1. Понятие за гражданско право. Частно и публично, частно и гражданско право. Дуализъм и монизъм на частното право. Съпоставка на гражданското с търговското, трудовото, международното частно и гражданскопроцесуалното право



страница6/19
Дата09.04.2017
Размер2.95 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   19

Въпрос 20.
Субекти на гражданското право – понятие и видове. Правоспособност на физическите лица – понятие, начало и край, съдържание, същност. Ограничаване на правоспособността.


Понятие
Понятието субект на гражданското право е правно-нормативно, тъй като съдържанието му, видовете правни субекти, условията, при които те възникват са уредени най-често с императивни правни норми. Нуждата от гражданско-правни субекти се налага от това, че гражданското правоотношение има за съдържание права и задължения, а техни носители могат да бъдат само реални физически лица или юридически лица. От друга страна, вторият етап от осъществяването на гражданското правоотношение е неговото изпълнение, което също може да стане само от признати от закона субекти. Освен това, самото гражданско-правно правоотношение възниква въз основа на юридически факти.

От тази гледна точка нормите на гражданското право допуска три вида гражданско-правни субекта:


1. Физически лица
2. Други изкуствени образувания, създадени от физическите лица,а именно става дума за юридическите лица
3. Държавата като носител на граждански права и задължения

Правосубектност

В правната теория се използва и това понятие, като то се схваща като едно сложно социално-юридическо качество, изградено от следните три компонента:


1. Правоспособност
2. Дееспособност
3. Деликтоспособност

Тези качества са конститутивните белези на правните субекти. Те обслужват притежаването, придобиването, изменението и загубването на конкретни права и задължения, но не се свеждат до тях, а са само една предпоставка за притежаването, придобиването, изменението и загубването на права и задължения.



Правоспособност
Правоспособността, това е годността на правния субект да бъде носител на онези права и задължения, които могат да съществуват по силата на обективното право.

Едно разпространено определение за правоспособността я дефинира като абстрактната възможност на едно лице да бъде носител на правата и задълженията, които могат да се породят въз основа на правна норма. В това определение терминът “способност”, използван в литературата, е заменен с “възможност”. Това понятие обаче е обект на критика, тъй като под “способност за нещо” се разбира качеството на едно лице. Следователно синоними са думите “качество” и “способност”. Докато понятието “възможност” по-скоро е запазено за определянето на конкретно субективно право. Т.е възможността като термин отговаря на зависимостта от волята на едно лице да упражнява или не признатите му от закона права. При правоспособността е по-правилно да се използва термина “качество”, тъй като правоспособността зависи от правната норма и не винаги от волята на едно лице. Именно затова правоспособността трябва да се определи като правно качество, независимо от волята на титуляра.


На базата на това терминологично разграничение става по-лесно и разграничението между правоспособност и субективно право – правоспособността не е идентична със субективното право, а е една обща предпоставка за възникването и придобиването на конкретни субективни права от едно конкретно лице.
От друга страна границите на правоспособността определят вида и обема на конкретно притежаваните права. Напр. ограничено правоспособните лица не могат да придобиват или да отчуждават със свои действия права върху недвижими имоти. Т.е. обемът на правоспособността обслужва директно и обема, и вида на конкретните права, които могат да се придобиват (при специалните юридически лица).
Оттук се критикува и тезата, че правоспособността е едно особено първично субективно право, защото то по подобие на субективните права възниква от определени юридически факти. По съдържание правоспособността отговаря на съдържанието на субективните права. Срещу това разбиране има следните възражения:
1. Ако е вярно, че правоспособността е предпоставка за придобиването на субективни права, то е логически неиздържано предпоставката да се смесва с последиците.
2. Правоспособността представлява абстрактна възможност, която може и да не бъде изпълнена със съдържание или да пък да има различно съдържание, докато субективното право винаги е конкретно.
3. Упражняването на правоспособността често не зависи от волята на правния субект.
4. Отказ от субективно право е възможно по 100 ЗС, докато отказ от правоспособност е недопустим.
Следователно правоспособността не трябва да се разглежда като възможност, а като правно качество, изразяващо абстрактната годност на едно лице да притежава един неограничен кръг права.
Друго различие е между правоспособността и състоянието на притежаването на конкретни субективни права (правообладанието). Последното е състояние на действително притежаване на конкретни права/носене на конкретни задължения. То е резултат от осъществяващи се конкретни юридически факти. Напр. в резултат на юридическия факт договор се придобиват конкретни права по договора. Доколкото състоянието на притежаване на конкретни права зависи от правоспособността, то и тук правоспособността е предпоставка за конкретно правообладаване.
По отношение на физическите лица правоспособността е еднаква за всички, но отделните физически лица са неравни от гледна точка на правообладанието – притежават различен вид и различен кръг субективни права.

