Зазоряване от Стефани Майер [превод от английски: Грета Иванова Иванина Хлебарова Камелия Проданова Натали Димитрова Моника Колчевска Симона Ватева Тереза Яна Кисьова Редактори: Зорница Иванова Ирина Пенева]
Изтегляне 5.69 Mb.
|
24.ИЗНЕНАДА -Не. Няма начин! - поклатих яростно главо, а после хвърлих поглед към самодоволната усмивка на лицето на седемнадесетгосишния ми съпруг. - Не, това не се брои. Спрях да старея преди три дни. Вечно съм на осемнадесет. - Няма значение. - каза Алис, пренебрегвайки протеста ми с едно бързо свиване на раменете си. - Така или иначе празнуваме, така че преживей го. Въздъхнах. Рядко имаше смисъл да се спори с Алис. Усмивката й се разшири до невероятни размери като разчете примирението в очите ми. - Готова ли си да си отвориш подаръка? - изчурулика тя. - Подаръците – поправи я Едуард и извади друг ключ – този бе дълъг и сребърен със сравнително по-малко на брой безвкусни панделки по него – от джоба си. С усилие се въздържах да не завъртя очи. Веднага разбрах за какво бе този ключ – за „колата след това“. Запитах се дали трябва да се почувствам развълнувана. Изглежда превръщането ми във вампир не бе донесло със себе си някакъв внезапен интерес към спортни коли. - Моят е пръв. - каза Алис и му се изплези, предвиждайки отговора му. - Моят е по-близо. - Но погледни как е облечена. - почти изстена Алис. - Цял ден ме дразнеше. И определено е приоритет. Свих вежди, докато се чудех как един ключ ще ми донесе нови дрехи. Да не би да ми беше взела цял камион пълен с такива? - Знам – позволи на мен. - предложи Алис. - Камък, ножица, хартия... Джаспър се изхили, а Едуард въздъхна. - Защо просто не ми кажеш кой печели?! Алис грейна: - Аз печеля. Чудесно. - Така или иначе, вероятно е по-добре, че ще изчакам до сутринта. - Едуард ми се усмихна с кривата си усмивка, а после кимна към Сет и Джейк, които изглеждаха изморени до смърт. Зачудих се колко дълго са били на крак този път. - Мисля че ще е по-забавно, ако Джейкъб е буден за голямото разбулване на тайната, не мислиш ли? За да има някого там, който да покаже нужната доза възторг. Ухилих му се. Познаваше ме добре. - Уоу – изчурулика Алис. - Бела, дай Нес... Ренесме на Розали. - Тя къде спи обикновено? Алис сви рамене: - В ръцете на Розали. Или на Джейкъб. Или на Есме. Добиваш представа. Тя не е била пускана на земята през целия си живот. И ще стане най-разглезения полу-вампир в историята на съществуването ни. Едуард се засмя, когато Розали пое Ренесме вещо в ръцете си. - В същото време тя е и най-неразглезения полу-вампир в историята ни. - каза Розали. - Красотата на това да бъдеш единствена по рода си. Розали ми се ухили и аз се зарадвах, виждайки че новозародилото се приятелство помежду ни е все още там, в усмивката й. Не бях сигурна, дали ще продължи, след като животът на Ренесме вече не бе свързан с моя. Но може би двете се бихме заедно като съюзнички достатъчно дълго, че сега щяхме да сме приятелки. Най-накрая направих онова, което тя би сторила, ако бе на мое място. И това изглежда беше прогонило възмущението й срещу другите ми избори. Алис бутна в ръката ми ключ, направен от медена на цвят кост, после ме грабна за лакътя и ме завлачи към задната врата: - Да тръгваме, да тръгваме! - чуруликаше тя. - Отвън ли е? - Нещо такова. - отвъна тя, бутайки ме напред. - Наслади се на подаръка си. - каза Розали. - От всички ни е. И най-вече от Есме. - Вие няма ли да дойдете? - осъзнах, че никой от тях не бе помръднал. - Ще ви дадем време да го оцените сами. - отвърна Розали. - Можете да ни кажете за това... по-късно. Емет избухна в смях. И нещо в този смях ме накара да се почувствам така, сякаш трябва да се изчервя, макар да не бях сигурна защо. Осъзнах, че много неща отнасящи се до мен – като искрената ми омраза към изненади, нехаресването на подаръци много-много – въобще не са се променили. Беше едновременно успокоение и изненада да открия, че много от характерните ми черти бяха дошли с мен в това ново тяло. Не очаквах, че ще съм същата. Ухилих се широко. Алис ме дърпаше за лакътя, а аз не можех да спра да се усмихвам, докато я следвах в пурпурната нощ. Само Едуард дойде с нас. - Това е въодушевлението, което очаквах. - промърмори Алис одобрително. После пусна ръката ми, подскочи пъргаво два пъти и се изстреля към реката. - Хайде, Бела. - извика тя през рамо. Едуард скочи едновременно с мен; беше почти толкова забавно, колкото бе този следобед. Може би дори повече, защото нощта придаваше на всичко нови, по-богати цветове. Алис се завъртя на пети, насочвайки се на север. Беше по-лесно да следвам шумът от стъпките й, шепнещи по земята и свежата следа от миризмата й, отколкото да я следя с очи през гъстата растителност. Видях отчетливо, че тя се извъртя, спускайки се обратно до мястото, където се бях спряла. - Не ме нападай. - предупре тя и се нахвърли отгоре ми. - Какво правиш? - настоях аз, гърчейки се, докато тя се изкатери по гърба ми и обви ръцете си около лицето ми. Усетих копнежа да я хвърля от себе си, но успях да се въздържа. - Просто искам да се убедя, че нищо не виждаш. - Мога аз да се погрижа за това и без този театър. - предложи Едуард. - Може и да я оставиш да мами. Вземи ръката й и я води напред. - Алис, аз... - Не се притеснявай, Бела. Ше го направим по моя начин. Усетих пръстите на Едуард да се сплитат с моите. - Само още няколко секунди, Бела. И после ще отиде да лази по нечии други нерви. - той ме дръпна напред. Лесно влязох в темпото му. Не се страхувах, че ще се блъсна в дърво; само дървото щеше да пострада в този случай. - Можеш поне да се опиташ да оцениш подаръка. - сгълча го Алис. - Той е толкова за теб, колкото е и за нея. - Вярно е. Благодаря ти, Алис. - Да, да. Добре. - гласът на Алис се покачи с няколко октави от възторг. - Спрете там. Обърни я малко по-надясно. Да, точно така. Добре. Готова ли си? - изписка тя. - Готова съм. Тук миризмата беше друга, провокираща интереса ми, засилваща любопитството ми. Миризма, която не беше на мястото си дълбоко в гората. Орлови нокти. Пушек. Рози. Дървени стърготини? И също така нещо метално. Великолепието от дълбините на земята, изровено и поставено на показ. Наведох се напред към мистерията. Алис скокна от гърба и махна ръцете покриващи очите ми. Втренчих се във виолетовата тъмнина. И там, настанена на малка полянка в гората, се намираше мъничка къщурка, сивкаво-лилава под светлината на звездите. Така удивително пасваше на местността, че изглежаше сякаш се бе издигнала от камъка, съвсем естествено образувание. Орловите нокти бяха плъзнали по стената като решетка, извивайки се през целия си път около дебели, дървени летви. Късни летни рози цъфтяха в голяма, колкото носна кърпичка градина под тъмните, дълбоки прозорци. Имаше малка пътечка от плоски камъни, аметисти в нощта, която водеше към старомодна сводеста дървена врата. Обвих пръсти около ключа, който държах изумена. - Какво мислиш? - сега гласът на Алис бе нежен; пасваше на съвършената, като извадена от книга на приказките сцена. Отворих уста, но не успях да издам и звук. - Есме реши, че може да се зарадваме на собствен дом за малко, но не ни искаше прекалено далеч. - промърмори Едуард. - И само си търси извивение, за да реставрира. Това местенце се разпада тук от поне сто години. Продължих да се взирам, а устата ми стоеше отворена като на риба. - Не ти ли харесва? - изражението на Алис помръкна. - Имам предвид, че със сигурност можем да го оправим ако искаш. Емет искаше да прибавим още сто метра към площта, още едни етаж, колони и кула, но