болницата – униженията и силните медикаменти, здравето ми беше сериозно разрушено, както физическото, така и психичното. Социалното ми благосъстояние също беше разрушено из основи (подробно описание на последиците малко по-надолу в текста). От втория опит, попаднах на Лекар с главно „Л“, и той в рамките на едно денонощие ме „измъкна от бездната“. Моята история нямаше пагубен край, но не всеки може да има този късмет – ами ако родителите ми не бяха взели решение за преместване? Не е редно здравето на хората да се обуславя от късмет. Аз признавам, виновна съм за това, че съм се предоверила и даден човек е злоупотребил с мен. Но за долните лекарски практики в тази болница, не съм виновна аз. Извращенията и експериментите с хора, които се провеждат там, не бива да бъдат допускани да се случват където и да било по света, камо ли в държавно учреждение във втория по гоелмина град в България. Към днешна дата съм студентка. Опасявам се, че съвременното робство тепърва започва – Здравната система на България се нуждае от болни хора, за да се усвояват средства по клинични пътеки. НО ИКОНОМИКАТАТА И БЛАГОСЪСТОЯНИЕТО НА БЪЛГАРИТЕ ИМАТ НУЖДА ОТ ЗДРАВИ ХОРА. НЕКА В СВОБОДНОТО СИ ВРЕМЕ ПЪЛНИМ УНИВЕРСИТЕТИТЕ, БИБЛИОТЕКИТЕ, ПАРКОВЕТЕ, КИНАТА, ПЛАНИНСКИТЕ ПЪТЕКИ. НЕКА ОСТАВИМ С ПРАЗНИ РЪЦЕ АПТЕКИТЕ И ДЖОБОВЕТЕ НА ОНЕЗИ, КОИТО С ДЕЙСТВИЯТА СА ПОКАЗАЛИ, ЧЕ НЕ ГИ Е ГРИЖА!!! !В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ НЕ СЛАГАМ ВСИЧКИ ЛЕКАРИ ПОД ОБЩ ЗНАМЕНАТЕЛ. ИМА ЧУДЕСНИ СПЕЦИАЛИСТИ, С ВПЕЧАТЛЯВАЩИ ПОЗНАНИЯ И ВИНАГИ ЩЕ ИМА. ЛЕКАРИ, ВИЕ СТЕ СПАСИЛИ МИЛИОНИ ХОРА ОТ ГИБЕЛ, БЛАГОДАРЯ ВИ ОТ СЪРЦЕ! Но професионализмът на вашата колега ОТ ЦПЗ - ПЛОВДИВ, е компрометиран до такава степен, че ДА АСОЦИИРАТЕ НИЩОЖНИТЕ И ПРАКТИКИ С ПАЦИЕНТИТЕ КАТО „ДОПУСТИМИ“, не Ви прави чест! Тя е срам за вашата гилдия и следва да понесе отговорност за мръсните си деяния, равняващи се на престъпления – ВЪЗПОЛЗВАНЕ ОТ СЛУЖЕБНО ПОЛОЖЕНИЕ С РЕЗУЛТАТ ПОДРОНВАНЕ НА ПРЕСТИЖА И МОРАЛА НА ЛИЧНОСТТА! Ситуацията в ЦПЗ – Пловдив в обобщен вид: ГАВРА! Не лечение, а пародия. Липса на качествен контрол. Тотален парад на извращението. Зная, че лекарите не са магьосници. Не са роботи. Те също са хора, следователно не са съвършени и е неизбежно да допускат грешки, понякога. Но в историята ми не става дума само за (не)професионализма на един лекар, става въпрос за липсата на хуманност към пациента. За гаврата, за насилието и посегателството върху базисни, естествени права на човека. В качеството си на лекар, завеждащ психиатрично отделение, от г-жа Ковачева се очаква да лекува пациентите си, позовавайки се на определението за психично здраве, посочено от Световната здравна организация (което мото впрочем краси с капитални букви антрето на държавната институция, макар и за жалост – само формално, но не практически) - Световната здравна организация дефинира психичното здраве като състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие. Нека разгледаме тази сентенция в контекста на ЦПЗ-Пловдив: Физическото благополучие – нулево ниво на хигиена, силно ограничен достъп до тоалетна и баня. Връзване за леглата (обездвижване) на пациентите за продължителен период от време. Достъп до храна – спорен, само при определени условия. Психическото благополучие – лицемерие, злоупотреба със служебно положение, поставяне на диагнози на поразия, не основаващи се на конкретния случай, а по-скоро на руска рулетка. Социално благополучие – след „лечението“ и опиатите, с които неспирно ме тровеше д-р Ковачева, не си знаех името. Буквално: Бях като настолен компютър, изключен от мрежата. Съществувах физически, виждах какво става около мен, но само толкова. Чак след като постъпих в Александровска болница (гр София), получих адекватна медицинска помощ. Сякаш за първи път се учех да ходя. Нямах реакции. Не можех да си събера мислите. Едва съставях изречения. Имах тремор (мускулни спазми) – костваше ми огромно усилие да повдигна дори малка бутилка с вода и да отпия от нея. Често получавах сърцебиене. Тялото ми беше толкова изцедено от предишния престой и „лечение“ с „помощта и съдействието“ на доктор Ковачева от гр. Пловдив, че не можех да стигна без почивка от единия край на етажния коридор до другия. Умът ми беше залинял. Трудно съставях изречения. Тялото ми и външно се беше променило много. От красивата ми коса нямаше и помен. Всъщност, косата се оказа най-малкият проблем.