Записки от подземието
Изтегляне 0.85 Mb.
|
Свързани:
Човекът в търсене на смисъл - Виктор Франкъл - 4eti.me
| стопанка властна ти влезни!”
После ние почваме да си живеем живота, заминаваме за чужбина и т. н., и т. н.“ С една дума, на мен самия ми ставаше противно и накрая се плезех сам на себе си. „То няма и да я пуснат, „мръсницата“! – мислех си аз. – Тях май не ги пускат много-много да се разхождат, още повече вечер (кой знае защо, ми се струваше, че тя трябва да дойде непременно вечер, и то именно в седем часа). Впрочем тя каза, че още не се е заробила там напълно, че има известни права; значи, хм! Дявол да го вземе, ще дойде, непременно ще дойде!“ Добре поне, че по това време Аполон ме разсейваше с грубостите си. Изчерпваше докрай търпението ми! Той беше моята рана, бич, пратен ми от провидението. Ние с него непрекъснато си разменяхме обиди няколко години наред и аз го мразех. Божичко, как го мразех! Струва ми се, в живота си никого не съм мразил така, както него, особено в някои моменти. Той беше възрастен човек, важен и се занимаваше отчасти с шивачество. Но, кой знае защо, ме презираше дори свръх всяка мярка и ме гледаше непоносимо надменно. Впрочем той всички гледаше надменно. Само като погледнете тая светлорусо, гладко вчесана глава, тази лимба, която той си разчесваше над челото и я мажеше с олио, тая голяма уста, винаги свита на триъгълник – и вече чувствате, че пред вас е същество, което никога не се съмнява в себе си. Той беше във висша степен педант и най-големият педант от всички, каквито съм срещал по земята; при това със самолюбие, подобаващо може би само на Александър Македонски. Той беше влюбен във всяко свое копче, във всеки свой нокът – положително беше влюбен, то му личеше! Към мен се отнасяше напълно деспотично, съвсем малко разговаряше с мен, а ако му се случеше да ме поглежда, гледаше ме с твърд, величаво самоуверен и винаги насмешлив поглед, който понякога ме вбесяваше. Задълженията си изпълняваше с такъв вид, като че ли ми оказваше височайша милост. Впрочем той не правеше почти нищо за мен и дори изобщо не се смяташе задължен нещо да прави. Не можеше да има съмнение, че ме смята за най-последния глупак на света и ако „ме държеше при себе си“, то бе само защото можеше да получава от мен всеки месец заплата. Беше съгласен „да не върши нищо“ при мен срещу седем рубли на месец. Много грехове ще ми бъдат простени заради него. Понякога се стигаше до такава омраза, че треска ме разтрисаше само от походката му. Но особено ме отвращаваше неговото фъфлене. Езикът му беше малко по-дълъг, отколкото трябва, или нещо подобно, поради което той непрекъснато фъфлеше и съскаше и, изглежда, ужасно се гордееше с това, като си въобразяваше, че то му придава огромно достойнство. Говореше тихо, отмерено, с ръце отзад и забил очи в земята. Особено ме вбесяваше, когато почваше понякога да чете зад преградката си псалтира. Много битки изнесох заради това четене. Но той ужасно обичаше да чете вечер с тих, равен глас, напевно, също като над мъртвец. Интересно е, че той точно дотам стигна: сега чете срещу заплащане псалтира над покойници, а освен това изтребва плъхове и прави вакса. Но тогава аз не можех да го изгоня, като че ли беше слят химически с моето съществование. При това и той самият за нищо на света не би се съгласил да ме напусне. Аз не можех да живея в шамбр гарни8: моето жилище беше моята крепост, моята черупка, моят калъф, в който се криех от цялото човечество, а Аполон, дявол знае защо, ми се струваше част от това жилище и аз цели седем години не можах да го изгоня. Да забавя например заплатата му, та макар и само два, само три дена, беше невъзможно. Щеше да започне такава история, че нямаше да зная къде да се дяна. Но през тези дни бях толкова озлобен срещу всички, че реших, кой знае защо и за какво, да накажа Аполон и още две седмици да не му плащам заплатата. Аз отдавна, от близо две години, се канех да го сторя – само за да му докажа, че не бива да важничи чак толкова с мен и че ако поискам, винаги мога да не му дам заплатата. Реших да не му говоря за това и даже нарочно да мълча, за да надвия гордостта му и да го накарам сам, пръв да заговори за заплатата си. Тогава ще извадя седемте рубли от чекмеджето, ще покажа, че ги имам и нарочно са заделени, но че аз „не искам, не искам, просто не искам да му дам заплатата, не искам, защото така искам“, защото такава е „моята господарска воля“, защото той е непочтителен, защото е грубиян; но ако той ме помоли почтително, може и да се смиля и да му я дам; инак ще чака още две седмици, и три ще почака, цял месец ще чака... Но колкото и да бях озлобен, все пак той победи. Аз не издържах дори четири дни. Той започна с това, с което винаги почваше в подобни случаи, защото такива случаи вече имаше, бяха изпробвани (и ще забележа, че знаех всичко отнапред, знаех наизуст подлата му тактика), а именно: той почваше с това, че ще впери изведнъж в мене безкрайно строг поглед и няма да го сваля няколко минути, особено когато ме посреща или изпраща от къщи. Ако например издържах и се преструвах, че не забелязвам тия погледи, той все така мълчаливо