Есме реши, че ще ти хареса повече в оригиналния си вид. - гласът й се покачи и тя продължи по-бързо. - Ако е сгрешила, можем да се върнем към работа. Няма да отнеме дълго да... - Тихо. - успях да прошепна. Тя стисна устни и зачака. Отне ми няколко секунди да се възстановя. - Подарявате ми къща за рождения ми ден? - промълвих аз. - На нас. - поправи ме Едуард. - И не е нищо повече от къщурка. Мисля че думата „къща“ включва повече допълнителни стаи. - Никакво заяждане с къщата ми. - прошепнах му аз. Алис засия: - Харесва ти. Поклатих глава. - Обожаваш я? Кимнах. - Нямам търпение да кажа на Есме. - А тя защо не дойде? Усмивката й повяхна, изкривявайки се така, сякаш на й беше трудно да отговори на въпроса ми: - О, ами нали се сещаш... всички знаят какво мислиш за подаръците. Не искаха да те притискат, за да я харесаш. - Но разбира се, че я харесвам. Как бих могла да не я? - Те ще се зарадват. - тя ме потупа по ръката. - Във всеки случай гардеробът ти е пълен до горе. Използвай го разумно. И... май това е всичко. - Няма ли да влезеш вътре? Тя направи няколко небрежни стъпки назад: - Едуард знае обратния път. Аз ще намина... по-късно. Извикай ме ако дрехите не са твоя размер. - тя ми хвърли неопределен поглед, а после се усмихна. - Джаз иска да ловува. Чао. И тя се изстреля към дърветата като най-елегантния куршум. - Това беше доста странно. - казах аз, когато звукът от полета й изчезна напълно. - И наистина ли съм толкова непоносима? Трябваше да дойдат. Сега се чувствам виновна. Дори не й благодарих както трябва. Трябва да се върнем да кажем на Есме... - Бела, не бъди глупава. Никой не те смята за толкова неразумна. - Тогава какво... - Да прекараме време насаме е другият им подарък. Алис се опитваше да е по-тактична. - Оо. Това беше достатъчно да накара къщата да изчезне. Можеше да сме навсякъде. Не виждах дърветата, камъните или звездите. Само Едуард. Нека ти покажа как са се справили. - каза той дърпайки ръката ми. Той осъзнаваше ли факта, че електрически ток премина през вените ми като бушуваща от адреналин кръв? Още веднъж се почувствах странно замаяна, чакайки реакции, на които тялото ми вече не беше способно. Сърцето ми трябваше да бумти като парен двигател, който току да избухне срещу нас. Оглушително. Бузите ми трябваше да са невероятно червени. В този случай трябваше да съм изтощена. Това бе най-дългият ден в живота ми. Засмях се високо – просто едни кратък изненадан смях – когато осъзнах, че този ден никога няма да свърши. - Ще чуя ли шегата? - Не е кой знае какво. - отвърнах аз, докато ме водеше към малката кръгла врата. Просто си мислех нещо - днес е първият и последният ден от вечността ми. Малко ми е трудно да го проумея. Дори с тези допълнителни възможности. - отново се засмях. Той се изхили заедно с мен. Отпусна ръка до бравата, изчаквайки ме да постъпя като домакин. Пъхнах ключа и го завъртях. - Справяш се толкова естествено с всичко, Бела. Забравих колко странно би трябвало да ти изглежа това. Де да можех да го чуя... - той се наведе и ме взе в обятията си толкова бързо, че не успях да го видя – а това е важно да се отбележи. - Хей! - Носенето на ръце е част от задълженията ми. - припомни ми той. - Но съм любопитен. Кажи ми за какво си мислиш в момента. Той отвори вратата, която се плъзна с едва доловимо скърцане, и пристъпи в малката всекидневна. - За всичко. - отвърнах му. - И то едновременно. За хубави и лоши неща и за всичко, което е ново. Как продължавам да прехвърлям суперлативи из главата си. Сега си мисля, че Есме е творец. Толкова е съвършено. Стаята беше като извадена от приказка. Подът представляваше някаква странна кувертюра от гладки, плоски камъчета. По ниския таван имаше дълги лампи, в които някой като Джейкъб със сигуронст би си ударил главата. Стените бяха от тъмно дърво на някои места, а на други бяха покрити с каменна мозайка. Малката камина в ъгъла оставяше впечатлението за бавно мъждукащ огън. Вътре гореше плавей – бавните пламъци бяха сини и зелени заради солта. Беше снабдена с електрически части, но нито една не беше съвместима с друга, бяха в хармония точно така. Един стол изглеждаше като от средновековието, докато дългият турски диван до камината носеше по-съвременна нотка, а изтърканата лавица за книги срещу прозореца ми напомни за италианските филми. По някакъв начин, всяка една част си пасваше с другата като в някакъв неизмеримо голям пъзел. На стените имаше няколко картини, които разпознах – бяха някои от любимите ми от голямата къща. Без съмнение бяха безценни оригинали, но изглеждаха точно на мястото си тук, като всичко останало. Беше място, на което всеки би повярвал в съществуването на магията. Място, където просто очакваше да влети Снежанка с ябълка в ръка или някой еднорог да спре, за да погризе розовите ни храсти. Едуард винаги бе смятал, че е герой от страшните истории. Естестевено, аз си знаех, че той адски много греши. Беше очевидно, че мястото му е тук. В тази вълшебна приказка. И сега бях вътре заедно с него. Тъкмо щях да се възползвма от факта, че все още ме държеше на ръце и от това, че неговото весело, красиво лице бе само на няколко сантиметра от моето, когато той каза: - Имаме късмет, че Есме се сети да пристрои още една стая. Появата на Неси не беше... Замръзнах, а мислите ми се пренесоха на едно по-неприятно ниво. - Не и ти. - оплаках се аз. - Извинявай, любима. Чувам го в мислите им през цялото време, знаеш. Това ми се отразява. Въздъхнах. Моето дете – морското чудовище. Може би не можехме да й помогнем. Но аз нямаше да се откажа. - Сигурна съм, че нямаш търпение да видиш дрешника. Или поне така ще кажа на Алис, за да се зарадва. - Трябва ли да съм уплащена? - Направо ужасена. Той ме пренесе през тесен каменен коридор с леки извивки по тавана, сякаш това бе нашият миниатюрен дворец. - Това ще е стаята на Ренесме. - каза той, кимайки към празна с тая с под от светло дърво. Нямаха време да я довършат, май имаше нешо общо с разярени върколаци... Засмях се тихо, учудена от това колко бързо се наредиха нещата, макар че преди седмица изглеждаха така кошмарни. Да му се невиди и Джейкъб, че направи нещата съвършени по този начин! - Това е нашата стая. Есме се опита да внесе тук малко от обстановката на острова заради нас. Тя предположи, че така ще се привържем към мястото. Леглото беше огромно и бяло с облакоподобни воали, спуснати от балдахина та чак до пода. Светлото дърво си отиваше с предишната стая и аз чак сега разбрах, че това цвета е точно като онзи на чистия плаж. Стените бяха боядисани в почти същото бялосиньо на съвършен слънчев ден, а в задната стена имаше стъклена врата, която водеше към малката скрита градинка. Виещи се рози и кръгло езерзе, гладко като огледало, от което се подаваха назъбени, блестящи камъчета. Малък, спокоен океан само за нас. - Оо – беше всичко, което успях да кажа. - Знам. - прошепна той. Постояхме малко за минута, припомняйки си. Въпреки че спомените ми бяха човешки и някак замъглени, те напълно превзеха ума ми. Той се ухили с широка, блестяща усмивка, а после се засмя: - Дрешникът е зад тези двойни врати. И трябва да те предупредя – по-голям е от тази стая. Въобще не обърнах внимание на вратата. На света отново не същестуваше нищо друго освен Едуард – ръцете му, обвили тялото ми, сладкият му дъх върху лицето ми, устните му само на сантиметри от моите – и сега нямаше нищо, което да успее да ме разконцентрира, новородена или не. - Ще кажем на Алис, че веднага съм се втурнала към дрешника. - прошепнах аз, заравяйки пръсти в косата му и