Съдържание на гражданската правоспособност:


На съдържанието на гражданската правоспособност може да се погледне по два начина:
1. Като признато от закона общо и абстрактно качество, годност на едно лице да бъде носител на права и задължения, т.е. предмет на правоспособността могат да бъдат всички субективни права и задължения, които могат да бъдат придобити по силата на закона. Оттук следва, че състоянието на правообладаване е различно от правоспособността.
Правото се стреми да релевира факти, настъпващи в обективната действителност, обекти, на които да се придаде правна значимост. Напр. права върху софтуер, право на географско наименование и т.н., т.е. определени факти, които до даден момент са били ирелевантни, сега стават правно релевантни.
2. Като динамична правоспособност – правоспособността става такава, когато обхваща само онези субективни права, които даден правен субект има към настоящия момент или основателно очаква да придобие. Напр. в правоспособността не се включват правата, които се придобиват при застраховка “Сгради”, ако лицето не притежава такива.
Гражданско-правен статут на субектите
Гражданско-правният статут на субектите е едно определение със специфична дидактическа насоченост, т.е. то е център на няколко групи характеристики на правния субект и на онези юридически факти (документи), които съдържат в себе си индивидуализиращите белези на субектите. Имат се предвид следните няколко нехомогенни групи белези:
1. Гражданско-правният статут на субектите на първо място се определя от правосубектността. Това е и предпоставката за следващите групи белези.
2. Правното качество, признато от закона на един правен субект, което му дава възможност да бъде страна по различен вид правоотношения.
3. Това са официалните писмени документи, които декларират, а някои и създават определени индивидуализиращи белези на правния субект (актовете за гражданско състояние).
Физически лица
Разглеждането на правосубектността ще се раздели на правоспособност и дееспособност на физическите лица. Това е така, защото по правило юридическите лица възникват като право – и дееспособни.
Правоспособност на физическите лица
Правният режим на правоспособността на физическите лица се основава на 4, ал. 2 и 6 КРБ и 1 ЗЛС. Текстът на 4, ал. 2 и 6 КРБ формират на конституционно ниво принципа за равенство, от който се инспирира и института на правоспособността на физическите лица.

Начало и край на правоспособността на физическите лица:
Този въпрос може да започне от разглеждането на 1 ЗЛС, който дава основните белези на правоспособността. По тълкувателен път се разбира, че термина “всяко лице” се използва в ограничителен смисъл – всяко физическо лице, тъй като раждането е присъщо само на физическите лица. На следващо място тълкуването води до извода, че под “всяко лице” трябва да се разбира кое да е живо лице, без значение дали е годно физически или психически. Т.е. определянето на правоспособността на физическото лице, което се дава на основата на 1 ЗЛС звучи по следния начин: правоспособността на физическото лице е признатото и гарантирано от закона качество, годност на всяко живо същество, да бъде носител на права и задължения, като в 1 ЗЛС се имат предвид само гражданско-правните права и задължения.
Според 1 ЗЛС началото на правоспособността е от момента на раждането. То (раждането) е осъществено, когато плодът бъде отделен от тялото на майката, като не е необходимо да бъдат завършени всички действия от гл. т. на медицината (като срязването на пъпната връв например). Единственото условие е детето да бъде живо (според медицината – да има сърдечна дейност и да е поело въздух в дробовете си, т.е. да изплаче). От юридическа гл. т. не се изисква детето да бъде жизнеспособно. Други са обаче изискванията за наследствената правоспособност – може да наследява по закон и по завещание онзи, който е роден жизнеспособен (per argumentum a contrario 2, ал. 1, т. “б” ЗН).
Доказването на жизнеспособността, когато тя е предпоставка, също не е необходимо, тъй като 2, ал. 2 ЗН урежда оборимата презумпция, че онзи, който е роден жив е дееспособен. Оборването може да стане, като се докаже, че макар и живо, детето се е родило нежизнеспособно.
Друго изключение от общата гражданско-правна правоспособност е 2, ал 1 ЗН, според който per argumentum a contrario онзи, който е заченат, но нероден, може да наследява по закон и по завещание. Тази фикция намира приложение, когато има и още една предпоставка – ако в последствие заченатият се роди жив (жизнеспособен). Това не противоречи на определението за възникването правоспособността на физическото лице, тъй като заченатият има правоспособност чак от момента на раждането си.

