Взаимовръзки

Само че има нещо, което също и когато сме будни, постоянно изплува от дълбините на душата ни. Това са спомените. Ние мислим за настоящето. Това настояще прави определено впечатление върху нас. Но в този земен живот вътре в това настояще непрекъснато звучи миналото под формата на мисли и спомени, под формата на спомнящи си мисли. Вие знаете, че тези мисли-спомени са съвсем бледи, много по-бледи, много по-неопределени от възприятията на настоящето. Но те се издигат нагоре, намесват се в това, което представлява нашият обикновен дневен живот. И когато си спомняме за това, което сме прекарали в живота, в тези спомени виждаме, че нашият душевен живот, както той се съдържа в нас, отново изплува нагоре. Ние чувстваме, че в този земен живот в действителност ние сме това, за което можем да си спомним. Вие трябва само да си представите, какво ще стане от един човек, когато той не може да си спомни някоя епоха от своя живот, когато за един период от време изчезнат неговите спомени. Можем да срещнем такива хора. Аз искам да ви дам един пример за това. Един доста уважаван човек по време на напълно нормалния си живот най-напред си имал спомените за всичко онова, което е било, за това какво е правил през детството си, как е бил възпитаван, какво е изживял през студентските си години, какво се е случвало през неговия професионален живот. И виж ти, веднъж спомените му изчезнали. Той повече не знаел кой е бил. Особеното е - аз ви разказвам действителен случай, - че в него угасва не разумът, не представите в настоящето, а само спомените. Той не знаел вече какъв е бил като момче, като младеж, като мъж; той можел да си изгражда представи само за това, което в момента му прави впечатление. И понеже вече не знаел какъв е бил като момче, като младеж, като мъж, той не можел да свързва повече настоящия си живот с миналия, това не било възможно за него в този миг, когато паметта му се загубила.

Точно когато се разгледа един такъв случй, лесно се разбира, защо човек върши нещо в определен момент. Не поради това, че някой бива принуден от настоящето, а понеже първо е преживял това-онова в земното минало. Какво мислите, че бихте направили, ако не изхождате от спомените? Човекът е много по-зависим от тези спомени, отколкото предполага. Но този мъж един ден имал нещастието, да изгуби паметта си и сега той се водел само от това, което му давали неговите настоящи импулси, не от това, което са му давали спомените. Веднъж той се облякъл и напуснал семейството си, с което го свързвали спомените му, които угаснали. В него се появили импулси, които нямат нищо общо със спомените му за неговото семейство. Той притежавал своя настоящ разум и затова потърсил правилния момент да се измъкне навън, когато никой нямало в къщи - иначе не би било разбираемо да върши всичко това, ако е имало и други хора при него. Той се облякъл, отишъл на гарата, купил си билет за някаква далечна спирка. Това, за което в момента е мислил, му е било напълно ясно. Той се качил на влака и потеглил. Но споменът за това, което вече е бил изживял, постоянно угасвал в него, угаснал и споменът, че си е купил билет. Налице винаги било настоящето, спомените болестно се изтривали. Той бил отдаден на настоящето и така слязал на последната спирка. Сега се намирал там, могъл е да го узнае от разписанието. Това, което вече е било преминало в навика, което не било вече спомен - способността за четене, - му било останало, само спомените угаснали. Той слязъл. Взел си билет за друга гара. И така пътувал из света, без всъщност да е бил на себе си. И един ден угасналата му памет се събудила, само споменът за първата гара, където за първи път си взел билет не се завърнал. Способността му за спомняне се завърнала. Той бил стигнал до едно берлинско убежище за бездомници. Там отново намерил себе си. Но в паметта му било изтрито всичко, което се било случило във влака, както и мястото където е живял преди, - това не принадлежи на настоящето.

