ОРГАНИЗАЦИОННИ СТЪПКИ (2008-2009 г.)

■ Сключване на договори за партньорство по програмата

– на културата

• 
  НИПК
  
• 
  АИМ при БАН
  

• Висши учебни заведения – ниво деканат или катедра за разработка на учебни проекти по специалностите “архитектура”, “археология”, “история”, “етнология”, “туризъм”, както и за подготовка на бъдещи местни кадри.

– туроператори

• Донори – международни

PR-кампания на национално и международно ниво.

Интернет – сайт. Постер-изложба или СD, видеоклип, дипляни на български, английски, френски и руски език

■ Създаване на изследователски екипи по програмата. Планиране на конкретни проучвания и проекти

1. 
   Утвърждаване от Общински съвет Тунджа.
   
2. 
   Геодезическо документиране на участъци от вала.
   

6. 
   Проучване на инфраструктурата с оглед на културния туризъм.
   
7. 
   Етноложки и социологически проучвания.
   
8. 
   PR кампания на общинско, областно, национално и международно ниво
   

В южната посока, към делтата на река Дунав, Бесарабия, източния дял на Карпатите и Влашката равнина (днешни територии на Украйна, Молдова и Румъния) се оформя нова българска държава, наречена много по-късно Дунавска България. Ръководена от хан Аспарух тя търси своите измерения и на юг от делтата на река Дунав, в пределите на Източната Римска империя.

Надеждна защита на своята територия българите постигат с изграждането на система от землено-окопни защитни линии околовръст центъра на държавата. Това са известните Бесарабски валове ( между реките Прут и Днестър) за защита от хазарите, Новакова бразда (над 300 км) и Сюдика във Влашката равнина – предмостие срещу Аварския хаганат. До 680 г. са изградени Никулицелския укрепен лагер и валът Черна вода – Томи (Констанца) за защита от Източната Римска империя. Дунавската делта е защитена с двойна линия пред днешния град Галац (Румъния), където е най-близкия и сигурен брод за преминаване през голямата река.

Землените защитни укрепления (валовете), които българите изграждат периферно пред границите на своята държава в тази епоха, могат да се възприемат днес като необяснимо странни съоръжения. Но за времето си, по своя замисъл и изпълнението си, тези защитни линии превъзхождат по-ранните укрепени “лимеси” на хилядолетната Римска империя в Европа, Африка и Близкия Изток. Те се изграждат в дълбочина от граничните и буферни зони към вътрешните области на държавата, на пояси отстоящи на десетки километри един от друг.

Българските валове (особено в първите си гранични полоси) са сериозно препятствие за всяка противникова армия, която настъпва с всичките си видове бойни части. Непреодолими са най-вече за конните подразделения, за колесната обсадна техника и обозните части, които могат да преминат вала само след овладяване на проходите (портите-кули), които осигуряват път на равнището на терена. Пехотните подразделения без подвижни мостове и щурмови стълби трудно и с големи загуби преодоляват изкопа и достигат насипа до палисадата (защитния честокол). Там те трябва да водят директен двубой със защитниците на вала, които са в по-изгодно положение, прикрити зад дървената ограда.

Противниковата армия обикновено съсредоточава усилията си за овладяване на проходите–кули. През тях преминават пътищата към вътрешността на България. Инженерните части запълват изкопа или поставят подвижни мостове, по които с таран войните атакуват директно вратите на портата–кула. Извършва се и обстрел със стреломети с горящи стрели. Пехотата на вълни атакува кулата и страничната палисада на вала.

Подготовката и изпълнението на тези щурмове отнемат не малко време на противника за овладяването на прохода. Но това време е достатъчно за информиране на втората ешелонирана защитна линия, както и за групиране на основните български военни подразделения. Това е основното предназначение на системата от защитни валове във военно-отбранителната стратегия на ранносредновековната Българска държава.

Тези защитни линии, разположени след буферните зони на границите със съседни страни, България поддържа като “гранична бразда” в съвременния смисъл на понятието държавна граница. Пограничните валове са с постоянен режим на охрана при проходите (портите-кули), която отговаря на съвременното понятие за граничен пост или застава. При онези от тях, през които преминават главни пътища, е изградена митница и в нея резидира държавен служител, отговорен за трафика на хора и стоки. Контролът на “граничната бразда” между проходите се извършва с обходи на малки конни или пеши групи от войскари (граничари). Хронистите от IX и X век отбелязват, че границите на България са строго охранявани и пропускателния режим важи с еднаква сила както за чужденците, така и за нейните жители.