Край на правоспособността на физическите лица
Краят на правоспособността настъпва със смъртта на физическото лице. Счита се, че смъртта е настъпила, когато окончателно е спряла сърдечната дейност и дишането. Не е настъпила смърт, когато дишането се поддържа изкуствено, както и когато има клинична смърт. Не са прекратяване на правоспособността и комите, тъй като и тогава сърдечната дейност и дишането са запазени.
Правоспособността следва да се отличава от дееспособността, тъй като последната е едно социално-правно качество, въз основа на което физическите лица със свои собствени действия придобиват права и задължения. Дееспособността възниква тогава, когато лицето стане способно да извършва правни действия.
Ограничаване правоспособността на физическите лица
Правоспособността на физическите лица не би могла да бъде отнета. Българското законодателство не познава гражданската смърт. Правоспособността може обаче да бъде стеснена, като определен елемент от нея бъде изваден и то за определен срок.
Гражданската правоспособност не може да бъде ограничавана и от носителя си, така че отказ от определен елемент от правоспособността е нищожен.
По изключение в някои случаи гражданската правоспособност може да бъде частично ограничена. Касае се за следните две ограничения:
1. Ограничаване на правоспособността като санкция за извършено тежко престъпление, доколкото ограничаването на правоспособността е предвидена изрично като наказание по НК – лишаване от свобода (37, т. 6, 7 и 8 НК). В гражданското право е предвидено ограничаване на правоспособността по 237 ТЗ. Доста силен отзвук имат и ограниченията в 9 ЗБ.
2. Ограничаването на правоспособността по 73, ал. 3 СК. Според тази разпоредба дарението, отказът от залог и т.н. от незавършили пълнолетие лица са нищожни. Това не се отнася до еманципираните непълнолетни (т.е. онези непълнолетни, които са встъпили в брак). Спорна е правната същност на тази разпоредба, тъй като според някои систематичното й място води до извода, че се касае до ограничаване на дееспособността, т.е. 73, ал. 3 СК ограничава дееспособността на определени лица. Според други автори (проф. М. Павлова), тази разпоредба ограничава правоспособността, тъй като и без друго 73 СК се занимава с ограничаване дееспособността на лицата. Друг аргумент е, че, ако ще се касае за ограничаване дееспособността на непълнолетни лица, които са сключили сделки, то тези сделки ще са унищожаеми, а не нищожни, т.е., ако има ограничаване на дееспособността следва санкцията да бъде унищожаемост. Проф. Павлова смята, че “се касае за непреодолима дееспособност”, което означава липса на правоспособност. Независимо от тези теоретични спорове, факт е, че това ограничаване (било то на дееспособността или на правоспособността) се отнася само до изчерпателно посочените случаи в 73, ал. 3. Целта на ограничението е да се защитят интересите на не навършилите пълнолетие лица, поради което, ако бъде извършена сделка, ще е нищожна. Тази разпоредба закриля и третите лица, които биха сключили сделка с непълнолетен, заблудени за възрастта му.
С гражданска правоспособност у нас се ползват и лицата, които не са граждани на Република България. Чужденец според 2 ЗЧРБ е всяко лице, което не е български гражданин, а така също и апатридите. Съгласно 3, ал. 1 ЗЧРБ, чужденците у нас имат всички права и задължения по българските закони, с изключение на тези, за които се изисква българско гражданство. Такива лица могат да придобиват субективни права, доколкото изрично не е забранено това, като тези субективни права, които притежават могат да бъдат защитавани в българските съдилища.
Специални разпоредби, които уреждат правоспособността на чужденците са визирани и в 22 КРБ, 29, ал. 1 ЗС, 3, ал. 3 ЗСПЗЗ и 3, ал. 4 ЗСПЗЗ.
Съгласно 22, ал. 2 КРБ при определени със закон условия, чужденците могат да придобиват право на ползване, право на строеж и други вещни права върху земята.
Според 3, ал. 5 ЗСПЗЗ чужденците могат да придобият при условия, определени от закон право на ползване на земеделска земя и други ограничени вещни права върху земя.
С изменението на 29, ал. 3 ЗС се допусна чужденци и чуждестранни юридически лица да придобиват у нас право на собственост върху сгради и ограничени вещни права върху недвижими имоти.
В 29, ал. 4 ЗС е дадено право на чужда държава или международни организации да придобиват право на собственост върху земя, сгради или ограничени вещни права върху недвижими имоти въз основа на международен договор, закон или акт на МС.
Въпрос 21.
Дееспособност на ФЛ – понятие и степени

