Зазоряване от Стефани Майер [превод от английски: Грета Иванова Иванина Хлебарова Камелия Проданова Натали Димитрова Моника Колчевска Симона Ватева Тереза Яна Кисьова Редактори: Зорница Иванова Ирина Пенева]
Изтегляне 5.69 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 27.ПЛАНОВЕ ЗА ПЪТУВАНЕ
26.БЛЕСТЯЩА - Не знам колко точно трябва да кажем на Рене за всичко това. - каза Чарли, колебаейки се на вратата. Той се протегна и стомахът му изкъркори. Кимнах: - Знам. Не искам да откачи. По-добре е за нея да не знае нищо. Това не е за хора със слаби сърца. Устните му се извиха в печална усмивка: - Щях да се опитам да те предпазя от това, стига да можех. Но явно никога не си попадала в категорията на хора със слаби сърца. Аз също му се усмихнах, издишвайки през здраво стиснатите си зъби. Чарли се потупа разсеяно по корема: - Ще измисля нещо. Имаме време да го обсъдим, нали? - Точно така. - обещах аз. Денят си беше много дълъг по един начин и адски къс - по друг. Чарли закъсня за вечеря – Сю готвеше за него и Били. Вечерта щеше да е неловка, но поне ядеше истинска храна; радвах се, че някой се грижи да не умре от глад заради липсата на умения в готвенето. През целия ден напрежението сякаш караше минутите да текат по-бавно; Чарли така и не отпусна вдървените си рамене. Но и не бързаше да си тръгва. Изгледа цели два мача – бе толкова погълнат в собствените си мисли, че не обръщаше никакво внимание на уместните шеги на Емет, които ставаха все по-остри и не толкова свързани с футбола, една подир друга – след това коментираха играта и после следваха новините, а той не помръдна, докато Сет не му припомни колко е часът: - Ще успееш ли да изтърпиш Били и мама, Чарли? Хайде. Бела и Неси ще са тук и утре. Да се разбързаме малко, става ли? В очите на Чарли ясно се виждаше, че въобще не бе повярвал на уверенията на Сет, но все пак се остави да го отведе. Съмнението още витаеше във въздуха, когато си тръгна. Облаците се разсеяха и дъждът спря. Може би слънцето щеше да се появи точно на време. - Джейк каза, че имате намерение да ме напуснете. - промърмори той сега. - Не исках да го правя, освен ако можех да го избегна. Ето защо сме още тук. - Той каза, че можеш да останеш още малко, но само ако съм достатъчно силен и си държа езика зад зъбите. - Да... но не мога да ти обещая, че никога няма да си тръгнем, татко. Доста е сложно... - Нищо не искам да знам. - припомни ми той. - Вярно. - Но ще наминеш, ако решите да си тръгнете, нали? - Обещавам, татко. Сега, след като знаеш достатъчно, мисля, че може да стане. Ще съм наблизо, стига да искаш. Той задъвка устна за половин секунда, после се наклони много бавно към мен с предпазливо разтворени обятия. Преместих Ренесме – вече задрямала – на лявата си ръка, стиснах зъби, задържах дъха си и прехвърлих ръка много внимателно през топлият му, чуплив кръст. - Бъди наблизо, Белс. - смутолеви той. - Наистина близо. - Обичам те, татко. - прошепнах през стиснати зъби. Той потрепери и се отдръпна от мен. Отпуснах ръката си. - Аз също те обичам, хлапе. Каквото и да се е променило, любовтта ми си остава същата. - той докосна розовата буза на Ренесме. - Тя наистина много прилича на теб. Задържах изражението си небрежно, въпреки че единственото, което си помислих бе „Прилича повече на Едуард“. Поколебах се, а после допълних: - Има твоите къдрици. Чарли се сепна, а после изсумтя: - Ха! Май е така. Хах. Дядо. - той поклати несигурно глава. - Мога ли да я подържа? Примигнах уплашена, но после се успокоих. След като разгледах и претеглих поведението на Ренесме за около половин секунда – тя изглеждаше напълно заспала – реших, че мога да поиграя на тото, след като нещата вървяха толкова добре днес... - Ето, - казах аз, придържайки я, докато я вземе. Той автоматично изви ръцете си непохватно като люлка и пое Ренесме в нея. Кожата му не беше толкова гореща, колкото нейната, но гърлото ми потрепери, чувствайки топлината, която струеше изпод тънката му кожа. На мястото, където кожата ми се отърка в неговата, видях подутина. Не бях сигурна дали това е заради новата температура на тялото ми, или на абсолютно психологическа основа. Чарли изсумтя тихо като усети теглото й: - Доста е... здравичка. Замръзнах на мястото си. На мен ми изглеждаше лека като перце. Може би теглото й пак беше нарастнало. - Хубаво е да е здравичка. - каза Чарли като видя изражението ми. После промърмори на себе си – Ще се наложи да е силна, след като е заобиколена от цялата тази лудост. Той стегна хватката си нежно, докато я люлееше наляво-надясно. - Най-красивото бебе, което някога съм виждал, по-хубаво дори и от теб, хлапе. Съжалявам, но е истина. - Знам, че е така. - Красиво бебе. - каза отново той, или по-скоро го изгука този път. Можех да го видя на лицето му – бе оставила следите си и върху него. Чарли беше също толкова безпомощен срещу чара й, колкото всички нас. Само за две секунди тя бе станала владетелка на сърцето му. - Може ли да дойда и утре? - Да, таткто. Разбира се. Ще съм тук. - Дано да си . - каза той сурово, но очите му бяха изпълнени с нежност и все още насочени към Ренесме. - Ще се видим утре, Неси. - Не и ти! - Какво? - Името й е Ренесме. Като Рене и Есме, взети заедно. Без вариации. - насилих се да се успокоя, но този път без да си поемам дълбоко дъх. - Искаш ли да чуеш второто й име? - Добре. - Карли. С буквата К. КатоЧарли и Карлайл, взети заедно. Оживеното изражение на Чарли ме свари неподготвено: - Благодаря ти, Белс. - Аз ти благодаря, татко. Толкова много неща се промениха за толкова кратко време. Главата ми не спира да се върти. Ако не беше ти, не знам как щях да се върна към... реалността. - щях да кажа „да се върна към това, което представлявах“, но реших, че ще му дойде прекалено много. Стомахът на Чарли изръмжа. - Отивай да се храниш, татко. Аз ще съм тук. - спомних си какво е чувството, това неприятно потапяне във дебрите на фантазията – усещането, че всичко ще изчезне заедно с последните лъчи на залязващото слънце. Чарли кимна и неохотно ми подаде Ренесме. Огледа се зад мен; очите му бяха малко диви за минута, докато се взираше в светлата стая. Всички бяха още там, освен Джейкъб, който можех да чуя да напада хладилника в кухнята.; Алис се беше излегнала на последното стъпало на стълбището, а главата на Джаспър лежеше в скута й; Карлайл бе забил нос в голяма книга в ръцете си; Есме си тананикаше, протягайки се над бележника си, докато Розали и Емет се суетяха около основата на величествена къща от карти за игра под стълбището; Едуард се беше преместил на пианото си и си свиреше много тихо. Нямаше никакви признаци, че денят наближава края си, че може би е време да се храним, или да преустановим действията си. Нещо неопределено бе променило атмосферата. Кълънови не се стараеха така, както обикновено - човешката им шарада някак си се беше изменила достатъчно, че Чарли да забележи разликата. Той трепна, поклати глава и