И когато от смяната на зъбите животът продължава по-нататък до половата зрялост, тогава това, което работи върху човека, повече или по-малко се скрива. Все още се работи, както казах, работи се до началото на двадесет и първата година върху отпечатването и изграждането, върху извайването на организма, но от седемте години нататък по-малко се работи от преди върху тялото на човека, а от половата зрялост до началото на двадесет и първата година се работи още по-малко. Затова обаче може да настъпи нещо друго. Когато в своята душевност човек изобщо има сетиво за такова човешко наблюдение и остави това сетиво да узрява, виждайки това чудесно явление, каквото е разгръщането на физиономията на детето от месец на месец, от година на година, именно когато той има поглед за това, което се разкрива в жестовете на детето, как от не овладяните движения произлизат чудесните одухотворени движения на крайниците, - когато следователно се развие едно фино наблюдение за всичко това, тогава е възможно това съзерцание да се задълбочи и в душата си човек получава един фин душевен сетивен организъм. Човек тогава има възможност, Тогава при едно дете, което се развива между седмата и четиринадесетата година, между смяната на зъбите и половата зрялост, което не развива повече по един рязък начин своята физиономия и своите жестове, а показва това развитие още в една по-забулена форма, - когато застане срещу детето, човек има тогава възможност чрез едно вътрешно чувство, което е така сигурно, както едно душевно око, да види как по един тайнствен начин то изгражда по-нататък своето тяло. И въз основа на наблюдението на това изграждане на тялото между седмата и четиринадесетата година може да се развие сетивото за съзерцанието на преживяното преди земното съществуване, на живота, който човек е прекарал между смъртта и едно ново раждане, преди да е слязъл в това земно битие.

Виждате ли, ние трябва отново да достигнем до такива неща. По отношение на детето през неговите първи седем години от живота му ние трябва да можем да си кажем: - Ти човек, около теб не е само природата, която се разкрива в сетивни проявления. Във всичко това, което се разкрива пред сетивните възприятия в багри и във форми, във всичко това живее духът. - Чудесно е да виждаме говорещия във всичко това дух и тогава да го възприемем, рефлектиран като в огледален образ в начина, по който едно дете все по-духовно и по-духовно изгражда своята физиономия. Когато това се извърши с правилното вътрешно задълбочаване и с известно благоговение към живота и винаги отново може да се раздвижва в душата, от това благоговеене пред живота на детето между седмата и четиринадесетата година пред нас ще се разкрие, как вътре в човека, когато той се намира тук на Земята, действа неговото предземно битие от смъртта до едно ново раждане. И тогава духовно ще почувстваме това външно телесно развитие на човека, ще почувстваме, че вътре вече не твори това, което се намира в земното обкръжение, а че сега в изграждането на човека твори вторият физически организъм, който ние сами си изграждаме по модела на първия. Това може да бъде нещо велико в живота. А наблюдението над самия човек, ще трябва да се изучава от човечеството. Тогава животът ще достигне до такова задълбочаване, без което по-нататъшният напредък на цивилизацията просто не ще бъде повече възможен. Защото нашата цивилизация е станала съвсем абстрактна, тотално абстрактна! В нашето обикновено съзнание ние вече можем само да мислим и то само да мислим това, което се натрапва в очите ни. Ние вече съвсем не достигаме до такива фини наблюдения, каквито сега описах. Поради това хората днес се разминават. Човекът изучава нещо за животните, за растенията и минералите, но за детайлите в човешкото развитие той абсолютно нищо не учи. Целият душевен живот трябва да става все по-интимен, трябва да става вътрешно по-деликатен и по-нежен, тогава отново ще можем да възприемем нещо от този живот. И тогава? Тогава от самото човешко развитие ще можем да погледнем към предземния живот.

По-късно идва това, което се присъединява към половата зрялост, идват годините между половата зрялост и двадесет и първата, двадесет и втората година. Да, какво ни разкрива там човекът? За обикновеното съзнание той ни разкрива цялото преобразяване на своя живот в сравнение с преди, но всъщност по един груб начин. Ние говорим за хлапашките години, за годините на хлапашките лудории и с това загатваме, че осъзнаваме, как в живота настъпва една промяна. Човекът изважда своя вътрешен живот повече навън. Но когато си усвоим едно внимателно, деликатно чувство за наблюдението на първите две жизнени епохи, това, което се проявява от човека след половата зрялост, ще ни изглежда като един втори човек, наистина като един втори човек. Това се вижда даже и през физическия човек, както той стои видимо пред нас; и това, което се проявява в глупости, но и в някои хубави неща, ни изглежда като един втори, подобен на облак човек в човека. Ние се нуждаем от наблюдението на този втори облакообразен човек в човека. Днес навсякъде се поставя въпросът за този втори човек. Но нашата цивилизация не дава отговор на това.