През VIII, IX и X век територията на България постепенно се разширява и надхвърля географската рамка на Балканския полуостров. Новите граници на териториалните си разширения българите винаги подсигуряват със землено-окопните защитни укрепления. В равнинните и хълмисти местности се изграждат валове с дължина стотици километри. Планинските проходи се укрепват със землени насипи и дървени укрепления, наречени засеки. Старопланинският масив (Средна и Източна Стара планина) умело е укрепен в лесно достъпните места и се превръща в първа отбранителна линия на Българската държава след 680 г. Първостепенното си значение той запазва до 812 г. , след която границата на България се премества далече на юг в Източна Тракия. Това става реалност след мащабна военна операция на войските на хан Крум през 812-813 г.

Исторически, необходимостта от изграждането на това внушително по размерите си инженерно съоръжение се явява след 705 т. През тази година според договорните отношения между хан Тервел и император Юстианиан II (686-695) и (705-711) на България е отстъпена областта Загория. Тя по това време обхваща земите между билото на Стара планина и северните възвишения на Странджа планина и северните възвишения на Странджа на запад до река Тунджа, а на изток до Черно море без стратегическите за империята морски крепости. Това е първото териториално разширение на България на юг от Стара планина извършено дипломатично, без преки военни стълкновения с империята.

По-късно, през 716 г. южната граница на тази територия е потвърдена с първия официален договор между Византия и България през управлението на император Теодий III (715 – 717). С този договор България, по времето на хан Тервел (701 – 718), определя точно не само граничната линия, но и търговските и митническите отношения по приета процедура с Византия. И отново, след преломни военно-политически събития южната граница на България се визира в 1-ва статия на 30-годишния мирен договор с Византия през 814/815 г. при управлението на хан Омуртаг и император Лъв V “Относно старата граница нека бъде онази от Дебелт и до река ..... и между двете реки до мост ...” – този текст подсказва, че южната границата с империята още от 10-те години на VIII век започва от най-източната част на вала “Еркесия”. Неговият строеж и режим на ползване издават българската му принадлежност, което се доказва с резултатите от археологическите наблюдения и проучвания през XIX и XX век.

Арабският хронист Ал Гарми , явно като очевидец (пленник на Византия от 837 до 845 г.), описва пограничния вал по-късно като “висок плет, който заобикаля и засланя дървената ограда, нещо което съставлява защитата (подобно) на стена издигната зад един ров”.

Още по-интересен е разказът на друг арабски пътешественик и писател Ал. Масауди, чиито сведения се отнасят за първата половина на X век: “От Цариград (Константинопол, дн. Истанбул) до страната на борджаните (българите) има 15 дни път, ....Областта на борджаните (България) е обкръжена с трънест плет (стобор или ограда), в който се намират отвори, подобни на дървени прозорци (врати), тази (ограда) е подобна на стена при канал“.

В 967 г. византийският историк Скилица–Кедрин описва Еркесията като “Големия окоп” и “Голямата ограда” като сериозно препятствие към “вътрешна” България. Любопитни са със своята несъмнена автентичност и сведенията на “Сентгаленския монах” - Ноткер от края на IX век, за начина на изграждане на землените валове, независимо че те се отнасят за северозападния край на българската държава (между реките Дунав и Тиса). “ ... Забивали в земята две успоредни редици от колове на разстояние 20 стъпки една от друга. Коловете били високи 20 стъпки. Пространството между двата реда колове изпълвали с твърд камък или лепкава глина, която трамбовали (набивали), а отгоре изсипвали изкопаната от рова пръст. Върху вала насаждали гъсти клонести дръвчета, които образуват непроходим плет”.