въздъхна: - Ще се видим утре, Бела. - той замръзна на мястото си и допълни. - Имам предвид... не че не изглеждаш добре. Ще свикна. - Благодаря, татко. Чарли кимна и се отпави замислено към колата си. Наблюдавах го, докато изчезваше по пътя; забелязах, че е изчезнал чак когато чух изсвистяването на гумите му по главния път. Всъщност беше минал цял един ден и то без да нараня Чарли. Съвсем сама. Не може да нямам някаква супер сила! Изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина. Нима наистина имах едновременно ново семейство и поне един представител на старото? А си мислех, че вчерашният ден бе съвършен. - Леле. - прошепнах аз. Мелодията от пианото прекъсна и ръцете на Едуард се обвиха около талията ми, а брадичката му се облегна на рамото ми: - Взе ми думите от устата. - Едуард, направих го! - Направи го. Беше невероятна. Всичката тази тревога, задето си новородена, а ти я направи на парчета. - той се засмя тихо. - Дори не съм сигурен, че е вампир, а за новороден какво остава. - обади се Емет изпод стълбите. - Прекалено е кротка. Всички странни коментари, които правеше пред баща ми, отново прозвучаха в ушите ми и вероятно беше добре, че в този момент държах Ренесме. Неспособна да се противопоставя изцяло на реакцията си, изръмжах изпод дъха си. -Ууу, колко страшно! - засмя се Емет. Аз изсъсках и Ренесме се раздвижи в ръцете ми. Тя примига няколко пъти, после се огледа наоколо и лицето й доби объркано изражение. Тя подуши въздуха, а после се протегна да докосне лицето ми. - Чарли ще дойде пак утре. - уверих я аз. - Ама че хубаво! - каза Емет и този път Розали се засмя с него. - Това не е добра идея, Емет. - отвърна пренебрежително Едуард, протягайки ръце, за да вземе Ренесме от мен. Той ми намигна, когато се поколебах, и аз му я подадох малко объркана. - Какво имаш предвид? - настоя Емет. - Малко е глупаво да предизвикваш най-силния вампир в къщата, не мислиш ли? Емет отпусна глава назад изсумтявайки: - Я стига! - Бела, - промърмори Едуард, докато Емет слушаше внимателно. - помниш ли, че преди няколко месеца те помолих да ми направиш услуга, веднага след като станеш безсмъртна? Това ми навя някакъв мъглив спомен. Пренесох се към смътните си човешки разговори. След момент си спомних и ахнах: - Оо! Смехът на Алис отекна дълго и звънливо. Джейкъб показа главата си иззад ъгъла, а устата му беше пълна с храна. - Какво? - изръмжа Емет. - Наистина ли? - попитах Едуард. - Довери ми се. - отвърна той. Поех си дълбоко въздух: - Емет, какво ще кажеш за един малък бас? Той веднага скочи на крака: - Страхотно. Ела ми. За секунда прехапах устни. Той беше толкова огромен. - Освен ако не те е страх... ? - предположи Емет Изправир рамене: - Ти. Аз. Канадска борба. На масата във всекидневната. Веднага. Усмивката на Емет стана още по-широка. -Ъм, Бела, - каза бързо Алис. - Мисля, че Есме е доста привързана към тази маса. - Благодаря. - измънка Есме. - Няма проблем. - отвърна Емет, а усмивката му проблясна. - След мен, Бела. Последвах го зад къщата, пред гаража; чувах как останалите вървят след нас. До реката имаше гигантски гранитен блок, изправен сред купчината от камъни – явно благодарение на Емет. Въпреки че камъкът беше с малко закръглена и правилна форма, щеше да свърши работа. Емет постави лакътя си на него и ми махна да се приближа. Отново се изнервих, докато гледах как големите мускули на ръката му потрепват, но задържах лицето си спокойно. Едуард ми беше обещала, че за известно време ще съм най-силна. Той изглеждаше много уверен, а аз се чувствах силна. Толкова силна? Въпросът още витаеше в главата ми, докато оглеждах бицепсите му. Още не бях дори на два дни, въпреки че трябваше да ставам за нещо. Освен ако всичко при мен не действаше както трябва. Може би не бях силна колкото нормален новороден. Може би затова можех лесно да се контролирам.Опитах се да изглеждам разводушна, когато опрях лакътя си на камъка. - Добре, Емет. Ако победя, нямаш право да казваш каквото и да било за сексуалния ми живот на никого, дори на Роуз. Никакви намеци или инсинуации – нищо. Очите му се присвиха: - Дадено. Но ако подебя, ще стане много по-лошо. Чу как затаих дъх и се ухили злобно. Той изобщо не се шегуваше. - Ще се предадеш толкова бързо, а, сестричке? - подразни ме Емет. - Отвътре май не си толкова дива, а? Сигурно вилата няма и драскотина. - той се засмя. - Едуард каза ли ти колко къщи сме разбили аз и Роуз? Стиснах зъби и сграбчих голямата му ръка: - Една или две... - Три. - изсумтя той и забута ръката ми. Нищо не се случи. Оу, можех да усетя силата, която влагаше. Новият ми ум изглежда се справяше добре със всякакъв вид сметки, затова знаех, че ако ръката му не срещаше никаква съпротива, щеше да разцепи камъка без усилие. Напрежението се усили и аз случайно се замисих, че ако камион с цимент се движи с приблизително 70 километра в час, то тогава една внезапна пречка би била ударена със подобна сила. Сто километра в час? Сто и двадесет? Вероятно повече. Но не беше достатъчно, за да ме помръдне. Ръката му буташе моята с разрошителна сила, но не беше неприятно. Всъщност точно обратното, по някакъв странен начин. Бях толкова внимателна, откакто се събудих, толкова се старах да не счупя нищо. Беше странно успокоение, че мога да отпусна мускулите си. Да усетя бълбукането на силата си, вместо да се боря да му се противопоставя. Емет изгрухтя, челото му се набръчка и цялото му тяло се изпъна в твърда линия срещу пречката, представляваща непомръдващата ми ръка. Оставих го да се поизпоти – символично – за момент, докато се наслаждавах на ненормалното усещане за сила, преминаваща през ръката ми. Въпреки че след няколко секунди това ми омръзна. Напрегнах се леко и ръката са Емет се огъна срещу моята. Засмях се. Емет изръмжа грубо през стиснатите си зъби. - Просто си дръж устата затворена. - припомних му аз и забих ръката му в гранитния блок. Оглушителен пукот отекна в дърветата. Камъкът потрепери и парче – около една осемнадесета от цялата му маса – се оотчупи по някаква мислена линия и падна на земята. Строполи се на крака на Емет и аз се изхилих. Можех да чуя приглушият смях да Едуард и Джейкъб. Емет изрита парчето към реката. То разцепи на две младо яворото дърво, преди да тупне в основата на голяма ела, която се олюля и падна върху друго дърво. - Реванш. Утре. - Силата ми няма да отшуми толкова бързо. - казах му аз. - Може би трябва да поизчакаш месец. Емет изръмжа, изваждайки зъбите си на показ: - Утре. - Щом ще те направи щастлив, батко. Когато се обърна за да се отдалечи, Емет удари гранита, разпръсквайки наоколо поток от парчета и прах. Беше някак по детски изящно. Очарована от неуспоримото доказателство, че съм по-силна и от най-силния вампир, когото познавах, аз положих ръката си с широко разтворени пръсти, на камъка. Тогава започнах да заравям пръстите си бавно в него, или по-точно мачках, вместо да ровя. Плътността му ми напомни на твърдо