С поврата на времето между деветнадесето и двадесето столетие се случи извънредно много в духовно-физическото развитие на Земята. Това старите ориенталци го предчувстваха и говореха, че Кали Юга, мрачното време изтича с края на деветнадесето столетие и започва една светла епоха. Тя вече започна, само че хората не го знаят, понеже с тяхната душевност са заседнали още в деветнадесето столетие и представите в техните сърца и души продължават да вървят напред по навик. Но около нас вече е светло, прозрачна яснота. И ние имаме нужда само да се вслушаме в това, което иска да се прояви от духовния свят; ние можем да го доловим. И понеже младежката душевност е особено възприемчива, в края на века в младежките души се появява един неопределен копнеж по-точно да опознаят човека, да го разгледат по-интимно. Който е роден в тази епоха, около поврата на деветнадесето, двадесето столетие, чувства напълно инстинктивно: - Трябва много повече да се знае за човека, отколкото могат да кажат хората. - Човек живее и расте така и чувства инстинктивно, че трябва много повече да знае за човека, но никой не казва онова, което се очаква. - Човекът търси човека, прави се всичко възможно да се намери човека. На детето или на младия човек му става съвсем неуютно, когато застане пред тези, които са остарели, защото от тях се очакват да се научи нещо, а те нищо не знаеха за човека. Защото модерната цивилизация не може нищо да разкаже, не знае какво да каже за човешкия дух. Не бива да се сравнява това със старите времена. От цялата си сърцатост старите можеха да разкажат много на младите за човека. Когато реалните представи още бяха живи, тогава старите още знаеха твърде много да разкажат; сега нищо не може да се разкаже. И така съществува копнежът да се върви и върви нанякъде, за да се узнае нещо за човека. Хората станаха странстващи птици, търсачи на пътища, човекът избяга далеч от човека, който нямаше какво да каже, той искаше някъде да намери някого, който да може да разкаже нещо за човека.

Младежките движения на двадесето столетие имат своя произход в това. Какво в края на краищата искат тези младежки движения? Да, те искат да опознаят този облакообразен човек, който се проявява там след половата зрялост, който живее в човека. Този човек искат те да обхванат! Какво всъщност представлява той? Какво пристъпва в известна степен напред от това човешко тяло, което е видяно да се изгражда в собствената физиономия, в собствените жестове, при което може също да се почувства, как през втората жизнена епоха между смяната на зъбите и половата зрялост се изгражда това, което е имало предземно съществуване? Кое се проявява сега като нещо съвсем чуждо, какво израства там от човека, когато той сега, след половата зрялост осъзнава своята свобода, отива при другите хора, търси връзки от един вътрешен импулс - този импулс, който е заложил в него необяснимия, необяснимия за другите вътрешен подтик, съвсем определен стремеж в душата на човека? Какво представлява този човек, този втори човек, който се появява там? Той е онзи, който е живял през миналия земен живот и който сянкообразно сега се поставя в настоящия земен живот. Хората постепенно ще се научат да се съобразяват с кармата в това, което по специфичен начин се появява в човешкия живот през времето около половата зрялост. В мига от живота, когато човекът стане способен да възпроизведе едно подобно на себе си човешко същество, в него изплуват онези импулси на това, което е представлявал той в предишен земен живот. Но нещо трябва да се случи в човешката душевност, за да може да се прояви едно ясно изживяване за това, което сега ви описах.

Днес в човешките души съществува стремежът да се прозре, да се разбере кармата. За това също е настъпило и времето, в което трябва да се поощри разглеждането на историята, както я представих пред вас с различни примери, които от своя страна, когато се проследят напълно сериозно и интензивно, ще доведат дотам да се разгледа и собствения живот в светлината на повтарящите се земни животи и на кармата. Затова в тези лекции свързвам историческите разглеждания с постепенното насочване към наблюдението на собствената карма на всеки отделен човек. Това е темата на тези лекции. До последната лекция ние искаме да достигнем толкова далеч в нашето разглеждане, че да получим ясна представа, как в себе си човек може да почувства своята собствена карма. Но това не може да се постигне по друг начин, освен когато първо се разгледат нещата на фона на големите структури на световната история. Затова оставете ме също да приключа и тези разглеждания - при които първо исках да осветлим вътрешната душевност на човека, да осветлим същността на едно надеждно съвременно движение – и отново да поставя един световноисторически образ пред вас.