Проучванията на старобългарските землени валове позволяват да се създаде ясна представа за начина, структурата и техническите параметри на тяхното строителство. Те представляват съчетание на ров с вал (насип), чиято обща ширина варира от 10 до 40 метра в зависимост от стратегическото си предназначение и релефа на местността. Широчината на изкопа и насипа обикновено са в съотношение 1:1. Дълбочината на изкопа е около 3 м, а височината на насипа 3-4 м. Над насипа, в определени случаи на уязвими за отбрана места се изгражда палисада (бълг. честокол), която е на ниво позволяващо наблюдение и обстрел от страната на охраната на съоръжението. Именно тя прави впечатление на наблюдателя, който подхожда към лицевата страна на укреплението (стобор, ограда, стена). Проходите през вала са на местата, където преминават главните пътища. Тези проходи представляват масивно изградени дървени порти-кули с наблюдателници и караулно помещение, разположени на равнището на терена преди изкопа. Над изкопа се спуска подвижен дървен мост за преминаване, който стои вдигнат и прилепен към портата вечер и в случай на нападение. Тези проходи - порти Ал Масауди описва като “отвори, подобни на дървени прозорци”. Те са контролно-пропускателните и митническите пунктове на българската държава.

Според начина на изграждане и размери, могат да се разграничат два периода в строителството на Еркесията. Не само логиката, но и сложните военно-политически отношения с Византия, времето и огромния човешки ресурс необходими за този строеж подсказват, че той е реализиран по части в различно време. Приоритетна като укрепяване е източната част на вала (67 км). Тя започва от м. Градището, над византийския тогава град Дебелт, върви в северозападна посока, достига южно от с. Сърнево, минава паралелно до с. Житосвят и в югозападно направление през селата Люлин и Симеоново достига до левия бряг на река Тунджа. Съвременните размери според (К. Шкорпил, П. Делирадев, В. Бешевлиев) на съоръжението са: обща ширина – 22 м, изкоп – 7 м с дълбочина 1,5 м и насип – 15 м с височина от 2 м до 3 м. Насипът на вала е изграден от землено-каменната маса изкопана от рова. Няма съмнение, че и валът и изкопът са променили първоначалния си импозантен вид. Насипът и изкопът с течение на времето постепенно са се смалили във височина и дълбочина, а описаната в източниците дървена палисада отдавна не съществува. През източната Еркесия минават три главни и жизненоважни пътя, които свързват двете столици Плиска (респ. Преслав) и Константинопол , Цариград (дн. Истанбул) през Старопланинските проходи и край морския бряг. Проходи (контролно-пропускателни пунктове) освен при Дебелт, със сигурност е имало при днешните села Люлин и Тенево. При с. Люлин е изградено допълнително окопно съоръжение – 500/250 м., т.н. Циганска Еркесия. От нея на изток е бил пътят към Ришкия проход, а на запад – към Върбишкия проход.

По-късно от м. Страчилка (дн. с. Дебелт) от източната част на вала е изградена в северна посока Малката Еркесия. Тя е с дължина 11 км. и минава западно от с. Черни връх, за да достигне брега на Бургаското езеро до кв. Горно Езерово. Малката Еркесия флангира крайморския път от Дебелт към морските крепости Анхиало (Поморие) и Месемврия (Несебър). Имало е проход (врата, порта) срещу днешния манастир Св.Богородица, между кв. Горно Езерово и с. Черни връх. Изграждането на източната част на Еркесията и впоследствие на Малката Еркесия повечето изследователи отнасят след 812-813 г., когато България трайно се настанява в този регион и въвежда ново военно-административно управление.

Проследявайки международните отношения между България и Византия, военно-политическите събития от началото на VIII в. логично можем да датираме изграждането на източната част от Еркесията след 705 г. Основание за това ни дават историческите извори. В 708 г. имп. Юстиниан II предприема масиран военен поход със сухопътна армия и флот срещу България, достигайки Анхиало (Поморие). Няма съмнение, че тази военна операция на Византия е провокирана от укрепяването на отстъпената от нея територия Загория (Загора) през 705 г. за заслугите на хан Тервел при второто възшествие на Юстиниан II на имперския трон.

Империята винаги енергично е реагирала на трайното усвояване на територии на юг от р. Дунав. Векове наред, въпреки договорните отношения, тя счита България за временна заселване от федерати, които в крайна сметка ще бъдат приобщени към нея.

