Записки от подземието
Изтегляне 0.85 Mb.
|
Свързани:
Човекът в търсене на смисъл - Виктор Франкъл - 4eti.me
| стопанка властна ти влезни!”
Из същата поезия Аз стоях пред нея, смазан, опозорен, отвратително смутен и, струва ми се, че се усмихвах, като се мъчех с всички сили да се загърна с полите на моето раздърпано, ватирано халатче – досущ както съвсем наскоро, в миг на угнетеност, си го представях. Като ни повися над главите една-две минути, Аполон излезе, но на мен не ми олекна. Най-лошото беше, че и тя изведнъж се смути, и то толкова, че аз дори не очаквах. Като ме гледаше мене, разбира се. – Седни – казах аз машинално и ѝ подадох стол до масата, а аз седнах на канапето. Тя веднага и послушно седна, като ме гледаше с широко отворени очи и явно очакваше сега от мен нещо. Тъкмо това наивно очакване ме вбеси, но аз се сдържах. Сега да се беше помъчила нищо да не забелязва, сякаш всичко си е най-обикновено, а тя... И аз смътно усетих, че тя скъпо ще ми плати за всичко това. – Ти ме завари в странно положение, Лиза – подхванах аз, заеквайки, макар да знаех, че тъкмо така не бива да почвам. – Не, не, да не си помислиш нещо! – извиках аз, като видях, че тя изведнъж се изчерви. – Аз не се срамувам от своята бедност... Напротив, гледам с гордост на бедността си. Аз съм беден, но благороден... Човек може да е беден, но благороден – мърморех аз. – Впрочем... искаш ли чай? – Не ... – понечи да каже нещо тя. – Почакай! Аз скочих и изтичах при Аполон. Нали трябваше някъде да изчезна. – Аполон – зашепнах аз в трескава скороговорка, хвърляйки пред него седемте рубли, които през цялото време бях държал в юмрука си, – ето ти заплатата; виждаш, давам ти я; но срещу това ти трябва да ме спасиш: веднага донеси от кръчмата чай и десет сухара. Ако не поискаш да идеш, ще направиш един човек нещастен! Ти не знаеш каква жена е тя... Това е всичко! Може би си въобразяваш нещо... Но ти не знаеш каква жена е тя!... Аполон, който беше седнал вече да работи и си беше сложил пак очилата, отначало, без да изпуска иглата, хвърли мълчаливо кос поглед към парите; после, без да ми обръща никакво внимание и без да ми отговори, продължи да се занимава с конеца, който все не можеше да вдене. Аз чаках две-три минути, застанал пред него, със скръстени à la Napoléon ръце. Слепоочията ми бяха плувнали в пот; аз бях бледен, чувствах го. Но, слава Богу, навярно му дожаля, като ме гледаше. Щом вдяна конеца, той бавно стана от мястото си, бавно отмести стола, бавно си свали очилата, бавно преброи парите и най-сетне, като ме попита през рамо да вземе ли цяла порция, бавно излезе от стаята. Докато се връщах при Лиза, по пътя ми мина през ума: дали да не избягам, както съм си по халатче, накъдето ми очи видят, пък после да става каквото ще. Пак седнах. Тя ме гледаше с тревога. Няколко минути ние мълчахме. – Ще го убия! – извиках аз изведнъж, като ударих силно с юмрук по масата, така че мастилото плисна от мастилницата. – Ах, какво ви става! – извика тя и потрепера. – Ще го убия, ще го убия! – скимтях аз, тропайки по масата в същинско изстъпление, но и с пълното съзнание колко е глупаво да изпадаш в подобно изстъпление. – Ти не знаеш, Лиза, какво е за мен тоя палач. Той е мой палач... Той отиде сега за сухари; той... И аз изведнъж избухнах в сълзи. Това беше истерика. Колко се срамувах, докато хълцах, но вече не можех да се сдържа. Тя се уплаши. – Какво ви е! Какво ви става – викаше тя и се суетеше край мене. – Вода, дай ми вода, ей там! – мърморех аз със слаб глас, съзнавайки впрочем в душата си, че спокойно можех да мина и без вода и без да мърморя с отпаднал глас. Но аз, както се казва, играех, за да спазя приличие, въпреки че истериката беше истинска. Тя ми подаде вода и ме гледаше слисана. В този миг Аполон внесе чая. Изведнъж ми се стори, че този обикновен и