Външна политика на България 1944 1945 г

По време на деветосептемврийския преврат 1944 г. и непосредствено след това България е в пълна международна изолация. Върху нейното поведение на международната арена най-голямо влияние започва да упражнява Съветският съюз. Съвсем няма да е преувеличено, ако се каже, че българската външна политика след 9 септември 1944 г. се определя не в София, а в Москва. Сталин на свой ред пък държи сметка за съюзническите си ангажименти в Антихитлеристката коалиция, което пряко засяга решаването на българските външнополитически проблеми от онова време.

Първата задача на правителството на ОФ във външнополитическата област е сключването на примирие с държавите от Антихитлеристката коалиция. Решаването на тази задача се поставя в зависимост от изпълнението на едно предварително условие - незабавно изтегляне на българските войски от югославска и гръцка територия. На това условие особено държи Англия. Правителството на К. Георгиев веднага и без възражения „отписва" Сърбия и Македония, но не иска да напусне Западна Тракия. То обаче не успява да убеди Сталин, а още по-малко Чърчил в необходимостта от оставането на български войски в Беломорието. Налага се в крайна сметка изтегляне на българската войска и администрация и от гръцките територии (след като властта там се предава на гръцките комунисти). Така се открива пътят за постигане на примирие между България и държавите от Антихитлеристката коалиция, подписано на 28 октомври 1944 г. в Москва.

Друга тема на българската политика от есента на 1944 г. е участието на България в заключителния етап на войната срещу хитлеристка Германия. Предстои тя да започне на югославска територия, за което е необходимо съгласието на Тито. Под натиска на Сталин, заинтересован от мащабно участие на българската армия в тази война, югославският маршал приема българската оферта. Споразумението по този въпрос обаче не променя положението - България дава своя принос за победата над хитлеристка Германия, но не получава статут на „съвоюваща" държава. Срещу това се обявяват западните държави, особено Англия и Гърция, а Съветският съюз се ангажира в полза на българската кауза.

Освен участието във войната срещу Германия, правителството на ОФ трябва да разреши още една важна външнополитическа задача - да сключи примирие с победителите Великобритания, САЩ и СССР. По отношение на първите две страни въпросът става актуален, след като съюзническите бомбардировки принуждават правителството на Добри Божилов през февруари 1944 г. да предложи на Вашингтон и Лондон преговори за излизане от войната и за сключване на примирие. През март 1944 г. Европейската консултативна комисия (ЕКК) в Лондон започва да разработва неговите клаузи. Съвместният британско-американски проект е съгласуван едва на 25 август 1944 г. и се състои от 13 точки. От България се изисква: да скъса отношенията си с Германия и съюзниците й; да разоръжи и интернира неприятелските военни части и граждани; да постави под контрол неприятелската собственост. Нейните войски и администрация трябва да се изтеглят от окупираните територии на „съюзните" държави, което означава, че националното обединение, постигнато през 1941 г., отново ще загуби реални очертания. Предвидена е възможност за окупация на страната, като „върховният командващ има правото да придвижва свободно съюзни сили през българската територия за сметка на България, ако военното положение изисква", или ако българското правителство не изпълнява примирието. При това България трябва да изпълнява разпорежданията на съюзниците за ползване и контрол на нейния транспорт, както и да осигури доставки, услуги и местна валута, каквито съюзниците поискат, „за използване от техните сили или мисии в България, или за продължаването на войната" (участие в нея обаче не се предвижда).

Съветският представител в СКК е запознат с американско-британския проект, но в момента, в който го представя на своето правителство, съветските войски завладяват Румъния и излизат на северната българска граница. При новосъздадената ситуация СССР не е заинтересован от сключване на примирие между България и западните съюзници, защото тази стъпка силно ще намали шансовете му да включи страната в своята зона за сигурност. Затова на 29 август 1944 г. Москва официално уведомява Лондон и Вашингтон, че няма да участва в обсъждането на „условията за капитулация на България" и оставя на тях да решат този въпрос, тъй като СССР не е във война с тази страна. Ходът на военните действия и стремежът да се запази Анти-хитлеристката коалиция карат САЩ и Англия да преценят плюсовете и минусите от евентуално подписване на примирие с България при игнориране на желанията на СССР. Надделява разбирането, че ако страната бъде оставена в съветската сфера на влияние, единството на коалицията ще се запази, а Москва ще прояви отстъпчивост в стратегически по-важни за САЩ и Англия региони, например в Италия и Гърция. Затова американските и британските дипломати използват всички средства, за да забавят и осуетят подписването на примирието с пристигналата на 30 август 1944 г. в Кайро българска делегация.

След като на 5 септември 1944 г. СССР обявява война на България, статутът му по отношение на нея се изравнява с американския и британския. Правителството на К. Муравиев веднага се обръща към Съветския съюз с молба за примирие, но Москва не реагира, с което показва отношението си към кабинета. Във Форийн офис са наясно със съветските намерения, но въпреки това настояват българската делегация да остане в Кайро, за да я използват като аргумент в бъдещите нелеки преговори със съветската страна.

На 9 септември 1944 г. новото правителство на ОФ назначава четиричленна делегация, която трябва веднага да замине за щаба на 111 Украински фронт и да влезе във връзка с Ф. Толбухин „с цел да узнаят окончателните условия но преустановяването на военните действия на Съветската армия срещу България", както и да разисква но условията на примирието и за възстановяване на дипломатическите отношения със Съветския съюз. Същия ден съветската страна официално заявява, че след като на 7 септември българското правителство е оповестило, че е скъсало отношенията си с Германия, а на 8 септември й е обявило война, „сега съветското правителство намери за възможно да разгледа молбата на българското правителство относно преговорите за примирие". Така кабинетът на ОФ получава недвусмислен знак за съветското благоразположение, а в Лондон съветският представител в ЕКК предлага да се подновят дискусиите по примирието с България, тъй като СССР също е в състояние на война е нея и има свои допълнения и поправки към проектодокумента.

От 12 септември 1944 г. в НКК започва обсъждането на съветския проект за примирие. Фактът, че в България вече се намират съветски войски, предопределя новите момеши в нею. Съветската страна настоява преговорите да се водят в Москва, където е главното командване на намиращите се в България войски, а примирието да бъде подписано от името на съюзниците само от маршал Толбухин. Предвижда се участие на българската армия във войната срещу Германия и свободно придвижване и оказване на помощ на съветските и съюзническите сили на територията на страната. Ново е и предложението да се създаде Съюзна контролна комисия (СКК) под ръководството на съветското върховно командване, която да следи за спазване на примирието.