приближавайки лицето си по-близо до неговото. - Ще й кажем, че съм мерила дрехи с часове. Ще излъжем! Той веднага разбра какво му казвах или може би сам си го мислеше и просто се опитваше да ме остави напълно да оценя подаръка като истински джентълмен. Дръпна лицето ми към своето с внезапна ярост, а от гърлото му се откъсна тих стон. Звукът подлуди електрическите заряди пробягващи по тялото ми, сякаш не можех да се приближа до него достатъчно бързо. Чух звуците от разрушителните действия на ръцете ни и се зарадвах, че поне моите дрехи бяха вече унищожени. Но за неговите беше твърде късно. Стори ми се почти невъзпитано да пренебрегнем красивото бяло легло, но просто нямаше да успеем да се доберем до там. Този втори меден месец не беше като първия. Времето прекарано на острова беше като резюме на човешкия ми живот. Най-добрата част от него. Бях готова да удължа времето си като човек, само за да го почувствам за малко по-дълго. Защото физическата част вече нямаше да бъде същата. След днешния ден, трябваше да се досетя, че ще е много по-добре. Сега наистина му се наслаждавах – можех да видя красивите черти на съвършеното му лице както трябва, дългото му, безупречно тяло със силните си нови очи, всяка извивка и равнина. Можех да усетя чистият му, ясен аромат върху езика си и да почувствам невероятната мекота на мраморната му кожа под деликатните си пръсти. Моята кожа също бе толкова чувствителна под неговите ръце. Той беше така нов, различен човек, докато телата ни се сплитаха грациозно в едно на пясъчнобледия под. Нямаше предпазливост или въздържане. Нито пък страх – това най-малко. Можехме да се обичаме заедно – сега наравно в чувствата си. Най-накрая. Както и предишните ни целувки, всяка докосване беше повече от това, на което бях свикнала. Той бе задържал толкова много от себе си. Беше необходимост, но не можех да повярвам колко много съм изпускала. Опитах се да не забравя, че съм по-силна от него, но ми беше трудно да се фокусирам върху нещо друго, изпитвайки такива ослепителни емоции, насочвайки вниманието си върху милиони различни места из тялото ми всяка секунда; ако го бях наранила, то той не се оплака. Много, много малка част от ума ми разсъждаваше върху интересната загадка, която присъстваше в ситуацията. Аз никога нямаше да се уморя, нито пък той. Нямаше нужда да задържаме дъха си, да почиваме или да се храним, или дори да ходим до тоалетната; нямаше ги вече досадните човешки нужди. Той имаше най-красивото и съвършено тяло на света и то цялото беше мое, а не мислех, че някога ще намеря причина да реша „ Това ми стигаше за един ден“. Винаги щях да искам още. А денят никога нямаше да свърши. И при такава ситуация кога щяхме въобще да спрем? Но липсата на отговор никак не ме притесняваше. Забелезяха, когато небето започна да посветлява. Малкият океан отвън от черен, стана сив, и една чучулига започна да пее някъде наблизо – може би имаше гнездо в розовите храсти. - Липсва ли ти? - запитах аз, когато песента й заглъхна. Не проговаряхме за пръв път, но и не може да се каже, че поддържахме разговор. - Какво да ми липсва? - промърмори той. - Всичко – топлината, меката кожа, апетитната миризма... аз нищо не губя от това и просто се чудех, дали ти изпиташ някаква носталгия по нещо. Той се засмя, тихо и внимателно: - Трудно ще се намери човек, който изпитва тъга по-малка от моята. Ще рискувам като кажа, че е направо невъзможно. Не много хора получават абсолютно всичко, за което са копняли в допълнение с неща, които дори не са се сетили да поискат, и то в един и същ ден. - Да не би да избягаш въпроса? Той постави ръката си на лицето ми. - Ти си топла. - отвърна. Това беше вярно, донякъде. Неговата ръка ми се струваше топла. Не беше същото като да докосвам огнено-горещата кожа на Джейкъб, но беше по-удобно. По-естествено. Пръстите му продължиха надолу по лицето ми, едва очертавайки контурите на челюстта и гърлото ми и стигнаха чак до талията ми. Очите ми се завъртяха. - Ти си мека. Пръстите му бяха като сатен по кожата ми, така че разбирах какво има предвид. - А колкото до аромата, ами не мога да кажа че ми липсва. Помниш ли миризмата на туристите по време на лова ни? - Опитвам се да не си я припомням. - Представи си да целуваш нещо такова. Гърлото ми избухна в пламъци като шнур на балон изпълнен с горещ въздух. - Оу. - Много точно казано. Значи отговорът ми е `не`. Изпълнен съм с радост съвсем искрено, защото нищо не изпускам. Никой няма повече от мен в момента. Тъкмо щях да му съобщя, че има още изключение към твърдението му, но изведнъж устните ми станаха заети с друго. Когато малкото басейнче се оцвети с перленото сияние на изгрева, се сетих за още един въпрос, който да му задам. - Колко дълго продължава това? Имам предвид, Карлайл и Есме, Ем и Роуз, Джаспър и Алис – те не прекарват целия ден заключени в стаите си. Появяват се пред хора, напълно облечени и то през цялото време. Този... копнеж никога ли не те напуска? - извих се по-близо до него(което си беше голямо постижение) за да му стане по-ясно за какво говоря. - Трудно е да се каже. Всеки е различен и, ами, досега ти си най-различната от всички. Обикновеният новороден е толкова погълнат от жаждата за кръв, за да обръща внимание на останалото за доста дълго време. Но това явно не важи за теб. При нормалния новороден всички останали нужди стават познати след първата година. Нито жаждата, нито което и да било дружо желание изчезват някога. Всичко е въпрос на баласиранетото им, да се научиш да отделяш важното и да се контролираш. - Колко дълго? Той се усмихна, сбръчквайки малко нос: - Розали и Емет бяха най-зле. Мина цяло десетилетие, преди да мога да изтърпя да съм на разстояние от тях по-малко от 9 километра. Дори Карлайл и Есме трудно го преглътнаха. В крайна сметка изгониха щастливата двойка. Есме им построи къща. Беше по-величествена от тази, но Есме знае какво харесва Розали и както е наясно какво харесваш ти. - Значи, цели десет години, а? - бях сигурна, че Розали и Емет не бяха по-добри от нас, но щеше да прозвучи самонадеяно, ако си дадях повече от десетилетие. - И всички са си нормални, така ли? Както те сега? Едуард отново се усмихна: - Е, не съм сигурен какво точно имаш предвид под нормален. Виждала си семейството ми да води сравнително човешки начин на живот, но си проспивала нощите. - той ми намигна. - Имаш изключително много свободно време, когато не ти се налага да спиш. Улеснява... балансирането на интересите ти. Има причина да съм най-добрия музикант в семейството, защо – освен Карлайл – съм чел най-много книги, изучил съм най-добре науките, говоря свободно повечето езици... Емет би се опитал да ти втълпи, че съм такъв многознайко заради четенето на мисли, но истината е, че просто имах прекалено много свободно време. И двамата се засмяхме и действието на смеха имаше много интересен ефект върху начина, по който бяха свързани телата ни и много сполучливо сложи край на разговора ни. 25.