прозаичен чай е ужасно неприличен и мизерен след всичко станало, и се изчервих. Лиза гледаше Аполон дори с уплаха. Той излезе, без да ни погледне. – Лиза, презираш ли ме? – казах аз, като я гледах втренчено и треперех от нетърпение да разбера какво мисли тя. Тя се смути и не можа нищо да отговори. – Пий чай! – изрекох аз злобно. Ядосвах се на себе си, но трябваше да си изпати, разбира се, тя. Изведнъж в сърцето ми закипя страшна злоба срещу нея, струваше ми се, че просто бих я убил. За да ѝ отмъстя, аз се заклех мислено да не ѝ продумам през цялото време нито дума. „Нали тя е причината за всичко“ – мислех си аз. Мълчанието ни продължаваше вече близо пет минути. Чаят си стоеше на масата; ние не го докосвахме: стигнах дотам, че нарочно не почвах да пия, за да я притесня още повече; а на нея ѝ беше неудобно първа да почне. Тя ме погледна няколко пъти с тъжно недоумение. Аз упорито мълчах. Главният мъченик бях, разбира се, аз, защото напълно съзнавах цялата долна низост на злобната си глупост и в същото време просто не можех да се сдържа. – Аз искам... изобщо да се махна... оттам – опита се да почне тя, за да прекъсне някак мълчанието, но, горката! Тъкмо за това не биваше да заговорва в такава и бездруго глупава минута, на такъв и бездруго глупав човек като мене. Даже моето сърце се сви от жалост към нейната непохватност и излишна прямота. Но нещо отвратително потисна веднага в мен цялата ми жалост; дори още повече ме раздразни: да пропадне всичко на света! Минаха още пет минути. – Дали не ви попречих? – почна тя плахо, едва чуто и се накани да стане. Но щом видях това първо припламване на оскърбено достойнство, аз просто се разтреперах от злоба и веднага избухнах. – Защо си дошла при мен, я ми кажи, моля ти се? – почнах аз, като се задъхвах и дори без да се съобразявам с логичния ред на думите си. Искаше ми се да изкажа всичко отведнъж, на един дъх; не ме интересуваше даже как да почна. – Защо дойде? Отговаряй! Отговаряй! – виках аз, като едва се помнех. – Аз ще ти кажа, любезна, защо си дошла. Дошла си, защото аз тогава ти говорих жалки думи. А сега си се разнежила и пак са ти се дощели „жалки думи“. Но знай, знай, че тогава аз ти се подигравах. И сега ти се подигравам. Защо трепериш? Да, подигравах ти се! Преди това ме бяха оскърбили, по време на един обед, същите онези, които дойдоха тогава преди мен. Бях дошъл при вас, за да набия един от тях, офицера; но не успях, не ги сварих; все трябваше да си излея на някого яда, да си отвзема, ти ми се изпречи и аз на тебе си изкарах злобата и ти се подиграх. Мене ме унизиха, затова и аз исках да унизя; мене ме направиха на парцал, затова и аз исках да покажа власт... Ето как беше, а ти вече реши, че аз нарочно съм идвал тогава тебе да спасявам, нали? Това ли си помисли? Това ли си помисли? Знаех, че тя може би ще се обърка и няма да разбере подробностите; но знаех също, че тя повече от добре ще разбере същността. Така и стана. Тя пребледня като платно, искаше нещо да каже, устните ѝ болезнено се изкривиха; но падна на стола като посечена с брадва. И после през цялото време ме слушаше с отворени уста, отворила очи и трепереща от ужасен страх. Цинизмът, цинизмът на моите думи я смаза... – Да те спасявам! – продължих аз, като скочих от стола и засновах пред нея напред-назад из стаята. – От какво да те спасявам? Че може аз самият да съм по-лош от тебе. Защо още тогава не ми хвърли в мутрата, когато ти четях конско: „Ами ти пък защо си дошъл при нас? Морал ли да ни четеш?