Разграничението между правоспособността и дееспособността се прави сравнително късно. Не е познато на Римското право, нито на Средновековното право. У нас разграничаването на двете понятия става още в ЗЛС в чл. 1 и 2 – 5.


Дееспособността е изключително важен елемент от правосубектността на участниците в гражданския оборот, тъй като тя е една от основните предпоставки за действителността на предприеманите от субектите правни действия. Участието на недееспособни лица в гражданския оборот се санкционира било чрез унищожаване на сделката по 27 ЗЗД, било с нищожност по 73, ал. 3 СК. Участието на недееспособните лица в оборота се осъществява или от техните законни представители (ако са малолетни), или от родителите/попечителите (ако са непълнолетни или поставени под запрещение).

Връзката между дееспособността и правоспособността се изразява в следното:


1. Правоспособността е предпоставка за съществуването (наличието) на дееспособността. Ако бъде ограничена правоспособността на едно лице, това фактически води и до стесняването и на неговата дееспособност.
2. Правоспособността е и граница за дееспособността. Това най-ясно личи в хипотезите, свързани с юридическите лица. В чисто времеви аспект правоспособността предшества дееспособността. Т.е. правоспособността може да съществува и без дееспособността, но обратната хипотеза не е възможна.
3. Освен в хипотезите, когато лицето се лишава от право да заема определена държавна или обществена длъжност, да упражнява определена професия или дейност и да живее в определено населено място, правоспособността не може да бъде ограничавана (37, т. 6, 7 и 8 НК). Докато ограничаване на дееспособността, без това да представлява санкция, е възможно чрез съдебното исково производство по ГПК.
4. Изискването за дееспособност към лицата, участващи в оборота, е предвидено, както в техен интерес, така и в интерес на третите лица, доверили се на недееспособния правен субект.
5. По подобие на правоспособоността и дееспособността също се урежда с императивни правни норми (2 – 5 ЗЛС и 73 СК).
Правна същност на дееспособността
Касае се за едно социално-правно качество, което е критерий и оценка (условие за допустимост) за това, до каква степен лицата, участващи в оборота притежават необходимата зрялост. Т.е., за да бъде използвана хипотезата на 9 ЗЗД, е необходима една допълнителна законодателна оценка за наличието и зрелостта на волята на договарящите се. А такава правосъздаваща сила законодателят признава на онези лица, които са достигнали определена зрялост (едно определено интелектуално и волево състояние).

В ЗЛС и в СК липсва законово определение за дееспособността, поради което е необходимо то да се изведе по тълкувателен път. Така, тълкувайки 2 ЗЛС, можем да определим дееспособността като способността на едно пълнолетно физическо лице чрез свои собствени действия, да придобива права и да се задължава.