сирене. Задържах се само на една шепа дребен чакъл. - Страхотно! - измънках аз. С усмивка, разляла се по лицето ми. Внезапно се извъртях и забих ръката си странично в камъка. Той изпищя и изстена от болка – и голямо количество прах за доказателство – се разцепи на две. Изкикотих се. Не обръщах внимание на хихикането зад гърба ми, докато удрях и ритах останалите части от камъка. Беше ми толкова забавно и се хилех пре цялото време. Не и когато чух нов, тъничък кикот, като камбанен звън, тогава изтрих глуповатата усмивка от лицето си. - Тя да не би току-що да се засмя? Всички се бяха втренчили в Ренесме със същото недоумяващо изражение, което сигурно бе и на моето лице. - Да. - каза Едуард. - Че кой не се смееше? - промърмори Джейк, въртеейки очи. - Не ми казвай, че не си си взел поука първия път, куче. - подразни го Едуард, но в гласа му нямаше никаква враждебност. - Това е различно. - отвърна Джейкъб и го изгледах учудено, когато игпиво удари Едуард по рамото. - Предполага се, че Бела е достатъчно зряла. Омъжена, майка и така нататък. Не трябва ли да има повече достойнство? Ренесме замръзна на мястото си и докосна лицето на Едуард. - Какво иска? - попитах. - Да нямаш толкова голямо достойнство. - ухили се Едуард. - Тя се забавляваше докате те наблюдаваше, почти толкова, колкото аз самия. - Нима аз съм смешна? - попитах Ренесме, изстрелвайки се напред, за да хвана ръката й, почти по същото време, когато и тя се пресегна за моята. Взех я от ръцете на Едуард и й предложих парчета камък, което се намираше в ръката ми. - Искаш ли да опиташ? Тя се усмихна с блестящата си усмивка и взе камъка в двете си ръчички. Тя го стисна и между очите й се образува малка вдлъбнатинка, когато се концентрира. Чу се някакъв тих стриващ звук и имаше прах. Тя замръзна на мястото си и ми върна парчето. - Аз ще го взема. - отвърнах аз и превърнах парчето в пясък. Тя плесна с ръце и се засмя; очарователният смях накара всички ни да се присъединим към него. Слънцето се показа изненадващо иззад облаците, изстрелвайки дългите си рубинени и златни лъчи към нас и аз незабавно бях погълната от красотата на кожата си в светлината на залязващото слънце. Бях зашеметена. Ренесме докосна нежните, диамантено-светли фасети, а после постави ръката си до моята. Нейната кожа светеше съвсем леко, едва доловимо и мистериозно. Нищо не можеше да й попречи да излезе навън в слънчев ден, както блещукането ми пречеше на мен. Тя докосна лицето ми, мислейки за разликата и чувствайки се недоволна. - Ти си най-красивата. - уверих я аз. - Не съм сигурен, че мога да се съглася. - каза Едуард и когато се обърнах за да му отговоря, слънчевата светлина върху лицето чу ме зашеми. Джейкъб беше сложил ръка пред лицето си, преструвайки се, че покрива погледа си заради гледката: - Ненормална Бела. - коментира той. - Какво невероятно същество е тя. - промърмори Едуард, почти в съгласие с думите на Джейкъб, сякаш те бяха комплимент. Беше едновременно зашеметен и зашеметяващ. Усещането беше странно – което, предполагам, не беше учудващо, след като всичко ми се струваше странно сега – почувствах се на мястото си. Като човек никога не се чувствах на мястото си. Беше ми добре с Рене, но вероятно повечето хора щяха да се справят по-добре; Фил имаше способността да се оправя със всичко и всички. Бях добра ученичка, но никога най-добрата. Очевидно не бях атлетична натура. Нито артистична или музикална, без някакъв определен талант. Никой досега не е получил награда за четене. След осемнадесет години посредственост, аз бях свикнала да съм толкова обикновена. Сега осъзнах, че отдавна съм се отказала опитите да блесна някъде.Правех каквото можех с онова, което имах, без да съм на мястото си в този свят. А това беше истинска разлика. Сега бях невероятна – за тях и за себе си. Бях родена да бъда вампир. Мисълта ме накара да искам не само да се смея, но и пея. Бях намерила мястото си в света. Мястото, което беше точно за мен. Където блестях. 27.ПЛАНОВЕ ЗА ПЪТУВАНЕ Започнах да приемам митологията много по-насериозно, откакто станах вампир. Често, когато се връщах към спомените за първите три месеца от съществуването ми като безсмъртна, си представях, как ли би изглеждала нишката на живота ми в писанията на Мойрите – кой знае, може наистина да съществува? Бях сигурна, че конецът трябва да е сменил цветът си; мислех си, че той отначало е бил приятно бежов на цвят, нещо поддържащо и ненабиващо се на очи, нещо, което би стояло добре на фона на всичко друго. Сега имах чувството, че е станал кърваво червен или може би блестящо златен. Гобленът от семейството и приятелите ми, които ме заобикаляха, беше красиво, блестящо нещо, пълно с техните ярки, допълнителни цветове. Бях изненадана от някои от нишките, които включвах в живота си. Върколаците, с техните тъмни, горски цветове, не бяха нещо, което очаквах; Джейкъб, разбира се, и Сет. Но старите ми приятели Куил и Ембри станаха част от тъканта, когато се присъединиха глутницата на Джейкъб и дори Сам и Емили бяха сърдечни. Напрежението между семействата ни се беше намаляло, най-вече заради Ренесме. Тя беше лесно обиквана. Сю и Лия Клиъруотър също бяха преплетени в живота ни – още две, които не бях предвидила. Сю явно се беше натоварила със задачата да облекчи преминаването на Чарли в света на невероятното. Тя идваше у семейстно Кълън през повечето дни, въпреки че изглежда тя не се чувстваше толкова удобно, колкото сина й и повечето от глутницата на Джейк. Тя не говореше често; просто се въртеше някак закрилнически около Чарли. Тя винаги беше първият човек, когото той поглеждаше, когато Ренесме направеше нещо притеснително-напреднало, което се случваше често. В отговор, Сю поглеждаше Сет многозначително, като че ли казваше „Да, знам какво е.” Лия се чувстваше дори още по-некомфортно от Сю и беше единствената от наскоро уголеменото ни семейство, която открито се държеше враждебно към причината за обединението. Но, тя и Джейкъб имаха нови близки приятелски отношения, които я държаха близо до нас. Веднъж го попитах за това колебливо; не исках да си пъхам носа, но връзката им беше толкова различна от преди, че ме направи любопитна. Той сви рамене и ми каза, че било неща от глутницата. Сега тя беше втора в командването, неговата „бета”, както го бях нарекла преди доста време. - Помислих, че след като ще правя това Алфа-нещо наистина, – Обясни ми Джейкъб. – По-добре да уредя формалностите. Новата отговорност накара Лиа да трябва да се консултира с Джейкъб често, а след като той винаги беше с Ренесме...