“ Власт, власт ми трябваше тогава, игра ми трябваше, исках сълзите ти, твоето унижение, истериката ти – ето какво ми трябваше тогава! Нали и аз самият тогава не издържах, защото ти дадох от глупост адреса си. А после, още преди да се прибера, вече те ругаех колкото можех за тоя адрес. Аз вече те мразех, защото тогава те лъгах. Защото на мене ми дай само на думи да си поиграя, само да си помечтая, а всъщност ми трябва знаеш ли какво: всички да се провалите вдън земя, ето какво! Трябва ми спокойствие. Та аз съм готов, само и само никой да не ме безпокои, да продам още сега целия свят за една копейка. Дали светът да се провали, или аз да не пия чай? Ще кажа – светът да се провали, а аз винаги да пия чай. Ти знаеше ли това, или не? Е, а пък аз зная, че съм мерзавец, подлец, себелюбец, ленивец. Ето на, аз треперех тия три дни от страх, че ще дойдеш. А знаеш ли какво особено ме тревожеше през всички тия три дни? Ами това, че на, тогава ти се представих за такъв герой, а пък тук ти изведнъж ще ме видиш с това съдрано халатче, беден, отвратителен. Одеве ти казах, че не се срамувам от бедността си; е, добре, знай, че се срамувам, повече от всичко се срамувам, най-много от всичко се боя, повече отколкото ако бях крал, защото аз съм толкова самолюбив, сякаш са ми одрали кожата и от допира на въздуха вече ме боли. Та нима ти дори и сега още не си се сетила, че аз никога няма да ти простя, дето ме завари в това халатче, когато се нахвърлях като зло паленце върху Аполон. Я виж ти – възкресителят, бившият герой се нахвърля като краставо, рунтаво паленце върху своя лакей, а оня му се присмива! И одевешните сълзи, които аз като нахокана жена не можах да сдържа, и тях никога няма да ти простя! И това, което ти признавам сега, също никога няма да ти простя! Да – ти, само ти трябва да платиш за всичко това, защото ти ми се случи под ръка, защото аз съм мерзавец, защото аз съм най-долният, най-смешният, най-дребнавият, най-глупавият, най-завистливият от всички червеи на тази земя, които съвсем не са по-добри от мен, но които, дявол знае защо, никога не се засрамват; а пък мен цял живот ще ме подритва ей така всяка гнида – и това е моя черта! И какво ме интересува, че ти сега нищичко няма да разбереш! И какво, кажи, какво ме интересуваш ти и това дали ти загиваш там, или не? Ти изобщо разбираш ли как ще те мразя аз сега, след като ти казах това, задето си била тук и си слушала? Та човек само веднъж в живота си се разкрива така, и то само в истерика!... Какво още искаш? И защо след всичко това още стърчиш пред мен, мъчиш ме, не си отиваш? Но в този миг се случи изведнъж нещо странно. Аз дотолкова бях свикнал да мисля и да си въобразявам всичко по книга и да си представям всичко на този свят така, както го бях съчинил предварително в мечтите си, че тогава даже не разбрах веднага това странно обстоятелство. А ето какво се случи: Лиза, оскърбена и смазана от мен, бе разбрала много повече, отколкото си представях. От всичко станало тя беше разбрала онова, което жената най-напред ще разбере, ако искрено обича, а именно: че аз самият съм нещастен. Чувството на уплаха и оскърбление върху лицето ѝ се смени отначало с горестно учудване. А когато аз почнах да наричам себе си подлец и мерзавец и сълзите ми потекоха (аз изрекох цялата тази тирада през сълзи), цялото ѝ лице се разкриви от някакъв гърч. Тя понечи да стане, да ме спре; а когато свърших, тя не обърна внимание на виковете ми: „Защо си тука, защо не си отиваш!“ – а на това, че на мене самия сигурно ми е било много тежко да изрека всичко това. Пък и тя беше толкова потисната, клетата; тя смяташе, че стои много по-долу от мен; къде можеше тя да се разсърди, да се обиди? Тя изведнъж скочи от стола в някакъв неудържим порив и цяла устремена към мен, но все още плахо и без да смее да мръдне от мястото си, протегна ръце към мен... И тогава моето сърце се преобърна. Тогава тя изведнъж се спусна към мен, обгърна шията ми с ръце и заплака. Аз също не издържах и заридах така, както още никога не ми се беше случвало... – Не ми позволяват... Аз не мога да бъда... добър! – едва изрекох аз, а после се довлякох до канапето, строполих