Сражението в Анхиалското поле в 708 г. като повод, намерение и резултати е повторение на битката при Онгъла (Никулицелския укрепен лагер) през 680 г. 60-хилядна византийска армия е разгромена при опита да овладее и разруши укрепителните съоръжения на българите на юг от Дунавската делта.

След победата на българите в 708 г. е утвърдено тяхното статуткво над Загора. През 711 / 712 г. след детронирането на Юстиниан II български армии предприемат демонстративни походи, които приключват до “Анастасиевата стена”. Тяхната цел е възстановяване на плащанията на Византия за България, която обязаност империята поема от 705 г. Конфликтът явно е разрешен по мирен начин. В 716 г. при управлението на имп. Теодосий III е подписан първия официален договор между България и Византия. Той урежда границите, търговските отношения и военната взаимопомощ между двете страни. През есента и зимата на 717/718 г. войските на хан Тервел със светкавичен удар спасяват Константинопол, Цариград (Истанбул) – стегнат в клещите на арабската обсада по суша и море.

Загория (Загора) е под пълен български контрол. Девелт (Дебелт) остава северния граничен град на Византия. На няколко стотици метри на север от него е изграден или се изгражда началото и по цялото си протежение до р. Тунджа, източната част на вала достигнал до нас с топонима Еркесия*. Удовлетворено е изискването на империята, което е част от договорните отношения през 705 г. – достъп по суша до крепостите Анхиало (Поморие) и Месемврия (Несебър). “Малката Еркесия” се изгражда вероятно пак в това време. Нейното предназначение е да флангира и да позволява наблюдение на крайморския път от Дебелт до Бургаското езеро, насочен покрай морския бряг към стратегическите за Византия крепости.

Макар и недоказано с археологически проучвания, датирането на изграждането на източната Еркесия към 705-717 г. има своята логика. Българската военно-отбранителна стратегия в това време показва, че придобитите територии в скоро време се укрепяват и влизат в ешоланираната отбрана на страната. Пример за това е землената фортификационна система на България до 680 г. – изградена около Дунавската делта.

Добруджанският вал Черна вода – Констанца (тогава Томи) е първа защитна линия на Аспарухова България срещу Византия пред Никулицелския укрепен вал. Несъмнено е, че неговото изграждане предизвиква похода на имп. Константин IV Погонат в 680 г. Сухопътната армия и десанта на военния флот на Византия имат задачата да атакуват и превземат основната твърдина на България.

Изграждането на източната Еркесия в 20-те години на VIII в. се подкрепя и с изводите от изследванията на български и чужди историци и археолози в края на XIX и началото на XX в.

Запазеният каменен надпис (известен като “Сюлейманкьойски” от старото име на дн. с. Сечище) един автентичен документ за 30-годишния мирен договор сключен между Византия и България, предоставя възможност за анализ и полемика между изследователите на историята на ранносредновековната Българска държава.

По отношение на датирането и съдържанието на 4-те запазени статии на договора , проф. Васил Златарски е безупречен в своето изследване, приемайки тезите и на другите изследователи. Сравняването с по-старите четения на надписа (Карел Шкорпил, Феодор Успенски, Константин Иречек, Джон Бъри) той добросъвестно и професионално ги коригира и допълва. Негова неоспорима заслуга е не само датирането на договора 814/815 г., но и на свързаното с него землено защитно съоръжение, във връзка с определянето на новата гранична линия между България и импери5ята. Нейното местоположение е отразено в 1-а статия на договора:”... относно старата граница, нека да бъде оная от Девелт (с. Дебелт) и до река ... и между двете реки до ... мост, и между Балзена (Валнена) и Агатон (ики), а после и на Констанция (Симеоновград) и на Макроливада (до с. Узунджово) и до ... планина, до като (и) там бъде прокарана погранична линия”. По-късно В.Бешевлиев прави нов прочит на договора, изяснява процедурата за съставянето на договорите на Византия с други държави. Датирането на Еркесията той отнася като цяло след 814/815 г. Коментарът на английския изследовател Бъри относно “старата граница” (визира се вала Еркесията) е първо приближаване към изясняване на датирането, предназначението и условията при реализирането на граничното съоръжение, разположено от Черно море до р. Марица. Владейки отлично историческата фактология (вкл. и палеологията) за българската история проф. Златарски прави строго аргументирано заключение, което и днес не може да бъде оборено. В него недвусмислено се подчертава, че договора от 814/815 г. визира територии на юг от изградения преди това защитен вал. Неговото построяване (изграждане) той датира “към времето на тоя български господар хан Тервел (700-721) или към началото на VIII век” и за да бъде безупречен, по-късно добавя “към първата половина на VIII век”.