Лия не беше щастлива, че трябва да е около нас, но тя беше изключението. Щастието беше основната част на живота ми сега, домиращата черта в гоблена. Толкова много, че сега близостта ми с Джаспър беше много по-голяма, отколкото някога си бях и мечтала. Отначало, обаче, бях наистина раздразнена. - Ииииш! – Оплаквах се една нощ на Едуард, след като бяхме сложили Ренесме в нейното креватче от ковано желязо. – Ако все още не съм убила Чарли или Сю, вероятно това изобщо няма да се случи. Иска ми се Джаспър да престане да се върти около мен през цялото време! - Никой не се съмнява в теб, Бела, ни най-малко. – Увери ме той. – Знаеш какъв е Джаспър – той не може да устои на добър емоционален климат. Ти си толкова щастлива през цялото време, любов, той клони към теб без да се замисля. И тогава Едуард ме прегърна силно, защото нищо не го радваше повече от моят всепоглъщащ екстаз към този нов живот. И аз бях в еуфория през повечето време. Дните не бяха достатъчно дълги, за да мога да се наситя на дъщеря си; нощите нямаха достатъчно часове, за да задоволя нуждата си към Едуард. Но имаше и противоположна страна на радостта. Ако обърнех тъканта на нашите животи, представях си, че картината от обратната страна щеше да бъде изтъкана от мрачното сиво на съмнението и страхът. Ренесме каза първата си дума, когато беше на точно една седмица. Думата беше „мама”, което щеше да озари денят ми, ако не бях толкова уплашена от напредъкът й, че едва можах да насиля замръзналото си лице да й се усмихне. Не помогна, че тя продължи от първата си дума към първото си изречение в същият момент. „Мамо, къде е дядо?”, беше попитала тя с ясно, високо сопрано, проговаряйки само защото аз бях на другият край на стаята от нея. Тя вече беше попитала Розали с обикновеният си (или сериозно ненормален, от друга страна) начин на комуникиране. Розали не бе знаела отговора, затова Ренесме се бе обърнала към мен. Когато тя проходи за първи път, на по-малко от три седмици, беше подобно. Тя просто бе наблюдавала Алис за дълъг момент, гледайки съсредоточено, докато леля й подреждаше букети във вазите, разпръснати в стаята, танцувайки напред-назад по пода с ръце, пълни с цветя. Ренесме се изправи на крака, без изобщо да се поклати, и прекоси стаята почти толкова грациозно. Джейкъб бе избухнал в аплодисменти, защото очевидно това беше отговорът, който Ренесме искаше. Начинът, по който той бе обвързан с нея, правеше неговите собствени реакции второстепенни; първият му рефлекс беше да даде на Ренесме това, което тя желаеше. Но когато погледите ни се срещнаха, видях цялата паника в моите очи, отразена в неговите. Аз накарах ръцете си също да запляскат, опитвайки се да скрия страхът си от нея. Едуард аплодира тихичко до мен и нямаше нужда да изговорим мислите си, за да знаем, че бяха еднакви. Едуард и Карлайл се заровиха в изследвания, търсейки отговори; нещо, което да очакваме. Намериха много малко неща, но нито едно от тях не можеше да се потвърди. Алис и Розали обикновено започваха денят ни с модно ревю. Ренесме никога не носеше същите дрехи по два пъти, отчасти защото тя почти моментално надрастваше дрехите си и отчасти, защото Алис и Розали се опитваха на направят бебешки албум, който отразяваше по-скоро години, отколкото седмици. Те правеха хиляди снимки, документирайки всяка фаза на ускореното й детство. На три месеца Ренесме можеше да бъде голямо едногодишно или малко двугодишно дете. Тя не беше изваяна точно като едва прохождащо дете; беше по-слаба и по-грациозна, пропорциите й бяха по-еднакви, като на възрастен. Бронзовите й къдрици стигаха до кръста; не можех да понеса да ги отрежа, дори Алис да го беше позволила. Ренесме можеше да говори с безпогрешна граматика и произношение, но тя рядко го правеше, предпочитайки просто да покаже на хората какво иска. Тя не само ходеше, но и бягаше, и танцуваше. Тя дори можеше да чете. Една вечер й четях Тенисън, защото потокът и ритъмът на поезията му ми се струваше отпускащ. Постоянно трябваше да търся нови материали; Ренесме не обичаше приказките й за лека нощ да се повтарят, както се предполагаше, че останалите деца искат, и нямаше търпение за книжките с картинки. Тя се пресегна да докосне бузата ми, изображението в умът й беше на нас двете, само че тя държеше книжката. Аз й я подадох, усмихвайки се. - „Тук има сладка музика,” – зачете тя без колебание. – „която пада по-нежно от цвета на рози по тревата, или нощната роса по спокойните води между стените от сенчест гранит, в блещукащ проход....” Ръката ми беше като на робот, докато взех книгата от ръцете й. - Ако ти четеш, как ще заспиш? – Попитах я с глас, който почти беше избегнал треперенето. По изчисленията на Карлайл, растежът на тялото й като цяло се забавяше, а умът й продължаваше да препуска напред. Дори ако степента на намаляването се задържеше същата, тя все пак щеше да бъде възрастна след не повече от четири години. Четири години. И стара жена на петнадесет. Само петнадесет години живот. Но тя бе толкова здрава. Жизнерадостна, умна, пламенна и щастлива. Нейното добро здравословно състояние ме улесни да бъде щастлива с нея за момента и да оставя бъдещето за утре. Карлайл и Едуард обсъждаха изборите ни за в бъдеще от всеки ъгъл с ниски гласове, които се опитвах да не чувам. Те никога не водеха тези дискусии, когато Джейкъб беше наоколо, защото имаше едно сигурно нещо, което щеше да спре стареенето, а това не беше нещо, което щеше да въодушеви Джейкъб. Аз не бях. „Прекалено е опасно! „, крещяха инстинктите ми. Джейкъб и Ренесме си приличаха по повече от едно нещо, и двамата бяха наполовина две неща, две неща в едно. И цялото върколашко знание настояваше, че вампирската отрова бе смъртна присъда, а не път към безсмъртието.... Карлайл и Едуард бяха изчерпали изследванията, които можеха да направят отдалече и сега се приготвяхме да последваме старите легенди до източника им. Щяхме да се върнем в Бразилия, като започнем оттам. Племето Тикуни имаха легенди за деца като Ренесме....Ако и други деца като нея са съществували, вероятно някаква история за живота на тези полу-смъртни деца все още се предава.... Единственият истински въпрос, който ни беше останал, бе кога да тръгнем. Аз бях тази, която забавяше нещата. Малка част от това беше, че исках да остана във Форкс до след празниците заради Чарли. Но по-голямата причина беше, че имаше различно пътешествие, което знаех, че трябва първо да направя – това беше ясен приоритет. Също така, трябваше да пътувам сама. Това беше единственият спор между мен и Едуард, откакто станах вампир. Главната причина за кавгата беше частта, свързана с фактора „сама”. Но фактите бяха такива и моят план беше единственият, който имаше смисъл. Трябваше да отида при Волтури и трябваше да го направя абсолютно сама. Дори освободена от старите кошмари, от всякакви сънища, беше невъзможно да забравя Волтури. Те също не ни оставяха без напомняния. До денят, в който се появи подаръкът на Аро, аз не знаех, че Алис беше изпратила известия за сватбата до водачите на Волтури; ние сме били много далеч на остров Есме, като тя имала видение за войници на Волтури – Джейн и Алек, унищожително могъщите близнаци, били измежду тях. Кай планувал да изпрати ловна дружина, за да проверят дали все още съм човек, въпреки техният декрет(понеже аз знаех за тайният вампирски свят, аз или трябваше да се присъединя, или да устата ми щеше да бъде затворена....