пристъпваше към по-нататъшни изтезания. Да речем, изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, ще влезе тихо и плавно в стаята ми, докато се разхождам или чета, ще спре до вратата, ще сложи едната си ръка отзад, ще се разкрачи и ще втренчи в мен поглед, вече не само строг, а направо презрителен. Ако изведнъж го попитам какво иска – той нищо няма да отговори, продължава да ме гледа в упор още няколко секунди, сетне, свил някак особено устни, с многозначителен израз, бавно ще се обърне на място и бавно ще си отиде в стаята. След около два часа пак ще се появи и пак така ще застане пред мен. Случваше се, че аз, вбесен, вече не го и питах какво иска, а просто вдигах рязко и повелително глава и също почвах да го гледам втренчено. Гледаме се понякога така една-две минути; най-сетне той ще се обърне бавно и важно и ще си отиде така за два часа. Ако и това не ме вразумяваше и аз продължавах да се бунтувам, той изведнъж ще почне да въздиша, като ме гледа, продължително въздиша, дълбоко, сякаш само с тази въздишка измерва цялата дълбочина на моето нравствено падение и, разбира се, свършваше обикновено с това, че той побеждаваше напълно: аз беснеех, крещях, но все пак се принуждавах да изпълня онова, за което ставаше дума. Но този път едва бяха почнали обичайните маневри на „строгите погледи“, а аз веднага излязох от кожата си и се нахвърлих вбесен срещу него. И без това бях ужасно изнервен. – Стой! – завиках аз в изстъпление, когато той се обръщаше бавно и мълчаливо с едната ръка отзад, за да си отиде в стаята. – Стой! Върни се, върни се, ти казвам! – и, изглежда, така неестествено съм изревал, че той се обърна и дори почна да ме разглежда с известна почуда. Впрочем пак не продумваше нито дума, а тъкмо това ме вбесяваше. – Как смееш да влизаш при мен без позволение и да ме гледаш така? Отговаряй! Но след като ме гледа спокойно близо половин минута, той пак почна да се обръща. – Стой! – изревах аз и се затекох към него. – Не мърдай! Така. Отговаряй сега: какво влезе да видиш? – Ако имате сегинка кво да ми заповядате, аз ще трябва да го изпълня – отвърна той, но пак след известно мълчание, с тихо и равномерно фъфлене, вдигна вежди и спокойно наведе глава от едното рамо към другото – и всичко това с ужасяващо спокойствие. – За друго, за друго те питам, палачо! – закрещях аз, като се тресях от злоба. – Аз сам ще ти кажа, палачо, защо идваш тук: ти виждаш, че не ти плащам заплатата, но не искаш от гордост да се унизиш – да ме помолиш, и затова идваш с глупавите си погледи да ме наказваш, да ме мъчиш и не подозир-р-раш, палачо, колко е глупаво това, глупаво, глупаво, глупаво, глупаво! Той понечи пак мълчаливо да се обърне, но аз го дръпнах. – Слушай – крещях му аз. – Ето ти парите, виждаш ли, ето ги! (Аз ги извадих от масичката.) И седемте рубли, но ти няма да ги получиш, няма да ги получиш, докато не дойдеш почтително, с разкаяние да ме молиш за прошка. Чу ли! – Това не може да стане! – отвърна той с някаква неестествена самоувереност. – Може! – крещях аз. – Давам ти честната си дума, може! – Че аз няма за какво да ви искам прошка – продължаваше той, сякаш изобщо не забелязваше моите викове, – щото вий пък ме нарекохте „палач“ и мога за туй нещо всякога да се оплача от вас в участъка за докачение. – Върви! Оплачи се! – заревах аз. – Веднага върви, още тази минута, още тази секунда! А ти все пак си палач! Палач! Палач! – Но той само ме изгледа, после се обърна и вече без да слуша призивните ми крясъци, плавно тръгна към стаята си, без да се обръща. „Да не беше Лиза, нямаше да стане всичко това!“ – реших в себе си. После, като постоях около минута, аз важно и тържествено, но с бавно и силно туптящо сърце тръгнах да отида при него зад паравана. – Аполон! – казах аз тихо и натъртено, но задъхан. – Върви веднага, без да се бавиш нито миг, за кварталния надзирател. Междувременно той се беше настанил вече до масата си, беше си сложил очилата и бе взел да шие. Но като чу заповедта ми, изведнъж прихна да се смее. – Още сега, веднага тръгвай! Върви или нямаш представа какво ще стане! – Вие май нещо не сте с ума си – забеляза той, без дори да вдигне глава, като продължаваше все така бавно да съска и да вдява конец. – Че де се е чуло и видяло човек сам срещу себе си да ходи за началството? Пък за страха – нахалост се напъвате, щото нищо няма да стане. – Върви! – скимтях аз и го хващах за рамото. Чувствах, че ей сега ще го ударя. Но аз даже не чух как в тоя миг изведнъж вратата към антрето тихо и бавно се бе отворила и някаква фигура влезе, спря и почна да ни разглежда с недоумение. Хвърлих поглед, примрях от срам и се втурнах в стаята си. Там, вкопчил две ръце в косата си, аз опрях глава в стената и замрях в това положение. След около две минути се чуха бавните стъпки на Аполон. – Там някаква си вас търси – каза той, като ме гледаше особено строго, после се отдръпна и пусна – Лиза. Той не искаше да си отива и ни разглеждаше подигравателно. – Излез! Излез! – изкомандвах го аз объркан. В този миг моят часовник се понапъна, изсъска и удари седем. IX“В дома ми смело и свободно Изтегляне 0.85 Mb. Сподели с приятели:
|