УСЛУГА Съвсем малко по-късно Едуард ми напомни за приоритетите ми. Отне му само една дума. - Ренесме... Въздъхнах. Скоро щеше да се събуди. Сигурно е почти седем сутринта. Дали щеше да ме потърси? Внезапно, нещо наподобяващо паника накара тялото ми да замръзне. Как ли щеше да изглежда днес? Едуард усети пълното безумие на стресът ми. - Всичко е наред, любима. Облечи се и ще отидем до къщата за две секунди. Сигурно съм изглеждала като анимационен герой, заради начина, по който се изстрелях нагоре, след което го погледнах – диамантеното му тяло смътно блестеше от разпръсващата се светлина – и от него погледнах на запад, където чакаше Ренесме, след това обратно към него, обратно към нея; главата ми се въртеше от едната към другата страна половин дузина пъти за една секунда. Едуард се усмихна, но не се засмя – беше силен мъж. - Въпрос на баланс, любима. Толкова си добра в това, че не мога да си представя да отнеме много време, преди да подредиш всичко в перспективите си. - И ще имаме цялата нощ, нали? Той се усмихна още по-широко. - Мислиш ли, че щях да понеса да те оставя да се облечеш сега, ако случаят не беше такъв? Това трябваше да е достатъчно, за да преживея дневните часове. Трябваше да балансирам това преливащо, съкрушително чувство, така че да бъда добра... беше ми трудно дори да си помисля думата. Въпреки че Ренесме беше доста реална и съществуваща част от живота ми, все още ми бе трудно да се възприема като майка. Предполагам, че всеки би се почувствал така без деветте месеца, през които да свикнеш с идеята. И с дете, което се променяше всеки час. Мисълта за препускащият живот на Ренесме веднага ме накара отново да се стресирам. Дори не спрях пред гравираните двойни врати, за да си поема дъх, преди да открия какво бе направила Алис. Просто връхлетях вътре, с намерението да облека първото нещо, което ми попадне. Трябваше да зная, че нямаше да е толкова лесно. - Кои са моите? – просъсках аз. Както ми бе обещано, стаята бе по-голяма от спалнята ни. Възможно бе да е по-голямо от цялата къща взета заедно, но трябваше да я премеря, за да бъда сигурна. За момент през главата ми премина образът на Алис, която се опитва да убеди Есме да игнорира класическите пропорции и да позволи тази чудовищност. Зачудих се как Алис е спечелила този спор. Всичко бе обвито в чанти за бельо, луксозни и бели, ред след ред след ред. - Доколкото ми е известно, всичко, освен това тук – той докосна един рафт, който се простираше през полу-стената към лявата страна на вратата – е твое. - Всичко това? Той сви рамене. - Алис – казахме едновременно. Той каза името й като обяснение; аз го произнесох като ругантня. - Добре – промърморих аз и дръхнах ципа на най-близката чанта. Изръмжах изпод дъха си, когато видях дългата до пода копринена нощница вътре – бебешко розова. Откриването на нещо нормално за носене щеше да ми отнеме цял ден! - Дай да помогна – предложи Едуард. Той подуши внимателно въздуха и последва някакъв мирис в задната част на продълговатата стая. Там имаше вграден шкаф. Той подуши отново, след което отвори едно чекмедже. С триумфална усмивка, той ми подаде чифт артистично избелени джинси. Скокнах към него. - Как го направи? - Дънковият плат има свой собствен мирис, както всичко останало. А сега... памук? Той последва носът си към един полу-рафт, издърпвайки една бяла блуза с дълги ръкави. Хвърли я към мен. - Благодаря – казах пламенно аз. Вдишах всяка материя, запомняйки всеки мирис за бъдещи търсения из този хаос. Запомних коприната и сатена – тях щях да ги избягвам. Отне му само секунда да открие собствените си дрехи (ако не го бях виждала гол, щях да се закълна, че няма нищо по-красиво от Едуард, облечен в панталони и бледо бежав пуловер) след което взе ръката ми. Изстреляхме се през скритата градина, прескочихме с лекота каменната стена и се понесохме в ожесточен спринт през гората. Издърпах ръката си, за да можем да се състезаваме. Този път той ме победи. Ренесме бе будна – седеше на пода с надвеслите се над нея Роуз и Емет, докато си играеше с малка купчинка изкривени сребърни прибори. Държеше обезобразена лъжица в дясната си ръка. Веднага щом ме видя през прозореца, тя метна лъжицата на пода – където остави вдлъбнатина в дървото – и посочи властно в моята посока. Публиката й се разсмя – Алис, Джаспър, Есме и Карлайл бяха седнали на канапето и я наблюдаваха така, сякаш бе най-увлекателният филм. Бях минала през вратата още преди смехът им да започне, прекосявайки стаята и вдигайки я от пода в същата секунда. Усмихнахме се широко една на друга. Беше различна, но не чак толкова. Отново малко по-издължена, като пропорцийте й бяха по-скоро детски, отколкото бебешки. Косата й бе пораснала с четвърт сантиметър, като къдриците й подскачаха като пружинки при всяко нейно движение. По време на пътуването бях позволила на въображението ми да издивее, и си бях представяла по-ужасни неща от това. Благодарение на преувеличените ми страхове, тези малки промени бяха почти цяло облекчение. Дори и без мерките на Карлайл, бях сигурна, че промените са по-бавни от вчера. Ренесме потупа бузата ми. Трепнах. Отново бе гладна. - От колко време е будна? – попитах аз, докато Едуард изчезна през кухненската врата. Бях убедена, че той отива да й направи закуска, тъй като бе видял това, което си бе помислила толкова ясно, колкото и аз. Зачудих се дали изобщо бе забелязал малката й дарба, ако само той я познаваше. За него вероятно би било същото, като да чуе всички останали. - Само от няколко минути – каза Роуз. – Щяхме да ви се обадим скоро. Питаше за вас или настояваше е по-точната дума. Есме пожертва вторият си най-добър сервиз, за да забавляваме малкото чудовище. – Роуз се усмихна на Ренесме с толкова много обич и привързаност, че критиката бе напълно безтегловна. – Не искахвме да ви... ъ, притесняваме. Розали прехапа устна и погледна настрани, като се опитваше да не се смее. Можех да усетя мълчаливият смях на Емет зад мен, който изпращаше вибрации по основите на къщата. Вирнах брадичка. - Веднага ще нагласим стаята ти – казах аз на Ренесме. – Къщурката ще ти хареса. Вълшебна е. – Погледнах към Есме. – Толкова много ти благодаря, Есме. Абсолютно идеална е. Преди Есме да успее да отговори, Емет отново се смееше, но този път не бе мълчаливо. - Значи все още е цяла? – успя да каже той измежду кикотенето си. – Очаквах двамата да я направите на пух и прах. Какво сте правили снощи? Да не сте обсъждали държавният дълг? – Той излая от смях. Скръцнах със зъби и си припомних негативните последствия, когато изгубих самообладанието си вчера. Разбира се, Емет не бе толкова чуплив като Сет... Мисълта за Сет ме накара да се зачудя. - Къде са вълците днес? – Погледнах през прозореца, но нямаше следа от Лия, когато идвахме насам. - Джейкъб замина доста рано тази сутрин – каза ми Роуз, смръщвайки леко челото си. – Сет го последва. - Какво го е разстроило? – попита Едуард, като се върна в стаята с чашата на Ренесме. Навярно е имало повече в спомена на Розали, отколкото видях върху изражението й. Без да дишам, подадох Ренесме на Розали. Супер-самоконтрол или не, нямаше начин да успея да я нахраня. Поне все още не. - Не знам – и не ме интересува – промърмори Розали, но отговори по-подробно на въпроса на Едуард. – Наблюдаваше спящата Неси с отворена уста също като идиота, какъвто е, и тогава скочи на крака без каквато и да е причина – поне това забелязах – и излетя навън. Аз се радвам, че се отървахме от него. Колкото повече време прекарва тук, толкова по-малък е шанса да се разкара миризмата. - Роуз – смъмри я нежно Емет. Роуз преметна косата си. - Предполагам, че няма значение. И без това няма да останем много време тук. - Все още съм на мнението, че трябва да отидем право в Ню Хемпшир и да уредим нещата – каза Емет, очевидно продължавайки по-ранен разговор. – Бела вече е регистрирана в Дартмут. Изглежда няма да й отнеме толкова много, за да се справи с училище. – Той се обърна да ме погледне със закачлива усмивка. – Сигурен съм, че ще си отличничка по всеки предмет... очевидно нямаш нищо интересно за правене през ноща, освен ученето. Розали се