Зазоряване от Стефани Майер [превод от английски: Грета Иванова Иванина Хлебарова Камелия Проданова Натали Димитрова Моника Колчевска Симона Ватева Тереза Яна Кисьова Редактори: Зорница Иванова Ирина Пенева]
Изтегляне 5.69 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 3.ГОЛЕМИЯТ ДЕН
2.ДЪЛГА НОЩ - Вече ми липсваш. - Не е нужно да тръгвам. Мога да остана... - Ммм. Беше тихо за един дълъг момент, чуваше се само звукът от глухото блъскане на сърцето ми, неравният ритъм на накъсаното ни дишане и шепота на устните ни, движещи се в синхрон. Понякога беше толкова лесно да забравя, че целувам вампир. Не защото той изглеждаше обикновен или човечен - не можех да забравя дори и за секунда, че държах в обятията си някой повече ангел отколкото човек - а защото той караше това устните му да са върху моите, върху лицето ми, върху врата ми, да изглежда като най-естественото нещо. Той твърдеше, че отдавна е преодолял изкушението, което кръвта ми бе представлявала за него, че мисълта да ме загуби го бе излекувала от всякакво желание за нея. Но аз знаех, че уханието на кръвта ми все още му причиняваше болка - все още изгаряше гърлото му, сякаш вдишваше пламъци. Отворих очи и открих, че и неговите са отворени, наблюдавайки лицето ми. Нямаше смисъл когато ме гледаше така. Сякаш аз бях наградата, а не изключително щастливият печеливш. Погледите ни се срещнаха за момент; златните му очи бяха толкова дълбоки, че си представих, че направо мога да видя душата му. Изглеждаше глупаво, че този факт - съществуването на душата му - изобщо бе бил поставян под въпрос, дори и да беше вампир. Той имаше най-прекрасната душа, по-прекрасна от гениалният му ум, или несравнимото му лице, или великолепното му тяло. Той отвърна на погледа ми сякаш и той можеше да види душата ми и му харесваше това, което виждаше. Обаче, не можеше да види ума ми, какво виждаше тези на всички останали. Кой знае защо - някакъв дефект в мозъка ми го правеше имунизиран към всички необикновени и плашещи неща, които някои безсмъртни можеха да правят. (Само умът ми беше имунизиран; тялото ми си оставаше субект на всички вампири с умения, работещи по различен начин от тези на Едуард.) Но бях наистина благодарна за каквато и да беше тази малфункция, която задържаше мислите ми в тайна. Беше просто прекалено засрамващо дори да си помисля за алтернативата. Придърпах лицето му към моето отново. - Определено оставам - измърмори той, момент по-късно. - Не, не. Това е твоето ергенско парти. Трябва да отидеш. Казах думите, но пръстите на дясната ми ръка се заключиха в бронзовата му коса, а лявата с е притисна по-силно към кръста му. Хладните му ръце погалиха лицето ми. - Ергенските партита са измислени за тези, които са натъжени да видят кончината на необвързаните си дни. Аз не бих могъл да съм по-нетърпелив да оставя моите в миналото. Така че, реално, няма смисъл. - Вярно. - издишах срещу мразовитата кожа на врата му. Това беше доста близо до щастливото ми място. Чарли спеше, щастливо несъзнаващ, в стаята си, което беше почти същото като да сме сами. Бяхме сгушени в малкото ми легло, осъществявайки колкото се може повече контакт, имайки се предвид дебелото одеяло, с което бях увита като в пашкул. Мразех необходимостта от одеяло, но леко се разваляше романтиката когато зъбите ми започнеха да тракат. Чарли щеше да забележи, ако пуснех нагревателя през август... Поне, ако аз трябваше да съм увита, блузата на Едуард беше на пода. Така и не превъзмогнах шока от това колко е перфектно тялото му - бяло, хладно и изваяно като мрамор. Прокарах дланта си по гърдите му, проследявайки плоските равнини на корема му, просто удивлявайки се. Лек трепет премина през него и устата му откри моята отново. Внимателно, оставих върха на езика ми да се притисне към гладката му като стъкло устна и той въздъхна. Сладкият му дъх обля - студен и вкусен - лицето ми. Той започна да се отдръпва - това беше автоматичната му реакция когато решеше, че нещата са отишли прекалено далеч, рефлексът му, когато искаше повече от всичко да продължи. Едуард бе прекарал по-голямата част от живота си отхвърляйки всякакъв вид физическо удовлетворение. Знаех, че е ужасяващо за него да се опитва да промени тези навици сега. - Чакай - казах аз, сграбчвайки раменете му и притискайки се по-силно до него. Извоювах с ритници свободата на единия си крак от одеялото и го обвих около кръста му. - Упражнението прави съвършенството. Той се изкиска. - Ами, би трябвало вече да сме доста близо до съвършенството, не мислиш ли? Спала ли си изобщо последния месец? - Но това е репетицията за роклята - напомних му - а ние сме упражнявали само конкретни сцени. Не е сега времето да го даваме по-безопасно. Мислех си, че ще се засмее, но той не отговори и тялото му застина от внезапния стрес. Златото в очите му се втвърди от течно до солидно. Премислих думите си и осъзнах какво бе чул в тях. - Бела... - прошепна той. - Не започвай това отново - казах - Сделката си е сделка. - Не знам. Прекалено е трудно