Тази формулировка се подлага на критика от проф. М. Павлова, която прави опит да формулира дееспособността по-широко. Според нея изясняването на понятието “дееспособност” трябва да става не толкова чрез придобиването на права и задължения, а чрез годността за извършване на правни действия, на които правните норми признават определени правни последици. Но правните последици не се свеждат само до придобиването на права и задължения, а още и до пораждането, придобиването, изменянето, прекратяването и погасяването на граждански права и задължения. Т.е. за правните субекти възникват и тези възможности, а не само придобиването на права и задължения.
Разширителното тълкуване на 2 ЗЛС акцентира върху дееспособността като годност за извършване на правни действия, годност за извършването на правомерни правни действия. Това обаче не е точно така, защото формулировката на 2 ЗЛС говори за извършването на правомерни правни действия. Т.е. така разглеждана, дееспособността предполага критерии, по които да бъде определена. Тези критерии са следните два:
1. Кога да се достига тази зрялост
2. Дали когато е достигната тази зрялост лицето наистина е зряло.
Вярно е, че дееспособността, разбирана като годност, се определя от ЗЛС по един възрастов критерий. Но когато се касае за деликтоспособност, т.е. за способността да се носят правните последици от извършени деликти, законодателят не процедира по същия начин. От 47 ЗЗД може да се направи извода, че неспособният да разбира и ръководи постъпките си не отговаря за вредите, причинени от него, освен, ако тази неспособност не е причинена от него самия.
Никъде в материята, свързана с деликтите няма възрастов критерий за деликтоспособността (45 – 54 ЗЗД). Т.е. за това дали едно лице е отговорно да отговаря за извършен от него деликт, по логиката на закона би трябвало да се определя за всеки случай по отделно.
Но още от Постановление № 7 от 1959 г. на Пленума на ВС се определя и деликтоспособността по възрастов критерий, с което идеята на законодателя е “отишла на кино”. От това тълкувателно решение на ВС се прави извода, че дееспособността и пълнолетието са взаимообвързани – от 18 г. нататък лицата са дееспособни, стига да не са поставени под пълно запрещение.
Различните законодателства приемат различен подход при придобиването на дееспособността. Така напр. френското законодателство не различава междинните етапи до пълнолетието. В повечето западно-европейски страни се прави преход от недееспособност до дееспособност.
Тук става въпрос за общата гражданска дееспособност, която трябва да се различава от специалната дееспособност (напр. брачното пълнолетие настъпва на 16 г. – 12, ал. 2 СК).
Определението за дееспособността като годност за извършване чрез лични действия на правомерни правни действия, с които се поемат, изменят, прекратяват или погасяват субективни права, се различава от определението за деликтоспособноста. Спорно е какво трябва да се разбира под деликтоспособност – дали способността да се причиняват вреди или способността да се носи отговорност за така причинените вреди.

Някои автори определят деликтоспособността като вменяемост. В гражданското право деликтоспособността се разглежда като предпоставка за гражданска отговорност при непозволено увреждане.


Между деликтоспособността и дееспособността има много различия, които най-общо могат да се изразят в следното:
1. И двете качества предполагат възможността на правните субекти да схващат смисъла на правните норми и да извършват съобразно това определени правни действия, т.е. да разбират свойството и значението на своите действия и да разбират постъпките си.
2. За разлика от дееспособността, деликтоспособността проявява ефекта си при извършване на неправомерни правни действия. Т.е., ако дееспособността, в стриктния смисъл, е предпоставка за валидността на правомерните правни актове, то деликтоспособността, разбирана като вменяемост, може да се разбере само във връзка с вината или може да се каже, че въпросът за деликтоспособността е въпросът за отговорността на правните субекти при извършването на неправомерни действия.
Степени на дееспособност

У нас е възприет стъпаловидният подход при определяне на дееспособността:
-от раждането до 14 години – лицата са напълно недееспособни
-от 14 до 16 години – лицата са малолетни (ограничено дееспособни)
-от 16 до 18 години – лицата са непълнолетни (ограничено дееспособни)
-с навършването на 18 години на лицата се признава пълна дееспособност (73, ал. 1 и 2 СК).