изкикоти. „Не губи самоконтролът си, не губи самоконтрол”, повтарях си аз. И бях горда за това, че запазих самообладание. Така че бях изненадана, когато Едуард не успя. Той изръмжа – внезапен и шокиращо остър звук – и най-черният гняв се плъзна по изражението му като буреносни облаци. Преди някой от нас да успее да отговори, Алис бе скочила на крака. - Какво прави той? Какво прави това куче, за да изтрие програмата ми за целият ден? Не мога да видя нищо! Не! – Тя ми хвърли измъчен поглед. – Виж се! Имаш нужда от мен да ти покажа как да използващ гардероба си. За една секунда бях благодарна за това, което се канеше да стори Джейкъб. И тогава ръцете на Едуард се свиха на юмруци и той изсъска. - Говорил е с Чарли. Мисли, че Чарли го следва. Идва тук. Днес. Алис каза една дума, която прозвуча много странно в чуруликащият й, изискан глас, след което силуета й се размаза от движение, изстрелвайки се през задната врата. - Казал е на Чарли? – ахнах аз. – Но... той не осъзнава ли? Как е могъл да го стори? – Чарли не можеше да узнава за мен! За вампирите! Това щеше да го сложи в черен списък, от който дори Кълънови нямаше да могат да го спасят. – Не! Едуард процеди през зъбите си: - Джейкъб е на път да влезе вътре. Навярно е започнало да вали на изток. Джейкъб влезе през вратата тръскайки мократа си коса като куче, мятайки капчици по пода и канапето, където оставаха малки сиви петънца върху бялото. Устните му се извиха над белите му зъби, очите му бяха ярки и развълнувани. Вървеше с резки движения, сякаш бе ужасно развълнуван от възможността да разруши живота на баща ми. - Хей, банда – поздрави ни той, хилейки се. Беше съвършена тишина. Лия и Сет се вмъкнаха зад него в човешките си форми – засега; и на двамата ръцете им трепереха от напрежението в стаята. - Роуз – казах аз, протягайки ръце. Безмълвно, Розали ми подаде Ренесме. Притиснах я близо до неподвижното ми сърце, държейки я като талисман срещу прибързани решения. Щях да я държа в ръцете си, докато не бях сигурна, че решението ми да убия Джейкъб е основано изцяло на рационална преценка, наместо на гняв. Тя бе много неподвижна, наблюдавайки и ослушвайки се. Колко ли от това разбираше? - Чарли ще бъде скоро тук – каза ми небрежно Джейкъб. – Просто предупреждение. Предполагам, че Алис е отишла да ти донесе слънчеви очила или нещо подобно? - Предполагаш прекалено много – процедих през зъбите си. – Какво. Си. Направил? Усмивката на Джейкъб се разколеба, но все още бе прекалено ентусиазиран, за да ми отговори сериозно. - Блонди и Емет ме събудиха тази сутрин с дудненето им за пътуването ви из страната. Сякаш щях да ви позволя да си тръгнете. Чарли бе главният проблем, нали? Е, проблемът е решен. - Осъзнаваш ли какво си сторил? Опасността, в която си го поставил? Той изсумтя. - Не съм го поставил в опасност. Като изключим теб. Само че ти имаш някакъв свръхестествен самоконтрол, нали? Не толкова добро, колкото четенето на мисли, ако ме питаш. Не е толкова готино. Тогава Едуард се стрелна през стаята, за да застане пред лицето на Джейкъб. Макар да бе с половин глава по-нисък от него, Джейкъб се дръпна назад от потресаващият му гняв, сякаш Едуард се извисяваше над него. - Това е просто една теория, мелез такъв – просъска той. – Да не би да предлагаш да я тестваме на Чарли? Сети ли се за физическата болка, през която ще премине Бела, дори и да успее да устои? Или за емоционалната болка, ако не успее? Предполагам, че вече не те е грижа какво става с Бела! – Той запрати последната дума в лицето му. Ренесме докосна пръстите си обезпокоено към бузата ми, като тревогата оцветяваше повторението в главата й. Думите на Едуард най-накрая убиха странно живо настроение на Джейкъб. Устата му увисва смръщено. - Бела ще я боли? - Сякаш си натикал нажежено до бяло желязо в гърлото й! Трепнах, спомняйки си миризмата на чистата човешка кръв. - Не знаех това – прошепна Джейкъб. - Тогава вероятно трябваше първо да попиташ – изръмжа Едуард през зъбите си. - Трябваше да ме спрете. - Трябваше да бъдеш спрян... - Не става дума за мен – прекъснах ги аз. Стоях напълно неподвижно, държейки Ренесме и разсъдъка си. – Става дума за Чарли, Джейкъб. Как е възможно да го подложиш на подобна опасност? Осъзнаваш ли, че е смърт или вампирски живот за него оттук нататък? – Гласът ми трепереше със сълзите, които очите ми не можеха повече да пролеят. Джейкъб бе все още разтревожен от обвиненията на Едуард, но моите изглежда не го притесняваха. - Успокой се, Бела. Не съм му казал нищо, което не сте планирали да му кажете. - Но той идва насам! - Да, това е идеята. Не беше ли вашият план сам да си направи грешните изводи? Мисля, че му подхвърлих един много добър зелен хайвер, ако мога така да се изразя. Пръстите ми се дръпнаха от Ренесме и ги свих на юмрук. - Кажи го направо, Джейкъб. Нямам достатъчно търпение за такива неща. - Не съм му казал нищо за теб, Бела. Не наистина. Казах му за себе си. Е, показах е може би по-точен глагол. - Той се е преобразил пред Чарли – изсъска Едуард. - Какво си направил? – прошепнах аз. - Той е смел. Смел колкото теб. Не припадна, или повърна, или нещо подобно. Трябва да ти призная, че бях впечатлен. Макар че трябваше да видиш изражението му, когато започнах да си свалям дрехите. Да си умреш от смях – изхили се Джейкъб. - Кретен такъв! Можеше да му докараш сърдечен удар! - Чарли си е добре. Той е силен. Ако отделите една минутка, ще видите, че съм ви направил услуга. - Имаш по-малко от това, Джейкъб. – Гласът ми бе равен и стоманен. – Имаш трийсет секунди да ми разкажеш дума по дума, преди да дам Ренесме на Розали и да ти откъсна мизерната глава. Сет няма да успее да ме спре този път. - За Бога, Белс. Не е нужно да си толкова мелодраматична. Това да не е някакво вампирско качество? - Двайсет и шест и секунди. Джейкъб извъртя очи и се тръшна в най-близкият стол. Малката му глутница се премести, за да застане от двете му страни, повече неспокойни, отколкото всъщност изглеждаха; очите на Лия бяха фокусирани върху мен, зъбите й бяха леко оголени. - Та, почуках на вратата на Чарли тази сутрин и го поканих да се поразходи с мен. Той беше объркан, но когато му казах, че става дума за теб и че си се върнала в града, той ме последва в гората. Казах му, че вече не си болна и че нещата са малко откачени, но е за добро. Той щеше да тръгне, за да те види, но му казах, че преди това имам да му покажа нещо. И тогава се преобразих. – Джейкъб сви рамене. Имах чувството, че менгеме е притиска силно зъбите ми. - Искам дума по дума, пес такъв. - Е, ти каза, че имам само трийсет секунди... добре, добре. – Изражението ми сигурно го е убедило, че не бях в настроение за закачки. – Дай да видя... Преобразих се и се облякох и след като той започна да диша отново, аз казах нещо от сорта на „Чарли, ти не живееш в света, в който си си мислел, че живееш. Добрата новина е, че нищо не се е променило – освен, че сега и ти знаеш. Животът ще си продължава както и преди. Можеш да се върнеш обратно в преструвките, че не вярваш на нищо от това.” Отне му минута да си събере мислите и тогава поиска да знае какво наистина става с теб и цялата тази история с рядката болест. Казах му, че наистина си била болна, но сега си добре – само че е трябвало да се промениш малко по време на възстановителния процес. Искаше да знае какво имах предвид под „промяна” и аз му казах, че сега изглеждаш много повече като Есме, отколкото като Рене. Едуард изсъска, докато аз зяпах ужасено – това се отправяше в опасна посока. - След няколко минути, той попита