да се концентрирам когато си с мен така. Аз - аз не мога да мисля правилно. Няма да мога да се контролирам. Ще пострадаш. - Ще се оправя. - Бела... - Шшш! - притиснах устните си към неговите, за да спра пристъпа му на паника. Бях чувала това преди. Нямаше да се измъкне от тази сделка. Не и след като настоя да се омъжа за него първо. Той отвърна на целувка ми за момент, но усетих, че не влага толкова, колкото преди малко. Притеснение, винаги притеснение. Колко различно щеше да е когато нямаше да трябва да се притеснява за мен повече. Какво щеше да прави с цялото си свободно време? Ще трябва да си намери ново хоби. - Как са ангелите ти? - попита той. Знаейки, че нямаше предвид това буквално отговорих: - На място. - Наистина? Без колебания? Не е прекалено късно да си промениш решението. - Опитваш се да ме разкараш ли? Той се изкиска. - Просто се уверявам. Не искам да правиш нещо, за което не си сигурна. - Сигурна съм за теб. През останалото мога да преживея. Той се поколеба и аз се зачудих дали не си бях отворила устата прекалено много отново. - Наистина ли можеш? - попита той тихо. - И нямам предвид сватбата - за която съм абсолютно сигурен, че ще оцелееш, въпреки опасенията ти - но след това...за Рене, за Чарли? Въздъхнах. - Ще ми липсват. - По-лошо - че аз щях да им липсвам, но не исках да му предоставям гориво за спор. - Анджела, и Бен, и Джесика, и Майк. - И приятелите ще ми липсват. - Усмихнах се в тъмнината. - Особено Майк. О, Майк! Как ще оцелея? Той изръмжа. Засмях се и станах сериозна. - Едуард, предъвквали сме това хиляди пъти. Знам, че ще е трудно, но това е което искам. Искам теб и те искам завинаги. Един живот просто не ми е достатъчен. - Замръзнала завинаги на осемнадесетте - прошепна той. - Мечтата на всяка жена, превърната в реалност - подразних го. - Без да се променяш...без да можеш да продължиш напред. - Какво означава това. Той отговори бавно. - Помниш ли, когато казахме на Чарли, че ще се женим? И той си помисли, че си... бременна. - И си мислеше да те застреля. - предположих през смях - Признай си - за една секунда той сериозно го обмисляше. Той не отговори. - Какво, Едуард. - Просто ми се иска...ами, иска ми се да беше прав. - Гах... - закашлях се. - Или по-скоро да имаше начин да е. Да имахме този потенциал. Омразно ми е да отнема и на теб това. Отне ми момент. - Знам какво правя. - Как би могла да знаеш това, Бела? Виж майка ми, погледни и сестра ми. Не е толкова лесна жертва, колкото си мислиш. - Есме и Розали се справят чудесно. Ако стане проблем по-късно ще направим като Есме - ще си осиновим. Той въздъхна и тогава гласът му стана свиреп. - Не е правилно! Не искам да трябва да правиш жертви заради мен. Искам да ти давам неща не да ти ги отнемам. Не искам да открадвам бъдещето ти. Ако бях човек... Положих ръката си върху устните му. - Ти си моето бъдеще. Сега спри. Без мрънкане или ще звънна на братята ти да дойдат да те вземат. Може би ти трябва ергенско парти. - Съжалявам. Наистина мрънкам, нали? Трябва да е от нервите. - Да не би твоите ангели да са замръзнали от ужас? - Не в този смисъл "замръзнали". Чаках век да се оженя за Вас, госпожице Суон. Сватбената церемония е нещото което едва ще дочакам... - Той прекъсна по средата на мисълта си. - О, за бога! - Какво има? Той заскърца със зъби. - Не се налага да звъниш на братята ми. Очевидно Емет и Джаспър няма да ме оставят тази вечер. Стиснах го по-силно за момент и после го пуснах. Нямах даже и надежда да спечеля война срещу Емет. - Забавлявай се. Имаше скърцане по прозореца - някой умишлено прокарваше стоманените си нокти по стъклото, за да издаде ужасен, тип покрий-си-ушите, тръпки-по-гръбнака шум. Потреперих. - Ако не изпратиш Едуард навън - Емет - все още невидим в нощта - изсъска сплашващо - ще влезем да го хванем! - Тръгвай - засмях се - Преди да са потрошили къщата ми. Едуард извъртя очи, но скочи на крака в едно плавно движение и беше сложил блузата си в друго такова. Наведе се и целуна челото ми. - Заспивай. Имаш голям ден утре. - Мерси! Това определено помогна да се успокоя. - Ще се видим пред олтара. - Аз ще съм онази в бяло. - Усмихнах се на това колко спокойно звучах. Той се изкиска, каза: - Много убедително - и изведнъж се приведе и мускулите му се обтегнаха като пружина. Той изчезна - изстреля се към прозореца ми прекалено бързо, за да го проследят очите ми. Навън, имаше глухо тупване и чух Емет да ругае. - По-добре да го върнете навреме. - измънках тихо, знаейки, че ще чуят. Тогава лицето на Джаспър се появи на прозореца ми, медената му коса- сребриста на слабата лунна светлина, която си пробиваше път през облаците. - Не се притеснявай, Бела. Ще го домъкнем вкъщи навреме. Изведнъж станах много спокойна и опасенията ми изглеждаха маловажни. Джаспър беше, по негов начин, също толкова талантлив, колкото и Алис с нейните невероятно точно предсказания. Силата на Джапсър беше по-скоро настроенията, отколкото бъдещето и беше невъзможно да се устои на това, което той искаше да