Някои от съветските предложения обаче пораждат спорове между съюзниците. Първоначално английската и американската страна се опитват да наложат примирието да се подпише в Кайро, където вече е изпратена българска делегация, или поне в Анкара. По-съществено е искането им под документа, освен съветския представител, да се подпише и представител на западните съюзници, което би засилило позициите им при прилагане на клаузите на примирието. Спорове предизвиква и участието на България във войната срещу Германия, но най-вече въпросът за ръководството на СКК. Американската и британската позиция е, че комисията трябва да бъде под общото ръководство на съветското главно командване през целия период на нейното съществуване, но докато за времето до капитулацията на Германия западните делегации в комисията ще имат подчинена роля, то след това, до сключването на мирния договор, се настоява те да получат повече правомощия и СКК да работи съгласно инструкциите на трите правителства.

При обсъждането на примирието Великобритания неизменно настоява българските войски да се изтеглят от гръцка и югославска територия. Това е свързано както с нейните стратегически интереси в региона, така и с ангажиментите й към Гърция. В съветския проект обаче няма такава клауза и това силно безпокои Форийн офис. В средата на септември 1944 г. А. Идън е категоричен, че най-главната цел е „незабавната евакуация" на българите от гръцка и югославска територия, като „това изтегляне трябва да се извърши предварително, преди каквото и да е примирие". С това условие Англия за пореден път демонстрира твърдата си подкрепа за Гърция и убеждението, че България трябва да бъде строго „наказана" за поведението й в предходните години.

Все пак Кремъл не отхвърля с лека ръка възможностите в това отношение. Изпращането на съветски военни части към Беломорието е прекалено голям риск, като се има предвид заявеното още през май 1944 г. желание на Англия за доминиращо влияние в Гърция срещу съгласие за ръководна роля на СССР в Румъния. Затова, когато на 22 септември 1944 г. английската страна съобщава, че има намерение да изпрати свои въоръжени сили в Гърция, още на следващия ден съветското правителство информира Лондон, че се придържа към духа на разговорите от май, разглежда Гърция като „сфера на британските военни операции" и няма да изпрати там свои войски. Същевременно в Кремъл не са чужди на мисълта да се възползват от присъствието на българския корпус в Бсломорието, за да реализират своите планове. Изтеглянето му не фигурира в съветския проект за примирие; Москва не отправя такова искане към България и не се противопоставя на мерките, които правителството на ОФ предприема, за да оправдае оставането на българските части в Беломорие-то. Българските управляващи подготвят два варианта, като изборът на единия от тях ще зависи от условията, които Антихитлеристката коалиция би предявила. Първият вариант предвижда корпусът да остане в Беломорието и от 11 септември до началото на октомври 1944 г. войските му са прегрупирани за отбрана срещу изтеглящите се германски части. Същевременно се извършва и подготовка за втория вариант - оттеглянето, като за целта е изработен подробен план и част от военното имущество е прехвърлено във вътрешността на страната. Първият вариант би създал благоприятни условия за справедливо решаване на един от аспектите на българския национален въпрос и предпочитанията на правителството на ОФ естествено клонят към него. Осъществяването му обаче е крайно проблематично поради накърняването на ревниво пазените британски позиции в Средиземноморието!

Така задачата-максимум е да се запази Западна Тракия, а ако се наложи изтегляне на войските, задачата-минимум, която БРП (к) си поставя, е да се подкрепи борбата на гръцките партизани и Нацио-налмоосвободителнилт фронт (ЕАМ), доминиран от комунистите, срещу т. нар. „националисти", на които се опира Англия. За целта още на 11 септември 1944 г. в Беломористо са изпратени министрите Добри Терпешев (БРП (к)) и Димитър Нейков (БРСДП). На срещите си с представители па ЕАМ те заявяват, че българската гражданска администрация се изтегля, а властта се предава на местното население и ЕАМ. На 13 септември 1944 г. гръцките партизани заемат градовете Дедсагач, Драма и Кавала. През следващите дни ръководителят на британската военна мисия майор Милър настоява пред командира на II корпус ген. Асен Сираков администрацията в тези градове да бъде отнета от партизаните и да се предаде на националистическите части на Андон Чауш, а българските войски да се изтеглят от Беломористо. На 16 септември майор Милър дори пристига в София, за да търси намесата на Министерството на войната, но там не подкрепят нито едната, нито другата страна в гръцката съпротива.

Българското правителство не може да поеме риска да решава самостоятелно такива въпроси и още съшия ден се обръща с меморандум към правителствата на СССР, САЩ и Великобритания. Изтъквайки, че е подложено на натиск и заплахи и от ЕАМ, и от А. Чауш, а не иска да бъде въвлечено в гръцките конфликти, то посочва, че ако българските войски се изтеглят от Тракия, „двете противостоящи гръцки групировки са застрашени от взаимна изтребителна война". Така българската страна намеква, че оставането на корпуса е оправдано, защото би могло да предотврати разгарянето на гражданска война в Гърция. Пак на 16 септември 1944 г. българското правителство получава нов аргумент, с който може да обоснове необходимостта корпусът да остане в Беломорието: със заповед на маршал Толбухин българските въоръжени сили са поставени в оперативно подчинение на съветското командване и вече само то може да разреши изтеглянето им . Правителството бързо се възползва от предоставената възможност и в нов меморандум до трите съюзни държави аргументира необходимостта от българско военно присъствие в Беломорието вече по чисто военни съображения. С двата меморандума българската страна, подпомагана тактично от Москва, се опитва внимателно да отстоява интересите си в Беломорието, без да поема голям риск. В случай на остра английска реакция и двете страни са готови да отстъпят, за да не бъде заплашено единството на Антихитлеристката коалиция.

В началото на октомври изготвянето на примирието в ЕКК в Лондон изглежда блокирано поради липсата на напредък в съгласуването на спорните въпроси. Същевременно военната ситуация на Балканите се усложнява. На 3 октомври 1944 г. Хитлер заповядва германските войски да се изтеглят изцяло от Гърция; на следващия ден е извършен британски десант в Пелопонес и след десетина дни английските части влизат в Атина. При това положение оставането на българските войски в Беломорието би могло да предизвика сериозни усложнения за реализирането на британските намерения. Англия обаче разполага с много ефикасно средство, за да постигне отстъпки - тя отказва да преговаря по примирието с България, преди корпусът да се изтегли.

Забавянето и конфликтите не са в интерес и на СССР. На 6 октомври 1944 г. Сталин нарежда на Г. Димитров: „Българите би трябвало да изтеглят своите войски от Тракия и Македония.

Българските надежди за запазване на Беломорието се оказват илюзорни. Затова БРП (к) бърза да реализира поне програмата-минимум. В областта е изпратен „върховният правителствен делегат" Сава Гановски, който инструктира командването българските войски там да оказват подкрепа на ЕАМ, а на 6 октомври заедно с Мачукас и Елефтсриос - като „представители на гръцката общественост", подписват протокол за предаване на цялата администрация на местното население и за открито подпомагане на въоръжените сили на ЕАМ .

Развръзката но спорните въпроси около примирието с България идва при посещението на британския премиер Уинстьн Чърчил в Москва от 9 до 17 октомври 1944 г. Целта на Чърчил е да провери готовността на съветската страна да се придържа към процеса на започналото през май 1944 г. разделяне на Европа на „сфери на влияние" и но възможност да включи нови държави в тях.

Първият важен разговор между Чърчил и Сталин се провежда късно вечерта в деня на пристигането на британската делегация, в присъствието само на двамата външни министри и преводачите. Предварително е уговорено дискусиите да се наблюдават и от американския посланик в Москва Аверил Хариман, но необичайно късната среща не предполага делови разговори и той отсъства. Американската страна многократно е показвала неодобрение към определянето на каквито и да е сфери на влияние в хода на военните действия и вероятно отсъствието на А. Хариман кара Чърчил да прецени, че „моментът" е „удачен", и да предложи на Сталин „процентно" разделяне на Балканите. Към вече уточнените 90% съветско влияние в Румъния и 90% британско в Гърция Чърчил прибавя и България - 75% съветско влияние срещу 25% западно, а за Югославия и Унгария предвижда по 50%.

В стенограмата на разговора с отбелязано, че „след кратка дискусия" е постигнато съгласие за Румъния, Гърция, Югославия и Унгария, но заявлението на Чърчил, че но отношение на България интересите на Англия са по-големи, отколкото към Румъния, е довело до по-подробно обсъждане на „престъпленията, извършени от България".

Възприетият от Сталин и Чърчил „ориентир" дава тласък и на решаването на спорните въпроси около примирието с България. На 10 и 11 октомври 1944 г. външните министри В. Молотов и А. Идън постигат съществен напредък в съгласуването на позициите на двете страни, макар и в условията на открит „пазарлък". Министрите са единодушни, че „българите трябва да почувстват, че не са победители" и че България трябва да бъде държана отговорна „за миналите си престъпления". След това А. Идън залага на тактиката на отстъпки по второстепенни въпроси, за да извоюва по-стабилни позиции при обсъждането на най-важните за Англия проблеми за незабавното изтегляне на българските войски от Беломорието и особено за ръководството на СКК. Британският външен министър прави първата стъпка - съгласява се подписването на примирието да стане в Москва и веднага се опитва да използва полученото предимство, като настоява за равнопоставеност в СКК. В. Молотов обаче „изравнява" позициите. Преди да допусне дискусия по сложния проблем, той също прави компромис и се съгласява примирието да бъде подписано освен от маршал Толбухин и от командващия съюзническите войски в Средиземноморието - ген. Хенри Уилсън.

Останалата част от заседанието на 10 октомври е посветена на споровете за СКК. А. Идън отстоява американското предложение в периода до края на военните действия в Европа тя да бъде под общото ръководство на съветското главно командване, но след това и до сключването на мирен договор с България тя да се ръководи от директивите на трите съюзни правителства, а страната да се задължи да посрещне всички по-нататъшни съюзнически искания за възстановяване на мира и сигурността. Идън не излага убедителни аргументи в полза на това предложение, а упорито повтаря, че Великобритания е била три години във война с България и не може да е само наблюдател в Комисията, както се е съгласила да бъде в Румъния.

В. Молотов с по-изобретателен в опитите да ревизира западното предложение. Той отбелязва, че в България няма да има окупационни зони, както в Германия, и ако трима души от трите страни носят отговорност в СКК за дейността й, „ще се получи объркване, което да доведе до конфликт". Молотов настоява, че „вредите, нанесени от България на Съветския съюз, са многократно по-големи, отколкото на който и да е друг", но много по-убедително звучи напомнянето му, че Румъния и България са черноморски страни и нямат достъп до Средиземноморие го, поради което Англия би трябвало да има „съвсем малък интерес" към тях. Стремежът на Молотов е да окаже натиск върху Идън и той да се съгласи на 90% съветско влияние в България. За целта съветският министър ловко обвързва спорния въпрос за СКК с процентите за Югославия и Унгария и подхвърля различни комбинации, които да засилят съветското влияние в тези държави. Идън обаче е непреклонен и отстъпва само по един пункт - да има постоянен съветски председател на СКК през целия период на действието й. В крайна сметка съветската страна също прави компромис. На следващия ден Молотов и Идън се договарят през първия период в СКК да няма директно британско или американско участие, но след края на войната срещу Германия до подписването на мира с България ръководната роля на Съветския съюз в СКК да бъде в известна степен ограничена в полза на британския и американския представител.

Плод на двустранен компромис е и решението по категоричното и многократно изразяваното британско искане за изтегляне на българските войски от заетите през 1941 г. територии. На 11 октомври 1944 г. от името на трите дьржави-победителки българското правителство с информирано, че „необходима предпоставка" за започване на преговори за примирие е евакуирането на „всички български войски и всички български чиновници от гръцка и югославска територия". Изтеглянето трябва да започне незабавно и да завърши за 15 дни. Така целта, която Форийн офис поставя на първо място по отношение на България, е напълно постигната. СССР обаче прибавя важно уточнение към предварителното условие - изискването за евакуиране на войските не се отнася за тези, които в направление на Ниш и южно от него водят операции, съгласувани с Тито и съветското командване. Съветският съюз реализира стремежа си да осигури участието на българската армия във войната, разчитайки да получи в резултат военни и политически предимства.

Българското правителство е подготвено за подобно условие и в деня на получаването му съобщава на победителите, че още на 10 октомври 1944 г. е решило да започне незабавно оттегляне на войските от гръцка територия, а евакуирането на гражданската администрация е започнало по-рано и вече е почти приключило. В 19 ч. на 25 октомври българските войски от Западна Тракия вече са разположени в районите на Петрич, Неврокоп, Кулата, Смолян и Момчилград. С подкрепата, която СССР дава на английското искане, се слага край на илюзиите за възможно отстояване на българските национални интереси в Беломорието. В замяна Англия отхвърля включването в примирието на гръцките претенции за териториално разширяване на север.

След като в Москва съветската и британската страна се споразумяват по спорните въпроси, пътят към подписването на примирието вече е открит. Ако се изключи половинчатото американско възражение по чл. 18 за СКК, определено може да се каже, че Вашингтон, иначе добре информиран за хода на разговорите, проявява съзнателна дистанцираност и готовност да се съобрази е предварителните съветско-британски споразумения и да ги признае за окончателни. В късната есен на 1944 г. американската дипломация изглежда склонна да приеме факта, че след като съветската армия е влязла н България и Москва я разглежда като част от своята сфера на сигурност, противопоставянето ще бъде безполезно и ще изложи на риск единството на Антихитлеристката коалиция преди решаващите операции срещу Германия.

При това положение ЕКК в Лондон няма особени проблеми при окончателното обсъждане на текста на примирието. Той е готов на 23 октомври 1944 г., а вечерта на 26 октомври е връчен на пристигналата в Москва 10 дни по-рано българска делегация13. Тя е водена от министъра на външните работи проф. Петко Стайнов („Звено"); . Делегацията заминава за Москва с надеждата, че новото ОФ правителство ще бъде благоприятно прието от съветска страна както поради нетния състав, така и поради първите му вътрешно- и външнополитически инициативи. На срещата на делегацията с В. Молотов (17 октомври 1944 г.) П. Стайнов дава емоционален израз на тези настроения, като изразява благодарност, че преговорите са в Москва, „тъй като българският народ е убеден и винаги е бил убеден, че Москва му носи щастие". Молотов обаче предупреждаваме „любезността е едно, а същината на работата, която предстои, е друго", и добавя: „Не бъдете много оптимисти. България ще трябва да понесе известни тежести. Ние не сме сами, имаме съюзници, които настояват България да носи отговорности главно под влияние на вашите съседи. Какво е правила България в Сърбия? Какво е търсила тя в Гърция? Зад нас стоят и нашите съюзници, но все пак ние се мъчим да смекчим онова, което искат от вас..."

След връчването на проекта за Съглашението българската делегация има едно денонощие да се запознае с него и в 22 ч. на 27 октомври започва неговото обсъждане със съюзниците. Първо е констатирано, че предварителното условие по изтеглянето на българските войски и администрация е изпълнено, след което В. Молотов заявява, че съюзниците са готови да отговорят на въпросите на българската страна но клаузите. Следват уточнения за датите на скъсване на отношенията с Германия и Унгария и се приемат като вече изпълнени изискванията на редица членове от съглашението. По някои клаузи българската делегация излага допълнителни аргументи е желанието да се постигне повече яснота. Тя не оспорва изискването на чл. 9 - България да върне цялата собственост на обединените народи, включително гръцката и югославската, и да внесе репарации, както и на чл. 11 -да върне изнесените от тяхна територия ценности и материали. Но в името на справедливостта настоява да се поясни, че това не се отнася до собственост, унищожена или отвлечена от германските завоеватели от териториите на Обединените нации, Гърция и Югославия, както и че България ще трябва да плати репарации само за загубите и щетите, „причинени от органите на Българската държава по време на българското управление в местата, където това се е случило". Реакцията на Молотов и западните делегати обаче е единодушна: чл. 9 и 11 не трябва да се променят. Така на практика преговори не се водят, а изискванията на победителите са продиктувани на победените, които не без основание наричат Съглашението „присъда".

Окончателното приемане на Съглашението за примирие става на 28 октомври 1944 г., когато под него слагат подписите си маршал Ф. Толбухин, ген. Джеймс Гамсл и българските делегати II. Стайнов, Д. Тсрпсшсв, Н. Петков и II. Стоянов. Съглашението урежда въпросите за съдействието, което България трябва да оказва на Антихитле-ристката коалиция в хода на военните действия; потвърждава изискването за евакуиране на всички български поданици и за анулиране на „всички законодателни и административни положения, които се отнасят до анексирането или включването в България на гръцка и югославска територия"; предвижда освобождаване на военнопленниците и арестуваните за дейност в полза на Обединените народи; отмяна на дискриминационното законодателство; сътрудничество при задържането и съденето на лица, обвинени във военни престъпления; разтуряне на фашистките организации. В друга част от клаузите са гарантирани икономическите нрава и интереси на съюзниците. Предвижда се България да върне цялата им собственост и всички ценности и материали, изнесени от териториите им, както и да предаде като трофей намиращото се в страната военно имущество на Германия и сателитите й. Обемът на репарациите за загубите и вредите е оставен за определяне в бъдеще, но чл. 15 изисква българското правителство да изплаща редовно, още от влизането на Съглашението в сила, парични суми в българска валута и да предоставя стоки, средства и услуги, „които могат да потрябват на Съюзното (Съветското) главно командване за изпълнението на неговите функции". Спазването на примирието трябва да се следи от Съюзна контролна комисия (СКК) начело със съветски председател и „с участие" на британски и американски представители. Внесено е частично уточнение, изгодно за съветската страна, според което през периода между влизането в сила на примирието и приключването на войната срещу Германия СКК „ще бъде под общото ръководство" на съветското главно командване, т.е. западните представители няма да шраят особена роля, но нищо не се казва за тяхното положение през втория период - до сключването на мирния договор.

Към Съглашението има и протокол, който дава разяснения но някои клаузи (например, че плащанията но чл. 15 се отнасят и за нуждите на представителите на САЩ и Великобритания в България) и пред българското правителство се поставя изискването незабавно да предостави хранителни продукти на населението на пострадалите от „българската агресия" гръцки и югославски територии.

С подписването на примирието се създават по-благоприятни условия за преодоляване на международната изолация на България. През ноември 1944 г. в София пристигат като политически представители на своите държави, натоварени с поддържане на дипломатическите отношения до пълното им нормализиране, Александър Лавришчев (съветски пълномощен министър в България от 1940 до септември 1944 г., заменен по-късно от Степан Кирсанов) и Мейнард Барнс (работил в американската легация в София в периода 1930-1934 г.). У. Хаустьн-Бозуол заедно с цялата британска част от СКК пристига още в началото на октомври 1944 г., преди подписването на примирието. Пак през октомври де факто са уредени отношенията и с Франция; през януари 1945 г. са възобновени отношенията с Италия, а в София е изпратен и политически представител на Югославия. България изпраща със същия ранг в СССР, Югославия и Франция съответно Димитър Михалчев, Петър Тодоров и Евгени Силянов.

Лондон и Вашингюн обаче не са особено развълнувани от тези призиви и до пролетта на 1945 г. не нарушават постигнатите споразумения с Москва, разчитайки на нейната добронамереност в други, по-важни за тях райони. Форийн офис възлага на своите представители в България да защитават най-вече британските търговски интереси и да подкрепят гръцките претенции, като не пропуска да припомни, че СССР има „силен интерес към България като славянска държава и фактът, че окупационните сили в нея са съветски, а страната е във военния театър на съветската армия, както и това, че СКК ще бъде под ръководството на съветското главно командване... означава, че съветското правителство ще ирае главна роля в привеждането в сила на примирието". Още по-дистанцирани са във Военния департамент на САЩ, където през есента на 1944 г. откровено смятат, че „българските работи нямат особена важност за Съединените щати". Все пак англичаните в СКК не се отказват от опитите да разширят позициите си в България, макар че в това отношение не срещат подкрепа от американската мисия, която първоначално е доста инертна, а и самите британски усилия са повече към организиране на изпълняването от българска страна (предвидено в протокола към примирието) на гръцките искания от икономическо естество. През януари 1945 г. САЩ също напомнят, че държат на предложението си за втория период на примирието, когато няма да приемат „статут, който би позволил на нашите представители да действат в качеството си само на наблюдатели", а СКК би трябвало да работи „съгласно инструкциите" на трите правителства. И САЩ, и Великобритания обаче не са особено настоятелни и не минават определените от предварителните договорености граници. За тях, както и за Съветския съюз, единството на Антихитлеристката коалиция е особено важно преди завършващия етап на войната. Така с тяхното одобрение победена.

България, в кояю се намират съветски войски и доминирана от съветски представители СКК, е оставена в съветската сфера на влияние, а въпшнияг фактор разширява възможностите си за пряка намеса във вътрешно- и външнополитическата дейност на страната.

През януари 1945 г. БРП (к), подкрепена от С. Бирюзов, нанася първите сериозни удари на преките си конкуренти за властта но ентусиазмът й бързо е вкаран в рамките на официалната съветска политика. Сталин не одобрява стремежа на българските комунисти да играят ръководна роля в страната, тъй като подобно поведение може да провокира конфликти със съюзниците в Антихитлеристката коалиция народи решаващия удар срещу Германия.

Призивите на Сталин към умереност са свързани и с предстоящата втора среша на „тримата големи" в Ялта (4-11 февруари 1945 .). Месец по-рано Държавният департамент стига до извода, че ако САЩ подпомогнат икономически усилията на балканските страни за възстановяване, ще спечелят симпатиите на техните народи и ще създадат условия за „провеждане на относително либерална политика" в тях. В Ялта Рузвелт предлага на Чърчил и Сталин да приемат Декларация за освободена Европа, която президентът възнамерява да използва като инструмент за налагане на западния модел в източноевропейските държави. В нея се предвижда правителствата на СССР, САЩ и Великобритания да съгласуват политиката си по отношение на помощта, която ше оказват на народите в Европа. Трите държави ще подпомагат създаването на временни правителства с представяне на всички демократични елементи, които да проведат свободни демократични избори и да установят правителства, отговарящи на волята на народа.

Сталин е наясно с действителните цели на Декларацията и не може да не забележи, че предлаганата в нея равнопоставеност на трите държави противоречи на съглашенията за примирие с Румъния, България и Унгария, които признават приоритета на СССР. Въпреки това Сталин подписва Декларацията, и на всяка от трите страни е предоставено правото на „вето", което предварително я обрича на неуспех. Приемането й обаче позволява на САЩ и Великобритания да я използват за натиск срещу бившите сателити от съветската сфера на влияние и да аргументират с нея опитите си за по-активна намеса там, на каквато според примирията нямат право.

Първият опит е направен броени дни след приключване на Ял-тенската конференция. Москва действа безцеремонно в Румъния, където е уговорено 90% съветско влияние, и налага смяна на правителството. Този акт дава повод за изпробване на ефикасностга на Декларацията.

В началото на април 1945 г. Държавният департамент прави пореден опит за прилагане на Ялтенската декларация - този път в България, където са договорени 25% западно влияние. Поводът са предстоящите парламентарни избори, които според САЩ не могат да се проведат без външна помощ. За целта Държавният департамент настоява да се създаде тристранен комитет, който да окаже предвидената в Декларацията подкрепа, като при отказ ще се постави нод съмнение представителността на бъдещото българско правителство. Англия подкрепя американското предложение, но СССР се възползва от правото си на вето и го отклонява, тъй като при неустойчивото политическо положение в България то ще окаже подкрепа на нрозападно ориентираните среди. В същото време, за да не се конфронтира със съюзниците си, Москва внушава на българските управляващи да отложат предвидените за края на април избори. Безрезултатен остава и предприетият по същото време пореден британски протест срещу неравностойното положение на западните представители на СКК в България.

От този момент ча известно време Англия и САЩ имат различно поведение към България. Докато САЩ продължават да се придържат към тактиката на използване на Ялтенската декларация за натиск върху страните от съветската сфера, Форийн офис анализира последиците от следваната линия и стига до заключението, че нейната не-ефикасност засилва съмненията на Москва, че Англия не се придържа към договореностите и може да предприеме ответни действия спрямо Гърция, където положението без друго е твърде сложно. От друга страна, крайно смраничените възможности на британските представители в СКК не осигуряват реална защита на британските интереси и така се накърнява авторитетът на Англия. Затова през май 1945 г. Форийн офис обмисля вариант да се ускори сключването на мирни договори със сателитите. За да се осъществи по-бързо този план, Лондон е готов да сключи мирните договори с действащите в Румъния, България и Унгария правителства, т.е. отказва се от американското настояване за тяхната задължителна реорганизация в духа на Ялтенските принципи.

Тази тактика съвпада със съветските намерения да се оказва подкрепа на същите, толерирани от Москва, правителства. На 27 май 1945 г. Сталин предлага на Чърчил и на новия американски президент Хари Труман (Рузвелт умира през април с.г.) трите държави да възстановят дипломатическите си отношения с България, Румъния, Финландия и Унгария. Това би могло да улесни реализацията на британския план за бързо подписване на мирни договори, но Чърчил все пак решава да не действа самостоятелно и да изчака американската реакция. Труман отговаря, че е съгласен с предложението за Финландия, която вече е показала „искрената си преданост към демократичните процедури и принципи", но настоява Ялтенската декларация да бъде приложена към другите три страни, в които липсват „такива ободряващи признаци", и правителствата им не са достатъчно демократични. Държавният департамент активизира и действията за реорганизация на СКК, като настоява СССР да се съобрази с изразената още през есента на 1944 г. американска позиция за равнопоставеност на представителите на трите страни в Комисиите след края на военните действия в Европа. Москва не желае усложнения със САЩ и нрави поредния компромис през юли се съгласява на известно разширяване на участието на западните представители в СКК. При това положение Англия се отказва от идеята за бързо подписване на мирните договори и присъединява усилията си към дипломатическите инициативи па САЩ.

През лятото на 1945 г. победителите трябва да намерят отговор на редица въпроси, свързани със ситуацията в Европа след капитулацията на Германия. Преговорите се водят недалеч от Берлин - в двореца Цицилиенхоф в Нотсдам. В конференцията (17 юли-2 август 1945 г.) участват Сталин, Труман и Чърчил (заменен на 26 юли от новоизбрания премиер Клемент Агли). В навечерието й българският външен министър П. Стайнов се обръща към тримата с нота, предназначена да подкрепи съветските усилия за възстановяване на дипломатическите отношения с бившите сателити. В нея се подчертават участието на България във войната срещу Германия, стриктното изпълнение на примирието и предприетите от правителството на ОФ мерки за демократизиране на политическия живот. Същите аргументи използва и Сталин, за да отхвърли направеното в първия ден на Потсдамската конференция предложение на американската делегация за „незабавна реорганизация" на правителствата в България и Румъния. В него се предупреждава, че без такава стъпка те няма да бъдат признати и с тях няма да се сключи мирен договор. Американската страна настоява трите държави-победителки да обсъдят какви мерки в духа на Ялтенската декларация да вземат, за да помогнат при провеждането на „свободни и невъзпрепятствани избори" в бившите сателити. Същевременно САЩ предлагат Италия, с която вече са възстановени дипломатическите отношения, отново да бъде поставена в привилегировано положение, първо да се изготви мирният договор с нея и да бъде подкрепено приемането й в ООН.

Отговорът на съветската делегация е категорично против „намесата във вътрешните работи" на България и Румъния. За първи път съветската страна официално свързва въпроса за положението в България и Румъния с това в Гърция и в противовес на американските искания предлага да се вземат неотложни мерки, тъй като там „все още не е налице необходимият ред, където законността не се уважава, където свиреиства терор срещу демократичните елементи, изнесли на раменете си основната тежест на борбата с немските окупатори". Съветският меморандум завършва с призив „още през следващите дни" да се възстановят дипломатическите отношения с Румъния, България, Унгария и Финландия.

В крайна сметка заключителният протокол на Потсдамската конференция е плод на компромиси. Сталин се стреми да запази военновременното сътрудничество със САЩ и Англия с оглед на стратегическите интереси на СССР, а западните съюзници не проявяват прекалена настойчивост към бившите сателити, като поставят на преден план много по-важните за тях въпроси за следвоенното устройство на Германия и Полша, а и войната в Далечния изток още не е завършила. Конференцията приема предложението на X. Труман мирните договори да се изработят от Съвет на министрите на външните работи (СМВнР) на СССР, Великобритания, САЩ, Франция и Китай, като мирният договор със съответната победена държава ще се изработва само от онези, които са подписали примирието с нея, т.е. с България, Румъния и Унгария договорът ще бъде изработен от СССР, САЩ и Великобритания. Сталин се съгласява подготовката на договора с Италия и подкрепата за влизането й в ООН да се поставят като неотложна задача, а сключването на мира с бившите сателити да стане само с признати демократични правителства в тях. След продължителни разисквания американската и британската страна приемат съветското предложение СССР, САЩ и Великобритания сами и поотделно да преценят дали и кога да установят дипломатически отношения със сателитите още преди сключването на мирните договори. Оценено в перспектива, това решение изцяло обслужва плановете на Съветския съюз и му осигурява свобода на действие, от която само две седмици по-късно той ще се възползва. САЩ с лекота отстъпват и от друго свое предварително искане - за равно участие в СКК. Решенията на конференцията запазват приоритета на СССР в трите комисии с незначителни промени в полза на западните представители.

След Потсдам в съветската външна политика продължава стремежът за разбирателство със САЩ и Великобритания и свързаната с него готовност за компромиси, които обаче да не засягат основните съветски интереси. Британските възгледи по отношение на България също не се променят. Форийн офис продължава да гледа на нея като на част от съветската сфера, където крайни действия не са желателни, включително и заради британските проблеми в Гърция. Лондон предпочита да не предприема инициативи, а да подкрепя тези на САЩ, без да обтяга отношенията си със СССР. Вашингтон обаче не се отказва да търси пътища за по-солидни позиции в България и Румъния, макар в Потсдам да не успява да наложи искането си за незабавно реорганизиране на българското и румънското правителство. Към засилена активност го подтикват насрочените за 26 август 1945 г. парламентарни избори в България и призивите на М. Барнс от София, че САЩ трябва да окажат подкрепа на силите около Н. Петков, които се противопоставят на БРИ (к). Американският представител вдъхва надежди на земеделския лидер, че правителството на САЩ ще застане на негова страна в контекста на втвърдяващото се отношение на Вашингтон към СССР след разгрома па Германия.

Тези внушения, както и настойчиво заявяваното от САЩ искане да се приложи Ялгенската декларация в България, подтикват групата около Н. Петков на 26 юли 1945 г. да се обърне към министьр-председагеля К. Георгиев и към СКК с предложение изборите да се отложат и да се извършат „под международен контрол", тъй като в страната няма достатъчно гаранции за демократичното им провеждане. Целта на Н. Петков с да окаже натиск върху Англия и САЩ, като им даде аргумент за пряка намеса в духа на официалните им заявления, че искат да се приложи Ялтенската декларация. Така условията в страната, съчетани с действията на западните представители, водят до открито оформяне на опозиционни политически групи.

Във Вашингтон обаче призивите на М. Барнс са посрещнати резервирано. САЩ още не са си осигурили съгласието на Москва по особено важните въпроси за бъдещия кошрол в Далечния изток и нямат намерение да я провокират е ненремерен натиск но отношение на държавите в съветската сфера на влияние. Стремежите на Държавния департамент и на Барнс съвпадат, що се отнася до реорганизирането на българското правителство, но докато М. Барнс смята, че Ва-шингтон открито и сериозно трябва да се ангажира с налагането му, официалната американска позиция е, че до него трябва да се стигне най-вече в резултат на действията на вътрешните опозиционни сили. Те трябва да предизвикат криза, която да направи неизбежна правителствената промяна, а САЩ да останат „зад кулисите", като ролята им се сведе до внушения към опозиционните политици, че ще получат американска подкрепа. Смисълът, който Вашингтон влага в нея, е испричнаване на нерсорганизирания кабинет и несключване на мирен договор с него, т.е. подкрепа, която няма да дразни Москва, защото не излиза извън рамките на решенията от Потсдам.

Резултат от това разбиране са двете американски ноти от 13 и 20 август 1945 г., последвани на 21 август и от британска нота. В тях се констатира липсата на условия за демократични избори, но не се иска отлагането им, за да не се нарушават постите ангажименти. След първата нота Москва дава косвена подкрепа на българското правителство за провеждане на изборите, като се възползва от Потсдам-ските решения и на 14 август 1945 г. възстановява дипломатическите отношения с България. Търсеният ефект обаче не е постигнат; следват новите ноти и това кара Москва да преоцени ситуацията от гледна точка на своите интереси в коалицията. Ако открито застане зад провеждането на изборите, има сериозен риск от конфликт със съюзниците, което противоречи на съветската тактика. От 21 август вече са налице първите признаци на промяна в съветското поведение. За да не изглежда поредният компромис, който Москва се готви да направи, като слабост на съветската политическа линия, ходът с отлагането на изборите трябва да бъде изигран така, че „вината" (както и при отлагането им през пролетта на с.г.) да падне върху българската страна.

Като повод е използвано изявлението на външния министър П. Стайнов, направено на пресконференция на 22 август, в което той напомня, че нотите на САЩ и Англия от юридическа гледна точка нямат значение за правителството, тъй като според примирието само СКК има право да отправя искания към него и ако до полунощ на 25 август няма нейно нареждане за отлагане, изборите ще бъдат проведени на следващия ден. Така отговорността за решението е прехвърлена върху СССР, като българската страна разчита, че западните представители в СКК няма да посмеят да се противопоставят на руснаците.

Тази неочаквана развръзка (лисват данни за съгласуваност на действията на II. Стайнов със западните представители) и предпазливостта, с която СССР подкрепя българското правителство, дават възможност на У. Хаусгън-Бозуол и М. Барнс да обърнат ситуацията в своя полза. Веднага след изявлението на И. Стайиов генералите Крейн и Оксли поставя! в СКК въпроса за ситуацията около изборите, без изрично да иска) облагането им, защото нямат такива инструкции от правителствата си. Следват няколко безрезултатни заседания на Комисията. М. Барнс признава, че той и британските му колеги са имали „усещането, че са загубили играта" и че руснаците печелят време за безпрепятствено провеждане па изборите. Ьарнс информира Държавния департамент, че „всички възможност на местна почва за промяна на политическата ситуация в България са изчерпани и понататъшни действия могат да бъдат предприети само на правителствено ниво между трите Велики сили". Към намеса на най-високо равнище призовава и Хаустън-Бозуол. Но и двамата не са подкрепени, а са порицани от своите правителства. Официален Лондон и Вашингтон просто изчакват реакцията на СССР.

На 24 август въпросът е обсъден в Москва на най-високо равнище и с решен след информацията на ген. Бирюзов за съгласуваните действия на западните представители в СКК. Плюсовете на отлагането са очевидни: СССР ще покаже готовност за демократизиране па една победена страна, ще отнеме аргументите против признаването на българското правителство и ще улесни сключването на мира с него. Отлагането няма да отслаби ръководната роля на БРП (к), нито ще застраши съветските позиции в България. Неудобството е, че то може да бъде изтълкувано като огъване на СССР пред САЩ и Великобритания. Затова инициативата трябва да бъде българска и да се създаде впечатление, че Москва се съобразява с искането на българското правителство.

Главна роля в този сценарий е отредена на външния министър П. Стайнов. На 24 август (след вероятно внушение от съветска страна) той връчва нота на С. Бирюзов, в която се изразява готовността на българското правителство да отложи изборите, ако СКК поиска това и ако „счита, че отлагането... ще бъде един принос за по-скорошното сключване на мира". Нотата дава възможност на Бирюзов от името ни СКК да „препоръча" такава стъпка. Макар и неочаквано, Отлагането па изборите е посрещнато с голямо задоволство от Вашингон и Лондон. САЩ дори „възнаграждават" българското правителство със съгласието да приемат незабавно ген. Вл. Стойчев за политически представител на България във Вашингтон. Англия обаче заявява, че „засега не може да предприеме никакви действия от този род".

По внушение па Г. Димитров „вината" за отлагането е стоварена изцяло и единствено върху 11. Стайнов. Българските управляващи се объркани и смутени. Налага се Сталин да ги успокоява, че това е „незначителна отстъпка", която няма да застраши позициите на БРП (к), по пък ще позволи демократизиране на политическата система в България. Пак по внушение на Москва през септември ОФ обявява партийната система за отворена: легализирана е опозицията, либерализира се стопанската политика. Целта е да се предотвратят нови обвинения, че в страната няма условия за демократични избори.

С отлагането на изборите Съветският съюз за пореден път показва готовност за отстъпки пред съюзниците си, дори в държави от неговата сфера на влияние. В Потсдам съветската дипломация анонсира цената на отстъпките: признаване на българското и на румънското правителство. Броени дни след отлагането - на започващата в Лондон първа сесия на СМВнР (11 септември-2 октомври 1945 г.), Москва очаква да получи дивидентите от съобразяването с партньорите. САЩ обаче демонстрират твърдост и неотстъпчивост - резултат от самочувствието им на единствен притежател па атомното оръжие. В 33-те заседания на Съвета изпъква! два основни проблема за процедурата по изготвянето на мирите договори и за признаването па правителствата на Румъния и България. Още на първото заседание Дж. Бърнс предлага да се ревизира! Потсдамските решения, като външните министри на Франция и Китай бъда! допуснати до обсъждане на договорите с европейските съюзници на Германия. Продължавайки да се съобразява със съюзниците, СССР първоначално не възразява, но поставя в зависимост от хода на сесия та както този въпрос, така и американското предложение мирните договори да се изготвят не от СМВнР, а от мирна конференция с участието па пад 20 държави.

На сесията СССР търси разбиране на своите интереси най-вече на Балканите и още на 12 септември внася проект, според който в основата на мирните договори със сателитите да залегнат съглашенията за примирие,'като близо 1/3 от клаузите да бъдат включени в бъдещите договори. СССР предвижда в мирните договори България и Румъния да се признаят за „съвоюващи", сателитите да плаща! частични репарации и да предадат на СССР намиращите се в тяхно разпореждане германски активи. Британския! и американският проект отхвърлят статута на „съвоюващи", предлагат след влизането в сила на мирните договори на мястото на СКК да се създадат- „съюзнически военни инспекторати" за контрол на въоръжените сили; четирите страни безусловно да приемат исканията на съюзните държави за потвърждаване или преустановяване на договори с трети страни, да „спазват правата на човека и да не преследват лица на основата на техните симпатии към Обединените нации" и да върнат цялата собственост на Обединените нации, или да изплатят компенсации.

Дж. Бърпс още в началото заявява, че американската страна няма да преговаря по българския и румънския мирен договор, докато в двете страни не се създадат демократични правителства. Напрежението в СМВнР се сгъстява. Контрааргументите на В. Молотов донякъде повтарят тези от Потсдам за ситуацията в Гърция и за зависимостта между подписването на договорите със сателитите и този с Италия. Десет дни след началото на сесията, поради нежеланието на САЩ и Англия да вземат предвид направените отстъпки и компромиси (включително отлагането на българските избори) и да проявят разбиране към страни, признати по-рано от тях като част от съветската сфера на влияние, В. Молотов заявява, че е против френското и китайското участие. Гой обвързва съветското съгласие за предложената от САЩ мирна конференция с признаването на румънското и българското правителство. Спорът но процедурния въпрос изглежда неразрешим и става формален повод за прекратяване на сесията на СМВнР на 2 октомври 1945 г., без да бъде определена дата за следващата сесия. Истинската причина обаче е посочена от Дж. Бърнс: „Ако съюзните правителства нямаха неприятности по съгласуването на една обща политика относно признаването па правителствата на Румъния и България, би се създала по-добра атмосфера за .преодоляване на процедурния проблем в Съвета." Сред малкото съгласувани положения най-важно е съветското за основа на мирните договори със сателитите да се вземат съглашенията за примирие, които отразяват интересите на СССР. Ненапразно М. Барпс определя съгласието на своята страна по този въпрос като „подписване на непопълнен чек в полза на русите". В крайна сметка САЩ не успяват да „оползотворят" монопола си върху атомното оръжие и да принудят своите партньори да отстъпят но стратегически въпроси. Съветската позиция черпи твърдост от западната непреклонност и накрая двете страни се оказват непреодолимо далеч една от друга.

След провала на Лондонската конференция тонът и на Изток, и на Запад е много рязък; сипят се взаимни обвинения за нарушаване на договореностите, за умишлено конфронтираме и използване на силови методи. Гази атмосфера влияе и върху поведението на българската опозиция, която се ориентира към бойкот на пренасрочени-те за 18 ноември 1945 г. избори, с надеждата за промяна в съотношението на силите в международен мащаб в полза на Съединени щати. Но през втората половина на октомври 1945 г. Вашингтон все но-ясно дава признаци за смекчаване па тона, след като поведението на Дж. Бърнс на Лондонската сесия на СМВнР предизвиква критики, а и поради необходимостта да се получи съветско съгласие за контрола на САЩ в Япония. Президентът Труман се обръща към Сталин с лично писмо, което американският посланик в Москва А. Хариман трябва да отнесе лично на Сталин и да изрази готовността на САЩ да съгласуват политиката си към България и Румъния със съветските позиции и „да отидат далеко по този път”. Сталин също проявява склонност към компромис и се съгласява с провеждането на мирна конференция, но настоява в нея да участва! смраничен кръг държави и решенията й да имат само препоръчителен характер, а мирните договори да се изработят от СМВнР.

Проведените на 18 ноември 1945. парламентарни избори в Бълг -ария се превръщат в сериозна проверка за искреността на американското желание за постигане на компромис. Опитите на българската опозиция да предизвика очново намеса на Запада и отлагане на изборите се провалят. За САЩ и Великобритания е по-важно да спечелят благосклонността на СССР за Контролната комисия в Япония и те не искат да се конфронтират по българските проблеми, които са само малка част от глобалните. Натискът им за демократични промени в България, демонстриран в Потсдам и при отлагането на изборите нрез август 1945 г., е премерен така, че да не предизвика подобни съветски действия в Италия и Гърция. Той залага на публични декларации, които трябва да привлекат общественото внимание и да засилят съпротивата на българската опозиция. Но подкрепата за нея с в определени граници и не бива да накърнява съветските интереси.

В изборите за първия български следвоенен Парламент за ОФ гласуват 88,14%. Създаването на парламентарно правителство обаче се отлага с няколко месеца и причината отново с във външния фактор. По предложение на държавния секретар Дж. Бърнс от 16 до 26 декември 1945 г. в Москва се провежда среща на външните министри на СССР, САЩ и Великобритания. За разлика от Лондонската сесия на СМВнР тонът е твърде сговорчив. СССР дава съгласието си за провеждане на мирна конференция, но с ограничени правомощия, както и за приоритета на САЩ в новосъздадените органи за съюзнически контрол в Япония. Остава в същия дух да се решат и трудните въпроси за мирните договори с Румъния и България. В отговор на съветския компромис американската дипломация се отказва от прилагането на Ялтенскага декларация и за да прикрие неуспеха на тази линия, следвана близо година, се съгласява с предложеното от съветска страна компромисно решение правителствата на двете балкански държави да бъдат „посъветвани" да включат в състава си представители на „лоялната опозиция". Според обяснението на В. Молотов това трябва да са „лица, чиито отношения с правителството не са се влошили до такава степен, че да не могат повече да работят с това правителство". И докато реализирането на този „съвет" в Румъния се възлага на комисия от представители на трите държави-победителки, в България, където изборите вече са проведени, изискванията на Ялтенскага декларация за тристранни действия са напълно изоставени. Инициативата е предадена изцяло в ръцете па съветското правителство, което единствено трябва да даде „съвета".