много тихо дали и ти също се превръщаш в животно. И аз му отвърнах „Ще й се да е толкова готина!” – Джейкъб се засмя. Розали издаде звук на отвращение. - Започнах да му обяснявам повече за върколаците, но не успях да се доизкажа, защото Чарли ме прекъсна и каза, че предпочитал да не знае детайлите. След което ме попита дали си знаела с какво се захващаш като си се омъжвала за Едуард, и аз казах „Разбира се, знае за това от година, още откакто се премести във Форкс.” Това не му се хареса особено. Оставих го да се пеняви, докато го изкара от системата си. След като се успокои, просто поиска две неща. Искаше да те види и аз му казах, че ще е по-добре, ако ми даде преднина, за да обясня. Вдишах дълбоко. - Какво е другото нещо, което е поискал? Джейкъб се усмихна. - Това ще ти хареса. Главното му изискване бе да му бъде казвано колкото се може по-малко за всичко това. Ако не му е жизненоважно да знае нещо, задръжте го за себе си. Само най-нужното. Изпитах облекчение за пръв път, откакто Джейкъб влезе вътре. - Мога да се справя с тази част. - Като изключим това, би искал да се преструва, че всичко си е нормално. – усмивката на Джейкъб стана самодоволна – вероятно подозираше, че ще започна да усещам първите признаци на благодарност всеки момент. - Какво му каза за Ренесме? – опитах се да поддържам острият като бръснач тон в гласът си, борейки се с неохотната признателност. Беше прибързано. Все още имаше толкова много нередни неща в цялата тази ситуация. Дори и намесата на Джейкъб да бе изкарала от Чарли най-добрата реакция, на която бих се надявала... - О, да. Казах му, че с Едуард сте наследили още едно малко гърло за хранене. – той погледна към Едуард. – Тя е повереното ви сираче – като Брус Уейн и Дик Грейсън. – Джейкъб изсумтя. – Не мислех, че ще имате нещо против да излъжа. Това е част от играта, нали? – Едуард не отвърна по никакъв начин, така че Джейкъб продължи. – Чарли бе отвъд възможностите си да се шокира в този момент, но попита дали ще я осиновите. „Като дъщеря? Тоест, че ще съм един вид дядо?” бяха точните му думи. Потвърдих. „Поздравления, дядо” и така нататък. Дори се поусмихна малко. Смъденето се върна в очите ми, но не от страх или гняв този път. Чарли се бе усмихнал на идеята, че е дядо? Чарли ще срещне Ренесме? - Но тя се променя толкова бързо – прошепнах аз. - Казах му, че тя е по-специална от всички ни взети заедно – каза Джейкъб с нежен глас. Той се изправи и се приближи към мен, отпъждайки с ръка Лия и Сет, когато понечиха да го последват. Ренесме се пресегна към него, но аз я придърпах по-близо до себе си. – Казах му „Довери ми се, не искаш да знаеш за това. Но ако можеш да игнорираш всички странни неща, ще бъдеш удивен. Тя е най-чудесният човек в целият свят.” След това му казах, че ако може да се справи с това, всички ще останете за по-дълго и той ще има шансът да я опознае. Но ако е прекалено много за него, ще напуснете. Той каза, че стига никой да не му дава прекалено много информация, е съгласен. Джейкъб ме гледаше очакващо с половинчата усмивка. - Няма да ти благодаря – казах му аз. – Все още поставяш Чарли в огромен риск. - Наистина съжалявам, че ще те боли. Не знаех, че нещата стоят така. Бела, нещата са различни между нас сега, но ти винаги ще бъдеш най-добрата ми приятелка и аз винаги ще те обичам. Но ще те обичам по правилният начин сега. Най-накрая има баланс. И двамата имаме хора, без които не можем да живеем. Той се усмихна с най-Джейкъбската си усмивка. - Все още приятели? Колкото и да се опитвах да устоя, трябваше да се усмихна в отговор. С една мъничка усмивка. Той подаде ръката си – предложение. Поех си дълбоко дъх и преместих Ренесме в едната си ръка. Поставих лявата си ръка в неговата – той дори не трепна от допира на студената ми кожа. - Ако не убия Чарли тази вечер, ще си помисля дали да ти простя това. - Когато не убиеш Чарли тази вечер, ще си ми голям длъжник. Извъртях очи. Той протегна другата си ръка към Ренесме, този път като молба. - Може ли? - Всъщност я държа, за да не са свободни ръцете ми да те убия, Джейкъб. Може би по-късно. Той въздъхна, но не ме притисна. Мъдро от негова страна. Тогава Алис се върна спринтирайки през вратата с пълни ръце и изражение, което обещаваше насилие. - Ти, ти и ти – озъби се тя, гледайки към върколаците. – Ако ще оставате, застанете в ъгъла и се посветете да останете там за дълго време. Трябва да виждам. Бела, по-добре му дай бебето. Ръцете ти трябват. Джейкъб се ухили триумфално. Концентриран страх ме преряза през стомаха, когато тежестта на това, което се канех да направя, ме удари. Щях да рискувам неопределеният си самоконтрол с напълно човешкият ми баща като опитно животинче. По-ранните думи на Едуард отново ме сполетяха. „Сети ли се за физическата болка, през която ще премине Бела, дори и да успее да устои? Или за емоционалната болка, ако не успее? Не можех да си представя болката от провала. Дишането ми се насече. - Вземи я – прошепнах аз, пъхайки Ренесме в ръцете на Джейкъб. Той кимна, като тревогата сбърчи челото му. Махна към другите и те се настаниха в най-далечният ъгъл на стаята. Сет и Джейк веднага се стовариха на пода, но Лия поклати глава и присви устни. - Позволено ли ми е да напусна? – попита потиснато тя. Изглеждаше не-комфортно в човешкото си тяло, носейки същата мръсна тениска и памучни шорти, които бе носила, за да ми крещи онзи ден, късата й коса стърчеше на неравни кичури. Ръцете й все още трепереха. - Разбира се – каза Джейк. - Стой на изток, за да не пресечеш пътя на Чарли – добави Алис. Лия не погледна към Алис – тя се шмугна през задната врата и закрачи към храстите, за да се преобрази. Едуард се бе върнал до мен, галейки лицето ми. - Можеш да го направиш. Знам, че можеш. Ще ти помогна – всички ще ти помогнем. Срещнах очите на Едуард с изписана паника по лицето ми. Щеше ли да бъде достатъчно силен, за да ме спре, ако направех грешната крачка? - Ако не вярвах, че ще се справиш, щяхме да изчезнем още днес. Точно в тази минута. Но ти можеш. И ще бъдеш по-щастлива, ако имаш Чарли в живота си. Опитах се да забавя дишането си. Алис протегна ръката си. Имаше малка бяла кутийка в ръката й. - Тези ще подразнят очите ти – няма да болят, но ще замъглят зрението ти. Досадно е. Освен това няма да са същите като старият ти цвят, но пак е по-добре от ярко червено, нали? Тя хвърли кутийката с лещите във въздуха и аз я улових. - Кога успя... - Преди да заминете за медения месец. Бях подготвена за няколко възможни развоя на бъдещето. Кимнах и отворих контейнерчето. Преди не бях носила лещи, но надали бе толкова трудно. Взех малката кафява полу-сфера и я притиснах с вдлъбнатата част към окото си. Мигнах и тънък слой препречи зрението ми. Можех да виждам през него, разбира се, но също така можех да видя текстурата на тънката леща. Окото ми продължи да се съсредоточава на микроскопичните одрасквания и нащърбени части. - Виждам какво имаш предвид – промърморих аз, докато вкарвах и другата. ( Опитах се да не мигам този път. Окото ми автоматично искаше да изкара препятствието. - Как изглеждам? Едуард се усмихна. - Възхитително. Разбира се... - Да, да, тя винаги изглежда възхитително – довърши Алис мисълта му нетърпеливо. – По-добре е от червено, но това е най-високата похвала, която мога да дам. Кално кафяво. Твоето кафяво бе много по-красиво. Имай на предвид, че тези няма да издържат завинаги – отровата в очите ти ще ги разгради за няколко часа. Така че ако Чарли остане по-дълго, ще трябва да се измъкваш, за да ги сменяш. Което е добра идея