чувстваш. Изправих се неловко, все още омотана в одеялото ми. - Джаспър? Какво правят вампирите за ергенски партита? Няма да го водите в стриптийз клуб, нали? - Нищо не й казвай! - изръмжа Емет отдолу. Имаше ново тупване и Едуард се засмя тихо. - Успокой се - каза ми Джапсър - и аз се успокоих. - Ние, Кълънови, си имаме наша версия. Само няколко планински лъва, две-три мечки гризли. Горе-долу нормална вечер навън. Зачудих се дали някога ще мога да бъда толкова безразлична към "вегетарианската" диета. - Благодаря, Джаспър. Той ми намигна и изчезна от поглед. Беше съвършено тихо навън. Заглушените прохърквания на Чарли се чуваха през стените. Легнах назад на възглавницата, сега сънлива. Загледах се в стените на малката ми стая, обезцветени от лунната светлина под натежалите ми клепачи. Последната ми вечер в стаята ми. Последната ми вечер като Изабела Суон. Утре вечер щях да съм Бела Кълън. Макар цялата история с брака да беше като трън в задните ми части, трябваше да призная, че ми харесва как звучи. Оставих съзнанието ми да се рее за момент, очаквайки съня да ме обори. Но, след няколко минути, открих, че съм по-нащрек, притеснението прокрадващо се в стомаха ми, извъртайки го в неудобни позиции. Леглото изглеждаше прекалено меко, прекалено топло без Едуард в него. Джаспър беше далеч и всички спокойни и отпуснати емоции бяха изчезнали с него. Щеше да бъде много дълъг ден утре. Бях наясно, че повечето от страховете ми са глупави - просто трябваше да ги превъзмогна. Вниманието беше неизбежна част от живота. Не можех винаги да се сливам с обстановката. Обаче, имах конкретни грижи, които си бяха съвсем валидни. Първо, имаше го шлейфа на роклята. Алис очевидно бе оставила артистичното й чувство да надделее над практичността. Да маневрирам по стълбището на Кълън на токчета и с шлейф звучеше невъзможно. Трябваше да се упражнявам. А там беше и списъка с гостите. Семейството на Таня, клана Денали, щяха да пристигнат известно време преди церемонията. Щеше да е пипкава работа да оставим семейството на Таня със гостите ни от резервата на Куилеутите, бащата на Джейкъб и семейство Клиъруотър. Денали не бяха фенове на върколаците. Всъщност, сестрата на Таня, Ирина, нямаше изобщо да идва на сватбата. Още хранеше вендета срещу върколаците, защото убиха приятеля й, Лорънт (точно когато се канеше да убие мен). Благодарение на тази злоба, Денали бяха изоставили семейството на Едуард в най-тежкия им час. Бе било невероятно да има съюз с Куилеутските вълци, но те бяха спасили живота на всички ни когато ордата новородени бе атакувала... Едуард ми бе обещал, че няма да е опасно Денали да са близо до Куилеутите. Таня и цялото й семейство - освен Ирина - се чувствах ужасно виновно за този случай. Примирие с върколаците беше малка цена, за изплащане на този дълг, цена, която бяха готови да платят. Това беше големият проблем, но имаше и по-малък проблем: крехкото ми самочувствие. Никога не бях виждала Таня преди, но бях сигурна, че да се запозная с нея не би било приятно преживяване за егото ми. Някога, преди много време, преди да се родя вероятно, тя бе проиграла шанса си за Едуард - не че я винях, нея или някой друг, че го искаха. Все пак тя щеше да е красива, най -малко и невероятна, в най-лошия случай. Макар Едуард очевидно - макар и неразбираемо - да предпочиташе мен, нямаше да мога да се спра да не правя сравнения. Бях мрънкала малко, докато Едуард, който знаеше слабото ми място, не ме накара да се чувствам виновна. - Ние сме най-близкото нещо, което те имат до семейство, Бела - напомни ми той. - Все още се чувстват като сираци, нали знаеш, след всичкото това време. Затова се бях отстъпила, прикривайки мръщенето си. Таня имаше голямо семейство сега, почти колко семейство Кълън. Те бяха пет; Кармен и Елезар се бяха присъединили към Таня, Кейт и Ирина, много подобно на присъединяването на Алис и Джапсър към семейство Кълън, всички свързани от желанието да живеят сравнително нормално, за разлика от повечето вампири. При цялата компания, обаче, Таня и сестрите и все още бяха сами по техен си начин. Все още в траур. Защото преди много време, те бяха имали майка също. Можех да си представя дупката, която загубата бе оставила, дори и след хиляда години; опитах се да си представя семейство Кълън без техния създател, техния център, техния водач - техния баща, Карлайл. Не можех. Карлайл ми бе обяснил историята на Таня през една от многото вечери, в които оставах до късно в дома на Кълън, научавайки колкото можех, повече, подготвяйки се доколкото бе възможно за бъдещето, което си бях избрала. Историята на майката на Таня беше една от многото, насочващи внимание истории, илюстриращи едно от правилата, с които трябваше да съм наясно, когато присъединях към безсмъртния свят. Всъщност само едно правило - един закон, които можеше да се разбие в хиляди подправила: Пази тайната. Да пазиш тайната означаваше много неща - да живееш отвъд подозрението, като семейство Кълън, да се преместваш, преди хората да осъзнаят, че