завинаги). Така че Алис им ипратила известията, виждайки че това ще ги забави, докато те дешифрирали значението зад него. Но те щяха да дойдат все някога. Това беше сигурно. Самият подарък не беше прекалено заплашителен. Екстравагантен, да, почти плашещ в екстравагантността си. Заплахата беше в последната реплика от поздравителната бележка на Аро, написана в черно мастило на лист тежко, чисто бяла хартия с почерка на самият главатар на Волтури: Нямам търпение да видя новата госпожа Кълън лично. Подаръкът беше поставен в претрупана, гравирана, древна дървена кутия, вътрешността й беше покрита със злато и седеф, украсена със скъпоценни камъни в цветовете на дъгата. Алис каза, че само кутията била безценно съкровище, която би затъмнила всяко едно бижу, освен това в нея. - Винаги съм се чудел къде ли са изчезнали кралските бижута, които Джон от Англия заложи през тринадесети век. – Каза Карлайл. – Предполагам, че не ме изненадва това, че Волтури имат част от тях. Огърлицата беше проста – злато, вплетено в дебела въже от верижката, почти уголемена, като плавна змея, която се увива близо до гърлото. Едно бижу висеше провесено на въжето: бял диамант с големината на топка за голф. Нескритото напомняне в бележката на Аро ме заинтересова повече от бижуто. От Волтури се нуждаеха да видят, че аз бях безсмъртна, че семейство Кълън се подчиняват на заповедите на Волтури и имаха нужда да проверят скоро. Не биваше да им се позволява дори да приближат Форкс. Имаше само един начин да запазим живота си тук в безопасност. - Няма да ходиш сама. – Беше настоял Едуард през зъби, а ръцете му се бяха свили в юмруци. - Те няма да ме наранят. – Казах аз, колкото се може по-ускопоително, насилвайки гласът си да звучи сигурен. – Те нямат причина. Аз съм вампир. Случаят е приключен. - Не. Абсолютно не. - Едуард, това е единственият начин да я защитим. И той не бе могъл да спори с това. Моята логика беше херметичски затворена. Дори през краткото време, през което позвах Аро, бях успяла да видя, че той е колекционер, а най-ценните му съкровища бяха живите същества. Той пожелаваше красота, талант и рядкост измежду безсмъртните му последователи повече от всяко бижу, заключено в съкровищницата му. Беше достатъчно лошо, че той беше пожелал способностите на Алис и Едуард. Няма да му дам друга причина да ревнува от семейството на Карлайл. Ренесме беше красива и надарена, уникална – тя беше единствена по рода си. Той няма да бъде допуснат до нея, дори и през мислите на някого. А аз бях единствената, чийто мисли той не можеше да чуе. Разбира се, че щях да отида сама. Алис не виждаше никакви проблеми по време на пътуването ми, но беше притеснена от неясното качество на виденията си. Тя каза, че те понякога били подобно неясни, когато били извън решения, които биха влезли в конфликт, но които не били напълно разрешени. Тази несигурност накара Едуард да стане, преди това колеблив, напълно против това, което възнамерявах да направя. Той искаше да дойде с мен до свръзката ми в Лондон, но аз не можех да оставя Ренесме и без двамата й родители. Карлайл щеше да дойде вместо това. Това направи и Едуард, и мен малко по-спокойни, знаейки, че Карлайл щеше да бъде само на няколко часа път от мен. Алис продължаваше да претърсва бъдещето, но нещата, които тя намираше, не бяха свързани с това, което тя търсеше. Нова насока в стоковата борса; възможно посещение за сдобряване от страна на Ирина, въпреки че решението й не беше твърдо; снежна буря, която щеше да удари след шест седмици; позвъняване от Рене (аз упражнявах „грубият” си глас и ставах все по-добра всеки ден – Рене знаеше, че все още съм болна, но се оправям). Купихме билети до Италия на деня след като Ренесме навърши три месеца. Планирах това да бъде много кратко пътуване, така че не бях казала на Чарли. Джейкъб знаеше и той зае страната на Едуард. Но днес спорът беше за Бразилия. Джейкъб беше решил да дойде с нас. Тримата – Джейкъб, Ренесме и аз, ловувахме заедно. Диетата на животинска кръв не беше любимото нещо на Ренесме – и затова на Джейкъб му беше позволено да дойде. Джейкъб беше направил състезание между тях двамата и това я направи по-склонна от всичко друго. Ренесме беше много наясно по въпроса за добро и зло, що се отнасяше до ловуването на хора; тя просто мислеше, че дарената кръв е добър компромис. Човешката кръв я изпълваше и изглежда беше съвместима с организма й, но тя реагираше на всякакви видове твърда храна в същата мъченическа издръжливост, с която аз ядях цветно зеле и зелен боб. Животинската кръв беше по-добра от нея поне. Тя имаше състезателна природа и предизвикателството да победи Джейкъб я направи развълнувана да ловува. - Джейкъб. – Казах аз, опитвайки се да го вразумя отново, докато Ренесме танцуваше пред нас към дългата поляна, търсейки миризма, която ще й хареса. – Ти имаш задължения тук. Сет, Лиа.... Той изсумтя. - Аз не съм бавачка на глутницата си. Те и без това си имат задържения в Ла Пуш. - Нещо като теб ли? Официално ли се отказваш от гимназията, тогава? Ако ще вървиш наред с Ренесме, ще трябва доста да поучиш. - Това е само почивка. Ще се върна в училище, когато нещата ....се забавят. Аз загубих концентрацията върху моята страна на спора, когато той каза това и ние и двамата автоматично погледнахме Ренесме. Тя наблюдаваше снежинките, танцуващи високо над глава й, топящи се преди да могат да се полепят по пожълтялата трева в продълговатата, с форма на стрела, поляна, в която стояхме. Нейната набраздена рокличка с цвят на слонова кост беше само един тон по-тъмна от снега и червеникавокафявите й къдрици успяваха да блещукат, въпреки че слънцето беше дълбоко заровено зад облаците. Докато наблюдавахме, тя се наведе за момент и тогава отскочи на пет метра във въздуха. Малките й ръчички грабнаха една снежинка и след това Ренесме се приземи леко на краката си. Тя се обърна към нас със шокираща усмивка – наистина, не беше нещо, с което можеше да се свикне – и отвори ръчичките си, за да ни покаже перфектно оформената ледена звезда с осем лъча, преди тя да се стопи. - Красива е. – Джейкъб подвикна оценяващо. – Но мисля, че се запъна, Неси. Тя заподскача към Джейкъб; той отвори обятията си в точният момент, когато тя скочи в тях. Те бяха перфектно синхронизирали това движение. Тя правеше това, когато искаше да каже нещо. Все още предпочиташе да не говори. Ренесме докосна лицето му, намръщвайки се очарователно, докато всички ние слушахме как стадо лосове се отдалечаваха по-навътре в гората. - Си-и-игурно е, че не си жадна, Неси. – Отговори Джейкъб малко саркастично, но най-вече снизходително. – Просто те е шубе, че аз ще хвана най-големия! Тя отскочи назад от ръцете на Джейкъб, приземявайки се леко на краката си и завъртя очи – толкова много приличаше на Едуард, когато го правеше. Тогава се спусна към дърветата. - Заемам се. – Каза Джейкъб, когато аз се наведох да я последвам. Той свали тениската си, докато побегна след нея към гората, вече треперещ. – Не се зачита, ако мамиш. – Подвикна той след Ренесме. Аз се усмихнах на листата, които те оставиха да се развяват след тях, клатейки глава. Понякога Джейкъб беше по-голямо дете от Ренесме. Аз се спрях, давайки няколко минути преднина на моите ловци. Щях много лесно да ги проследя, а и Ренесме много обичаше да ме изненадва с големината на плячката си. Отново се усмихнах. Тясната полянка беше много тиха, много празна. Прехвърчащият сняг намаляваше над мен, почти изчезнал. Алис беше видяла, че няма да се задържи много седмици. Обикновено с Едуард идвахме заедно на тези ловни екскурзии. Но Едуард беше с Карлайл днес, планирайки пътуването до Рио, говорейки зад гърба на Джейкъб...Намръщих се. Когато се върнех, щях да заема страната на Джейкъб. Той би трябвало да дойде с нас. Той беше заинтересован от това, колкото и всеки един от нас – целият му живот беше на карта, както и моят. Докато мислите ми бяха загубени из близкото бъдеще, очите ми обходиха планината, както обикновено, търсейки плячка, търсейки опасност. Не мислех затова; подтикът беше автоматичен. Или може би имаше причина за разглеждането ми, някакъв малък спусък, който острите ми сетива са уловили, преди да го осъзная. Докато очите ми прелитаха над върхът на отдалечена скала, стояща в синьо-сиво на фона на зелено-черната гора, сребърен отблясък – или може би беше златен? – прикова вниманието ми. Погледът ми се съсредоточи върху цвета, който не би трябвало да е там, толкова надалеч в леката мъгла, че дори орел не би могъл да го различи. Аз се зазяпах. Тя също се беше зазяпала. Това, че бе вампир, беше очевидно. Кожата й бе мраморно бяла, с устройство, хиляди пъти по-гладко от човешката кожа. Дори под облаците, тя хвърляше леки отблясъци. Ако кожата й не я бе издала, неподвижността й би го направила. Само вампирите и статуите могат да бъдат толкова неподвижни. Косата й беше много светло руса, почти сребриста. Това е бил отблясъка, който бе привлякъл вниманието ми. Стоеше права като по конец, с рязък край при брадичката й, разделена поравно по средата. Беше ми непозната. Бях абсолютно убедена, че никога преди не съм я виждала, дори като човек. Никое от лицата в мътните ми спомени не беше същото като това. Но я познах на мига по тъмно златистите й очи. Ирина бе решила все пак да дойде. За един момент аз я гледах и тя също ме гледаше. Чудех се дали тя също веднага ще се сети коя съм аз. Аз полу-вдигнах ръката си, за да помахам, но устната й се изви съвсем малко, придавайки на лицето й внезапна враждебност. Чух победният вик на Ренесме, чух воя на Джейкъб в отговор на нейния и видях как лицето на Ирина потрепна рефлексивно към звука, когато той отекна при нея след няколко секунди. Погледът й се отклони леко надясно и аз знаех какво виждаше тя. Огромен червеникаво-кафяв върколак, вероятно този, който бе убил Лорън. Колко ли дълго ни е наблюдавала? Достатъчно дълго, за да види привързаността ни от преди малко, сигурна бях. Лицето й се сви от болка. Инстинктивно, аз отворих ръцете си пред себе си в извинителен жест. Тя отново се обърна към мен и устната й се изви над зъбите й. Челюстта й се отключи, докато тя ръмжеше. Когато слабият звук достигна до мен, тя вече се бе обърнала и изчезнала в гората. - По дяволите! – Изпъшках аз. Спринтирах в гората след Ренесме и Джейкъб, не исках да ги изпускам от поглед. Не знаех в какво посока и поела Ирина или точно колко бясна беше тя в момента. Отмъщението беше обща фикс идея сред вампирите, една, която не беше лесно да се подтисне. Бягайки с пълна скорост, ми отне само две секунди да ги достигна. - Моят е по-голям. – Чух да настоява Ренесме, когато нахлух сред гъстите трънливи храсти в малкото отворено пространство, където те стояха. Ушите на Джейкъб се сплескаха, когато видя изражението ми; той се наведе напред, разкривайки зъбите си – муцуната му беше оплискана с кръвта от плячката му. Очите му обходиха гората. Можех да чуя ръмженето, което се зараждаше в гърлото му. Ренесме беше нащрек, колкото и Джейкъб. Изоставяйки мъртвия елен в краката си, тя скочи в очакващите ми обятия, притискайки любопитните си ръчички към бузите ми. - Преувеличавам. – Уверих ги бързо. – Всичко е наред, мисля. Чакайте. Аз извадих телефона си и натиснах бутона за бързо набиране. Едуард отговори на първото звънене. Джейкъб и Ренесме слушаха внимателно от моята страна на разговора, докато разказвах случаката на Едуард. - Ела, доведи и Карлайл. – Аз говорех толкова бързо, че се чудех дали Джейкъб успява да чуе всичко. – Видях Ирина и тя ме видя, но тогава тя видя и Джейкъб, ядоса се и избяга, мисля. Не се появи тук, все още, но изглеждаше доста разтроена, така че може би ще го направи. Ако не го дойде, ти и Карлайл трябва да тръгнете след нея и да поговорите с нея. Чувствам се толкова зле. Джейкъб изръмжа. - Ще бъдет там след половин минута. – Увери ме Едуард и аз чувах свистенето на вятъра, предизвикан от бягането му. Хукнахме обратно към продълговатата поляна и мълчаливо зачакахме, като Джейкъб и аз се ослушвахме внимателно за непознати стъпки. Когато звукът дойде, обаче, той беше много познат. И тогава Едуард беше до мен, Карлайл с няколко секунди назад. Бях изненадана да чуя тежкото тупване на големи лапи, следващи Карлайл. Предполагам не би трябвало да бъде шокирана. С дори загатване за опасност за Ренесме, разбира се, че Джейкъб ще извика подкрепление. - Тя беше на онова било. – Казах им веднага, посочвайки мястото. Ако Ирина бягаше, тя вече имаше доста преднина. Дали тя щеше да спре и да изслуша Карлайл? Изражението й от преди ме накара да мисля, че няма да го направи. – Може би трябва да се обадите на Емет и Джаспър и да дойдат с вас. Тя изглеждаше...наистина разтроена. Изръмжа ми. - Какво? – Попита Едуард ядосано. Карлайл постави ръка на рамото му. - Тя скърби. Аз ще тръгна след нея. - Отивам с теб. – Настоя Едуард. Те се загледаха дълго един в друг – вероятно Карлайл сравняваше раздразнението на Едуард към Ирина към безпомощността му като телепат. Най-накрая Карлайл кимна и те поеха по следата без да се обаждат на Джаспър или Емет. Джейкъб изпъшка нетърпеливо и ме мушна в гърба с носа си. Вероятно искаше Ренесме в безопасността на къщата, за всеки случай. Аз се съгласих с него и ние побързахме към къщи със Сет и Лия, бягащи по фланговете ни. Ренесме беше кротка в обятията ми, едната й ръка все още беше на лицето ми. След като ловната разходка беше прекратена, тя щеше да трябва да се нахрани с дарената кръв. Мислите й бяха леко самодоволни. 28.БЪДЕЩЕТО Карлайл и Едуард не успяха да настигнат Ирина, преди мирисът и да изчезне безследно. Те плуваха до отсрещния бряг, за да проверят дали дирята й се е появила в права линия, но в нито една от посоките на източното крайбрежие нямаше и следа от нея. Вината беше изцяло моя. Тя бе дошла, както Алис предсказа, за да сключи примирие със семейство Кълън, а вместо това дружбата ми с Джейкъб я бе разгневила. Щеше ми се да я бях забелязала по-рано, преди Джейкъб да се преобрази. Щеше ми се да бяхме отишли на лов някъде другаде. Нямаше много неща за правене. Карлайл се обади на Таня, за да й съобщи разочароващите новини. Тя и Кейт не бяха виждали Ирина, след като решиха да дойдат на сватбата ми и сега бяха объркани - защо Ирина бе дошла толкова близо и все пак не се бе прибрала у дома? Не им беше лесно да загубят сестра, дори и тази раздяла да бе временна. Чудех се дали това им припомня за загубата на майка им преди толкова много векове. Алис можеше да хвърли няколко бегли погледа върху най-близкото бъдеще, нищо прекалено конкретно. Тя нямаше да се върне в Денали, доколкото Алис можеше да каже. Картината беше неясна. Всичко, което можеше да се види , беше, че Ирина е видимо разстроена; скиташе се сред снежната пустош - на север?, на изток? - с опустошително изражение. Тя не взимаше решения за нова посока отвъд променливото си нещастие. Дните минаваха и въпреки че аз нищо не забравях, разбира се, Ирина и болката й минаха на заден план в съзнанието ми. Сега имаше по-важни неща, за които да мисля. Щях да замина за Италия само след няколко дни. Когато се върнех, щяхме да сме в състояние да отидем до Южна Америка. Всеки детайл вече беше повторен стотици пъти. Щяхме да започнем с племето Тикуна, проследявайки легендите им толкова добре, колкото източниците ни позволяваха. Сега, след като се бяхме съгласили Джейкъб да дойде с нас, той заемаше важна част от плановете ни - беше малко вероятно хора, които вярваха във вампири , да се съгласят да говорят с когото и да е от нас за тези истории. Ако попаднехме на задънена улица с Тикунаците, имаше много други, тясно свързани племена в областта, които да проучим. Карлайл имаше няколко стари приятели в Амазонка; ако можехме да ги открием, възможно бе и те да разполагат с информация за нас. Или поне предложения къде другаде да потърсим отговори. Беше малко вероятно тримата амазонски кръвопийци да са свързани с легенди за вампири хибриди, след като те всички бяха женски. Нямаше начин да се определи колко дълго щеше да продължи нашето проучване. Все още не бях споменавала пред Чарли за дългото пътуване и се тревожех какво да му кажа, докато дискусията между Едуард и Карлайл продължаваше. Как да му стоваря новините най-подходящо? Загледах се в Ренесме, докато вътрешно разисквах въпроса. Сега тя се бе свила на дивана, дишането и бе забавено в дълбокия й сън заплетените й къдрици се спускаха необуздано около лицето й. Обикновено Едуард и аз я отнасяхме обратно в къщурката ни, за да я оставим в леглото и, но тази вечер се замотахме със семейството, той и Карлайл бяха потънали в тяхното заседание, кроящи планове. Същевременно Емет и Джаспър повече се вълнуваха от плановете за възможностите за ловуване. Амазонка предлагаше промяна от типичната ни плячка. Ягуари и пантери, примерно. На Емет му хрумна, че иска да се бори с анаконда. Есме и Розали планираха какво щяха да опаковат. Джейкъб беше далеч от глутницата на Сам, нареждаше собствените си неща за отсъствието си. Алис се движеше бавно - за нея самата - около голямата стая, ненужно почиствайки вече безупречната площ, оправяйки перфектно закачените венци на Есме. В момента тя разместваше поставените на бюфета вази. Можех да видя от начина, по който лицето и се менеше - съзнаващо, след това празно, отново съзнаващо –че тя търсеше из бъдещето. Предположих, че тя се опитваше да види през слепите петна, които Джейкъб и Ренесме правеха във виденията й, какво ни очакваше в Южна Америка, докато Джаспър не каза: - Не мисли повече по този въпрос, Алис; тя не ни засяга – и облак от спокойствие се промъкна тихо и незабелязано през стаята. Сигурно Алис отново се е тревожила за Ирина. Тя се изплези на Джаспър и повдигна една кристална ваза пълна с бели и червени рози и тръгна към кухнята. Имаше само леко загатване на увехналост в едно от белите цветя, но изглежда Алис се стремеше към абсолютното съвършенство, като отвличане на вниманието от липсата на видения тази вечер. Отново поглеждайки към Ренесме, не забелязах кога вазата се е изплъзнала от пръстите на Алис. Само чух свистенето във въздуха, който свиреше, минавайки покрай кристала, очите ми проблеснаха, когато вазата се разтроши на десет хиляди диамантени късчета срещу бордюра на мраморния кухненски под. Стояхме напълно неподвижно, когато кристалните парченца подскочиха и се пръснаха във всяка посока с немузикално подрънкване, очите ни бяха вкопчени в гърба на Алис. Първата ми нелогична мисъл бе, че Алис се шегува с нас. Защото нямаше начин тя наистина да изпусне вазата без да иска. Аз самата можех да се стрелна през стаята, за да хвана вазата без проблем, ако не допусках, че тя ще я улови. И на първо място - как въобще би и се изплъзнала от пръстите? Нейните съвършено сигурни пръсти. . . Никога не съм виждала вампир да изпуска нещо случайно. Никога. И тогава Алис ни погледна, завъртайки се с толкова бързо движение, че то въобще не съществуваше. Очите й бяха наполовина тук, наполовина потънали в бъдещето, широки, ококорени, изпълвайки слабичкото й лице, изглеждаха сякаш го препълваха. Да гледаш в очите й беше така, сякаш гледаш от вътрешността на гроб. Бях зарината от ужаса, отчаянието и агонията в погледа й. Чух ахването на Едуард; беше отчаян, наполовина задавен звук. - Какво? - изръмжа Джаспър, скачайки до нея с мъгливо движение, смачквайки начупения кристал под краката си. Хвана раменете й и рязко я раздруса. Тя изглежда се стресна в ръцете му. - Какво има, Алис? Емет се мръдна в периферното ми зрение, зъбите му бяха оголени, докато очите му се стрелнаха през прозореца, очаквайки атака. Есме, Карлайл и Роуз мълчаха замръзнали, също като мен. Джаспър отново разтресе Алис: - Какво е то? - Те идват за нас. - казаха Алис и Едуард едновременно, напълно синхронизирани. - Всичките. Тишина. За първи път аз разбрах най-бързо - защото нещо в техните думи освободи моето собствено видение. Беше просто далечен спомен на сън - слаб, прозрачен, смътен сякаш се взирах през дебела мъгла. . . В главата си видях щрихите на черен напредващ призрак от моя наполовина забравен човешки кошмар. Не можех да забележа блясъка в рубинено червените им очи в мъглявата картина или пък блясъка на техните остри, мокри зъби, но знаех къде трябваше да го има. . . По-силно от спомена, пред погледа ми се появи чувството - внезапната нужда да предпазя безценното нещо зад мен. Исках да сграбча Ренесме в ръцете си, да я скрия зад кожата и косата ми, да я направя невидима. Но дори не можех да се обърна, за да я погледна. Чувствах се не като камък, а като лед. За първи път , откакто се преродих , ми стана студено. Едва чух потвърждението на страховете ми. Не ми трябваше. Вече знаех. - Волтури - изстена Алис. - Всичките - изпъшка Едуард в същото време - Защо? - запита се Алис. - Как? - Кога? - прошепна Едуард. - Защо? - попита Есме като ехо на въпроса на Алис. - Кога? - повтори Джаспър с глас като разцепен лед. Очите на Алис не мигнаха, но беше така, сякаш са покрити с воал; станаха съвършено празни. Само устата й се задържа в израза й на ужас. - Не след дълго - казаха тя и Едуард заедно. Тогава тя заговори сама. - Има сняг в гората и в града. След малко повечко от месец. - Защо? - този път попита Карлайл. Есме отговори: - Трябва да има причина. Може би, за да видят. . . - Това не е заради Бела - каза празно Алис. - Всичките идват - Аро, Кай, Маркъс, всеки член от свитата им, дори и съпругите. - Съпругите никога не напускат кулата - прекъсна я Джаспър с равен глас. - Никога. Не и по време на южняшките размирици. Не и когато румънците се опитаха да ги свалят от власт. Дори и когато ловуват за безсмъртни деца. Никога. - Сега идват. - прошепна Едуард. - Но защо? - попита Карлайл отново. - Нищо не сме направили!А даже и да сме - какво бихме могли да направим, че да си докараме това? - Има толкова много от нас - каза Едуард бавно. - Сигурно искат да се уверят, че. . . - той не довърши. - Това не отговаря на критичния въпрос!Защо? Чувствах, че знам отговора на въпроса на Карлайл и същевременно не го знаех. Ренесме беше причината, бях сигурна. Някакси си знаех от самото начало, че те ще дойдат за нея. Подсъзнанието ми ме беше предупредило още преди да разбера, че я нося в утробата си. Изглеждаше странно очаквано сега. Сякаш винаги съм знаела, че Волтурите ще дойдат да ми вземат щастието. Но това все още не отговаряше на въпроса. - Върни се , Алис - помоли я Джаспър. - Потърси причината. Търси. Алис тръсна бавно глава, раменете и се свиха: - Дойде ми от никъде, Джаз. Не гледах за тях или дори за нас. Гледах за Ирина. Не беше там, където очаквах да бъде. . . - отдалечи се Алис, очите й отново се отнесоха. Тя се загледа в нищото за една дълга секунда. И тогава главата й се вдигна рязко и очите й бяха твърди като камък. Чух как Едуард си поема дъх. - Тя реши да отиде при тях - каза Алис. - Ирина реши да отиде при Волтурите. И тогава те ще решат да. . . Сякаш и те я наблюдават. Сякаш решението им вече е взето и те просто чакат за нея. Отново беше тихо, сякаш смилахме информацията. Бях се фокусирала върху картината, която старателно се нареждаше в главата ми. Картината, в която Ирина е закрепена на скалата и наблюдава. Какво бе видяла тя? Вампир и върколак, които бяха най-добри приятели. Бях се фокусирала върху този образ; този, който очевидно би обяснил реакцията й. Но не беше това всичко, което бе видяла. Тя също така бе видяла и дете. Изящно красиво дете, перчещо се под падащия сняг, очевидно нещо повече от човек. . . Ирина. . . сестрата сираче. Карлайл бе казал, че загубата на майка им, заради справедливостта на Волтурите, бе направила Таня, Кейт и Ирина пуристи, щом опреше до закона. Само преди половин минутка самият Джаспър бе казал думите: „Дори и когато ловуват за безсмъртни деца. ”. . . Безсмъртни деца - злото, което не бива да се назовава, ужасяващото табу. . . С миналото на Ирина, как по друг начин би могла да изтълкува това, което бе видяла на тясната ливада? Тя не бе достатъчно близо, за да чуе сърцето на Ренесме, да усети температурата излъчвана от тялото й. Розовите бузки на Ренесме можеха и да са хитрост от наша страна, след всичко, което знаеше. Най-малкото Кълънови бяха в съюз с върколаци. От гледната точка на Ирина, може би това значеше, че нищо не беше над нас. . . Ирина си измиваше ръцете в снежната пустош - най-малкото не скърбеше по Лоран, но знаеше, че е неин дълг да предаде Кълънови, съзнавайки какво ще стане с тях ако го направи. Очевидно съвестта й би надделяла над вековно приятелство. И отговорът на Валтурите за нарушението бе толкова автоматичен - решението вече беше взето. Обърнах се и се провесих над спящото тяло на Ренесме, покривайки го с косата си, заравяйки лицето си в къдриците й. - Помислете върху това какво видя тя днес. - казах аз с нисък глас, прекъсвайки каквото и да започваше Емет да казва. - За някого, който е загубил майка си заради безсмъртно дете, как би му изглеждала Ренесме? Отново всичко беше тихо и другите стигнаха до там, където аз вече бях. - Безсмъртно дете. - прошепна Карлайл. Усетих как Едуард коленичи до мен и ни обви и двете с ръце. - Но тя бърка - продължих аз. - Ренесме не е като другите деца. Те са замръзнали, а тя расте толкова много всеки ден. Те са извън контрол, а тя никога не е наранявала Чарли или Сю, даже не им показва неща, които биха ги разтроили. Тя може да се контролира. Тя вече е по-умна от повечето възрастни. Не биха имали причина. . . Бърборех, чакайки някой да издиша от облекчение, чакайки леденото напрежение в стаята да де успокои толкова, колкото спокойна бях аз сега. Стаята обаче сякаш ставаше по-студена. Слабият ми глас се превърна в мълчание. Никой не проговори за дълго време. Тогава Едуард прошепна през косата ми: - Не това е престъплението за което са тръгнали, любов моя - каза той тихо - Аро е видял доказателството в мислите на Ирина. Те ще дойдат да унищожат, не за да разберат причините. - Но те грешат - казах аз непреклонно. - Те няма да почакат, за да им покажем Гласът му все още беше тих, нежен, кадифен. . . и все още болката и опустошението в гласа му бяха неизбежни. Гласът му беше като очите на Алис по-рано - като от вътрешността на оръдие. - Какво можем да направим? - попитах Ренесме беше толкова топла и съвършена в ръцете ми, сънуваща в покой. Толкова се тревожех за бързия й растеж - тревожех се, че ще има само малко повече от десетилетие живот. . . Този страх сега изглеждаше ироничен. Малко повече от месец. Това ли беше границата? Имах повече щастие, отколкото повечето хора някога са изпитвали. Имаше ли някакъв природен закон, който разпределяше щастието и мъката по света? Беше ли радостта ми объркала този баланс? Четири месеца ли бяха всичко, което можех да имам? Емет отговори на риторичния ми въпрос: - Ще се бием! - каза той хладнокръвно. - Не можем да победим - изръмжа Джаспър. Можех да си представя как изглеждаше лицето му, как тялото му би се извило над това на Алис. - Е, не можем да бягаме. Не и с Деметри наоколо. - Емет направи погнусен звук и инстинктивно разбрах, че той не е притеснен заради идеята за преследвача на Волтурите, а заради идеята за побягване - И аз не знам, че не можем да ги победим - каза той. - Имаме няколко възможности, които можем да обсъдим. не трябва да се борим сами. Каталог: books books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето books -> В обятията на шамбала books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год books -> Книга 2 щастие и успех предисловие books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга books -> Тантриското преобразяване Изтегляне 5.69 Mb. Сподели с приятели:
|