всъщност, защото хората се нуждаят да посещават тоалетната. – Тя поклати глава. – Есме, дай й няколко насоки за това как да се държи като човек, докато заредя банята с лещи. - Колко време имам? - Чарли ще бъде тук след пет минути. Давай накратко. Есме кимна и дойде да хване ръката ми. - Главното нещо е да не стоиш прекалено мирно или да се движиш прекалено бързо – каза ми тя. - Седни, ако и той седне – включи се Емет. – Хората не стърчат просто на едно място. - Остави очите си да се реят на всеки трийсетина секунди – добави Джаспър. – Хората не зяпат едно нещо прекалено дълго време. - Кръстосвай краката си за около пет минути, после премини към кръстосване на глезените през следващите пет – каза Розали. Кимнах на всяко едно от предложенията. Вчера забелязах да правят тези неща. Струваше ми се, че можех да имитирам движенията им. - И мигай поне по три пъти на минута – каза Емет. Той се смръщи, след което се изстреля към дистанционното, което стоеше на ъгловата масичка. Включи телевизора на колежанска ръгби игра и кимна на себе си. - Също така движи ръцете си. Отмятай коса или се преструвай, че чешеш нещо – каза Джаспър. - Казах Есме – оплака се Алис, когато се върна. – Ще я затрупате. - Не, мисля че схванах всичко – казах аз. – Стой, зяпай наоколо, мигай, шавай. - Точно – одобри Есме. Тя ме прегърна през рамената. Джаспър се смръщи. - Ще си задържаш дъха доколкото е възможно, но трябва да си движиш рамената, за да изглеждаш така, сякаш дишаш. Вдишах веднъж и кимнах отново. Едуард прегърна свободната ми страна. - Ще се справиш – повтори той, прошепвайки окуражаването в ухото ми. -Две минути – каза Алис. – Може би е добре да стоиш на канапето. Все пак си била болна и така нататък. По този начин няма да има нужда да те вижда как се движиш отначало. Алис ме издърпа към канапето. Опитах се да се движа бавно, да направя крайниците си по-сковани. Тя извъртя очи, така че сигурно не съм се справила добре. - Джейкъб, имам нужда от Ренесме – казах аз. Джейкъб се смръщи без да помръдва от мястото си. Алис поклати глава. - Бела, това няма да ми помага да виждам. - Но аз се нуждая от нея. Тя ме успокоява. – Нотката на паника в гласът ми бе трудна за пропускане. - Добре – простена Алис. – Дръж я колкото се можеш по-здраво и аз ще се опитам да виждам покрай нея. – Тя въздъхна неуморимо, сякаш са я помолили да работи извънредно по празниците. Джейкъб също въздъхна, но ми донесе Ренесме, след което бързо се отдръпна от гневният поглед на Алис. Едуард седна близо до мен и постави ръката си около мен и Ренесме. Наведе се напред и погледна Ренесме много сериозно в очите. - Ренесме, един специален гост ще дойде да види теб и майка ти – каза той с тържествен глас, сякаш очакваше да разбере всяка дума. Дали бе така? Тя отвърна на погледа му с ясни, сериозни очи. – Но той не е като нас, дори не е като Джейкъб. Трябва да бъдем много внимателни около него. Не трябва да му казваш неща така, както ги казваш на нас. Ренесме докосна лицето му. - Точно така – каза той. – А и той ще те прави жадна. Но не трябва да го хапеш. Той няма да оздравее като Джейкъб. - Дали те разбира? – прошепнах аз. - Разбира ме. Ще внимаваш, нали, Ренесме? Ще ни помогнеш? Ренесме отново го докосна. - Не, все ми е тая дали хапеш Джейкъб. Това е наред. Джейкъб се засмя. - Може би трябва да напуснеш, Джейкъб – каза Едуард студено, гледайки в неговата посока. Едуард не бе простил на Джейкъб, защото знаеше, че каквото и да станеше сега, щях да изгарям от болка. Но щях да приема изгарянето с радост, ако това щеше да е най-лошото нещо, което щеше да се случи тази вечер. - Казах на Чарли, че ще съм тук – каза Джейкъб. – Нуждае се от морална подкрепа. - Морална подкрепа – присмя се Едуард. – Доколкото знае Чарли, ти си най-отблъскващото чудовище сред всички ни. - Отблъскващо? – запротестира Джейк, след което се засмя тихо сам на себе си. Чух гумите навън да завиват по тихата, влажна земя на алеята на Кълънови и дишането ми отново се изостри. Сърцето ми би трябвало да бие като пневматичен чук. Тревожех се, че тялото ми не притежава правилните реакции. Концентрирах се на равните удари на сърцето на Ренесме, за да се успокоя. Проработи доста бързо. - Добра работа, Бела – прошепна одобрително Джаспър. Едуард ме прегърна по-силно през раменете. - Сигурен ли си? – попитах го аз. - Обезателно. Ти можеш да направиш всичко. – Той се усмихна и ме целуна. Не беше точно бърза целувка по устните и дивите ми вампирски реакции ме хванаха неподготвена отново. Устните на Едуард бяха като някакъв пристрастителен химикал инжектиран право в нервната ми система. Веднага зажаднувах за още. Отне ми цялата ми концентрация, за да си спомня за бебето в ръцете ми. Джаспър усети промяната на настроението ми. - Ъм, Едуард, вероятно не би трябвало да я разсейваш точно сега. Нуждае се от концентрация. Едуард се дръпна назад. - О-па – каза той. Засмях се. Това бе моята реплика от самото начало, още от най-първата ни целувка. - По-късно – казах аз, като очакването се сви на топка в стомахът ми. - Фокусирай се, Бела – настоя Джаспър. - Да бе. – Отпъдих трепнещите чувства настрани. Чарли бе най-важното нещо сега. Запази Чарли жив днес. Щяхме да имаме цялата нощ... - Бела. - Съжалявам, Джаспър. Емет се засмя. Звукът от патрулката на Чарли се приближаваше все повече и повече. Моментът на несериозност отмина и всички застанахме мирно. Кръстосах крака и упражних мигането си. Колата спря пред къщата и се застоя за няколко секунди. Зачудих се дали Чарли е толкова нервен, колкото съм и аз. След което двигателят спря и една врата се затръшна. Три стъпки през тревата, след което осем оттекващи тупвания по дървените стълби. Още четири стъпки през верандата. След това тишина. Чарли си пое два пъти дълбоко въздух. Чук, чук, чук. Вдишах за предполагаемо последен път. Ренесме се сгуши по-навътре в ръцете ми, скривайки лицето си в косата ми. Карлайл отвори вратата. Стресираното му изражение се промени в приветстващо, сякаш бях превключила телевизионният канал. - Здравей, Чарли – каза той, изглеждайки подходящо засрамен. Все пак, трябваше да сме в Атланта в Центъра по контрол на болестите. Чарли знаеше, че сме го лъгали. - Карлайл – поздрави го Чарли сковано. – Къде е Бела? - Тук съм, татко. Ъгх! Гласът ми излезе толкова погрешно. Освен това бях изхабила част от въздуха си. Бързо си поех дъх, доволна, че мирисът на Чарли все още не се бе разнесъл из стаята. Безизразното изражение на Чарли ми подсказа колко чужд му бе гласът ми. Очите му попаднаха върху мен и се разшириха. Разчетох емоциите, които преминаваха през лицето му: Шок, недоверие, болка, загуба, страх, гняв, подозрение. Още болка. Прехапах устна. Стори ми се смешно. Новите ми зъби бяха по остри срещу гранитената ми кожа, отколкото бяха човешките ми зъби срещу меките ми човешки устни. - Това ти ли си, Бела? – прошепна той. - Мдам. – Трепнах при звука на звънливият ми глас. – Здрасти, тате. Той си пое дълбоко дъх, за да се успокои. - Хей, Чарли – поздрави го Джейкъб от ъгъла на стаята. – Как е? Чарли изгледа Джейкъб веднага, потрепера при спомена за нещо, след което отново се извърна към мен. Бавно, Чарли прекоси стаята, докато не бе на няколко крачки от мен. Отпрати обвинителен поглед към Едуард, след което очите му се стрелнаха обратно към мен. Топлината на тялото му се излъчваше с всеки пулс на сърцето му. - Бела? – попита той отново. Заговорих с по-нисък глас, опитвайки се да изключа звънчетата от него. - Наистина съм аз. Челюстта му се скова. - Съжалявам, тате – казах