не остаряваш. Или изобщо да страниш от хората - освен по време на ядене - както номадите като Джеймс и Виктория бяха живели; начина, по който приятелите на Джаспър, Питър и Шарлот, все още живееха. Това означаваше да държиш под контрол всички вампири, които си създал, като Джаспър бе правил когато бе живял с Мария. Както Виктория се бе провалила да стори с нейните новородени. И означаваше да не се създават някой неща, на първо място, защото някои творения бяха отвъд контрол. - Не знам името на майката на Таня - бе признал Карлайл, златните му очи, с почти същия оттенък като косата му, пълни с тъга при спомена за болката на Таня. - Те никога не говорят за нея, ако могат да го избегнат, никога не мислят за нея с желание. - Жената, която създала Таня, Кейт и Ирина - която ги е обичала, вярвам - живяла много години преди аз да съм роден, по време на напаст в нашия свят, напастта на безсмъртните деца. - Какво са си мислели, тези древни, не мога и да започна да разбирам. Създали вампири, от хора, които били едва пеленачета. Трябваше да преглътна една буца, която се надигаше в гърлото ми, когато си представих това, което описваше той. - Те били много красиви. - обясни Карлайл бързо, виждайки реакцията ми. - Толкова трогващи, толкова омагьосващи, че не можеш да си представиш. Трябвало само да си близо до тях, за да ги заобичаш; било автоматично. - Само че, не можели да бъдат обучени. Били замръзнали в каквото ниво на развитие били постигнали преди да са ухапани. Сладки двугодишни бебета с бебешки бръчки и трапчинки, които можели да унищожат половин село в поривите си. Ако огладнявали, хранели се, и никакви думи на предупреждение не могли да ги обуздаят. Хората ги виждали, истории циркулирали, страхът се разпространявал като огън из сухи храсти... - Майката на Таня създала такова дете. Както и с другите древни, не мога да осъзная причините й. - Бе си поел дълбоко и успокояващо въздух - Волтури се намесили, разбира се. Потрепнах както винаги правех при споменаването на това име, но разбира се легиона от италиянски вампири - благородници по самооценка - беше основен за историята. Не можеше да има закон, ако няма наказание; не можеше да има наказание, ако нямаше кой да го наложи. Древните Аро, Кай и Маркус управляваха силите на Волтури; бях ги срещала само веднъж, но в тази кратка среща изглеждаше, сякаш Аро, с могъщият си дар за четене на умове - едно докосване и то знаеше всяка мисъл, минавала някога през ума - беше истинския водач. - Волтури изучавали безсмъртните деца, у дома във Волтера и навсякъде по света. Кай решил, че младите са неспособни да запазят тайната ни. И така те били унищожени. - Казах ти, че били любвеобилни. Ами, родове се биели до последния човек - били напълно сринати - за да го защитят. Клането не било толкова широко разпространено като южната война на този континент, но по-унищожително по свой собствен начин. Дълго наложени родове, стари традиции, приятели... Много било загубено. Накрая, практиката на създаването на децата била напълно унищожена. Безсмъртните деца се превърнали в забранени за споменаване тема, табу. - Когато живеех с Волтури познах две безсмъртни деца, така че знам от първа рака привлекателната им сила. Аро изучавал малките много години след като катастрофата, която били причинили била свършила. Знаеш любознателната му природа; надявал се да могат да бъдат опитомени. Но накрая, решението било единодушно: на безсмъртните деца не трябвало да бъде позволявано да съществуват. Почти бях забравила за майката на сестрите Денали, когато историята се върна към нея. - Не е ясно какво станало с майката на Таня - бе казал Карлайл. - Таня, Кейт и Ирина били в пълно неведение до деня, в който Волтури дошли за тях, майка им и незаконното й сътворение. Било невежеството, което спасило Таня и сестрите й. Аро ги докоснал и видял абсолютната им невинност, така че не били наказани с майка си. - Никоя от тях не била виждала момчето преди или дори сънувала за съществуването му, докато не гледали как изгаря в ръцете на майка им. Мога само да предположа, че майка им запазила тайната си, за да ги защити точно от този изход. Но защо изобщо го била създала? Кой е бил той и какво означавал за нея, че да я принуди да пресече най-забранената линия? Таня и другите никога не получили отговор на тези въпроси. Но не можели да съмняват във вината на майка им и не мисля, че някога наистина са й простили. Дори с обещанията на Аро, че Таня, Кейт и Ирина са невинни, Кай искал да изгорят. Виновни по асоциация. Били щастливки, че Аро бил във великодушно настроение този ден. Таня и сестрите й били извинени, но напуснали с не заздравяващи сърца и здравословен респект към закона... Не съм сигурна кога точно спомена се превръшаше в сън. В един момент изглеждаше, че слушам Карлайл в спомените си, гледайки лицето му, а момент по-късно гледах сиво, оголено поле и усещайки задушливата миризма на горящ тамян във въздуха. Не бях сама там. Тълпата от фигури в центъра на полето, всички