се върху него по очи и четвърт час ридах в истинска истерика. Тя се притисна към мен, прегърна ме и сякаш замря в тази прегръдка. Но все пак работата беше там, че истериката трябваше да мине. И ето (нали пиша отвратителната истина), легнал по очи на канапето, проснат и забил глава в мизерната си кожена възглавница, аз почнах постепенно, отдалеч, неволно, но неудържимо да усещам, че сега ще ми е вече неловко да вдигна глава и да погледна Лиза право в очите. От какво се срамувах? – Не зная, но се срамувах. Мина ми през възбудения ум и това, че сега ролите са окончателно разменени, че героиня сега е тя, а аз съм също такова унижено и смазано създание, каквото беше тя пред мен в онази нощ – преди четири дни... И всичко това осъзнах още в минутите, докато лежах по очи на канапето! Господи! Та нима тогава аз ѝ бях завидял? Не зная и досега още не мога да реша, а тогава, разбира се, още по-малко можех да го проумея, отколкото сега. Та аз не мога да живея, без да властвам и да тиранствам над някого... Но... но нали с разсъждения нищо не можеш да обясниш, а следователно няма защо да разсъждавам. И все пак надвих себе си и вдигнах глава; все някога трябваше да я вдигна... И ето, аз и досега съм сигурен, че тъкмо защото се срамувах да я гледам, в сърцето ми изведнъж пламна и се разгоря друго чувство... чувството за господство и обладание. Очите ми заблестяха от страст и аз силно стиснах ръцете ѝ. Колко я мразех и как ме влечеше към нея в този миг! Едното чувство усилваше другото. Това приличаше едва ли не на отмъщение!... На лицето ѝ се изписа отначало сякаш недоумение, сякаш дори страх, но само за миг. Тя възторжено и горещо ме прегърна. XЧетвърт час по-късно аз тичах в бясно нетърпение напред-назад из стаята, час по час се приближавах към паравана и поглеждах през пролуката Лиза. Тя седеше на пода, склонила глава на леглото, и навярно плачеше. Но не си тръгваше, а тъкмо това ме дразнеше. Този път тя вече знаеше всичко. Аз я бях оскърбил докрай, но... излишно е да разказвам. Тя се бе досетила, че избликът на моята страст беше именно отмъщение, ново унижение за нея и че към предишната ми почти безпредметна омраза се беше добавила вече и лична, завистлива омраза към нея... Впрочем не твърдя, че беше разбрала ясно всичко това; но затова пък напълно беше разбрала, че аз съм долен човек, и най-важното, че не съм способен да я обичам. Зная, ще ми кажат, че това е невероятно – невероятно е да бъдеш толкова зъл, глупав като мен; може да добавят още, че е било невероятно да не я обикна или поне да не оценя тази любов. Защо да е невероятно? Първо, аз по начало не можех да обикна, защото, повтарям, да обичам за мен значеше да тиранствам и нравствено да превъзхождам. Цял живот не можех и да си представя друга любов и стигнах дотам, че сега мисля понякога, че любовта е именно доброволно дареното от любимия обект право да тиранстваш над него. Аз и в моите мечти от подземието не си представях любовта другояче освен като борба, почвах я винаги с омраза, а свършвах с нравствено покоряване, след което вече не можех и да си представя какво да правя с покорения обект. Пък и какво невероятно има, щом аз бях успял толкова да се развратя нравствено, толкова бях отвикнал от „живия живот“, та одеве ми хрумна да я упреквам и срамя, че е дошла при мене да слуша „жалки думи“; и дори не се сетих, че беше дошла съвсем не за да слуша жалки думи, а за да ме обича, защото за жената именно в любовта е цялото възкресение, цялото спасение от каквато и да е гибел и цялото възрождение, пък и не може да се прояви другояче освен в това. Впрочем аз вече не я мразех чак пък толкова, докато тичах из стаята и надничах през пролуката в паравана. Беше ми само непоносимо тежко, че тя е тук. Исках тя да изчезне. „Спокойствие“ желаех аз, да остана сам в дупката си желаех. Нали