аз. - Добре ли си? – настоя да узнае той. - Наистина и абсолютно страхотно – обещах му аз. – Здрава съм като бик. Замина ми кислорода. - Джейк ми каза, че това е... необходимо. Че умираш. – Той произнесе думите така, сякаш не вярваше и на думичка от тях. Приготвих се, фокусирана на топлото тегло на Ренесме и облягайки се на рамото на Едуард за подкрепа, и си поех дълбоко дъх. Мирисът на Чарли бе като шепа пламъци, които ме изгаряха надолу по гърлото. Но беше толкова много повече от болката. Беше и пронизващото желание. Чарли ухаеше по-вкусно от всичко, което можех да си представя. Примамлив както бяха анонимните туристи по време на лова, Чарли бе двойно изкусителен. И бе само на няколко крачки разстояние, излъчвайки апетитна топлина и влага в сухият въздух. Само че не бях на лов сега. А и това бе баща ми. Едуард стисна рамото ми състрадателно и Джейкъб ми хвърли извинителен поглед от другият край на стаята. Опитах се да се съвзема и да игнорирам болката и отчаяната жажда. Чарли очакваше отговорът ми. - Джейкъб ти е казвал истината. - Това прави един човек – изръмжа Чарли. Надявах се, че Чарли ще види отвъд промените в новото ми лице, за да прочете разкаянието там. Изпод косата ми, Ренесме подуши наоколо и също усети мирисът на Чарли. Задържах я по-близо. Чарли видя разтревоженият ми поглед и го проследи. - Оу – каза той и целият гняв се смъкна от лицето му, оставяйки зад себе си само шок. – Това е тя. Сирачето, което Джейкъб каза, че ще осиновявате. - Племенницата ми – излъга с лекота Едуард. Вероятно бе решил, че приликата между Ренесме и него е прекалено очевидна, за да бъде игнорирана. Щеше да е най-добре да твърдят от самото начало, че са роднини. - Мислех си, че си изгубил семейството си – каза Чарли, като обвинението се завърна в гласът му. - Изгубих родителите си. Големият ми брат е бил осиновен като мен. Никога не съм го виждал след това. Но съдилището се свърза с мен, когато той и съпругата му са починали при автомобилна катастрофа, оставяйки единственото им дете без друг близък роднина. Едуард адски го биваше в това. Гласът му бе равен, със съвсем точното количество невинност. Нуждаех се от упражнения, за да го направя и аз. Ренесме надникна изпод косата ми, подушвайки отново. Тя погледна срамежливо Чарли изпод дългите си мигли и отново се скри. - Тя е... ами, тя е красавица. - Да – съгласи се Едуард. - Макар че това е доста голяма отговорност. Вие двамата тъкмо започнахте. - Какво друго можехме да направим? – Едуард прокара леко пръстите си по бузата ми. Видях го да докосва устните й само за момент – като напомняне. – Би ли я отказал? - Хмф. Ами. – Той поклати разсеяно глава. – Джейк каза, че я наричате Неси? - Не е вярно – казах аз, гласът ми прекалено остър и пронизващ. – Името й е Ренесме. Чарли се концентрира върху мен. - Как се чувстваш относно това? Може би Карлайл или Есме биха могли... - Тя е моя – прекъснах го аз. – Искам я. Чарли се смръщи. - Ще ме направиш дядо толкова млад? Едуард се усмихна. - Карлайл също е дядо. Чарли хвърли невярващ поглед на Карлайл, който все още бе застанал до входната врата – изглеждаше като по-младият и по-красив брат на Зевс. Чарли изсумтя и се засмя. - Предполагам, че това ме кара да се чувствам по-добре. – Очите му се стрелнаха обратно към Ренесме. – Наистина е хубава като картинка. – Топлият му дъх се плъзна леко в разстоянието между нас. Ренесме се наведе към мирисът, отърсвайки се от косата ми и гледайки го право в лицето за пръв път. Чарли ахна. Знаех какво вижда. Очите ми – неговите очи – копирани точно върху нейното перфектно лице. Чарли започна да хипервентилира. Устните му затрепераха и можех да прочета цифрите, които изговаряше. Броеше назад, опитвайки се да вкара девет месеца в един. Опитвайки се да ги събере, но не успявайки да насили доказателството право пред него, за да свърже нещата в някакъв смисъл. Джейкъб се изправи и се приближи, за да потупа Чарли по гърба. Той се наведе и прошепна нещо на ухото на Чарли – само баща ми не знаеше, че всички можем да го чуем. - Само най-нужното, Чарли. Всичко е наред, обещавам ти. Чарли преглътна и кимна. След което очите му блеснаха, като направи крачка към Едуард с здраво стиснати юмруци. - Не искам да знам всичко, но ми писна с лъжите! - Съжалявам – каза Едуард спокойно, - но имаш нужда да знаеш публичната история отколкото истината. Ако ще бъдеш част от тази тайна, публичната история е тази, която важи. Това е с цел да защити Бела и Ренесме, както и всички останали. Можеш ли да се справиш с лъжите, заради тях? Стаята бе изпълнена със статуи. Кръстосах глезените си. Чарли изпуфтя веднъж, след което се обърна да ме погледне. - Можеше поне да ме предупредиш, хлапе. - Щеше ли да направи нещата по-лесни? Той се смръщи, след което приклена на пода пред мен. Можех да видя движението на кръвта в шията му изпод кожата. Можех да усетя топлите й вибрации. Както можеше и Ренесме. Тя се усмихна и протегна една розова ръчичка към него. Дръпнах я назад. Тя доближи другата си ръка срещу шията ми, жажда, любопитство и лицето на Чарли в мислите й. Имаше неуловима нотка в посланието й, което ме караше да си мисля, че е разбрала думите на Едуард перфектно – тя оценяваше жаждата, но я пренебрегваше в същата тази мисъл. - Уха – ахна Чарли и очите му се спряха на перфектните й зъби. – На колко е години? - Ъм... - На три месеца – каза Едуард, след което добави бавно, - или по-точно тя е с размерите на три-месечно, малко или повече. Тя е по-млада от една страна, но и по-зряла от друга. Напълно преднамерено, Ренесме му помаха. Чарли премигна скептично. Джейкъб го сръчка с лакът. - Казах ти, че е специална, нали? Чарли се отдръпна настрани от допира. - О, хайде де, Чарли – изстена Джейкъб. – Аз съм същият човек, който винаги съм бил. Просто се престори, че този следобед не се е случил. Напомнянето накара устните на Чарли да побелеят, но той кимна. - Каква точно е ролята ти във всичко това, Джейк? – попита той. – Колко знае Били за това? Защо си тук? – Той погледна лицето на Джейкъб, което грееше, докато гледаше Ренесме. - Е, мога да ти разкажа всичко – Били знае цялата истина – но тя включва доста от нещата за върко... - Ънгх! – запротестира Чарли, запушвайки ушите си. – Няма значение. Джейкъб се ухили. - Всичко ще бъде страхотно, Чарли. Просто се опитвай да не вярваш на всичко, което виждаш. Баща ми промърмори нещо неразбираемо. - Юхууу! – внезапно избухна Емет с дълбокият си басов глас. – Давайте Алигатори! Джейкъб и Чарли подскочиха. Останалите замръзнаха. Чарли се възстанови, след което погледна към Емет през рамото си. - Флорида ли води? - Току-що отбелязаха първият тъчдаун – потвърди Емет. Той стрелна поглед в моята посока, мърдайки вежди като злодей от вариетно представление. – Най-накрая някой да забие нещо тук. Удържах едно изсъскване. Пред Чарли? Това преливаше чашата. Но Чарли бе отвъд всякакви намеци. Той си пое още един дъх, вдишвайки въздуха така, сякаш се опитваше да го вкара чак до палците на краката си. Завиждах му. Той се изправи на краката си, заобиколи Джейкъб и почти се строполи в един свободен стол. - Е – въздъхна той. – Предполагам, че остава да видим дали ще удържат до победата. Каталог: books books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето books -> В обятията на шамбала books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год books -> Книга 2 щастие и успех предисловие books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга books -> Тантриското преобразяване Изтегляне 5.69 Mb. Сподели с приятели:
|