За цял един месец бях поставена в изолация от обществото, тровена излишно с медикаменти, телесното ми тегло се беше повишило с 40%. От жизнен и амбициозен млад човек, се бях превърнала в тромаво подобие на момиче, но по-лошото беше, че не само външно изглеждах отвратително. Паметта ми беше увредена. Маниерите, погледа, говора, изобщо всеки един аспект от моята личност, беше изкривен до неузнаваемост. Всяко излизане представляваше мъка, а всеки път, в който виждах отражението си в огледалото, очите ми се насълзяваха. Дори аз самата не осъзнавах какво ми се е случило, камо ли да мога да обясня на хората около мен. Всички ме сочеха с пръст. Чувствах се като инвалид. Загубих много приятели. Наложи се да напусна университета. Дълго време нямах спомени за този 1 месец. Но имаше нещо, което не ми даваше покой и това бяха белезите по тялото ми – по ръцете и на лицето. Близките ми отказаха да дадат обяснение, смятайки че „ще ми дойде в повече“ и „по-добре да не помня“. Но аз по характер съм човек, стремящ се към истината и си поставих за цел да си спомня какво съм преживяла. Мина много време, докато настъпи момента, в който започнах да си спомням. Постепенно си спомних почти всичко. И ми стана ясно защо за персонала е такава „забава“ работата в ЦПЗ – вярват си, че всичко им е позволено. Че ще останат безнаказани. Че няма кой да си спомни. Но много грешат. Животът ми след изписването представляваше ежедневна борба. Възприемането на информация представляваше трудна задача – не можех да гледам телевизия за повече от 15 минути (заболяваха ме очите), учех се сякаш от нулата да пиша на клавиатура, общуването също беше предизвикателство. Нямах менструлен цикъл с месеци. Някои от най-близките ми хора също ми обърнаха гръб. Животът ми беше сринат, лекарските мрачни заключения и препоръки също ми тежаха на плещите, тъй като първоначално ги възприемах като чиста монета. Но имаше и положителна страна – когато удариш дъното, единственият път е нагоре. Поне така казват, или пък съм прекалила с книгите по позитивна психология (смее се). Реших да се взема в ръце. Започнах да спортувам ежедневно. Спазвах хранителен режим. Правих всичко по силите ми да осъществя трансформацията, която ми беше необходима, за да живея отново пълноценно – в баланс с тялото и ума ми. Не беше лесно, но пък го постигнах. Някои от ефектите, за съжаление, към момента (3г по-късно), са непреодолими – хронична мигрена, оплешивяване, загуба на памет както и влошаване на способността за запомняне на информация. Името ми беше осквернено. Преди описания кошмар, бях пълноправен член на обществото, имах приятели и представлявах личност, призната със своите академични успехи и отличия. След преживяното, репутацията ми е опетнена. Както в една поучителна история – учителят по математика започнал да пише таблицата за умножение на дъската, но умишлено допуснал грешка още в първото изчисление. Учениците започнали да се смеят, никой не записвал. Когато приключил, ги попитал каква е причината да не пишат, те му посочили грешката, а той отвърнал – и в обществото е така – може да имаш десетки постижения, да си бил прав стотици пъти, но когато сгрешиш, хората винаги ще сочат с пръст грешката ти. БАР е сериозна диагноза, но определено не е моята. Опитаха се да ме превърнат в жертва. В роб. И може би известно време бях точно това – мълчах. Мълчанието би значило, че те са успяли. Но аз няма да мълча повече. Готова съм да се боря за истината! Аз успях да се измъкна от лапите на здравната система сравнително благополучно – считам, че съм запазила разсъдъка си. Но хората, които извършиха безочливите си деяния и се възползваха от властта си неправомерно – те трябва да бъдат посочени. Да знае обществото какво се случва „на затворени врати“. Да премахнем от здравната система самозвани като д-р Ковачева! Да предпазим нашите близки и приятели от психическите и физически травми, които са обречени да изпитат докато биват „лекувани“! Лечението на пациенти в Центровете за психично здраве, означава не само „пребиваване в ограничена среда“, а и осигуряване на БЕЗОПАСНА среда. Средата, в ЦПЗ Пловдив НЕ Е БЕЗОПАСНА. Страхувах се за оцеляването си. Там е джунгла – писъци, системи, насилствени инжекции и сънотворни (упояване), връзване, унижения, извършвани от персонала. Хигиената е нулева. За около 30 пациента в отделението, са на разположение 2 тоалетни, БЕЗ ВРАТА, - една за сядане и една за клякане, изглеждащи като от филм на ужасите – смрад в радиус от няколко метра покрай тях. За един месец престой там, видях много. Пациенти идваха и си отиваха, но аз бях като затворник – затворник както физически, така и умствено, в резултат на неприемливата им терапия от медикаменти! Изтегляне 38.79 Kb. Сподели с приятели:
|