не бях свикнал – „живият живот“ така ме потискаше, че ми стана дори трудно да дишам. Но минаха още няколко минути, а тя все още не ставаше, сякаш беше в несвяст. Аз имах безсрамието тихичко да почукам на паравана, за да ѝ напомня... Тя изведнъж трепна, скочи от мястото си и се втурна да си търси шала, шапката, шубата, сякаш за да се спаси някъде от мен... След две минути тя бавно излезе иззад паравана и ме изгледа с тежък поглед. Аз се усмихнах злобно, впрочем насила, от приличие, и избягнах погледа ѝ. – Сбогом – продума тя, тръгвайки към вратата. Аз изведнъж изтичах към нея, хванах ръката ѝ, отворих я, сложих... и пак я затворих. После веднага се извърнах и побързах да отскоча в другия ъгъл, та поне да не видя... Понечих сега да излъжа – да напиша, че съм сторил това неволно, без да се помня, от смущение, от глупост. Но не искам да лъжа и затова направо казвам, че разтворих дланта ѝ и сложих в нея... от злоба. Мина ми през ума да го направя, докато тичах напред-назад из стаята, а тя седеше зад паравана. Но ето какво мога със сигурност да кажа: извърших тази жестокост, макар и нарочно, но не от сърце, а от глупавата си глава. Тази жестокост беше толкова изкуствена, толкова умозрителна, нарочно съчинена, книжна, че аз сам не издържах дори една минута – най-напред отскочих в ъгъла, за да не видя, а после се втурнах със срам и отчаяние след Лиза. Отворих вратата за антрето и почнах да се вслушвам. – Лиза! Лиза! – викнах към стълбището, но плахо, с половин глас... Отговор не последва, стори ми се, че чувам стъпките ѝ на долните стъпала. – Лиза! – викнах аз по-високо. Никакъв отговор. Но в същия миг чух долу как тежко, със скърцане се отвори мъчноподвижната външна стъклена врата и тежко се тръшна. По стълбата заехтя. Тя си отиде. Върнах се замислен в стаята. Ужасно тежко ми беше. Спрях до масата при стола, на който тя беше седяла, и гледах безсмислено пред себе си. Мина близо минута, изведнъж цял потреперах: точно пред себе си, на масата, аз видях... с една дума, видях смачкана синята банкнота от пет рубли, същата, която преди минута бях свил в дланта ѝ. Беше онази банкнота; друго не можеше да бъде; друга нямаше вкъщи. Значи тя беше успяла да я изхвърли от ръката си на масата в мига, когато отскочих в другия ъгъл. Е, какво? Можех да очаквам, че ще го стори. Можех ли да очаквам? Не. Аз бях такъв егоист, аз всъщност толкова не уважавах хората, та дори не можех да си представя, че тя ще го стори. Това не можах да понеса. Миг по-късно почнах като луд да се обличам, навлякох набързо каквото можах и стремглаво изтичах след нея. Тя не е могла да измине и десет крачки, когато аз изтичах на улицата. Беше тихо, валеше сняг и падаше почти отвесно, застилайки с възглавница тротоара и пустата улица. Минувачи нямаше, не се чуваше нито звук. Унило и безполезно мъждукаха фенерите. Изтичах на около двеста крачки до пресечката и спрях. „Къде ли е отишла? И защо тичам след нея? Защо? Да коленича пред нея, да заридая от разкаяние, да целувам нозете ѝ, да моля за прошка! Аз наистина го желаех; гърдите ми просто се късаха на части и аз никога, никога няма да си спомня равнодушно тази минута. Но защо? – помислих си аз. – Нима няма да я намразя, може би още утре, тъкмо задето днес съм ѝ целувал нозете? Нима ще ѝ дам щастие? Нима не разбрах днес пак, за стотен път, колко струвам? Нима няма да я измъча до смърт?