Вярата и надеждата „Спасова могила“ Елин Пелин
Изтегляне 27.8 Kb.
|
| 4. Композиция – „Молитва“ е творба, изградена от четири строфи с по четири стиха (четири катрена). Четири е едно от символичните числа на кръста – знакът на страданието и спасението, на пресичането на хоризонталата с вертикалата, на молитвения жест, надеждата и вярата. Първите два стиха връщат към миналото на лирическия Аз, а останалата част от текста е отворена към бъдещето. След ретроспективното начало на стихотворението е разкрита молитвата към Господ, а следващите стихове разгръщат детайлите в молбата на човека, в която се наблюдава надеждата на героя за единение с другите и света.
А) първа строфа – в тази строфа се извежда на преден план мотивът за неудовлетворението поради неживения живот. Тя започва с две отрицания в градация – „не помня“, „не съм видял“. С тях равносметката за изтеклото житейско време е негативна – няма спомени за събития, вглеждането в миналото не открива нищо. Констатацията за празнота е отправната точка за търсене на изход от безпътицата. Азът е показан като съществуващ и несъществуващ. Доминират тъгата, мрачното прозрение за едно безплодно съществуване без радост и надежда, усещането за агония и смърт. Парадоксално е прозрението му, че може да загине, без изобщо да е живял. Иронията зазвучава още при повторението на първоличното местоимение в първия стих, с което би могло да се самоутвърждава личността, а всъщност тя се поставя под въпрос. Отчаянието, до което води трагичното прозрение, се преобразява в зов към Бог. Разсъдъчно той е уловил абсурда на съществуването – след неосъществения и празен живот идва неизбежната смърт, едно небитие ще премине друго. Тази непоносима мисъл се потиска с емоционален призив към нетленното и свещеното, назовано с обръщението „Господи“ в реторичното възклицание. Ти-формата изразява упование в отзивчивостта на Бог, на когото се доверява съкровеното. Трансформирането на отчаянието в надежда е знакът за порива на човека да преодолее вътрешните си граници, да победи интелектуалния скептицизъм. Обръщението към Бог е както порив нагоре, към трансцедентното, по вертикалата на битието, така и метафорично търсене на събеседник, проявена готовност за общуване, дирене на онзи друг в самия себе си, който се съпротивлява на обезверяващия песимизъм, опитва се да повярва в съзидателната сила и в спасението от екзистенциалния ужас. Сам построил ограждащата стена на интелектуалната си самотност, самозатворил се в сложността на своите философски питания, Далчевият лирически човек търси подкрепата на Бога, за да възстанови връзката си със света. Б) втора строфа – повелителните форми „изведи“, „научи“ в обръщението към Господ характеризират Бог като надеждата за човека да бъде изведен от безсмисленото съществуване и да се освободи от робството на интелектуалните лутания и съмнения, обобщени иронично като „всяка сложност“. Сложността се асоциира с представата за пропуснато време, неизживян живот, безплодни екзистенциални дилеми, съществуване сред вещите, диалог с книгите, обсебването на съзнанието от неразрешимите метафизични проблеми и откъсването от реалността. „Простотата“ е отгатната като висшата тайна, умопостигната от човека, но не и овладяна реално, щом не е обживяна и разкрита от собствените му жестове към другите. Тя е синоним на споделеното с другите време, на щастието от пълноценно изживения делник и насладата от досега с обикновените малки радости на живота, на диалога с хората и със света. Спасението за болната душа на модерната личност е в следването на друг битиен модел, изграден на основата на ценности като естественост, непринуденост, безизкуственост. С два алегорични образа – на даряващия милостиня и на просещия от въображаемо разиграната сцена на срещата им -втората строфа „разказва“ притчата за спонтанното отзоваване на посланието за милосърдие „Обичай ближния си“. Даването на петака е спонтанен, а не разсъдъчен жест, направен под натиск. Благотворителността е необходима, за да се побеждават отчуждението и безразличието, за да се помни, че всички са сътворени по Божия образ и подобие, за да се свързват хората, често оставащи невидими и анонимни един за друг, разделяни от социалните си роли. Фразеологичният израз „от сърце“ изразява безкористието и искреността на жеста, както и възкръсването на чувствата, преоткриването на света от гледна точка на „сърцето“, на съвестта, на нравственото чувство. Просещият е обогатен, но и дарителят е станал по-богат заради изживяването на искрения порив, заради споделянето на надеждата и неочакваната, но станала възможна поне за миг човешка близост. Тя е опора на вярата, че човек не е сам в света. В) трета строфа- в тази строфа лирическият аз търси своята самоидентификация, като се съпоставя с детето, посрещащо с нямо удивление падащия първи сняг. Пречистен от първия сняг – символ на изначалната невинност, светът е като новосътворен и придобива смисъл чрез чистата радост на детето. То може да „вкусва“ небето, защото още не е натрупало грешки и заблуди. Детето е символна фигура на паметта за рая и съвършенството, на способността да се общува с „вси неща“ без бариерите на предразсъдъците, без бремето на познанието за изтичащото време. Носталгията по изгубената наивност възкресява у лирическия аз спомена за усета към живота като чудо. Просякът, детето, снежинките са светлите, оптимистични знаци на широкото и отворено пространство, на общуването, на простотата на битието и на сливането с чудесата на обикновените неща. Това са символите на пълнокръвния живот. Г) четвърта строфа – да получи дара на словото би могло да означава за човека да бъде пресътворен и да застане пред хоризонта на преосмисленото съществуване. Идеята за свещената простота на човешката близост е откроена с етимологичната фигура „с простите на прост“ и метафоричния епитет „неук“ в характеристиката на езика. Призивът към Бог е да снеме бремето на познанието, на самотата и отчуждението, да върне колелото на времето, да възкреси в паметта на човека този забравен език за приобщаването към другите. Финалната поанта „да живея като всички хора“ звучи и като заклинание да се премахнат границите между аза и другите, защото собственото съществуване се осъзнава като стойностно в приобщаването. 5. Герои А) лирически аз – Далчевият лирически човек се стреми да надмогне смазващата си самотност, мечтае да се докосне до пулса на живота и да усети пълнокръвието и многоликостта на света. Той бленува по първичност и простата. Чрез молитвата му е заявен стремеж към реабилитация на естествения, необременен от ерудицията контакт със света. За героя самотата е нежелано бреме, защото тя потиска човека, кара го да търси спасение. Лирическият субект се обръща към Господ с молба за морална подкрепа в трудния момент, когато иска да се раздели с предишния си нравствен облик и да възстанови вътрешната си хармония и духовна цялост. Неговата молитва е отправена с вярата и надеждата, че желаното е възможно, постижимо, че човекът не е непроменлива величина, чиято участ е предопределена, а е същество, което е в състояние да се развива, да преминава през различни етапи от своя живот. Лирическият аз е осъзнал, че индивидът е нищо без Другия, че само общуването с другите е това е доказателство, че човек живее истински. 6. Теми, проблеми и конфликти в „Молитва“ А) темата за течащото безсъбитийно време Б) темата за неживения живот В) проблемът за диалога между човека и неговия създател Г) темата за желаното възстановено общуване с околните Д) темата за знанието като опустошение на сетивния опит Е) конфликтът между обременения от знания човек и онези, които живеят несложно Ж) темите за вярата и надеждата Изтегляне 27.8 Kb. Сподели с приятели:
|