Ал. 1 от 73 СК говори за малолетни и непълнолетни деца, докато общият термин “не навършили пълнолетие деца” е употребен в 73, ал. 2 СК. Тази категория обхваща всички лица от раждането до 18-годишна възраст.


Режимът на дееспособността е структуриран на две нива:
1. Специфична уредба на всички от степените – с навършването на 18 години, съгласно 2 ЗЛС, настъпва гражданско-правната правоспособност, от което следва, че лицата стават и напълно дееспособни. Оттук и лицата, които формално-правно не са поставени под пълно запрещение, са способни да сключват сделки. Особеност е, че само напълно дееспособните пълнолетни лица могат да извършват всички безвъзмездни сделки и да правят завещания.
2. Специална дееспособност – това е способността на лицата да придобиват, изменят, прекратяват и погасяват права по отделните клонове на гражданското право. Така например, според 12 СК, сключването на брак от непълнолетен води до неговата еманципация, т.е. придобива се обща гражданска дееспособност.
Волеизявленията на непълнолетните лица също могат да имат правни последици в предвидените от закона хипотези (18 ЗГР, 54 СК ).
Една нова правна фигура се въвежда с 15 ЗЗакрл.Дет., който в ал. 1 предвижда във всички административни или съдебни производства, по които се засягат права на дете, то задължително да се изслушва, ако е навършило 10 години.
Съгласно 7, ал. 1 ЗКооп., дееспособността за членство в кооперации настъпва на 16 години за онези лица, които не са поставени под пълно запрещение. Същевременно с това съществуват ограничения за членство в кооперации за не навършилите пълнолетие лица и онези, които са поставени под пълно запрещение.
Според 301 КТ общата трудова дееспособност настъпва на 16 години, а по изключение на 15, 14 или 13 години.
Гражданската дееспособност се прекратява, както със смъртта на лицето, така и чрез поставянето му под пълно запрещение.
С навършването на 14 години настъпва качествена промяна в правния статут на правните субекти – волята им е задължителен елемент от правните актове, които те трябва да извършат. Тук, в категорията между 14 и 18 години са най-големите сложности от гл.т. на видовете сделки, които непълнолетният може да извърши. Критерий за дееспособността са самите видове сделки. В някои хипотези е достатъчно само волята на непълнолетното лице, за да се породят правните последици, а в други случаи – е необходимо и наслагване волята на родителя/попечителя. В трети случаи, за да породи сделката, сключена от непълнолетен валидни правни последици, са необходими освен волята на непълнолетния и съгласието на родителя/попечителя, и съгласието на Председателя на Районния съд. Разбира се има и хипотези, при които се изключва валидността на правните действия, извършени от непълнолетни лица (73, ал. 3 СК).
1. Първата група сделки, а именно онези, по които непълнолетният се явява напълно дееспособен, са сделките по 4, ал. 2 ЗЛС. Характерно за тях е, че поначало тези сделки се изпълняват с тяхното сключване. Преценка за това дали сделката е едра или дребна, следва да се прави за всеки случай по отделно.
Друг вид сделки от тази група са тези, по които непълнолетните могат да разполагат със средствата, които сами са придобили. С такива средства обаче, непълнолетният не може да извършва действията по 73, ал. 3 СК, тъй като тази категория сделки, независимо какъв е източникът на средствата, изключват наличието на дееспособност на тези лица.
Разпространено е разбирането, че непълнолетният не може да се разпорежда сам със собствени средства.
2. Втората група сделки са правните действия на непълнолетните. Принципът е, че лицето, не навършило пълнолетие, може да извършва правни сделки със съгласието на родителя/попечителя си. В зависимост от това кога е дадено съгласието им (дали преди или след сключването на сделката), говорим – при първия случай за разрешение, а при втория – за одобрение. Двете волеизявления са задължителни, за да породи сделката правни последици. Но основният правопораждащ юридически факт остава волята на непълнолетното лице, а волята на родителя/попечителя е от вида conditio iuris (добавъчно волеизявление). В това се изразява принципът, освен, ако в закона не е посочено нещо друго.