“ Стоях на снега, взирах се в непрогледната мъгла и си мислех това. „И няма ли да е по-добре,, няма ли да е по-добре – фантазирах аз вече вкъщи, по-късно, заглушавайки с фантазии живата сърдечна болка, – няма ли да е по-добре, ако тя отнесе сега навеки със себе си оскърблението? Оскърбление – та нали то е пречистване; това е най-остро и болезнено съзнание! Аз още утре бих омърсил с присъствието си душата ѝ, бих уморил сърцето ѝ. А сега оскърблението няма да замре никога в нея и колкото и отвратителна да е калта, която я очаква – оскърблението ще я възвиси и очисти... чрез омразата... хм... може би и чрез прошката... Впрочем дали от всичко това ще ѝ стане по-леко? И наистина: ето аз и сега задавам от свое име един празен въпрос: кое е по-добро – евтиното щастие или възвишените страдания? Хайде, кажете, кое е по-добро? Това ми се привиждаше, докато седях през онази вечер вкъщи, полумъртъв от душевна болка. Никога дотогава не бях изпитвал толкова страдание и разкаяние; но нима можеше да има каквото и да било съмнение, когато изтичах от къщи, че няма да се върна от сред път обратно? Никога вече не срещнах Лиза и нищо не чух за нея. Ще добавя още, че за дълго останах доволен от фразата за ползата от оскърблението и омразата, въпреки че сам едва не се поболях тогава от мъка. Даже и сега, след толкова години, всичко това си го спомням някак твърде неприятно. Много неща си спомням сега неприятно, но... дали да не свърша вече тук „Записките“? Струва ми се, че сгреших, като почнах да ги пиша. Поне ме беше срам през цялото време, докато пишех тази повест: значи това вече не е литература, а изкупително наказание. Та нали да разказвам например дълги повести за това как съм си провалил живота поради нравствено разтление в моята дупка, поради липса на среда, отвикване от живото и тщеславна злоба в подземието – това, ей Богу, не е интересно; за романа трябва герой, а тук нарочно са събрани всички черти за антигерой и най-важното, всичко това ще направи пренеприятно впечатление, защото ние всички сме отвикнали от живота, всички накуцваме, всеки повече или по-малко. Дори дотолкова сме отвикнали, че изпитваме понякога някакво отвращение към истинския „жив живот“, а затова не можем и да понасяме, когато ни напомнят за него. Та ние сме стигнали дотам, че едва ли не смятаме истинския „жив живот“ за труд, почти за служба, и всички сме съгласни в себе си, че по книга е по-добре. И защо ли се суетим понякога, защо капризничим, какво молим? Сами не знаем. Нали за нас е още по-зле, ако изпълнят капризните ни молби. Хайде опитайте, хайде дайте ни например повече самостоятелност, развържете на когото и да било от нас ръцете, разширете кръга на дейността ни, отслабете опекунството и ние... уверявам ви: ние веднага ще помолим отново да ни сложат под опека. Зная, че вие може би ще ми се разсърдите, ще се развикате, ще затропате с крака: „Говорете само за себе си – ще ми кажете – и за вашите низости в подземието и не смейте да казвате „всички ние“. Позволете, господа, та аз не се оправдавам с това всичкинийство. А що се отнася до мен самия, в живота си аз само съм довеждал докрай онова, което вие не сте се осмелявали да докарате и до средата, че на всичкото отгоре сте взимали страха си за благоразумие и сте се утешавали с това, мамейки сами себе си. Тъй че аз май ще се окажа „по-жив“ от вас. Я се взрете по-внимателно! Та нали ние даже не знаем къде живее сега живото и какво представлява то, как се казва? Оставете ни сами, без книга, и ние веднага ще се объркаме, ще се загубим – няма да знаем към какво да се присъединим, о какво да се придържаме; какво да обичаме и какво да мразим, какво да уважаваме и какво да презираме. На нас ни тежи дори да бъдем човеци – човеци с истинско, собствено тяло и кръв; срамуваме се от това, смятаме го за позор и се напъваме да бъдем някакви небивали общочовеци. Ние сме мъртвородени, пък и отдавна вече се раждаме не от живи бащи и това все повече ни харесва. Свикваме. Скоро ще намислим да се раждаме някак от идея. Но стига; не искам да пиша повече „от Подземието“... Впрочем тук още не свършват „записките“ на този парадоксалист. Той не е издържал и е продължил по-нататък. Но на нас също ни се струва, че тук можем да спрем. Изтегляне 0.85 Mb. Сподели с приятели:
|