навлечени в прашни наметала, би трябвало да ме ужасяват - би могло да са Волтури, а аз бях, срещу това, което бяха постановили те на последната ни среща, все още човек. Но знаех, както ставаше понякога в сънищата ми, че бях невидима за тях. Разпръснати около мен имаше пушещи останки. Разпознах сладникавата миризма във въздуха и не разглеждах парчетата прекалено отблизо. Нямах желание да видя лицата на вампирите, които бяха екзекутирали, полууплашена, че мога да разпозная някой в "подпалките". Войниците Волтури стояха в кръг около нещо или някого и чух шептящите им гласове да се извисяват в нетърпение. Прокраднах се по-близо до наметалата, задължена от съня да разбера какво нещо или човек те оглеждаха толкова интензивно. Промъквайки се внимателно между двама от високите съскащи савани, най-накрая видях обекта на дебата им, повдигнат на малка купчина над тях. Беше красив, невероятен, както Карлайл го бе описал. Момчето още беше пеленаче, може би на две години. Светло кестеняви къдрици обрамчваха розовото му лице със закръглени бузи и плътни устни. И той трепереше, със затворени очи сякаш бе прекалено уплашен да гледа как смъртта се приближава със всяка секунда. Бях завладяна от толкова могъща нужда да спася прекрасното, ужасено дете, че Волтури, въпреки цялата им унищожителна заплаха, вече нямаха значение за мен. Забутах се през тях, без да ме интересува дали осъзнават присъствието ми. Промъкнала се през тях, аз се затичах към момченцето. Само за да се закова на място, когато видях ясно насипа на който стоеше. Не беше земя и камъни, а купчина от човешки трупове, източени и безжизнени. Прекалено късно да не видя лицата им. Разпознах всички - Анджела, Бен, Джесика, Майк...И точно под очарователното момченце бяха труповете на баща ми и майка ми. Детето отвори ярките си, кърваво червени очи. 3.ГОЛЕМИЯТ ДЕН Собствените ми очи се отвориха. Няколко минути лежах в топлото си легло, треперейки, задъхвайки се. Опитвах се да се откъсна от съня. Небето, което се виждаше през прозореца ми, започна да посивява, след това стана бледо розово, докато чаках сърцето ми да забави ритъма си. Когато се върнах обратно към реалността на моята разхвърляна позната стая, се почувствах раздразнена от самата себе си. Ама че сън в нощта преди сватбата! Ето това получавам заради побъркването ми по тези притеснителни истории по средата на нощта. Бях твърде нетърпелива да се отърся от кошмара. Затова се облякох и слязох долу в кухнята много по-рано, отколкото ми беше необходимо. Първо изчистих и без това чистите стаи, след това, когато Чарли се събуди, му направих палачинки. Бях твърде заета, за да мога да ям закуска – подскачах на седалката си, докато той седеше и ядеше. – Трябва да вземеш г-н Уебър в три часа – напомних му аз. – Днес нямам много за вършене, освен да доведа министъра, Белс. Няма да забравя работата си – Чарли си беше освободил целия ден на сватбата. Определено беше свободен. От време на време поглеждаше крадешком килера под стълбите, където държеше пособията си за риболов. – Това не е единствената ти работа. Трябва да си облечен и представителен. Той се намуси на овесените си ядки и промърмори думите „маймунски костюм” под носа си. Чу се бързо тропане на предната врата. – Мислиш, че на теб ти е зле – казах аз, правейки гримаса, докато ставах – Алис ще ме работи цял ден! Чарли кимна замислено, съгласявайки се, че при него е по-леко. Наведох се, за да го целуна по челото, докато минавах – той се изчерви и издаде хъмкане – след което отворих вратата, за да видя най-добрата си приятелка и бъдеща снаха. Късата черна коса на Алис не беше с обичайната бляскава фризура – беше оформена в копринени къдрици, които обикаляха сърцевидното й лице. В пълен контраст на прическата, то беше делово. Тя ме издърпа от къщата, казвайки едва-едва „Хей, Чарли” през рамо. – О, по дяволите! Погледни си очите! – изчатка тя с език – Какво си направила!? Стояла си будна цяла нощ? – Почти. Тя ме огледа неодобрително. – Изразходвам толкова много време само за да те направя ослепителна, Бела… можеше да положиш повече грижи върху грубия материал. – Никой не очаква от мен да съм ослепителна. Мисля, че по-големият проблем е, че мога да заспя по време на церемонията и да не успея да кажа „Да” на правилното място. Тогава Едуард ще избяга – тя се засмя – Ще хвърля букета си към теб, когато се доближа. – Мерси. – Поне ще имаш предостатъчно време да спиш утре на самолета. Надигнах вежда. Утре, повторих аз. Ако отпътувахме тази вечер след партито и щяхме още да сме на самолет утре… ами, тогава нямаше да отиваме в Бойзе, Айдахо. Едуард не ми даде нито един жокер. Не бях стресирана много около мистерията, но беше странно да не зная, къде ще спя утре вечер. Или, да се надяваме, не спя… Алис осъзна, че е издала нещо. Намуси се. – Вече си готова – каза тя, за да ме разсее. Проработи. – Алис, би ми се искало да ме оставиш да си оправям нещата сама! – Бих се издала твърде много. – И няма да имаш възможност да пазаруваш. – Ще си ми