Западната част на Еркесията (64 км) започва от с. Тенево на десния бряг на р. Тунджа. Върви в югозападна посока покрай селата Генерал Инзово, Видинци, Скалица, Овчи кладенец, през северната част на Манастирските възвишения, покрай с. Обручище достига левия бряг на р. Сазлийка, срещу с. Калугерово (средновековната крепост Блисна). След с. Калугерово окопът продължава до 2 км южно, насочен към византийската крепост Констанция (дн. Симеоновград). Съвременните размери на съоръжението са далеч по-скромни в сравнение с източната част – обща ширина 10 м, изкопът е с широчина 4 м и дълбочина 1 м, а насипът е с широчина 6 м. и височина –1 м. Може да се предположи, че и тук над насипа е имало дървена палисада. Проходи вероятно е имало при пътищата, водещи на север към Тревненския и Твърдишкия проход и Боруй (дн. Стара Загора). Трудно е да се посочи сигурно датиране на изграждането на тази част от Еркесията. Малко вероятно е това строителство да е извършено в годините 716-755, когато стихват военните действия между Византия и България, т. е. след подписване на договора от 716 г. В тази част на Загория (Загора) между реките Сазлийка, Тунджа и Стара планина, както и в източната й част след 755 г. в продължение на половин век се водят почти непрекъснати военни действия. Византийското присъствие се сменя с българско и обратно до началото на IX век.

След 812-813 г. българските войски реокупират Загора и проникват дълбоко на юг в Тракия. Мирният договор с Византия 814/815 г. създава възможност на България за спокойно строителство и укрепяне в новите й гранични зони. Вероятно през следващите години е издигната западната Еркесия като отбранителен вал зад южната българска граница по билото на Сакар.

Изоставена в по-късните векове, заради отпадане на нейното военно-отбранително значение в променящите се политически граници на Балканския полуостров, Еркесията е забравена. В началото на XVIII в. всред многото карти, които отразяват територията на днешна Източна България, картите на френския картограф Г. Делил визират защитна укрепена линия в Стара планина. Тя е насочена от юг на север, разположена в Еминския, източен дял на Стара планина. Някои от съвременните български изследователи (Б. Бешевлиев) я определя като неточно географско изображение на Еркесията. Внимателният прочит на късносредновековните карти, съставени от европейски картографи, лишени от пряк достъп в Османската империя представят ситуация далеч преди “османското завоевание”. Картите на Делил показват укрепената линия на Източната Римска империя изградена още в VI в. в Еминския клон на Стара планина. След 680 г., по времето на хан Аспарух тя е преукрепена и обърната с фронт срещу Византия.

Защитното землено-окопно съоръжение от Черно море до р. Марица може и да остава незабелязано от контролираните маршрути на дипломатическите мисии и пътешествениците в Османската империя (XV-XIX). Но в едно издание от 1880 г. Еркесията се появява като точно изображение, картографирана по цялото си протежение. Става дума за Генералщабна карта на Балканския полуостров, издадена във Виена. Заснемането на съоръжението, както и на другата топографска ситуация, предхожда датата на издаването на картата. Тази карта е дело на военните картографи на Австро-Унгария и е осъвременявана нееднократно до Първата световна война.

Източната част на Еркесията е картографирана в картата на Балканския полуостров в неговата част, която е театър на военните действия през Освободителната руско-турска война 1877-1878 г. Тя е издадена от Военнотопографското депо в Санкт Петербург в 1884 г., Русия.
В 1892 г. във Виена (издателство Фрайтаг и Берндт ) се отпечатва картата “България с прилежащите ней държави”. Тя е съставена под редакцията на ген. Атанас Кривошиев и е дело на “пионерите” на българската картография, издадена със спомоществователството на Христо Г.Данов. В тази подробна като ситуация карта, Еркесията е изобразена по запазените си очертания, така както е изградена, в далечните за нас векове.

Библиография