Формулировката на 4, ал. 2 ЗЛС се различава от тази на 73, ал. 1 СК, където е добавена и една допълнителна предпоставка – условие за валидност на това добавъчно волеизявление е то да бъде в интерес на техните деца.
Ограниченията на този принцип са следните:
А.В 73, ал. 2 СК ограниченията касаят само онези правни действия, които представляват действия на разпореждане. Тълкувателно решение № 91 от 1974 г. на ОСГК на ВС разграничава действията на обикновено управление от действията на разпореждане. Действията на обикновено управление са действия по събирането на вземания, а всички останали действия, имащи за последици изгубването или внасянето на качествена промяна в субективното право, са разпоредителни действия, за които важи ограничителния режим на 73, ал. 2 СК.
3. Действията, за които не е достатъчна волите на непълнолетния и неговия родител/попечител са следните:
- отчуждаването на движими и недвижими вещи
- обременяването на движими и недвижими вещи
За да се извършат тези действия е необходимо от една страна да е налице необходимост от обременяване или отчуждаване на движимите и недвижимите вещи, а от друга страна – необходимо е разрешение от съда. И тъй като сделките по обременяване или отчуждаване на движими и недвижими вещи могат да имат негативни правни последици за непълнолетния, то, ако кое да е трето лице констатира, че действието не е извършено при необходимост за непълнолетния, сделката се разваля.
Действията на разпореждане по 73, ал. 2 СК са с по-тежки правни последици от действията по 73, ал. 1 СК и следователно per argumentum a contrario, са необходими три воли (на непълнолетния, на родителя/попечителя му и на съда), за да породят те валидни правни последици.
Изключенията от предвидения в 73, ал. 2 СК режим, визират плодовете, разпореждането с тях и вещите, които подлежат на бързо разваляне. За тези сделки не се изисква разрешение от Районния съд.
Спорно е какво се разбира под понятието “плодове”. Проф. М. Павлова смята, че под термина “плодове” трябва да се разбират само естествените плодове, без тук да се включват и гражданските плодове, при което отново ще бъдем в режима на 73, ал. 2 СК. Освен това тълкуването на 73, ал. 2 СК би следвало да се ограничи само до отчуждаването/обременяването на вещни права.
Друг спор има по отношение на това какво се разбира под “ограничени действия на разпореждане” – дали действия по разпореждане в хипотезата на 73, ал. 2 СК или действия на разпореждане въобще? Проф. Павлова смята, че тук става въпрос за действия на разпореждане въобще. Според доц. И. Русчев обаче, става въпрос за действия на разпореждане в хипотезата на 73, ал. 2 СК, защото нормите-изключения не могат да се тълкуват разширително.
Не представлява действие на разпореждане и самото поемане на задължение, тъй като това е едно обвързване за изпълнение на нещо.
Друга хипотеза на ограничаване на дееспособността на непълнолетните са случаите на дарение, отказ от права и даване на заем от навършили непълнолетие деца.
Тези сделки са безвъзмездни, поради което са и нищожни, освен когато са извършени от еманципирани непълнолетни.
Когато хипотезата на 73, ал. 2 СК е действие на разпореждане/обременяване с вещни права, се иска само разрешението на родителя/попечителя.
Спорно е дали предявяването на ревандикационен иск (actio revandicatio) е действие на разпореждане или действие по обикновено управление. Становището на практиката е, че това е действие на разпореждане, но това е невярно.
4. Последните гражданско-правни действия са тези, които не могат да извършват малолетните.
Малолетните са напълно недееспособни. Сключените правни сделки от последните са абсолютно нищожни, но днес това схващане противоречи на съвременните условия и затова се прибягва до института на нунция, т.е. малолетните се явяват един вид представители на своите родители. За непълнолетните все пак са предвидени някои изключения, когато те извършват дребни сделки за задоволяване на текущите им нужди (4, ал. 2 ЗЛС).
Като заключение трябва да се отбележи, че е необходимо да се признае валидност на действията, извършени от малолетни на ученическа възраст (от 6 – 7 години), за да могат да задоволяват всекидневните си нужди.



Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   19




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница