Въведение Идеята за Пакистан

Джина също така стоял на страна от Халифатското движение през 1920, защото бил наясно с опасността, която довела Мустафа Кемал до премахването на институцията през 1924. В своето търсене на суверенитет той не искал индиийските мюсюлмани да се придържат към корумпирания халифат в Турция, който не притежавал нито респект, нито власт. Но по време на Халифатското движение той ясно видял, че мюсюлманите могат да бъдат пробудени за действие в името на ислямската солидарност. Като трезво мислещ политик Джина не можел да игнорира предимството, което Исляма и предаността към него осигурили на мюсюлманската борба за оцеляване и независимост³⁶.

Трудно може да се предположи, но ако Джина не бил умрял толкова рано, лицето на Пакистан може би щяло да бъде различно днес. Както Мустафа Кемал Ататюрк в Турция и Джавахарлал Неру в Индия, той е имал нужда от достатъчно време, за да се консолидират основните конституционни и структурни основи на светската държава, като по този начин се изчистят и премахнат всички обществени обърквания относно истинската национална съдба на страната. Поради това, дори в началото на радикалните регионални развития от 1979, страната можело да не преживее последователната регресивна тенденция, довела до сегашното религиозно тресавище³⁷.

По принцип там където Ислямът се изповядва като държавна религия, прилагането му става по различен начин при различните системи на управление. Някои мюсюлмански държави са ориентирали своите официални практики към законите на Шариата по отношение на политиката, икономиката, демокрацията, социалната политика, системата на образование и т.н. и в това отношение постигат близост до стремежите на тяхното население, а други не са били в състояние правилно да синхронизират религиозните ценности със системата на управление, което се отразява негативно върху живота на хората и което в последствие дистанцира тези хора от техните правителства, които пък се чувстват разочаровани и кара някои от тях да приемат радикални и екстремистки начини за изпълнение на своите тесногръди и ограничени идеологии⁴⁰.

Пакистанския опит с взаимодействието между религия и политика е уникален. В Пакистан няма проблем относно това дали Исляма да бъде начин на живот включително и относно държавата. Това, кеото е ясно изразено в Корана и Сунната е приемливо за всички. Това, което все пак не е изцяло ясно, трябва да се определи, за което според някои е нужно вяра, въображение, визия и взаимодействие на цялото общество, за да може да се справи с проблема. Връщането към старите ислямски обичаи е лесно решение, което не изисква интелектуални усилия, пътят на ijtihad обаче е значително по-сложен. В Пакистан се наблюдава борба между различните школи в този смисъл и ще трябва да минат години преди да се постигне ясна картина как да се реши проблема. Миналото може да бъде както негативна тежест, така и източник на вдъхновение. Мерилото е Корана и според Уллема отговорите на всички човешки проблеми могат да се намерят в тази книга. Но други не са толкова сигурни в това твърдение. Те смятат, че въпросите трябва да бъдат предварително изяснени преди да им се търси отговор, и в търсенето на отговори на днешните проблемите, не трябва непременно да се връщаме към миналото⁴¹.

Погледнато от гледна точка на интегралните отношения между Исляма и борбата на индийската мюсюлманската общност да има своя собствена отделна и независима родина, създаването на Пакистан през 1947 г. само по себе си е основен израз на политически Ислям, както от религиозна, така и от политическа гледна точка. За много пакистанци Ислямът представлявал самата причина за съществуването на Пакистанската държава и единствената причина, която оправдавала нейното отделно съществуване от Индия⁴². Лидерите на пакистанското движение поискали отделна родина за индийските мюсюлмани, така че те да могат да практикуват религията си. Въпреки че желанието за Пакистан се артикулирало най-вече на основа на съвременните принципи за национално самоопределение, националистическите елементи на това желание били здраво вкоренени в ислямското съзнание и чувствата на мюсюлманските маси⁴³.

Наличието като цяло на широк консенсус относно неделимостта на Исляма и Пакистан помогнало на религиозно-политическите групи да настояват за техните искания и да агитират за засилване ролята на Исляма в обществените дела. От 60-те години на 20 в. насам формулировката на идеологията на Пакистан започнала да се тълкува в смисъл, че Ислямът е не само идеологическа основа за държавата Пакистан, но е и от основно значение за съществуването на нацията и териториалната цялост. Ето защо, ако държавата е трябвало да бъде организирана на базата на всяка друга колективна идеология или политическа система, тя не само щяла да загуби своята идентичност в културен и идеологически смисъл, но можела също да се разпадне и загине. Освен това, в съответствие с тази формулировка, разпространението на всяка друга идеология различна от Исляма - било то секуларизъм, социализъм, комунизъм или дори западна либерална демокрация - не само щяла да бъде сметната от ислямските партии като религиозно нежелателно, но и като предателство срещу държавата⁴⁴.

Както е добре известно, правителствата на Пакистан още от самото начало на новата държава широко използвали Исляма като основен начин за легитимиране но своята власт, което най-често било поради насилствената структура на държавата, а не поради обществена подкрепа. Фактът, че по-голямата част от тези режими дошли на власт по не-конституционен начин ги правел още по-зависими от Исляма като лесно манипулиран и удобен източник на легитимност. По този начин, през независимото съществуване на Пакистан – от хаотичния парламентарен режим до насочения към развитие на авторитаризъм режим на Аюб Хан и своенравната диктатура на Яхия Хан, от популисткия корпоративизъм на Зулфикар Али Бхуто до консервативния авторитаризъм на ген Зия ул Хак - ислямската идеология била ползвана, макар и с различни акценти, за легитимиране на властта на управляващите, за да освети целите на политиката преследвана от тях, и за да се държат съперниците под контрол. Докато ранния парламентарен режим използвал "либерално-модернистки Ислям", Аюб Хан използвал "девелопменталистки Ислям"⁴⁵, Яхия Хан използвал "националистически Ислям", а Бхуто използвал "социалистическо-популистки Ислям", то Зия ул Хак използвал "сектантско-фундаменталисткия Ислям", за да легитимира хватката си върху политическата система на Пакистан⁴⁶.

Именно Ислямът се превърнал в основата на апела на Мюсюлманската лига към различните мюсюлмански райони на Британска Индия да се обединят в общата борба за Пакистан. Фактът, че Пакистан не е създаден в името на етнос, език или география, а най-вече на основата на ислямската солидарност, макар и изразена в идиоми на мюсюлманския национализъм, се възприело като важно потенциално предимство за перспективите на националната интеграция от политиците и интелектуалците. Вярвало се, че акцентът върху Ислямът в официалните изявления и включването на ислямските ценности в публичните и социални политики, особено в областта на образованието, културата и средствата за масова комуникация, ще помогне за отслабване различиято откъм етнос и език, и като резултат, ще укрепи връзките на единство между различните региони на новата държава. В тази връзка, историческият опит на ранните ислямски империи се привеждал като парадигма за съвременен Пакистан, за да се покаже как различните етнически групи и региони били обединени в единна политическата общност на базата на обща вярност към Исляма⁴⁸.

По време на независимостта, различните съставни единици и региони на новата национална държава (Източен Бенгал, Пенджаб, Синд, Балучистан, и Северозападните погранични провинции) имали много малко общо помежду си с изключение на Исляма. Може да се каже, че най-очевидната разлика в Пакистан е етно-лингвистичната. Първият голям сблъсък породен от тези различия в съставните части на Пакистан се състоял през 1952 онтосно въпроса на националния език. Черновата версия на конституцията от 1950 казвала, че урду трябва да е националния език на държавата⁴⁹. Лиакат Aли Хaн, първия премиер на Пакистан, твърдо отстоявал идеята, че държавата трябва да има един език и този език може да бъде само урду и никой друг⁵⁰. Понеже 56% от населението на Пакистан говори бенгалски, те се съпротивили на налагането на урду като национален език, което довело до насилствени сблъсъци между полицията и студенти в Дака през 1952 и 19 човека загубили живота си. В последствие била постигната компромисна формула, според която бенгалския език и урду били признати като официални държавни езици в Пакистан⁵¹.

По-голямата част от пакистанците може и да са мюсюлмани, но тази мюсюлманската идентичност не е задължително основната оперативна идентичност в политическата сфера. Държавата може да се е опитала да омаловажи етническите и други идентичности, но не успяла да създаде жизнеспособен проект за изграждане на нация. Отношенията на пакистанската държава с пущуните, балучите, и бенгалите били обтегнати още от самото начало на съществуването на държавата и то най-вече с бенгалите от Източен Пакистан⁵².

Появата на регионалните отражения и сепаратистки тенденции се разглеждало като допълнителна причина за насърчаване на ислямската идеология като основа на националната солидарност. Но както стана ясно от последващо развитие, акцента единствено върху религиозния аспект и изключването на други, по-реални и осезаеми, не можел да гарантира единството на нацията. Както посочил Нурул Худa, бивш министър на финансите на Източен Пакистан ". . . би било несправедливо да очакваме, че нашите духовни връзки посредством Исляма ще бъдат толкова силни . . . че ще забравим всички наши различия и още ще останем все още обединени . . . като нация"⁵³. Отделянето на Бангладеш през декември 1971 г. ясно показало, че Ислямът,
макар и необходим за създаването на Пакистан състоящ се от два отделни региона с различна етно-езикова идентичност, все още не било достатъчен фактор за поддържане на тяхното по-нататъшно единство при липса на други обединяващи интереси. Провалът на националния политически елит и интелектуалците да отнесат Исляма към по светски въпроси като справедливото разпределение на икономическите ресурси между различните социални групи и географски региони на страната, както и даването на политически права на политически отчуждените части на общество, в крайна сметка довел до ситуация, в която самият Ислям бил сметнат от най-нуждаещите се региони като инструмент за експлоатация.

Именно Източен Бенгал, по-късно преименуван на Източен Пакистан и сега Бангладеш, бил разглеждан като тест за доказване на ефикасността на идеологическите връзки в ситуация, при която различията относно етническа принадлежност, език, демография и културата били относително малки. Двете крила на държавата, които били разделени от хиляди мили враждебна територия на Индия, споделяли много малко едно с друго, освен Исляма. Но създателите на нацията били дълбоко убедени, че географската отдалеченост и другите разлики не били по някакъв начин значителни пречки на процеса на национална интеграция ако хората от двете крила продължат да се отнасят един към друг на базата на ислямското братство⁵⁴.

След отделянето на Източен Пакистан вярата в ефикасността на Исляма като основа за национално единство за останалата част от Пакистан изглежда се увеличили още повече. Именно в този контекст може да се опише вълната от 70-те години на 20 в. за ислямско съживяване в Пакистан като отговор на травматичните събития от 1971. Унизителното поражение на пакистанските сили, борещи се за национално единство от Индия имало мощни психологически разтройства и последици за хората на най-голямата мюсюлманска държава в света, която често се гордеела и определяла като "крепост на Исляма"⁵⁵. След първоначалния шок от разпадането на нацията бил преглътнат, последвал период на самоанализ и душевно търсене. Това подновено търсене на автентичността и национална идентичност в съчетание с самокритика като резултат на ужасяващата среща с бенгалските сепаратисти и индиайците в Източен Пакистан, довели до утвърждаването на Исляма като персонална подкрепа и като национална идеология. Ислямските групи побързали да се възползват от възможността и настоявали, че Източен Пакистан бил загубен само защото хората не били добри мюсюлмани в тяхното лично и колективното поведение. Те също така обвинили управниците за пренебрегване на Исляма като източник на обществена политика, факт, който според тях довел до появата на голямо разнообразие от антинационални сили в страната. Следователно отделянето на Източен Пакистан според тази формулировка не бил провал на Исляма, а на неислямските политики и поведение на управниците. Опитът с Източен Пакистан по този начин се превърнал в лозунг за връщане към Исляма като идеологическо средство за противодействие на подобно развитие на други места в останалата част на Пакистан⁵⁶.

Според всеобхващащата ислямска идеология на религиозните партии националната интеграция означавала да се съберат различни социални групи притъпявайки техните етнически, регионални и религиозни предпочитания и характеристики и да се променят техните очаквания и политически дейности в унисон с центъра⁵⁷. Така в стремежа си да заличат културните, социалните и лингвистични различия между отделните райони и да затвърдят религията като единственото общо нещо между тях, пакистанците позволили именно тази религия да се радикализира.

Първите 11 години от независимостта били от решаващо значение за оформянето на политическия, идеологическея и институционалния профил на Пакистан, но той не успял да въведе дори формална демокрация с периодични свободни и честни избори. Тези първи години от пакистанската история се характеризирали с изключително неспокойствие. Още в самото началото се проявил идин от основните проблеми, а именно, че започнала твърде честа смяна и/или ротация по високите етажи на правителствените институции. В резултат на постаянната смяна на една партия с друга, парламентарното правителство било на ръба да се срине⁶⁴, а ситуацията в провинциите била още по-негативна⁶⁵. Дори основните институции на правителството преживели упадък, но именно политиците и държавните глави станали отговорни за разбиването на тази партийната система. Освен това гражданското общество и публичното мнение не можели да намерят възможност да се развият и организират до ниво, което да наложи спазване на конституцията. Нито един публичен протест не се състоял, никаква процесия, нямало допълнителна агитация, хората по улиците били незаинтересовани и напълно безразлични⁶⁶, което в крайна сметка можело и щяло да промени курса на пакистанската история. Имало нужда от нови традиции и ценности за демократичен ренесанс.

Според Кейт Калърд цената на тази смяна на политическата власт била висока, защото били разрушени и смущаващо отслабени няколко значими принципа на конституционната демокрация, към която пакистанците се стремели. Първо, традицията на безпристрастност и взаимно уважение между генерал губернатора и министъра били нарушени. Второ, принципа на кабинетна и партийна солидарност били пренебрегнати и незачетени. И трето, ролята на законодателната власт като създател и защитник на правителството била поставена под съмнение и опровергана”⁶⁷.

Едва при управлението на Зулфикар Али Бхуто отново се наблегнало на необходимостта да се възстанови върховенството на цивилното и гражданско правителство, което било загубено след смъртта на Мохамед Али Джина през 1948, и със сигурност след убийството на първия министър-председател на Пакистан Лиакат Али Хан през 1951. Всички политици, които ги последвали не успели да се справят с основния въпрос на демократичния експеримент на страната: може ли държава, основана на религиозното чувство да се адаптира към светските традиции и процеси на националната държава?⁶⁸ Сега за първи път политиците били наистина доминиращи. Новият водач се стремял към създаването на демократичен ред основаващ се на социална и икономическа справедливост. Бхуто търсил да изгради общество на базата на религиозната вяра, икономическата справедливост и гражданските права⁶⁹. Той дал на народа за първи път конституция написана от представители на народа. Бхуто излязал с програма за икономическа и социална реформа и заявил водещите принципи на своята политика: Ислям, социализъм и демокрация⁷⁰. Обещанието за икономически напредък било резюмирано в лозунга „храна, облекло и подслон”⁷¹. Манифестът съдържал и обет за национализиране на основните индустрии. Той, отново за първи път в историята на Пакистан, успял да изпълни раформите за съкращаване на държавните служби на страната. Въпреки че Бхуто се откроявал от останалите политици, той все пак бил по-склонен да претендира за власт, отколкото да насърчава каузата за ограничена намеса на държавата в обществения живот на хората. Той успял да разработи силна политическа организация, но не успял да изиска подчинение от военните в страната, което по-късно се оказало решаващо за неговото управление и бъдещото на страната⁷².

Необходимо е да отбележи, че 5-те години управление на Bhutto показвали любопитен контраст с идеалите на партията. Конституцията от 1973 била достойно постижение и оттогава служила за символ на национален консенсус. Няколко часа след приемането й обаче, с официално оповестяване на извънредно положение, правото да се въведат фундаменталните права било преустановено. Организацията на партията била пренебрегната. Без вътрешнопартийни избори били номинирани и избрани водачи на различни нива. Властта се прехвърлила от народа към партията и от партията към нейния водач. Не била съставена система от местни правителства, която да развие местното водачество и демокрация. Това било далеч от идеалите, с които новото правителство започнало своята работа. Държавните институции били подчинени да служат на нуждите на ново авторитарно управление. Изпълнителната власт била използвана да пречупи цялата опозиция и ресурси на нацията⁷³.

Потъпкването на политическата свобода и граждански права попречило на процеса на либерализация, който бил задействан вече повече от век. Появата на значителен брой убийства на политически лидери хвърлили дълбока сянка върху закононалагащите институции⁷⁴. Масовият гняв бил развитие, за което правителството както изглежда не било готово. Когато този гняв избухнал, той прерастнал в открит бунт. Протестът бил изразен в моралната рамка на религията, естествен идиом известнен на хората. Рилгиозните партии и ортодоксални секции от населението обединили силите си в това движение. Още от самото начало релгиозните лидери гледали със скептицизъм на комбинацията от социализъм и Ислям като социализмът дори бил смятан за опозиционен на религията и бил считан за ерес⁷⁵.

Оказало се, че режимът не може да контролира ситуацията и на 19 април 1977 армията била призована, а на 21 април било въведено и военно положение в Карачи, Хайдарабад и Лахор. Въвличането на армията определило края на една фаза в политическия живот на Пакистан. За първи път в турболентната история на Пакистан мюсюлмански фундаменталист в лицето на ген Зия ул Хак вземал властта в страната, привидно като „войн на Исляма”, временно водещ „временен режим” и обещаващ да насрочи свободни и честни избори⁷⁶. Идеологическите императиви за оправдаване на узурпирането на властта накарали армията да търси лек в превръщането на Пакситан в теократична държава. Зия имал силни ислямски предпочитания и чувствал, че Пакистан бил по принцип създаден не само да бъде дом на мюсюлманите, но да бъде по-скоро истинска и автентична ислямска държава. В този смисъл възраждането на Исляма в света като цяло през 70-те и в Пакситан конкретно, достигнали своя пик през 1977, което убедило Зия, че той може би бил избрания от Аллах да сбъдне съдбата на Пакситан като превърне страната в истинска ислямска държава⁷⁷. Ген Зия потвърдил това свое намерение в първата си реч след вземането на властта: „Аз смятам въвеждането на ислямската система като най-важно условие за страната”⁷⁸.