сестра официално след десет кратки часа… време е да приключим с тази антипатия към новите дрехи. Гледах през прозореца, докато не стигнахме до къщата. – Върна ли се вече? – попитах аз. – Не се тревожи, ще се върне, преди да започне музиката. Но няма да го видиш, независимо от това кога ще се прибере. Ще направим всичко според традицията! Прихнах. – Традиция! – Добре, освен булката и младоженеца. – Знаеш, че той вече е погледнал. – О не… точно за това аз съм единственият човек, който те е виждал с роклята. Много внимавах да не мисля за това, докато той е наоколо. – Ами – казах аз, след като потеглихме отново – Виждам, че ще използваш отново украсата за завършването. Трите мили бяха опаковани отново в стотици хиляди блестящи светлини. Този път тя беше добавила и копринени купи. – Не хаби, не искай. Наслади се на това, защото няма да видиш вътрешната украса, докато не му дойде времето – паркира в карнавалния гараж. Джипът на Емет още го нямаше. – Откога булката няма право да вижда украсата? – протестирах аз. – Откакто ми позволи да командвам. Искам да се вдъхновиш напълно, докато вървиш към олтара! Тя сложи ръка на очите ми, преди да влезем в кухнята. Веднага реагирах на мириса. – Какво е това? – учудих се аз, докато тя ме водеше из къщата. – Прекалено много ли е? – гласът на Алис прозвуча силно притеснен – Ти си първият човек, който влиза. Надявам се да съм го направила добре. – Мирише страхотно! – уверих я аз. Беше замайващо, но не прекалено. Балансът, който се постигаше от различните съставки, беше безгрешен и приятен – Оранжев цвят… люляк… и нещо друго… права ли съм? – Много добре, Бела. Пропусна само фрезиите и розите. Не откри очите ми, докато не отидохме в огромната баня. Загледах шокирано тоалетката, покрита с всички джунджурии на салон за красота. Започнах да усещам безсънната си нощ. – Наистина ли е нужно това? Ще изглеждам простовато до него, независимо от всичко. Тя ме избута в нисък, розов стол. – Никой не няма да посмее да те нарече простовата, след като приключа с теб! – Само защото те ще се страхуват, че ще им изсмучеш кръвта – промърморих аз. Облегнах се в стола и притворих очи, надявайки се да успея да подремна. Унасях се от време на време, докато тя маскираше, лъскаше и полираше всяка част от тялото ми. Някъде около обяд Розали се промъкна покрай вратата на банята в блестяща сребърна рокля. Златната й коса бе вдигната над главата й във формата на мека корона. Беше толкова красива, че ми се доплака. Какъв беше смисълът да се обличам, когато Розали беше наоколо? – Върнаха се – каза Розали. Изведнъж усетих детинско отчаяние. Едуард се е прибрал. – Дръж го далеч оттук! – Няма да ти пречи днес – успокои я Розали – Цени живота си твърде много. Есме ги накара да оправят нещата в задния двор. Имаш ли нужда от помощ? Мога да оправя косата й. Челюстта ми увисна. Лутах се из ума ми, чудейки се как да успея да я затворя. Никога не съм била любимият човек на Розали. Освен това, за да са обтегнати нещата между нас, тя беше лично обидена от избора, който правех сега. Въпреки че имаше невъзможната си красота, любящото си семейство и сродната си душа Емет, тя би заменила всичко това, за да бъде човек. И ето ме мен, безразсъдно хвърляща всичко, което тя искаше от живота, все едно е боклук. Просто нямаше как да изпитва топли чувства към мен. След като Розали даде своите препоръки за косата ми, отиде да върне роклята ми, а след това да намери Джаспър. Той беше избран да вземе майка ми и съпруга й от хотела. Чувах заглушено отварянето и затварянето на вратата. До нас достигаха гласове. Алис ме накара да стоя така, че да може да ми облече роклята лесно през косата и грима. Коленете ми се тресяха толкова силно, докато тя закопчаваше дългата линия от перлени копчета, че копринения плат образуваше малки вълнички по пода. – Дишай дълбоко, Бела – каза Алис – И се опитай да забавиш сърдечния си ритъм. Ще изпотиш новото си лице! Дарих я с най-саркастичния поглед, който можех да я извадя. - Веднага се замам. - Трябва да се обличам. Можеш ли да задържиш разпадането на съставни части за две минути сама? - Ъм..може би? Тя извъртя очи и изфуча през вратата. Концентрирах се върху дишането ми, броейки всяко движение на дробовете си, и се загледах в мотивите, които лампата в банята рисуваше върху блестящата материя на полата ми. Страхувах се да се погледна в огледалото - уплашена бях, че образът ми в сватбена рокля, ще ме запрати с пълна сила в паника. Алис се върна преди да съм направила двеста вдишвания в рокля, коята се спускаше по стройното й тяло като сребрист водопад. - Алис - уао. - Това е нищо. Никой няма да гледа мен днес. Не и докато ти си в стаята. - Хах хах. - Така, контролираш ли се или да домъкна Джаспър тук? - Върнали са се? Майка ми тук ли е? - Току-що влезна през вратата. Качва се нагоре. Рене беше долетяла преди два дни и аз прекарвах всяка минута, която можех с нея - с други думи, всяка минута в която можех да я откъсна от Есме и декорациите. Доколкото можех да кажа, тя