В бъдеще историческите разглеждания трябва да се свързват с целия човек, трябва да направят видимо, как от една земна епоха в друга самият човек пренася онова, което живее като импулси в историята, в историческото развитие. Нека разгледаме времето, когато в Европа живееше Карл Велики, който управляваше от 768 до 814. Извикайте пред душата си за един момент всичко това, което знаете за историческата дейност на Карл Велики. Понеже за Карл Велики толкова много се е учило в училище, би трябвало цял куп от представи сега да изникне в душите на уважаемите слушатели! Едновременно с този Карл Велики и с всички неща, които сега ще се издигнат в душите на уважаемите слушатели, оттатък в Ориента живееше една много значителна личност - Харун ал Рашид. Произлязъл напълно от събраното в мохамеданството тогавашно образование, той беше обхванат от идеята да концентрира това ориенталско образование в един център, в един образователен център, за който особено да полага грижи. И в този двор се е правило изключително много, защото там се събираше всичко, което представляваше върхът на физически, астрономически, алхимични, химически, географски и др. стремежи на тогавашното време. Художествени, литературни, исторически, педагогически стремежи, всичко се втичаше в двора на Харун ал Рашид. Много по-достойно за уважение е това, което се намираше в този ориенталски двор, от всичко онова, което духовно се вършеше в двора на Карл Велики. А някои неща във военните походи на Карл Велики не бяха нещо, което би могло да възхити едно съвременно сърце. Едновременно с Харун ал Рашид, в двора му живееше една друга личност, която тогава беше универсален мъдрец, но през една предишна инкарнация, много по-рано той беше един посветен. Аз ви бях казал, че каквото е било посвещение в една предишна инкарнация, в един следващ живот може да отстъпи назад. Наистина беше една грандиозна академия това, което беше основано там в Ориента. Но тази друга личност беше един вид организатор. Знание, изкуство, поезия, архитектура, скулптура в някогашната форма, науките бяха организирани от този мъж в двора на Харун ал Рашид.

Двете души, Харун ал Рашид и неговият мъдрец преминаха през портата на смъртта и се развиха по-нататък. Ние знаем, че това беше времето, в което арабизмът се разпространи в Европа. Това разпространение приключи. Но както самият Харун ал Рашид, така и неговият мъдрец останаха при техните дела. Докато Харун ал Рашид - в известна степен проследил похода от Ориента през Испания и нататък до Западна Европа, - така се развиваше през живота между смъртта и новото раждане, че погледът му беше насочен към този развиващ се на Запад арабизъм, другият се прояви като мъдър съветник така, че от Ориента наблюдаваше нещата в посока на Север от Черно море до Средна Европа. Наистина е своеобразно нещо, да може да се проследи живота на човека между смъртта и едно ново раждане също и така, че да може да се види, какво той особено разглежда, когато гледа надолу. Но всъщност там той вижда, както вече ви описах, действията на Серафими, Херувими и Престоли, но това още е свързано със случващото се на Земята. Както тук се поглежда нагоре към небето, там, когато човек се намира между смъртта и новото раждане, се поглежда надолу към Земята. И когато външната страна на физическия живот отдавна беше изчезнала, двамата все още продължаваха своето дело. То прие външно съвсем друг облик. От Харун ал Рашид стана основателят на новия мироглед, лорд Бако фон Верулам. Пред този, който може да разглежда нещата без предубеждения, във всичко, което Бако наложи на света, наистина се проявява новото издание на това, което беше извършвано някога в Ориента. На Изток християнството беше чуждо на хората. Бако беше външно християнин, но това, към което той вътрешно се стремеше, беше не християнско. Другият, който беше неговият мъдър съветник, последва пътя северно от Черно море към Средна Европа. Той беше онзи, който по един съвсем друг, много по-вътрешен начин от Бако, пренесе арабизма в новата епоха, но напълно преобразен. Това беше Амос Комениус.