се забавляваше повече от дете заключено в Дисниленд за през нощта. По някакъв начин се чувствах почти толкова измамена, колкото Чарли. Всичкият пропилян ужас от нейната реакция... - О, Бела! - Изписка тя, започвайки с тържествеността преди още да е влезнала през вратата. - О, миличка, толкова си красива! Ох, ще се разплача! Алис, удивителна си! Ти и Есме трябва да започнете бизнес като сватбени агенти. Къде намери тази рокля? Великолепна е! Толкова изящна, толкова елегантна. Бела, изглеждаш сякаш си излезнала от някой филм. - Гласът на майка ми звучеше малко отдалечен и всичко в стаята беше леко размазано. - Толкова изобретателно, да оформите темата около пръстена на Бела. Колко е романтично! Като си помисля, че е в семейството на Едуард от 19 век! Алис и аз си разменихме кратък заговорнически поглед. Майка ми се отклоняваше от нещата с повече от 100 години. Всъщност сватбата не беше центрирана около пръстена, а около самият Едуард. Чу се дрезгав звук от прочистване на гърло от вратата. - Рене, Есме каза, че е време да се настаниш там долу. - Каза Чарли. - Уао, Чарли, не изглеждаш ли просто зашеметяващо! - Каза Рене с глас, звучащ почти шокиран. Това можеше да обясни свадливата нотка в отговора на Чарли. - Алис ме подхвана. - Наистина ли е време вече? - Каза си сама на себе си Рене, звучейки почти толкова нервно, колкото аз се чувствах. - Това мина толкова бързо. Чувствам се замаяна. Е, значи бяхме две. - Прегърни ме преди да слезна. - Настоя Рене - Внимателно, да не скъсаш нещо. Майка ми ме стисна леко през кръста и се завъртя към вратата, само за да завърши кръга и да се обърне отново към мен. - О, небеса, почти забравих! Чарли, къде е кутията? Баща ми се разтърси из джобовете си за момент и плодът на усилията му беше малка бяла кутийка, която той подаде на Рене. Рене махна капака и ми я подаде. - Нещо синьо. - Каза тя. - Също и старо. Бяха на баба ти Суон. - Добави Чарли. - Накарахме един бивутер да смени стъклените камъни със сапфири. Вътре в кутията имаше два тежки сребърни гребена. Тъмно сини спафири бяха инкустрирани във флорални мотиви върху зъбците. Гърлото ми се сви. - Мамо, таттко... не трябваше. - Алис не ни позволи да направим каквото и да е друго - Каза Рене - Всеки път, когато се опитвахме, тя едва ли не ни прерязваше гърлата. Истериен кикот изби през устните ми. Алис пристъпи и бързо постави двата гребена в косата ми, под началото на дебелите плитки. - Това е нещо старо и нещо синьо. - Каза Алис замислено и отстъпи няколко крачки назад, за да ми се полюбува. - А роклята ти е нова...така че... Тя подхвърли нещо към мен. Протегнах ръце автоматично и обвитият в дантела бял жартиер се призаеми на дланите ми. - Това е мое и си го искам обратно. - Каза ми Алис. Изчервих се. - Ето - Каза Алис със задоволство - Малко цвят - това е всичко, от което имаше нужда. Вече официално си перфектна. - С малко самодоволна усмивка тя се обърна към родителите ми. - Рене, трябва да слезеш долу. - Да, 'спожо. - Рене ми прати въздушна целувка и избърза през вратата. - Чарли, би ли взел цветята, моля те? Докато Чарли беше извън стаята, Алис грабна жартиера от ръцете ми и клекна под полата ми. Поех си рязко въздух и залитнах когато студената й ръка улови глезена ми: тя нагласи жартиера на място. Беше отнонво на крака преди Чарли да се върне с двата преливащи бели букета. Миризмата на рози, портокалови цветчета и фрезии ме обгърна в лека мъгла. Розали - най-добрият музикант в семейството, съперничеща на Едуард - започна да свири на пияното долу. Канонът на Пачелбел. Започнах да хипервентилирам. - По-спокойно, Белс - Каза Чарли. Обърна се към Алис нервно. - Изглежда й е малко зле. Мислиш ли, че ще издържи? Гласът му прозвуча далечен. Не можех да почувствам краката си. - За нейно добро е да успее. Алис застана точно пред мен на пръсти, за да може да ме погледне по-добре в очите и сграбчи китките ми със силните си ръце. - Концентрирай се, Бела. Едуард те чака там долу. Поех си дълбоко дъх, налагайки си самообладание. Музиката бавно премина в друга песен. Чарли ме сръга. - Белс, ние сме на ред. - Бела? - попита Алис, все още задържайки погледа ми. - Да - Изписуках - Едуард. Добре. - Оставих се да ме издърпа от стаята, с Чарли, тътрещ се до нас, на лакътя ми. Музиката беше по-силна в залата. Понесох се нагоре по стълбите задно с уханието на милион цветя. Концентрирах се върху идеята за Едуард, чакащ ме долу, за да накарам краката ми да се придвижат напред. Музиката беше позната, традиционният марш на Вагнер, обграден от потоп от украса. - Мой ред е - Иззвънтя гласът на Алис - Брой до пет и ме следвай. - Тя започна бавен грациозен танц надолу по стълбите. Трябваше да се досетя, че да имам Алис за моя единствена шафрека беше грешка. Щях да изглеждам много по-некоординирана зад нея. Внезапно фанфарно приветствие прозвуча над реещата се музика. Разпознах знака си. - Не ми позволявай да падна, тате - Прошепнах. Чарли придърпа дланта ми под ръката си и я стисна здраво. По стъпка по стъпка, си казах, когато започнахме да слизаме с бавното темпо на марша. Не повдигнах очи, докато краката ми не бяха безопасно стъпили на плоската земя, макар да можех да чуя шепота и шумоленето на публиката, когато се появих. Кръв нахлу в бузите ми при звука; разбира се, на мен можеше да се разчита съм изчервената булка. В момента, в който краката ми преминаха коварните стъпала, го търсех с поглед. За кратък момент бях разсеяна от разточителното наличие на бели цветчета, които висяха на гирлянди от всичко в стаята, което не беше живо, и изоблистваха от дълги линии бели ефирни панделки. Но откъснах очите си от цветния балдахин и затърсих из редиците покрити със сатен столове - изчервявайки се още повече, когато възприех тълпата от луца, всички втренчени в мен - докато не го намерих, най-накрая, да стои пред арка, преливаща с още цветя и още панделки. Бях смътно наясно, че Карлайл стои до него, а бащата на Анджела зад тях двамата. Не видях майка си, макар че сигурно е седяла на предния ред, или пък новото си семейство, или някой от гостите - трябваше да почакат до по-късно. Всичко, което наистина виждах, беше лицето на Едуард: то запълни взора ми и изпълни ума ми. Очите му бяха меко горящо златно; перфектното му лице изглеждаше почти сурово заради интензитета на емоциите му. И тогава, когато срещна удивеният ми поглед, на лицето му разцъфна взимаща дъха усмивка на ликуване. Изведнъж, само натискът на ръката на Чарли върху моята ме възпираше да се затичам по пътеката. Маршът беше прекалено бавен и аз се борех, за да крача в такт с него. За щастие, пътеката беше много къса. И тогава, най-накрая, най-накрая, бях там. Едуард протегна ръката си. Чарли взе ръката ми и, със символ стар като света, я постави в тази на Едуард. Докоснах хладното чудо на кожата му и си бях удома. Клетвите ни бяха прости, традиционални думи, изговаряни милиони пъти, макар и не от двойка като нас. Бяхме помолили господин Уебър да направи само една малка промяна. Той размени реплика " докато смъртта ни раздели" с по-подходящата " докато и двамата живеем". В този момент, когато свещенникът каза своята част, моят свят, който бе бил с главата надолу от толкова време, сякаш се нагласи в правилна позиция. Видях точно колко глупава бях, да се страхувам от това - сякаш бе било нежелан подарък за рожден ден или пък унизително показно, като абитуриентския бал. Погледнах в сияещите, триумфални очи на Едуард и знаех, че печеля. Защото нищо друго нямаше значение, освен това, че можех да остана с него. Не осъзнах, че плача, докато не беше време да кажем обвързващите думи. - Да - Успях да изкашлям в почти неразбираем шепот, мигайки, за да проясня очите си и да видя лицето му, Когато дойде неговият ред да говори думите прокънтяха ясно и победоносно. - Да. - Закле се той. Господин Уебър ни обяви за съпруг и съпруга и тогава ръцете на Едуард се протегнаха, за да обгърнат лицето ми, внимателно, сякаш бяха деликатни като белите листенца, люлеещи се над нас. Опитах се да възприема, макар потокът от сълзи да ме заслепяваше, сюреалистичният факт, че този удивителен човек беше мой. Златните му очи изглеждаха сякаш и те ще проронят сълзи, ако такова нещо не бе невъзможно. Той наклони главата си към мен и аз се повдигнах на върховете на пръстите си, мятайки ръцете си - с букет и всичко - около врата му. Той ме целуна нежно, обожаващо; забравих тълпата, мястото, времето, причината...само помнех, че той ме обича, че ме иска, че съм негова. Започнахме да се целуваме и тогава той трябваше да го приключи;аз се вкопчих в него, игнорирайки шума и прочистването на гърла сред тълпата. Накрая ръцете му озаптиха лицето ми и той се отдръпна - прекалено скоро - за да ме погледне. На повърхността внезапната му усмивка беше развеселена, почти самодоволна. Но под моментното му забавление от публиката имаше дълбока радост, която резонираше като моя собствена. Публиката изригна в аплодисменти и той обърна телата ни с лице към приятелите и семейството ни. Не можех да откъсна поглед от лицето му, за да ги погледна. Ръцете на майка ми първи ме намериха, обляното и в сълзи лице беше първото нещо, което видях, когато откъснах недоволно поглед от Едуард. И тогава бях предадена през тълпата, от прегръдка на прегръдка, само смътно наясно кой ме прегръща, с внимание, центрирано върху ръката на Едуард, стисната здраво около моята. Разпознах разликата между меките, топли прегръдки на моите човешки приятели и нежните, хладни прегръдки на новото ми семейство. Една задушаваща прегръдка се открои от останалите - Сет Клиъруотър бе проявил смелостта да понесе вампирите и да запълни мястото на моят загубен приятел-върколак. Каталог: books books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето books -> В обятията на шамбала books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год books -> Книга 2 щастие и успех предисловие books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга books -> Тантриското преобразяване Изтегляне 5.69 Mb. Сподели с приятели:
|